Звезди в битка с мръсния въздух

| от chronicle.bg |

Звезди се обединиха в битка срещу мръсния въздух. Фотосесия събра най-добрата ни сноубордистка Александра Жекова, журналистът Драгомир Симеонов, актьорите Ники Станоев и Силвия Петкова, певицата Дивна, водещата Ирина Тенчева и екс футболистът и победител в „Сървайвър“ Ваня Джаферович, които ни подканят да вземем мерки срещу наболелия проблем.

Акцията им е в подкрепа на Фейсбук страницата „Подари въздух“. Тя събира и търси реализация за добрите идеи и примери, които биха помогнали да живеем в по-чиста среда. Страницата е създадена от агенцията за маркетинг и комуникации Knowbox и цели не само да провокира дискусия, но и да дава решения. На нея се публикуват и стават обществено достояние новаторски проекти, които могат да допринесат за по-чист въздух. Всеки, който реши да помогне за реализацията им, може да го направи било то с доброволчески труд, или с финансиране.

Известните личности застанаха пред обектива на фотографа Пейо Пеев и на кадрите разкъсват мрачните картини на отровената и занемарена среда. От мръсната и потискаща действителност се показват филизи на здрави и зелени растения.

Звездите носят раница-противогаз, в чийто резервоар има алое вера, известно и със способността си да пречиства въздуха и да отделя бързо голямо количество кислород. Създадената от дизайнерите на Kloshar Bags нестандартна чанта – символ на инициативата, присъства във всички снимки. Тя е силна провокация към всички, които досега не са си давали сметка какъв въздух дишат и до каква степен те самите са отговорни за това.

София е сред най-замърсените с фини прахови частици европейски градове. През студените месеци тези нива се покачват вследствие на отоплението с твърдо гориво, както и на незаконното изгаряне на отпадъци. Световната здравна организация (СЗО) и Организацията за здраве и околна среда HEAL поискаха през февруари от Европейския съюз „решителни действия“ срещу превръщащия се в бич за континента проблем. Статистиката сочи, че мръсният въздух е сериозна заплаха за здравето и води до преждевременната смърт на 6,5 млн. души годишно в световен мащаб.

Това го прави по-смъртоносен от заболяванията малария и СПИН взети заедно.
Тези и други подобни мрачни статистики са станали предпоставка за създаването на Фейсбук страницата #ПодариВъздух.

 
 

Принцесата, която работеше в магазин за дрехи

| от chronicle.bg |

На 18 септември 1923 година в Париж се ражда принцеса Анна Антоанета Франсоа Шарлот Бурбон-Пармска. Като повечето европейски кралски особи, тя има родствена връзка с много настоящи и бивши монаси, а също така е и второ дете на принц Рене Бурбон-Пармски и принцеса Маргарита Датска.

Тя прекарва ранните си години заедно с родителите и трите си братя във Франция, но заради бързо нарастналото напрежение в отношенията с Германия и последвалата война, 16-годишната принцеса и семейството й заминават за Испания през 1939, а скоро след това напускат и Европа като отиват в Америка. Там Анна посещава училище в новия им дом в Ню Йорк, а когато става на 18, учи в Училище по дизайн Парсън, където завършва 3-годишният курс на обучение само за 2 години.

166d5b4251ef5cacb4c2d0db1d4297f3--princess-stories-the-princess

Принцеса Анна

Същевременно, за да плати за образованието си, тя постъпва на работа в магазин за дрехи Herald Square Macy’s (който все още съществува), а по-късно работи и за Bloomingdale’s, както и в магазина за шапки на майка си. 

С развитието на Втората световна война, принцеса Бурбон-Пармска решава, че няма само да гледа отстрани и през 1943 година се присъединява към силите на Франция като медицинска сестра и шофьор на линейка. Тя служи в Алжир, Мароко, Италия, Люксембург, както и в самата Германия като бива повишена в лейтенант и получава френския Венен кръст (Croix de Guerre), който се дава за изключителна проява на храброст и героизъм.

Но принцесата ще получи и друго още по-високо звание – Кралица – от части заради службата си в Мароко. 

Mihai

Kрал Михай I Румънски

Анна би трябвало да срещне бъдещия си съпруг (и втори братовчед), крал Михай I Румънски на сватбата на принцеса Елизабет (днес кралица Елизабет II) и принц Филип в Гърция през 1947 година. Майката на Михай, Елена Гръцка, задкулисно се опитва да организира среща между сина си и Анна, но не среща успех до събитието.

