shareit

Кметът, който спаси 3000 евреи – Георги Ефремов

| от |

Вече ви разказахме за инж. Иван Иванов – най-дълго управлявалият кмет на София. Днес ще ви разкажем за друг впечатляващ кадър, също академично титулуван, заемал длъжността кмет този път на Кюстендил, доктор Георги Ефремов.

На 19 януари 1883 Томас Едисън създава първата електрическа инсталация с цел домашно осветление – в град Росел, Ню Джърси. На 4 октомври пък Ориент Експрес тръгва на първото си официално пътуване от Париж за Истанбул. Някъде между 19 януари и 4 октомври и между Истанбул и Росел:  на 30 март 1883 в Кюстендил се ражда Георги Ефремов.

Той получава медицинското си звание в Чикаго, САЩ, през 1910 – на 27-годишна възраст. След което се връща в родния си град. Там работи в кюстендилската болница от 1925 до 1931 като е управител и завежда хирургическото отделение. Освен това Георги има и влечение към перото като не само е автор на трудове на здравна тематика и превежда специализирана литература от английски и руски, но създава публицистика и редактира и издава вестник „Добро здраве“ (1923 – 1944), а до края на 1949 прави притурка към вестник „Нов Живот“.

15 ноември 1942 е просто още един тежък ден от Втората световна война като по това време има остър недостиг на храни и облекла и в следствие действа купонната система, при която държавата налага монопол върху разпределението на съответните редки стоки, за да контролира равномерното им разпределение. На тази дата д-р Героги Ефремов е назначен за кмет на Кюстендил.

Най-силният му стремеж е да превърне града в международен курорт и за целта кани четирима специалисти балнеолози, а самият той посещава лечебни центрове е Унгария и Словения. Балнеолечението е метод за изцеряване от болести посредством къпане в минерални извори. На практика д-р Ефремов иска да привлече туристи със спа центрове, което, разбира се, не е никак лоша тактика. За целта той строи лечебен комплекс с нови бани, физиологически институт, нови хотели и така нататък. Паралелно с това от встъпването си в длъжност д-р Ефремов започва да редактира вестник „Кюстендилски вести“.

На 6 август 1944 с инициатори Драган Лозенски, Кирил Цонев и Георги Ефремов, в Ахмед бей джамия в града се открива музейна сбирка и художествена галерия с 50 творби на Владимир Димитров – Майстора, събирани от кмета от цялата страна.

Vladimir Dimitrov Gallery in Kyustendil

Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“

По това време в Кюстендил живеят 3000 евреи. Арестите на евреи в града започват още на 7 март 1943. На 8 март вече е съставена делегация от 40 души, която взима решение да отиде до София, за да изрази позицията си относно очевидно несправедливите задържанията на нейните съграждани. От 40 отиват само 4 и те са: адвокатът Иван Момчилов, пенсионираният професор Владимир Куртев, търговецът Асен Суичмезов, и местният народен представител Петър Михалев. В столицата те търсят среща с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, който също е от Кюстендил. Пешев вече знае за положението. Той кани четиримата да се срещнат с него в Народното събрание още същия следобед след пристигането им. След това настоява за среща с министър-председателя Богдан Филов, но такава му е отказана. Вместо от него, приет е от вътрешния министър Петър Габровски, при когото Пешев отива заедно с делегация от седем други народни представители. В началото Габровски отрича да има каквато и да е информация за арестите. Въпреки незнанието му и по настояване на посетителите си в крайна сметка Габровски дава разпореждане по телефона арестите да бъдат спрени, а арестуваните – освободени.

Като кмет на Кюстендил, Георги Ефремов помага за спасяването на българите евреи. Определената от правителството акция за депортиране на кюстендилските евреи пропада, защото датата й е била разгласена от околийския управител П.Милтенов и кмета Георги Ефремов.

Независимо от качествата му като кмет, на 9 септември 1944 Ефремов е уволнен от новата власт. В следващите години се отдава на писане.

Все пак обаче след време работата му получава необходимото признание и той е удостоен е с титлата Заслужил лекар през 1964. През 1997 получава и званието Почетен гражданин на Кюстендил.

