Звездите преди и сега

| от chr.bg |

Времето не прощава, дори на най-известните.

Здравословният начин на живот, пластичните операции и козметиката за стотици хиляди долари може да забави, но няма как да спре неизбежното.

За съжаление, всички сме се запътили натам, а някои от героите ни от близкото и далечното минало вече не са такива, каквито го помним от детството или юношеството си.

Няма как, това е естественият ход на живота. И това, може би, е едно от хубавите му неща.

Вижте в галерията как изглеждаха преди и как изглеждат сега част от любимите ни холивудски знаменитости. Гарантираме Ви, че ще се изненадате много (приятно или неприятно).

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Донка Ушлинова – забравеният герой от три войни

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Първият орден в историята на новата българска държава е този „За храброст”. По немски образец, във формата на малтийски кръст, с лъв по средата и две преплетени саби, този орден се появява за първи път през 1880 г. и е открито неподчинение към постулатите на Берлинския договор, който забранява създаването на висши държавни отличия.

Една от неговите разновидности е войнишкият кръст „За храброст”, наричан още „знак на ордена „За храброст”. Този медал се връчва на български войници, които са проявили изключителен героизъм на бойното поле. Малцина са тези които го получават повече от веднъж, а още по-малко – тези, отличени с първа степен. Един от тях е Донка Ушлинова, известна още като Донка Войвода или Донка Комитката. Българка, съпруга и герой от три войни, която се е хвърляла самоотвержено в битки за свободата на България, а днес тъне в миглите на родната ни история.

Жена-войн, оцеляла в три войни. Това описание неизменно извиква в съзнанието образ, наподобяващ Бриен от „Игра на тронове” или женски вариант на Рамбо, въоръжен до зъби. Всъщност на външен вид Донка не е нито исполин, нито буди ужас и страх. Според спомените на нейни съвременници тя е ниска, мургава и с големи очи. По душа е любознателна, винаги готова да размени дума с всеки, даже доста бъбрива, никога не се оплаква, а преминава през тренировките, несгодите и изпитанията наравно с останалите, без да се оплаче нито веднъж. Когато човек чете спомените й, може да долови и част от страховете й, най-големият от които е, че някой може да я подцени и да не й даде възможност да се бие за България. Името й означава „безценна” и тя е точно такава за своите семейство, бойни другари и родина.

През 1885 г. българи и сърби се изправят едни срещу други, след като Княжество България се обединява с Източна Румелия. В тази динамична откъм политически събития година, в село Смилево, Битолско, откъдето е и небезизвестният боец за освобождение на Македония – Даме Груев, се ражда Донка Богданова. Останала полусирак от малка, баща й я омъжва едва 15-годишна за Ставре Христов Ушлинов от село Лера (Битолско). Вероятно не става дума просто за нагласен брак, а за дълбоки взаимни чувства, защото оттогава до края на живота й, Донка почти винаги е до мъжа си – и в битовото ежедневие, и на бойното поле. Единственият случай, когато се разделят, е в началото на брака им, когато Ставре заминава на гурбет в Цариград, а Донка остава при негови роднини в селото.

Лера е китно място, разположено в подножието на Пелистер планина, в което по онова време преобладава турското население. Макар и българите да живеят добре и да имат свое училище и църква, те са подложени на своеволия от страна на местните турци и най-вече на чифлик-сайбията Джелеп Реджо. Той будел страх и ужас сред местното население, особено сред нежната му половина, тъй като имал склонността често да разширява харема си. Под лукавия му поглед попада 18-годишната Сребра, съпруга на Апостол Ушлинов, която не само била етърва на Донка, но и нейна близка приятелка. Реджо Бей бил полудял от желание по нея, но и хвърлил око на тогава 16-годишната бъдеща войвода, поради което подложил на мъки семейството им, като дори тежко пребил Апостол. Тогава Сребра и Донка измислили хитър, но и ужасен план как да се отърват от зловещия „ухажор” и да спасят честта си. Заблудили Реджеп Бей, че ще станат част от харема му, но при условие, че той лично ги вземе. Така агата отишъл невъоръжен и без охрана в дома им, уверен в своята победа. Там той бил нападнат от Апостол, Сребра му чупи краката, а Донка – ръцете. Въпреки призивите му за милост, такава не последва и трупът му е скрит в християнското гробище.