Младият крал забелязва благородното момичето, докато е на прожекция на филм в двореца… без тя всъщност да присъства в салона, нито да играе във филма. Как става това? Преди филмът да започне, на екрана се прожектират кадри от войната, в този случай конкретно от Мароко, в които за няколко секунди се вижда и лика на Анна. Михай остава пленен и си изважда нейна снимка от кадрите, която носи винаги със себе си. В един момент разкрива намеренията си пред майка си Елена и нещата се задействат…

Когато разбира за интересите му, Анна не остава безразлична, но не пожелава първата им среща да бъде под взискателните погледи на толкова много кралски особи, колкото се очакват на сватбата на Елизабет и Филип, и затова първоначално отказва поканата. За разлика от повечето почитаеми със синя кръв, които живеят луксозно и изискано (включително и Михай), принцесата не е уверена в социалните си умения и познания за етикета на събития от този ранг.

Но родителите им имат други виждания за нещата. Тя е убедена да дойде в Лондон от братовчеда си принц Жан Люксембургски и когато пристига и минава да види родителите си в хотела, където отсядат, крал Михай „съвсем случайно“ е там по същото време. Срещата им така стъписва младата принцеса, че вместо да го поздрави, тя тропва с пети – маниер, ползван от военните при отдаване на чест. Неловкостта й обаче само допълнително очарова крал Михай и двамата започват да прекарват време заедно, докато са в Англия.

По-късно, като запален пилот, той я кани да лети заедно с него на малко пътешествие до Швейцария. От тогава двойката почти не се дели, докато накрая кралят предлага брак на принцессата – на 16-ия ден след тропването с пети. Тя отказва… Но скоро променя решението си и двамата вече са сгодени.

Официално съобщение обаче все още не може да бъде направено, докато крал Микай първо не информира правителството в Румъния. За жалост обаче на 30 декември 1947 година комунистите обграждат двореца му, докато армията, вярна на краля, е твърде далече, за да помогне. Така той е принуден да абдикира от трона, под дулото на пистолет: „Те ми казаха „Ако не подпишеш веднага, ние сме задължени да убием над 1000 студенти“, които бяха хванали в затвор.“ След подписа, комунистите го оставят да напусне страната с малка част от ценностите си и антураж.

Има и друго проблем: Анна е католичка и за да получи позволение от папата да се омъжи за некатолик, трябва да даде обещание, че поколението им ще бъде отгледано в католическата вяра. Това е нещо, което крал Михай не може да направи, както пише в Конституцията на Румъния от 1923 година. Въпреки че вече не е крал, той трябва да има предвид възможността един ден децата му да си възвърнат трона – възможност, която ще изчезне, ако те са католици.

queen-anne-e1537355915322

Отказа на папата да даде разрешение не притеснява принцесата и на 10 юни 1948 година те сключват брак в Атина. В резултат Ватикана отказва да признае брака и издава декрет, с който забранява на Анна да се изповядва в която и да е католическа църква по света. Въпреки това 20 години по-късно двамата ще получат разрешение за брак, който ще сключат отново на 9 ноември 1966 година. 

Въпреки насилственото отстраняване на краля от позицията му, Анна Антоанета Франсоа Шарлот Бурбон-Пармска става известна като Нейно Величество Кралица Анна Румънска без дори да е коронясана.

Двойката се установява и живее тих живот като в един момент дори се грижи за ферма с кокошки. Кралицата се занимава с дърводелство като прави предимно мебели и има само няколко по-големи проекта. Тя изкарва допълнително пари като продава част от изобразителното си творчество, а също така счупва още няколко стереотипа на епохата като ловува и шофира офроуд.  Кралят от своя страна, освен във фермата, работи и като тестови пилот и брокер на акции. Заради общите си усилия в друга посока, Анна и Михай се радват на 5 дъщерички.

