Звездите на Борусия (Д) сервираха бира на феновете си

| от |

След като записват провал след провал по терените в Бундеслигата, звездите на Борусия (Дортмунд) се постараха поне по някакъв начин да компенсират феновете си.

Borussia Dortmund_1
Тимът се представя отлично в Шампионската лига, където оглавява група D и вече си е осигурил място на 1/8-финалите.

Borussia Dortmund_2
В Германия обаче „жълто-черните“ фенове са обект на жестоки подигравки, най-вече от запалянковците на кръвния враг Шалке. Това е така, защото отборът на Юрген Клоп изненадващо е закован на последното място в класирането в немското първенство след 13 кръга.

Borussia Dortmund_3

Все пак футболистите на Борусия се опитаха да върнат поне малко усмивките на лицата на своите привърженици, като им сервираха бира през цялото време на коледното парти на клуба.

Borussia Dortmund_4

Зад бара, за да пълнят чашите последователно се сменяха Матс Хумелс, Себастиан Кеел, Марко Ройс, Невен Суботич, Сократис Папастафопулос и Роман Вайденфелер./News7

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…

 
 

Как се прави коледен хит?

| от chronicle. bg |

От сензационни класики като „Do They Know It’s Christmas“ от 1989 година до малко необичайните песни като „Killing In The Name“ от 2009 състезанието за коледен хит винаги е било разнообразно. Но как точно се прави коледен хит?

Екип експерти от британски музикален лейбъл смятат, че са открили печелившата формула. Те я създават след като анализират коледни хитове от последните 50 години и определят характеристиките им.

Според получената информация, песента трябва да бъде 3 минути и 57 секунди, в тоналността сол, темпото трябва да е 114 bpm, а самата песен да се изпълнява от 27-годишен солов изпълнител. Също така голяма част от коледните песни са били балади, а половината са кавъри.

И нещо забележително – почти всички песни са били за нещо друго, а не за Коледа. 

„Мисля, че сме далече от алгоритмичното създаване на коледен хит“, казва Хауърд Мърфи, основателят на лейбъла. „Но определени характеристики наистина правят песента по-лесна за приемане.“ Той също така сподели, че „Always On My Mind“ Pet Shop Boys (която е на върха на празничните чартове през 1987) е най-близо до иконичния коледен хит.

Това е така, защото е идеалната дължина и тоналност – също така е и кавър. Темпото обаче е 125 bpm, а не 114, и е записано от дует, чиято средна възраст е 31,5 година. „Mary’s Boy Child“ на Boney M идва на второ място.

„Можеш да направиш хит по всяко време на годината. Като сложиш звънчета в началото на една песен, няма да я направиш по-добра, ако вече не е добра“, казва Мърфи.

 
 

Netflix работи по ново „Ghost in the Shell“ аниме

| от chronicle.bg |

Netflix обръща силно внимание и на аниметата. Сега компанията планира ново „Ghost in the Shell“ аниме, което ще дебютира през 2020 година. 

Официалното му заглавие е „Ghost in the Shell: SAC_2045″, а режисьори ще бъдат Кенджи Камияма („Ghost in the Shell: Stand Alone Complex“) и Шинджи Араки („Appleseed“). За сега не е ясно дали продукцията ще бъде филм или сериал.

„Ghost in the Shell“ тръгна като много популярна манга, писана и илюстрирана от Масамуне Широу. Тя беше екранизирана през 1995 година като филм със същото заглавие с режисьор Мамору Оший. Анимето силно повлиява научната фантастика на 21 век, най-вече саунтрака на „The Marix“.

Netflix не споменава повече детайли, но феновете се надяват ролите да се озвучават от културно подходящ актьорски състав. Последната поява на „Ghost in the Shell“ в медиите беше заради силно нехаресания филм на Рупърт Сандърс от 2017. Той ще остане запомнен най-вече с това, че режисьорът избра Скарлет Йохансон за гласа на главната роля, което отново постави Холивуд под обвинения в лансиране на бели актьори за сметка на малцинствата.

„Ghost in the Shell: SAC_2045″ е поредното аниме попълнение към платформата Netflix, която има и игрална адаптация на „Cowboy Bebop“ – сайтът поръча сезон с 10 епизода през ноември. Компанията работи и по игрална адаптация на „Avatar: The Last Airbender“.

Новият „Ghost in the Shell“ ще е съвместна работа между Production I.G. и SOLA Digital Arts. Той беше определен като „анимационен филм от ново поколение“.

 
 

Истанбул: там, където Европа и Ориентът живеят в нещо като хармония

| от Дилян Ценов |

Селям алейкум! Where are you from? Jeans, jeans! Only 20 lira? Bags! Turkish lokum! Russia? Bulgaria? Hey, my friend, komshu! You work in the fashion businnes? Perfume? Best price! This shawl – 40 lira. But for you – 30! Welcome!

Улицата прилича на кошер, в който са се събрали всякакви образи. Някои бързат, други се разхождат лежерно, трети са яхнали скутерите и свирят – направи им път, за да минат по тротоара! Оглеждаш се на всяка крачка за приятелите ти, защото една секунда невнимание и цял живот ще ги търсиш в разнородната тълпа. Някъде по обяд е. Градът е огласян от протяжните звуци, идващи от всяка джамия. Никой не обръща внимание на молитвата, животът продължава, сменя се само фонът. Призивите от първия абзац продължават да те заливат от всички страни, докато се опитваш да си проправиш път в тълпата. В далечината проблясва Синята Джамия, гларусите пеят, а от наклонената улица надолу се вижда малък процеп от Босфора.