Разбира се изчезването на толкова виден турчин не остава незабелязано и през следващите дни тече бурно разследване по случая. Малко преди да бъде открит трупът на Джелеп Реджо, Донка, Сребра и Апостол бягат, поемайки отговорност за случилото се, за което са осъдени задочно от османските власти, а къщата им е разрушена. Това убийство е знаково за Донка и полага началото на нейния боен път. В гората тримата намират четата на войводата Славейко Арсов, който след щателен разпит ги приема сред своите редици. Така едва 16-годишна, Донка става част от борбата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Голямото й бойно кръщение е Илинденско-преображенското въстание (1903), в което взима участие четата на Славейко Арсов. Донка участва в над 20 сражения при Смилево, Златаре, Ресен, Крушие, Лева река и др. Нейният боен дух и умения са толкова значими, че войводата я посочва за пример на останалите четници и я провъзгласява за подвойвода. След края на въстанието, тя е разпределена в дружината на Смиле Войданов и заедно с Апостол и Сребра, след множество битки при Демирхисар, Прилеп и Велес, стига до българската граница.

Тримата се установяват във Варна, където след толкова време Донка се събира отново със съпруга си, за да не се разделят никога повече. Липсва информация как и защо Ставре заживява в черноморския град, но предвид по-нататъшната им житейска история и неразделност, вероятно и двамата са се търсели един друг в тези размирни времена. Донка започва да следва във Варна, като същевременно помага на мъжа си в търговията с дървени въглища. Когато през 1912 г. е обявена Балканската война, двамата съпрузи веднага се записват доброволци. Това ще се превърне в семейна традиция през следващите години. Донка и Ставре са зачислени към Македоно-одринското опълчение, във Втора рота на Осма Костурска дружина, командвана от капитан Стоян Величков.

Донка е единствената жена в Македоно-одринското опълчение, но не се остава да бъде подценена, а се бие наравно с бойните си другари. Тя участва и в двете Балкански войни, отличава се при пленяването на Явер паша и в битката при Шаръкьой, както и в боевете срещу бившите съюзници при Руен и Султан Тепе. За тези подвизи Донка е произведена в ефрейторско звание и отличена с Войнишкият кръст „За храброст” IV-та и III-та степен. Тя получава тези отличия под името „Донка Ставрева”, производно от това на съпруга й.

Първата национална катастрофа нанася тежък удар на стремежите и очакванията на българите, но не сломява техния дух. Оцелелите войници се оттеглят в очакване на по-благоприятни времена, в които да изпълнят заветната цел – обединение на всички територии с българско население. Донка и Ставре са едни от тях, затова не е чудно, че когато през 1914 г. избухва Първата световна война (1914-1918), двамата съпрузи отново бързат да се запишат доброволци. Както става ясно по-късно от спомените й, Донка се явява „облечена с македонската си куртка, шапка, цървули и една лека рокля.” Тези, които не познават подвизите й веднага я приемат с насмешка и дори искат да я отпратят, тъй като армията не е място за жени, но какво е учудването на главнокомандващите, когато десетки войници се застъпват за нея и разказват в подробности за нейните геройства. Донка остава сред войниците, приета е с уважение и е подложена на същата подготовка като всички останали. По-късно тя признава, че отстъпва на останалите само в близките боеве с нож, но в теорията, стрелбата и останалите неща е наравно с тях.

Това се оказва истина, тъй като в последвалото развитие на бойните действия, тя нееднократно ще засвидетелства своите способности и бойни умения. Донка и Ставре са зачислени към Втори Македонски полк, по-късно преименуван на 60-ти полк на 11-та пехотна Македонска дивизия, командван от полковник Калоянов. Това е подразделение, съставено изцяло от доброволци от българските територии, останали извън пределите на независимата държава. Със своя полк Донка взима участие в сраженията при с. Войшанци и с. Бистренци. През 1917 г. главнокомандващият на Действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков прави обиколка на позициите и когато стига до 60-ти полк с почуда узнава, че в неговите редици има жена и то отличила се с множество геройства и подвизи. Лично той я издига в чин младши подофицер и след края на Голямата война й връчва Войнишки кръст „За храброст” I-ва степен.

До края на войната, Донка се отличава със своите качества в битките при с. Хума, Дойран и гр. Струмица. Тя е вдъхновение за останалите войници и както с гордост казва: „през цялата война бях в редовете и носех службата наравно с мъжете. И не само не ми дотегнаха трудностите на военния живот, но напротив, изпитвах удоволствие в стихийността на боевете. Когато се изпращаше охранение и секрети, била съм сякога в първите редове.”