През 90-те кралското семейство най-накрая може да се завърне в Румъния като Михай получава обратно част от имотите си, в това число и великолепните дворци Савършин и Пелеш.

savarsin_1

Савършин

Peles Castle 2

Пелеш

И въпреки че едва 14% от румънците искат възстановяване на монархията, Анна и Михай се радват на силна популярност. Появяват се идеи кралят да се кандидатира за президент, но той отказва и дори не се опитва да си възвърне трона, което обяснява лаконично: „Румънският народ страда достатъчно, за да заслужи сам да решава съдбата си.“

Двойката прекарва в брак общо 68 година – докато през 2016 кралица Анна не умира на 92-годишна възраст. Кралят я последва през 2017 на 96.

db9c5c79940fd29fb7f3b834f7006c3b

 
 

Тайните оръжия на Архимед

| от Радослав Тодоров |

През 213 г. пр.н.е. римска флотилия под командването на пълководеца Марк Клавдий Марцел напада гръцкия град-държава Сиракуза, разположен на остров Сицилия. Според разчетите на Марцел, градът трябвало да падне за пет дни, но изобретателността на един старец успява да отложи това с повече от година.

Този старец се нарича Архимед и е един от водещите учени в античния свят.

Архимед е запомнен най-вече с това, че докато бил във ваната извикал „Еврика”, след което хукнал да бяга гол на улицата, разгласявайки на всички за новооткритият от него Закон на Архимед за плаваемостта. Както и с постиженията си в областта на математиката, геометрията, физиката и изключително остроумните си и полезни изобретения използвани в строителството, земеделието и др. Като например архимедовия винт – свределовидна водоподемна машина, която до изобретяването на помпите е единственият способ за механично качване на вода на по-високо ниво. Той изобретява дори и прост одометър (нещо като предшественик на километража) – пускащ в съд по едно топче при изминаването на определена единица разстояние.

архимед

Това обаче далеч не е всичко. Освен вече изреденото, Архимед се оказва гений и като военен инженер. В качеството си на военен съветник на царя на Сиракуза за защитата на крепостта той конструира един куп машини, невиждани дотогава на бойните полета. Някои изглеждащи толкова фантастични според описанията на древните автори на фона на тогавашните времена, че съвременните историци се съмняват в реалното им съществуване.

Освен, че Архимед внася значителни подобрения в точността и силата на тогавашните катапулти, той изглежда увеличава и размерите им. Когато римската флота приближава града, гигантски катапулти се извисяват над крепостните зъбери и започват да изстрелват по тях каменни канари, големи колкото каруци. В действие са вкарани и по-малки модели наречени „скорпиони”, които засипват римляните с порой от стрели.

архимед

Описан е и друг удивителен механизъм който влиза в действие по време на обсадата. Това е така наречената „Архимедова лапа”, представляваща огромни по размери клещи, които успяват да сграбчат и повдигнат римските кораби с механичните си челюстите, след което ги пускат от високо и те с трясък се разбиват върху крайбрежните скали. Според друго становище, Архимедовата лапа е приличала по-скоро на товароподемна кранова стрела, завършваща с метална кука, чрез която е ставало „сграбчването”. Екипи от съвременни реенактори правят опити да построят вариант на „Архимедова лапа“ през 2006 г. и достигат до заключението, че ефективното й функциониране е възможно.

Наред с това, подобни на капан за мишки механизми, издигат тежести и ги стоварват върху катерещите се римски легионери по подпрените на стените стълби, сривайки ги обратно към морската бездна.

архимед

Накрая идва ред и на най-смайващото оръжие – „Архимедовия лъч“. Според някои летописци, Архимед конструира сложна система от огледала, която чрез концентриран мощен слънчев лъч успявала да запали римските кораби.

Хроникьорът от II в. от н.е. Лукиан от Самосата пише, че по време на обсадата на Сиракуза Архимед разрушава вражески кораби с огън. През VI в. от н.е. Антимий от Трал обаче нарича оръжието на Архимед „изгарящи стъкла“.

И този похват многократно е опитвано да бъде пресъздаден от съвременни учени, като много от опитите са завършвали с успех. Различен брой огледала, с различно полиране и в различни конфигурации са успявали да фокусират слънчев лъч така че той да успее да подпали дървен макет на кораб. Но въпреки това учените са скептични, че това тогава се е случило, тъй като за целта са необходими идеални атмосферни условия, продължителна неподвижност на обекта, в който се целят, както и операцията да се случва рано сутринта, когато слънчевите лъчи са най-силни и при най-подходящ ъгъл спрямо източното изложение на Сиракуза. Тоест по-лесно би било корабите да бъдат запалени по някой от стандартните начини съществуващи и тогава, отколкото по този тип.