В библиографията си д-р Георги Ефремов изследва някои доста любопитни въпроси, както можем да видим в този списък:

  • „Първа помощ при заболяване и злополука“ (1915)
  • „Дълголетие и здраве“ (1921)
  • „Просвета и предпазна медицина“ (1922)
  • „Домашен лекар“ (1925, 1932)
  • „Храната като източник на живот и смърт“ (1935)
  • „Защитните сили на организма“ (1929)
  • „Как да живеем“ (1930)
  • „Как да не стареем бърже“ (1931)
  • „Алкохолизъм и наследственост“ (1948)

След Георги Ефремов начело на града застава Георги Ангелов, който ще построи стадион „Осогово“, Автогарата, хотелите „Пауталия“ и „Хисарлъка“, хижите „Три буки“ и „Студен кладенец“. Ангелов е бивш затворник, осъден през 1942 на 15 години затвор за антифашистка дейност и освободен на 8 септември 1944.

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли хората от средновековието са се къпали рядко

| от |

Има няколко популярни представи за хигиенните навици на средновековна Европа – от това, че хората си изхвърляли гърнетата през прозореца до това, че едва ли не никога не са се къпали. Има ли обаче нещо вярно? Днес ще отговорим на втория въпрос.

Говорейки за поведението на много различни култури на голямo пространство като цял един континент в голям обсег от време като Средновековието, съвсем естествено е да нямаме един универсален отговор. Нещата зависят…

Но нека се опитаме да нарисуваме достоверна картинка на ситуацията.

Оказва се, че хората през Средновековието също толкова са искали да не миришат, колкото и сега. Затова, най-общо казано, изглежда, че противно на общоприетото схващане, те все пак са имали основни хигиенни навици. Това знаем от текстове, в които се споменава, че хората са се къпели под някаква форма сравнително редовно който колкото може.

Изглежда, например, че миенето на лице, ръце и зъби е било навик сутрин. За хигиена на зъбите, освен парцали, се използват и клонки – единия край на клонка се сдъвквал и след като се разточи достатъчно, същият край се ползва като четка. С времето хората осъзнали, че клонките (понякога и корените) на някои определени растения имали положителен ефект и използвали предимно тях – те всъщност съдържали антибактериални вещества.

Stamnos women bath Staatliche Antikensammlungen 2411

Миенето на ръцете се случвало от леген с вода – още от древни времена – както сутрин, така и преди и след хранене. По това беше време храненето се извършвало с ръце, а ползването на вилица се считало за грях, защото според тогавашните разбирания „Господ е дал на човека естествени вилици – неговите пръсти. Затова е лична обида към Него, ако използваме изкуствени, метални вилици за хранене“, казва Св. Петър Дамиани. Много хора, особено от по-долните класи, се хранели от общи съдове, което допълнително мотивирало миенето на ръце.

Но нека поговорим за къпането. През Средновековието, въпреки че някои доктори съветвали да не се прави прекалено, много други изтъквали ползите за здравето от редовното къпане. Например, през 14 век италианецът Магниний Медиоланезис, придворен лекар и магистър от Парижкия университет, пише:

Къпането почиства външните части на тялото от замърсявания… ако мръсотия остане по кожата след упражнения или масаж, тя ще бъде премахната с банята

Той също така препоръчва къпането като лек или за комфорт, например, за възрастни хора или бременни жени.

Petrus de Ebulo - Balneum Sudatorium

Разбира се, когато говорим за бани на цялото тяло, по онова време само по-заможните са могли да си позволят да притежават вана, както и гореща вода, така че повечето хора разчитат на публични бани, реки, езера, извори и т.н. Затова най-бедните, които не са могли да си позволят да отидат на баня, са имали изключително лоша хигиена през зимните месеци, осланяйки се само на легени с вода.