Бойните звуци заглъхват, битките, макар и спечелени, са напразни, защото идва времето на Втората национална катастрофа, духът до голяма степен е сломен. След демобилизацията, Донка и Ставре получават еднократна помощ от държавата в размер на 10 000 лв., с която успяват да построят малка къща в Добруджанския квартал на Варна и да създадат дом и семейство. През 1924 г. се ражда и единственият им син – Александър, според някой кръстен на великия пълководец от Древността. Тринадесет години по-късно, на 27 юни Донка умира, а некрологът й гласял: „ Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали… “

Донка е истинска бойна машина, вдъхновител за своите другари по оръжие и известна сред войниците със своите пламенни речи преди сраженията. Скромна, сладкодумна и самоотвержена, тя остава трайна следа в сърцата на своите съвременници. За съжаление в днешно време може да се прочете на места, че тя е била „терорист” или че гробът й е бил премахнат, тъй като не е била платена такса за вечни времена. Въпреки това споменът за нея и нейният героизъм не може да бъде заличен и днес един от върховете в Антарктида носи нейното име.

Както казва един английски офицер, когато я среща: „Докато българското племе ражда и жени като вас да се жертват за отечеството си, знайте, че то рано или късно от Дунава до Егея и от Черно море до Адриатика ще бъде ваше.”

 
 
Коментарите са изключени

Най-гениалното музикално пиратство в историята

| от chronicle.bg |

Волфганг Амадеус Моцарт е известен с много неща, не само с музиката, повечето от които са известни. Но не сме убедени дали знаете за случая, когато Моцарт копира тайна хорова композиция от Ватикана изцяло по памет.

Произведението се казва Miserere mei, Deus (буквално „Имай милост към мен, Господи“) и е базирано на Псалм 51. То е написано от католическия свещеник Грегорио Алегри през 30-те години на 17 век.

Sistina-interno

Сикстинската капела

Днес Miserere е една от най-популярните и често записвани композиции на Късния Ренесанс, но в миналото, заради папски декрет, единственият начин да я чуеш, е да отидеш във Ватикана. Наказанието за пренебрегване на забрана за изнасяне на произведението е отлъчване от католическата църква.

И за да се добави още към мистериозния елемент, композицията е позволено да се изпълнява само два дни в годината – по време на страстната седмица, на велика сряда и разпети петък. Заради това, плюс невероятната акустика на Сикстинската капела и таланта на папския хор, Miserere mei, Deus става почти митично произведение и хората от цялото земно кълбо идват, за да го чуят. 

Ето една съкратена, но изключително красива версия.

Въпреки цялата тайнственост и системния отказ на Ватикана да покаже нотописа в продължение на около 150 години, през 18 век Църквата склонява да подари 3 копия на изявени личности. Едно отива при краля на Португалия, едно при известния композитор и католически монах Джовани Батиста Мартини и едно при император Леополд I.

Императорът изглежда е чул произведението във Ватикана още през 17 век (в края на века, разбира се) и се влюбва в него. Той използва позицията и влиянието си, за да убеди папата да му даде копие на нотите. След това събира най-добрите певци, които може да намери, и урежда изпълнение на произведението в двореца Хофбург във Виена. Изпълнението обаче е мрачно и скучно. Императорът сериозно подозира, че са го измамили и изпраща човек, за да получи обяснение от папата. Сам папата разочарован, че заповедите му не са изпълнени както трябва, освобождава маестро, който е направил копието.

Излиза обаче, че Леополд е получил правилните ноти. През годините папският хор е добавил различни орнаменти и украси към оригиналната музика, които не са отбелязани на хартия, нито пък където и да е. Когато това обстоятелство се изяснява, маестрото се връща обратно на работа. От тогава копието на Леополд I се съхранява в Имперска библиотека във Виена.

Така стигаме до 1770, когато 14-годишният Моцарт обикаля Италия с баща си. 