архимед

Каквито и да са били оръжията на Архимед и доколко са били истински, навярно никога няма да стане напълно ясно. Факт е обаче, че накрая Марцел установява, че е практически невъзможно да превземе тази крепост с щурм. Поради което в крайна сметка му се налага да прибегне към другата възможна тактика – пълна блокада и чакане докато ресурсите на обсадените се изразходят. Това продължава с месеци на изтощение на защитниците преди римляните да намерят начин да проникнат в крепостта.

Определено обаче въпросните оръжия всяват паника и респект у римските войници и явно представляват за тях нещо чудновато, което дотогава те не са виждали. Според авторите, те всеки път изпадали в ужас, когато над стените на Сиракуза се появявал силует на нова непозната машина. Отчаянието им от безбройните безуспешни атаки е толкова голямо, че „римляните започнали да си мислят, че се бият срещу боговете”, както разказва Плутарх.

Пълководецът Марк Клавдий Марцел пък възкликва: „Архимед използва корабите ми за да налива морска вода в чашите си за вино”.

В крайна сметка Архимед загива в хаоса при опожаряването на Сиракуза, убит от ръката на случаен римски легионер. Но не и преди да покаже на света как гениалността на един човек е в състояние да възпира цели армии, както и да даде наука, познание и цивилизационен тласък за хилядолетия напред.

 
 

Стогодишният бар в Копенхаген: там, където ден с ден не си прилича

| от Вучето |

Да имаш дрешка от новата модна колекция на известен дизайнер: класа! Да направиш кръгче с новия автомобил на брат си: гъзария! Да ти подарят най-новата версия мобилен телефон: сбъдната мечта! Новите неща са куул. За много други неща обаче казват, че колкото са по-стари, толкова са по-куул. Това пирамиди, молитвени храмове, филми на Чаплин, мумифицирани останки на неандерталец, сервиз за чай от френския кралски двор…

Към този безкраен списък от артефакти, които човечеството обича да квалифицира като “исторически значими, стари и безценно древни”, попада и едно заведение, което заема едва стотина квадратни метра площ в приземната част на стара сграда в централен Копенхаген. Въпреки скромните си размери обаче този бар има огромна популярност. Както и грамадно его. Това е така, защото може да се похвали, че е най-старият официален гей бар в Дания. Всъщност в Европа. И понеже Европа е преди Америка в много отношения, значи и в света.

Името на бара е Centralhjørnet (Централния ъгъл) и на практика наистина се намира на много централен ъгъл – само на половин цигара време от главната търговска улица Strøget и на още по-малко от площада на кметството. Тоест от пъпа на датската столица.

Ако кликнете върху официалния сайт на пъба, веднага ще бъдете приветствани на датски и английски така: “Добре дошли в най-стария гей бар в света, където ден с ден не си приличат, а традициите са на почит”. И няма как да бъде иначе, когато става дума за култово място със забележителна стогодишна история.

Всъщност ако бяхме квантови физици и можехме да “изкривим” пространство по начин, който да ни позволи да пътуваме назад във времето, щяхме да се озовем десетилетие по-рано от официалната година на откриване на “Централния ъгъл”.

centralhjørnet

Годината е 1802. В приземния етаж на ъгловата постройка, където се срещат улиците Slutterigade и Lavenderstræde, се помещава скромен обущарски магазин. Аналите от тази година обаче недвусмислено намекват, че там се продават и други неща освен обувки по парижки модели и задължителните зимни галоши. А именно бира и бренди. Според някои, все още непотвърдени източници, през 50-те години на 19-ти век мястото функционира като гостилница, защото стаите на горните етажи се давали под наем.

1917. В Русия болшевиките смазват от бой белогвардейците, в София силно земетресение нанася значителни щети, раждат се Индира Ганди и бъдещият американски президент Джон Кенеди, а на първи май в Копенхаген обущарският магазин официално се трансформира в бар. Причината е, че помещението вече се е сдобило с писоари и общината казва, че е ОК в него да се продават напитки.

1933. Хомосексуалността вече е декриминализирана. Въпреки това обаче все още не е добра идея да се разхождаш нагоре-надолу по улиците на Копенхаген с “чупка” в китката.