Но за останалите публичните баня са често използвани, особено след 11 век, когато кръстоносците, които са свикнали с такива удобства, популяризират редовното й посещаване не само за целите на къпането, но и за социализиране. Всъщност през 15 век храненето в публичните бани по време на къпане е съвсем често явление. Както пише в книгата „Clean: A History of Personal Hygiene and Purity“ на Вирджиния Смит:

Към 15 век изглежда, че угощението в градските бани е толкова често, колкото ходенето на ресторант ще стане четири века по-късно. Немски офорти от същото време изобразяват градски бани с къпещи се двойки, които похапват голи често по няколко във вана.

В подобна ситуация всъщност няма нищо странно, защото тя е подобна до голяма степен на тази, в която ние се събираме около басейна с приятели.

Разбира се, като се има предвид ситуацията: много хора, къпещи се заедно в една и съща топла вода, споделят храна и дори понякога правят секс, съвсем нормално е да се разпространяват болести. Когато се появява сифилисът, популярността на публичните бани залязва. Както отбелязва холандският философ Еразъм през 1526:

Преди двадесет и пет години в Брабант нищо не беше по-модерно от обществените бани. Днес няма такива … новата чума ни научи да ги избягваме.

И все пак, повечето хора все пак се къпят, но по-рядко от преди. Някои сред благородниците обаче наистина са отказвали да се къпят. Например, един руски посланик във Франция отбеляза: „Негово величество [Луи XIV] вони като диво животно.“ Руснаците не се притесняват и продължават да се къпят редовно, дори след като европейските им братя изоставят баните. А що се отнася до миризмата на крал Луи XIV – тя изглежда произтича от факта, че лекарите му го съветват да се къпе възможно най-рядко по здравословни причини. Сам той заявява, че намира къпането за смущаващо и поради това се е къпал във вана два пъти през живота си.

Като цяло, изглежда никога не е имало период в историята, когато хората не са се къпали, като най-малко хигиенични не са били хората от средновековието, нито тези преди тях, а живите през 16 век и малко след това, благодарение основно на болести.

 
 
Коментарите са изключени

Катерина Лирой – военният коресподент на Виетнам

Появата на фотоапарата замени много от тогаващните скици и карикатури в печатните медии. Очакваният фурор беше забелязан някъде през Втората Световна война и много скоро имаше само едно единствено място за картинки – последната страница за хумор. Фотографията променя изцяло света и запечатването на мигове във фотолентата е променило много исторически събития, както се досещате. Според LA Times повече от 70 американски жени са участвали в отразяването на Виетнамската война. Техните снимки са публикувани и могат да се видят и до днес, но войната не прави разлика между журналисти и много често стават жертва на конфликта.

Френската фотографка Катерина Лирой е една от оцелелите и нейните кадри печелят награди като „Джордж Полк“ за снимка на годината. Изобреженията са доста смущаващи и обрисуват войници от двете страни. Историята на фотографката е забавна. Отгледана от католическо семейство, Кати искала да стане музикант, но след като се мести във Виетнам още на 21 години, започва да използва камерата си за разкриването на човешката страна на конфликта. Кадрите ѝ тогава се продават по 15 долара на снимка в агенции като ssociated Press и United Press International. За постиженията си е смятана за един от пионерите при отразяването на събития. Както се досещате, кадрите са направени с Leica – един от най-добрите фотоапарати за времето си. Въпреки честите случаи на престрелки и поводите за гняв, дамата признава, че никога не е снимала агресията на войната и не си е позволявала да изразява мнението си. Нейната основна мисия, още със слизането от самолета, е да представи хората, страданието и унищожението на войната. С подобни мотиви е трудно да не се оцени нейния труд. Ето защо и New York Times пишат по неин адрес следното:

„Можем да я считаме за един от най-дръзките фотограви във Виетнам. Сигурни сме, че прекарва времето си на бойното поле.“
До някаква степен са прави, защото фотографката често пише на майка си писма, в които споделя къде се намира. В едно от тях споделя:
„Не съм далече от границата с Лаос. Води се кървава битка между морските пехотинци и войниците от Северен Виетнам. Вървим нагоре по планината, където се очаква нападение на възвишението. Има сериозна съпротива и често сме заливани от куршуми. Виетнамците се крият в много добре направени бункери.“

Hill Fights from Jacques Menasche on Vimeo.