След като идва в Рим, Моцарт, който на този етап вече е смятан за музикално чудо, присъства на служба по повод великата сряда, където чува цялата Miserere. По-късно същия ден, малкият транскрибира цялото 15-минутно произведение по памет. След това отива и на изпълнението на разпети петък, за да свери оригинала с пиратското си копие. (Някои твърдят, че вкарва на концерта своята транскрипция тайно в шапката си и я поправя на момента)

Въпреки че знае, че копирането на точно това произведение е забранено, бащата на Волфганг е впечатлен от сина си и в писмо на 14 април 1770 пише до съпругата си: „Чувала си много пъти за композицията Miserere mei, Deus, която е толкова ценена, че изпълнението дори на една част от нея е забранено, а изпълнителя го грози отлъчване. Ние имаме цялото това произведение. Волфганг го написа и щяхме да го пратим в Залцбург заедно с настоящето писмо, ако не се налагаше да сме там, за да го изпълним. Маниерът, с които се изпълнява, дава повече на композицията, отколкото самите й ноти. Още повече, тъй като е една от тайните на Рим, не искаме да рискуваме да попадне в чужди ръце.“

За разлика от оторизираните копия, към това Моцарт добавя и различните орнаменти и украси, които иначе липсват.

wolfgang-mozart---a-natural-virtuoso

Моцарт на 7-годишна възраст, 1763

И все пак – не е ясно колко е точно копието на Моцарт. То е загубено, а не можем да се осланяме единсвено на думите на гордия баща. Трябва да се отбележим обаче, че Miserere е изключително репетативно произведение, а същността му е едва няколко минути.

Има една популярна история, случила се недълго след пиратството. Моцарт и Леополд били на парти, на което станало въпрос за Miserere. Таткото веднага се похвалил какво е направил сина му, което, разбира се, възбудило скептичност из хората. Един от присъстващите обаче се оказва, че е изпълнявал произведението, докато е бил в папския хор, и след като погледнал записа на Волфганг, потвърдил, че е правилен.

Новината за пиратството стига до Папа Климент XIV (може би отново благодарение на таткото). В резултат папата вика Моцарт в Рим, докато той пътува из Непал. Но вместо да е разстроен или да го отлъчи от църквата, Климент XIV е впечатлен от способностите на младия музикант и го награждава със „Златна шпора“, което на практика е папско рицарство. 

След това папа Климент XIV сваля тайната около произведението и то вече става за всички. Заради окраските на папския хор обаче, в продължение на век „красивата“ версия е могла да се чуе само във Ватикана. Поне до 1840, когато католическият свещеник Пиетро Алфиери публикува и нея – тази версия става официално достоверното копие на версията, изпълнявана от папския хор.

 
 
Коментарите са изключени

Произходът на хляба

| от chronicle.bg |

Хапвахте ли сандвич днес? Какво по-хубаво от лютеница със сирене върху филия. Или пица. Или топла питка. За хляба се смята, че е първата преработена храна в историята на човечеството, а същевременно е и най-потребяваната – повече хора по света ядат хляб под някаква форма, отколкото който и да е друг хранителен продукт.

Повечето хляб попада в една от две категории: подквасен, който бухва с помощта на някаква съставка (най-често мая) и безквасен, който на практика е плосък. Много от плоските хлябове – например, мексиканската тортила, еврейския маца, норвежкия флатброд или индийския чапати – са същите, каквито са били преди хиляди години. Но историята на хляба всъщност е история на плоския хляб, който се променя и става подквасен.

bread-brown-close-up-162769

Всичко започва с дивото зърно. Някъде около 11 000 година преди Христа с отдръпването на глетчерите в югозападна Азия се появяват огромни полета със зърно и първоначално номадите приемат семената сурови (както всичко останало, което ядат).

До 8000 година пр. Хр. те вече се научават да садят тези семена и да се грижат за всякакви растителни култури, с които могат да изхранват семействата си. Това е и началото на селското стопанство и така номадският начин на живот постепенно се застоява, за да се гледа земята. Първият хляб е плосък и се появява след изобретяването на хаванчето и пестика, с които зърното се превръщало в брашно.

През следващите няколко хиляди години аграрният сектор вижда много подобрения, които помагат хляба да добие статут на основна храна. Около 4000 година пр. Хр. фермерите по река Ефрат създават плуговете и напоителните системи; шумерите имат сърпа, китайците култивират пшеница и ечемик, които са издръжливи на ниски количества валежи, а в източна Европа, където сезонът е прекалено кратък за отглеждане на пшеница, ръжта става основна култура.