Добре дошли в Истанбул. Мястото, където Европа и Ориентът са си построили общ дом, в който живеят в своя собствена хармония. По свои правила. Ако можеш да ги спазваш, ще ти хареса. Ако ти хареса, и на Истанбул ще му харесаш. Ако ли не – това не е твоят град.

Така е при повечето мегаполиси. Или ги обичаш, въпреки очевидните им недостатъци, или ги мразиш заради очевидните им недостатъци.

Image from iOS (17)

Но Истанбул наистина е разнолик мегаполис. Това е мястото, където религиозният храм сякаш стои наравно с търговията. Едва ли някой е правил подобна статистика, но ако се съберат обемите на всички търговски магазини, сигурно той ще достигне общия обем на също неясния брой джамии в града (според някои са 4000, други твърдят че са 5000). Във всеки случай, и двете са еднакво свети за хората. 

Истанбул е мястото, където красивата архитектура се смесва с търгашеството. Пазарлъкът понякога върви ръка за ръка с доброто качество. Тук да се пазариш в въпрос на чест. Хората са еднакви в многообразието си. На някои жени ще видите само очите, други по нищо не се различават от жените в редица европейски столици. И двете си имат своето очарование. Същото важи и за мъжете (те са по-еднообразни) с изключението, че ако не си падате по бради, бронзов тен и корпулентни тела, Истанбул не е вашето място.

IMG_3422

Тук противоположностите не просто се привличат. Те се преплитат и живеят заедно. Навсякъде са. От пищните салони и стълбището с кристални балюстри на двореца Долмабахче, до улицата на 300 метра от него, където мръсотията е пословична. За 68329592-ри път избягваш да бъдеш прегазен от моторист, който кара бясно, а в същото време три котки се препичат на слънце на перваза на прозореца. Сякаш те и той живеят в различни вселени. Минаваш покрай постройки и улици, които изглеждат силно подозрително, а по нататък, след площад Таксим, се намира богаташкият квартал, който отдавна е изгорил бурките и повечето Ориенталски привички. Тълпите са навсякъде и вариантите, както казахме, са два – или ще те заредят, или ще те задушат – зависи какво търсиш в този град.

Пристигаме в Истанбул рано сутринта. Ще прекараме малко време в града, затова решаваме да ограничим посещенията по туристическите обекти и в замяна на това, да обикаляме улиците, докато имаме сили. Ще направим изключение само с Долмабахче, който задължително трябва да видите преди да напуснете този град. Като цяло най-добрият вариант, ако сте за малко време тук, е да си изберете малък брой туристически обекти, и да обърнете повече внимание на самия град.

IMG_3553

Компанията ни е също толкова разнородна, колкото Истанбул. Гледам как приятелите ми се радват на града и това го прави една идея по-поносим. В началото комуникацията между нас е невъзможна. Прекалено сме различни, аз и той. Той иска да впечатлява с всевъзможни стоки и после да мине на следващия клиент, аз искам да ми обърне внимание преди това. Истанбул обаче няма време да съблазнява никого, така както го правят други европейски градове. Той не е град на церемониалностите.

Искаш? Взимай. Искаш по евтино? Добре, айде. Малко само. Така ти харесва. Добре, чао, жив и здрав. Не искаш така? Изчезвай. (тук следва неясен за теб текст на турски)

Image from iOS (16)

И все пак се поддаваш на очарованието след известно време. Нямаш много избор, ако искаш да не скапеш настроението на компанията, и ако дадеш шанс на мястото да те впечатли. Откриваш, че това все пак е възможно, дори тук, сред безкрайния градски хаос. За щастие търговският нюх на града е свързан и с културата на храненето и едно от нещата, които тук умеят да правят, е да те нахранят. Тук клиентът наистина е специален и обгрижван. И пак… ако ти харесва кухнята. На някои от компанията храната не им понася, други я намираме за божествена.

Престоят ни е достатъчен, за да усетим енергията на града. Минаваме през няколко от големите джамии, площади, Капалъ Чарши, корабчето по Босфора и султанския дворец, синонимът на изобилието, турският блясък с привкус на Франция – Долмабахче. Няма да се спирам на забележителностите, защото за тях можете да прочетете достатъчно и в интернет. Други неща са по-важни.

Image from iOS (15)

Времето ни тук минава срамно бързо. На тръгване се радвам, че се разделям с града, но и се радвам, че сме се запознали. Като токсичен приятел, който е готин, но говори много и една среща за два часа на три месеца ти е напълно достатъчна. Това, което ме кара да погледна с него на други очи, са останалите от групата. Наблюдавам ги, слушам ги и за пореден път се убеждавам, че не можеш да сложиш знак на този град. Независимо дали той е „твой“ или не, трябва да признаеш величието му. Защото всеки ще намери нещо „свое“, което да го накара да се върне в него, дори за малко. Дори само заради една котка, която се излежава на припек на перваза на прозореца, а после влиза в близкия ресторант.

Това е Истанбул. И си е добре, въпреки „хармонията“, в която ние си мислим, че съществува.