 

Имайки предвид липсата на мотивация, придружена с усещането, че тази война се води с глупави решения на политици, повечето американски войници изглеждат изключително объркани и изгубени в този военен конфликт. Трудно е да се опишат емоциите, които хората преживяват, докато гледат издъхващите си приятели на земята. Нейните кадри успяват да уловят точно този момент. Дали от колегиална завист или от липсата на материали за дамата, но повечето колеги пускат фалшиви слухове за нея. Един такъв е, че французойката трябвало да преспи с един от капитаните, за да може да скочи с парашут по време на операцията Junction City през 1967 година. Слуховете успяват да стигнат до медиите и отново New York Times разпространяват тази лъжа. Истината е, че Кати е била завършен парашутист и много добре знаела как да скача и какво да правина земята. Като дете има зад гърба си повече от 80 скока. Скокът в гореща точка носи и своите рискове. Шрапнел от снаряд се забива в гърдите, но по-късно става ясно, че нейният фотоапарат успява да попречи на горещото желязо да разкъса жизнено важни органи. През 1968 година е заловена от войници на Северен Виетнам.

Тя и още един неин колега са подготвени за убиване, но евентуално успяват да преговарят и да бъдат освободени. Фотографката дори успява да направи снимки на противника. Статията „Невероятен ден в Хюе: Противникът ми позволи да го снимам“ прави фурор в LA Times. За жалост, когато войната във Виетнам приключва, Кати бързо успява да намери следващата гореща точка – Сомалия. След това отразява военните действия в Афганистан, Ирак, Иран, Либия и Ливан. След посещенията на някои от най-опасните места на света, дамата решава да приключи кариерата си и да намери ново призвание – модната фотография. В сайта си Piece Unique предлага ретро дрехи и го поддържа добре до смъртта си през 2006 г. от рак на белия дроб. През целият си живот, дамата никога не е търсила рекламата и сензацията, което я прави напълно неизвестна за обществото на фотографите и журналистите. За много от колегите си, които я познават, тя е онзи тих герой, който показва високите качества на жените-кореспонденти. Примерът ѝ е последван и днес има достатъчно жени, които заснемат някои от най-опасните конфликти по света.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки – Битката при ридовете Ал Рашад (2017г.)

| от Александър Бояджиев |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 2017-та. В Ирак вече от над петдесет месеца се води кървава борба за оцеляване между правителствените сили и кюрдите от една страна и зловещата джихадистка организация „Ислямска държава“ от друга. Ситуацията е доста оспорвана и проблематична за местните сили. Джихадистите разполагат с множество опитни бойци, въоръжени с модерни автомати, хитро измайсторени самоделни миномети и гаубици и разбира се страховитите им атентатори-самоубийци, чийто действия отварят огромни пробойни в редиците на иракските сили за сигурност.

Най-тежките часове на правителството в Багдад са отминали с офанзивите от 2014 г., когато ИДИЛ почти успяват да достигнат столицата. В рамките на по-малко от две седмици, джихадистите извършват светкавична кампания в дълбочина от близо хиляда километра и без проблеми завземат някои от най-големите градове в Ирак – Мосул, Тикрит, Самара, Фалуджа и Рамади. Над 30% от територията на страната попада в техни ръце, а изглежда скоро и самият Багдад може да падне.

Колапсът на иракското правителство предизвиква намесата на водена от САЩ международна коалиция. Коалиционните сили, използвайки чести и масирани бомбардировки, успяват да спрат настъплението на ИДИЛ. Въпреки това, през 2015-та и 2016 г., джихадистите в основни линии запазват главните си позиции, а битките с тях коства живота на хиляди убити и ранени военни, полицаи и цивилни. През октомври, 2016 г., иракската армия започва своята най-голяма офанзива до тогава – битката за Мосул. В нея са ангажирани над 40 000 иракски войници, още около 10 000 чуждестранни военнослужещи, целия ВВС потенциал на Ирак, както и силите на Коалицията, а отделно от тях се мобилизират и кюрдските сили в Иракски Кюрдистан.