Мехурчета въглероден двуокис по време на варене на бира

Около 2000 година пр. Хр. египтяните откриват подквасването (най-вероятно съвсем случайно). Квасът е микроорганизъм, който се среща в околната среда – по растения, по животни и в почвата. В подходящите условия (топла влага, с нишесте или захар, с която да се храни), този организъм расте и произвежда въглероден двуокис, който кара тестото да бухва. (Квасът също така кара захарите в зърното да ферментират. Така се получава алкохол, което прави възможна друга храна – бирата – която египтяните ценяли много високо.)

Те също така открили, че с два камъка зърното ще се стрие много по-фино, отколкото в хаванчето. 

Около 600 година пр. Хр. финикийски моряци донасят хлебните методи на египтяните в Гърция. Гърците вече имат практика в сферата, но бързо усвояват изложените им подобрения, а от себе си дават фурната с предно зареждане (тази от Египет се зарежда отгоре). От Гърция технологията за правене на хляб тръгва към западен Рим. Римляните считат хляба за по-важен дори от месото освен заради качествата му, и заради това, че с него лесно може да се изхранва голямо количество хора – войски, социално слаби и т.н. Развитието на Империята разпространява тези похвати из Европа, но с нейното угасване през 400 хлябът постепенно се връща към предишната си плоска форма.

През първата половина на средновековието (400 – 1000) историята на хляба става малко мъглява. След това обаче се твърди, че норманите възраждат квасения хляб в Англия през 12 век, а до 13 – из цяла Европа отново се съсредоточава върху качеството като ползва по-добро брашно и по-добри фурни.

Мелничарите и пекарите стават висококвалифицирани професионалисти , което им носи известна власт и богатство. Заради големите си пещи пекарните били много пожароопасни и затова се строяли далеч от магазините за хляб – най-често на феодална земя като за ползването им феодалът получавал такса или направо хляб. Постепенно пекарите направили собствени пещи (някои били обществени) и се организирали в гилдии, за да се защитават и да регулират производството си.

През 1266 в Англия се въвеждат набор от закони, с които се поставят норми около теглото и цената на хляба. Понеже той е толкова важна храна, производителите на хляб могат да злоупотребяват с цената. Законите обвързват цената му с цената на зърното и ако някой от пекарите ги наруши (те са в сила до 19 век), наказанията били сурови като дори може да му се забрани да пече хляб до живот.

964px-Prise_de_la_Bastille

Превземането на Бастилията

През следващите няколко века хлябът продължава да е основна храна в диетата на хората, но тъй като повечето от тях са бедни, по-консумираният хляб бил от по-евтино зърно – ечемик, овес или ръж. Добруването между власт и общество до голяма степен зависело от това дали правителството може да снабдява хората с достатъчно хляб… или дали може да контролира бунтовете, които произвежда липсата му. Превземането на Бастилията в Париж, например, с което тръгва Френската революция през 1789, първоначално започва с бунт за хляб.

В началото на 19 век повечето хляб се прави с домашна мая (или от пивоварна), която била времеемка за отглеждане и действала непредсказуемо. През 1825 немски пекари създават пакетирана мая, която позволява лесното домашно приготвяне на хляб и гарантира предвидими резултати. Двама австрийски братя, Чарлз и Макс Флайхман, купуват иновацията и я представят в Америка.

До края на 19 век Индустриалната революция вече работи с пълна пара и газифицираните печки заменят тези на дърва или въглища. С развитието и на мелниците, за първи път в историята белият хляб вече е достъпен за повечето хора. Същевременно новообразуваната централна област на Америка произвежда толкова много пшеница, че вече хлябът може да се пече в индустриални количества. Така до началото на 20 век белият хляб, какъвто го знаем днес, вече е навсякъде из Европа на съвсем допустими цени.

 
 
Коментарите са изключени

Възможно ли е да сме алергични към фитнеса

| от chronicle.bg |

Повечето мързели все някога са произнасяли думите „Не мога да тичам, защото след това имам чувството, че ще почина!“ Някои от тях може и на шега да казват, че са алергични към фитнеса…

Колкото и странно да изглежда, всъщност има едно за щастие рядко заболяване, което е именно алергия към физическо натоварване – анафилаксия при физически усилия (АФУ).

ana_655x492

Алергиите като цяло се проявяват по най-различни начини, които варират от почти незабележими до смъртоносни. За щастие смъртоностна алергична реакция – анафилаксия – е рядкост. Като цяло тя засяга около 2% от населението, а АФУ имат около 5-15% от тях. Интересно е да се отбележи, че за жените е два пъти по-вероятно страдат от заболяването, отколкото мъжете.

Упражненията сами по себе си може и да не са достатъчен стимул за анафилаксия – може да са необходими някои от стандартните алергени като храна, полени и лекарства. Най-често тя се проявява след комбинацията между физическо натоварване и храна – 30% до 50% от случаите. С две думи: тялото ни може да издържи алергенната храна, може да издържи и спорта, но двете заедно взривяват имунната ни система.

Какво точно се случва?

Имунната ни система е изключително сложна и има много видове клетки и молекули, които работят заедно, за да ни пазят от патогени. Всяка нейна реакция обикновено попада в една от две категории – вродена и адаптивна, всяка от които използва конкретен тип клетки. Всички тези клетки са събирателно известни като бели кръвни клетки.

Вроденият имунитет може да бъде активиран не само от патогени, но и от неща като студено/горещо време или физическо натоварване. Клетките, които ползва, са базофили, еозинофили, неутрофили, моноцити и мастоцити. Адаптивната имунна система от своя страна реагира само на специфични патогени. Нейните клетки са B и Т и се произвеждат от лимфна система. Имунитета ни може да произвежда бързо различни видове такива клетки според появилата се заплаха, които да я атакуват и унищожат.

B-клетките не нападат директно патогена, а произвеждат антитела – протеинови молекули, които атакуват конкретни патогени, наречени антигени. Тези антитела помагат на T-клетките (и на други болестоубийци – фагоцитите) да разпознаят заплахата и да я неутрализират. Самите T-клетки са няколко вида – едни произвеждат химикали, които задействат B-клетките да произвеждат плазма, други убиват клетки, които са инфекциозни или ракови, трети помагат регулират имунната система, за да не излезе извън контрол, а четвърти (подобно на B-клетките) остават в кръвта, за да „патрулират“ и ако заплахата се появи отново, да я атакуват.

800px-Angioedema2010

Ангиоедем на лицето

Когато имунната ни система реагира на алергии, това може да се прояви със симптоми, които могат да застрашат живота. По-слабите симптоми са треска, кашлица, течащ нос, сърбеж и болка – те не изискват специално ходене при доктора и могат да се третират със стандартните лекарства. Ако алергичната реакция продължи и се засили, тя може да се превърне в анафилаксия. Тя се приема за застрашаваща живота и включва няколко органа и системи, а симптомите са гадене, повръщане, коремни болки, замаяност, затруднено дишане, подуване на лицето, гърлото и дробовете. Вените и артериите на човек може да се разширят до степен, в която кръвното налягане става прекалено ниско и той припада. Всичко това може да премине в ускорено сърцебиене, аритмия и сърдечен арест.

Анафилаксия, предизвикана от спортуване, не се различава от всяка обикновена анафилактична реакция. В текст, публикуван в Journal of Allergy and Clinical Immunology (Журнал по алергии и клинична имунология) през 1979, авторите описват случай, в които пациент получава анафилактична реакция към миди, но тя се проявява, чак когато той излиза да потича. Без спортно натоварване алергичната реакция към храната на същия пациент е съвсем слаба, а ако не консумира миди, може спокойно да тича. Реакцията се проявява само при наличието на двете.

За да бъдете диагностициран с АФУ, трябва да бъде установена точно връзка между физическото натоварване и анафилаксията. Също така трябва да се има предвид, че реакцията може да се появи и при съвсем леко натоварване – не е задължително то да е интензивно или продължително.

Алергията може и да е непостоянна – един ден да се появява при определено упражнения, а на другия при същите условия да не се появи.

allergy-1738191_640

Та отново – какво точно се случва?

Конкретният фактор (или фактори) не е установен, но общото медицинско мнение е, че отделянето на хистамин е в основата на всичко. Хистаминът е автакоид, които се държи като хормон, но има по-место действие. Отделя се от базофилите и мастните клетки на вродена имунна система, а процесът се нарича дегранулация.

Хистаминът помага за абсорбирането на алергени от органите на тялото като например кожата. Веднъж там, други мастни клетки дегранулират имуноглобулин (IgE), за който е известно, че в комбинация с този тип клетки сочи за остра алергична реакция.

С по-прости думи: физическото натоварване ускорява абсорбирането на храна от стомашно-чревния тракт. Съответно алергените имат по-голям контакт с имунната система в корема. Така че – да, човек може да е алергичен към фитнес. Но явлението е изключително рядко.

 
 
Коментарите са изключени