20160208054949!Wildschein,_Nähe_Pulverstampftor_(cropped)

Снимки: By Valentin Panzirsch – File:Wildschein, Nähe Pulverstampftor.jpg, CC BY-SA 3.0 at, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46902117

Кампанията срещу Мосул се очаква да продължи няколко седмици. Оказва се, че в щабовете на анти-джихадистките сили са сбъркали – битката трае до юли 2017 г. През това време, освен основните джихадистки сили около и в Мосул, в тила на коалицията и иракските части действат други отряди на ИДИЛ, които атакуват конвои и снабдителни части. Борбата се оказва дълга и кървава, а изходът й – не така сигурен.

През април, 2017 г., иракските сили вече са затворили обръча около Мосул и са го изолирали от останалите владения на ИДИЛ. Въпреки това, в тила на основните части, джихадистите продължават да разгръщат своята мрежа от местни клетки и атентатори, с която постоянно тероризират цивилното население и пречат на снабдяването. В териториите, все още контролирани от групировката, се прилагат жестоки закони и ограничения. Всеки опит за бягство се наказва със смърт, а ултра консервативните изисквания към населението носят след себе си заплахи, глоби и публично линчуване.

В тази напрегната обстановка, в пограничните зони между позициите на ИД и кюрдите около Киркук, се води една непрекъсната партизанска борба. Освен джихадисти и пешмерга, в сраженията участват и местните арабски племена, част от които подкрепят ИД, а другите – Коалицията. За да сплашат своите подопечни, ИД извършват постоянни публични екзекуции на хора, обвинени в дезертьорство – както сред цивилните, така и от собствените им редици. При една подобна показна акция в средата на април, 25 души са разстреляни в областта около град Хауиджа – една от крепостите на ИД в централен Ирак.

Няколко дни по-късно, вероятно на 20-21 април, Ислямска държава изпраща свой ударен отряд в засада срещу кюрдските части. Подобни ударни звена са с размера на стандартно отделение – ок. 8-10 души. Снабдени са с огнестрелно оръжие, експлозиви и РПГ-та. Целта им е да заемат стратегически удобни позиции край ключови снабдителни пътища и да ликвидират противникови конвои с припаси и оръжие. При подобни светкавични атаки, джихадистите се стремят да ударят тила и челото на конвоя, да блокират движението му и да заграбят каквото могат от доставките, избивайки възможно най-много врагове. Следва бързо оттегляне в планини, пещери и скрити бази, за които знаят само джихадистите. Плячката в последствие се преразпределя по специално изготвена мрежа от скрити снабдителни депа. На базата на тази изпитана система, „Ислямска държава“ успява да се снабдява адекватно с муниции, оръжие и гориво в продължение на месеци, особено в зони, където установяването на директен териториален контрол е невъзможно.

Wild_Boar_Habbitat_2

Снимки: By Richard Bartz, Munich Makro Freak – Own work, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2142197

Като избрана позиция, джихадисткият отряд избира ридовете Ал Рашад, разположени на ок. 88 км южно от Киркук. Пресеченият терен е идеален за прикриване движението на групата, а в равнинната местност, северно от ридовете минават няколко важни снабдителни маршрута на пешмергите. Освен височините, провинцията е заета и от обширни царевични насаждения. Избрали мястото, джихадистите преминават през нивите и заемат позиция в близост до пътя. Операцията се развива безпроблемно с изключение на няколко подплашени от бойците глигана, които се скриват в гъсталаците.

Привечер, вероятно на 21ви или 22ри април, 2017 г., всичко изглежда спокойно на позицията на ИД. Бойците са изпълнили успешно началната фаза от операцията, а идващите дни обещават да са благодатни за атаки срещу кюрдите. Бойците се приготвят за сън, оставени са и часовои. Тогава, изневиделица връхлита враг, който бойците на ИД не са очаквали.

От околните царевични полета, срещу джихадистите се надига вълна от…глигани. Дивите прасета са се събрали на голямо стадо, вероятно провокирани от подплашването на техните побратими няколко часа по-рано. Глиганите лесно улавят дирята на джихадистите и открили позицията им се хвърлят за разплата. На пръв поглед нищо твърде сериозно за хора с автомати. На практика, както би ви казал всеки ловджия, глиганът хич не е лесен за убиване, а освен това е и доста бърз и свиреп.

Хванати неподготвени и полузаспали, бойците на ИД нямат време за реакция и са пометени от вълната козина и бивни, която прегазва бивака им като валяк. Всички осмина бойци на групировката са тежко ранени, но за трима срещата се оказва фатална. Докато другарите им се опитват да се измъкнат, трима от бойците на ИД са подхванати от глиганите, които ги разкъсват почти до неузнаваемост с бивните си. В рамките на няколко кървави минути, невъзпятата битка за ридовете Рашад приключва с категорична и пълна победа на дивите прасета. Иронията разбира се е пълна – кълнящите се че са най-праведни мюсюлмани джихадисти, са позорно избити от едно от най-нечистите животни в ислямската традиция.

Мнозина европейци възприемат случката като забавен куриоз, но за местното население тя има и силно символично значение. Фактът че именно диви прасета надделяват над джихадистите само доказва абсурдността и неправоверността на тяхната кауза в очите на мюсюлманите от района. Позорната случка и до сега се използва в анти-джихадистките проповеди на мюсюлманските духовници в Близкия Изток и служи като анекдотичен пример, че неправомерното позоваване на божията воля за извършване на човеконенавистни дела, рано или късно води до възмездие, често доста неочаквано.

 
 
Коментарите са изключени

Да криеш любовника си на тавана цели 10 години

Колко дълго можете да пазите своята изневяра в тайна? Година? Може би две? А какво ще кажете за цели десет години? Това също би могло да се случи, но Доли Остерайх вдига летвата твърде високо. Жената не просто се възползвала от своя любовник, а го държала на тавана в периода на връзката. Очевидно изневерите са били различни през 30-те години на миналия век. Мнозина биха нарекли подобни отношения „сексуално робство“, ала сякаш и двете страни са били доволни от постигнатото. Да започнем всичко отначало. Доли се жени за своя съпруг Фред Остерайх (заможен производител) и по всичко личи, че двамата изживяват своята приказка.

Публичният им живот е пример за останалите богаташи, те са винаги усмихнати, изглеждат щастливи на всяка снимка и във всеки един момент показват своята любов. И историята продължава така до фаталната 1913 г. с едно много специално запознанство. Дали годината е фатална или съпругата е изморена от брачния живот, не можем да знаем, ала съдбата си знае работата и понякога действа без задръжки. Госпожа Остерайх се обадила на своя съпруг и го помолила да изпрати работник от фабриката, за да погледне счупената шевна машина. На вратата почукал 19-годишния Ото Санхубер с надеждата, че ще успее да спечели доверието на началството си, както и по-добра заплата. Домакинята отворила вратата, носейки прозираща копринена роба и дълги чорапи.

Мнозина подозират, че в този ден шевната машина не била ремонтирана. Младият Ото щял да „обърне внимание“  на много от домашните уреди в дома на своя началник. Освен това, когато липсвала възможността на домашния уют, любовниците се възползвали от близките хотели, за да продължават своите занимания. Съседите пък не одобрявали подобни действия и многократно съобщавали за извънбрачните забавления на съпругата, докато Фред се труди за семейния бюджет. Една вечер и той решил да повдигне въпроса и най-накрая да реши как ще продължи животът му. Доли отвърнала, че Ото бил само нейният полу-брат по душа, с когото прекарвали времето си заедно, говорейки за най-различни теми от живота. И за допълнително успокоение потвърдила, че отношенията им били само платонически и младежът бил средство да се запълва времето на домакинята, докато се върне съпругът.

Този отговор не донесъл достатъчно покой на съпруга и Доли взела важното решение – изпратила Ото на тавана. Мнозина биха отказали подобно предложение, ала Ото нямал семейство. На тавана имал само легло и маса, луксът не бил толкова добре осигурен за него. Интимният роб обяснявал често, че отношенията им били като тези на майка и син, ако изключим някои други подробности. Самотните вечери били време за отдаване на друго хоби – писането на любовни и криминални истории с псевдоним. Доли помагала на своя любовник да ги публикува, използвайки своята влиятелна фамилия. Следва и по-добрият въпрос: как е възможно Фред никога да не разбере, че Ото е на тавана? Някои вечери мъжът чувал шумове от тавана, ала не допускал и в най-дивите си фантазии, че ще бъде част от историята в категория „глупави хора“. Неговото заключение от необичайните шумове е вярата, че горе има призраци.

След 5 години със странните шумове, мъжът най-накрая предложил да се преместят в друго жилище. Доли нямала нищо против, но искала домът им да има таван. Ото бил освободен от своята клетка и изпратен по-рано в Лос Анджелис, за да очаква новия си постоянен адрес. Веднъж щом локацията става ясна, Ото изпреварва новодомците и се настанява в своята нова килия. И точно тук се случва драматичният обрат. През 1922 г. (близо десет години от началото на аферата) семейството започва един много сериозен скандал. Любовникът слушал и в един момент се притеснил много за здравето на своята любима. Хукнал надолу по стълбите с две от пушките на домакина. Фред най-накрая осъзнал защо някога е чувал шум на тавана и какво са имали предвид всички съседи относно полубрата на Доли. В опит да получи някакво възмездие за една от най-дългите изневери в историята мъжът напада любовника и получава три изстрела в гърдите, при това от собствените му оръжия. Докато нещастникът издъхвал, любовниците мислили версия за смъртта му. Окончателното решение било да инсценират обир. Доли била заключена от Ото в килера на дома, докато той свалил часовника на Фред и се скрил на тавана.

Тропнал няколко пъти силно от тавана, за да даде знак, че е добре скрит, а Доли започнала да крещи за помощ. Полицията повярвала на тази версия, а съпругата бързо решила да започне отначало живота си, карцирайки за пореден път любовника на тавана в новия си дом. Историята можела да се повтори, докато не се появил Хърман Шапиро – брокерът на недвижими имоти. Вдовицата започнала да се влюбва и решила да даде скъпия диамантен часовник на бившия си съпруг – същият е обявен за откраднат, както се досещате. Хърман си спомнил заглавията във вестниците, получил една нескопосана история като отговор и си заминал. Същата вечер се появява и третия любовник на Доли (точно така, много са). Рой Клъмб помогнал за изхвърлянето на оръжието на престъплението. След един скандал през 1923 г. Рой отива в полицията и разказва всичко от часовника до инсценирането на обира. Следва арест и само един интересен въпрос: как жената успява да се заключи в килера сама?

Разпитите били дълги и изморителни, затова Доли помолила Хърман да занесе храна на нейния полу-брат. Ото бил толкова щастлив, че вижда друго човешко същество от години и бързо разказал цялата си история. Най-накрая историята започнала да се нарежда. Хърман изгонил Ото от дома, а той, осъзнавайки, че ще бъде издирван за убийство, бяга в Канада. Всичко останало било запазено в тайна поне за още няколко години, когато брокерът среща Ото и Доли отново. Това е и последното му посещение в полицията. Следват арести, а различните печатни издания успяват да продават тази история цели 8 години след разплитането на сагата. Справедливостта също не успява да тържествува. Убиецът можел да получи доживотна присъда, но след като 7 години не бил обвинен, давността по делото е изтекла. Същото важало и за неговата половинка. Доли се оженила, изненадващо не за своя тавански секс роб, а за мъж, с когото имала афера цели 30 години. Нейният любовник напуснал за последен път Лос Анджелис и никога повече не се върнал. Доли умира през 1961 г. на 81 години, а съдбата на Ото така и не става ясна, кариерата му на писател не тръгва в правилната посока, а и никой повече не се интересува от него.

 
 
Коментарите са изключени