1939. Все повече хомосексуални мъже започват да се събират “по късна доба” в кръчмата, за да споделят не само питиета, но и радости, тревоги и въжделения със своите братя по съдба и сексуална ориентация. През същата година тогавашният собственик Емил Томсен разпространява предупреждение сред гражданите на Копенхаген, че в бара му няма да се допускат пияни или дори подпийнали посетители. Така де, това не е някакъв си пристанищен бордей, а престижно заведение!

1944. Войната бушува с пълна сила, a “Централния ъгъл” сменя собственика и името си. На снимките от този период се вижда, че наред с оригиналното име е изписано и “Jyden” (Ютландеца).

1948 г. Оооо, я го зарежете този ютландец, и без това никой в Копенхаген не харесва хората от областта Ютландия, понеже се държат, говорят и се обличат селяндурски! Кръчмата възвръща старото си име, а през същата година е основано “Сдружението на обратните и лесбийките” – дядото на днешното LGBTQ за Дания.

1955. Нравите се променят в следвоенна Европа, хормоните бушуват, а в Дания вече изобщо не се счита за срамно да си bøsse (градски сленг за гей). “Централния ъгъл” се утвърждава като официален сборен пункт за всички онези джентълмени, без значение семейни или ергени, които си падат по мъжките ласки. И оркестърът да свири!

1961. Годината на “Лошия закон”! Хората го помнят и въпреки че са минали много години и той отдавна вече не функционира, продължават да негодуват, че изобщо го е имало. Ето за какво иде реч. Парламентът гласува закон, който криминализира сексуалните отношения с хора от същия пол, които нямат навършени 21 години. За хетеросексуалните границата се вдига от 15 на 18. Медиите заклеймяват закона като “лош” и дискриминиращ хомосексуалните. В резултат на всенародното негодувание законът бива ревизиран и 4 години по-късно се възстановява предишното статукво: 18 години за гейовете, 15 за хетеросексуалните.

1973. Световната петролна криза и петролното ембарго, наложено от страните от ОПЕК, нокаутират световната икономика. В Дания мъжете вече са свободни да танцуват по двойки на “Let’s Get It On” на Марвин Гей, където и когато намерят за добре. Също и в “Централния ъгъл”. Най-вече там всъщност.

1980. Диагнозата “хомосексуалност” е премахната от списъка с психически заболявания в Дания.

1987. HIV-вирусът вече нанася поражения върху реномето на гей общността по целия свят. Хората свързват разпространението на СПИН единствено и само с “педалите”. В Дания обаче реагират своевременно и приемат закон, с който се криминализира дискриминацията по отношение на хомосексуалните. Въпреки това обаче оттук чак до средата на 90-те “Централния ъгъл” отбелязва сериозен спад в броя на клиентите.

17412211-saxo-photo

1989. “Ти, Андреас, взимаш ли за свой законен съпруг тук присъстващия Тобиас?” Дания става първата страна в света, която узаконява еднополовите бракове. “Може да целунете младоженеца.”

90-те!
През това десетилетие собствениците на “Централния ъгъл” постоянно се сменят. Едни умират, други просто напускат… Тогава започват първите музикални изпълнения на живо. Отначало личните грамофони и касетофони на персонала подсигуряват музикалния фон, а после, когато в бара се появява класически джубокс, посетителите вече сами могат да решават дали ще звучат АББА, Марая Кери или Джими Съмървил.

2002. Шест каси от бира и два ръчно сковани дъсчени панела се превръщат в импровизирана (и крайно нестабилна!) сцена за първите артистични изяви всяка четвъртък вечер на знайни и незнайни местни и гастролиращи драг кралици, певци и комици. Новият собственик Торбен Расмусен с особен ентусиазъм им акомпанира на кийборда си и подканя клиентите да поощрят изпълнителите със скромна “такса за забавление”. През същата година се поставя началото на традиция, с която пъбът ще стане нарицателен през идните години. В навечерието на всеки голям празник (Коледа, Великден, Хелоуин, Санкт Ханс, т.е. астрономическото начало на лятото) заведението осъмва с уникална, пищна украса.

2010. В помеждутъка между 2002 и 2010 г. “Централния ъгъл” затваря за известно време заради наложителни ремонтни работи. Когато обаче отваря отново врати, пъбът е още по-популярен отпреди и буквално се пука по шевовете. Заслужено печели AXGIL – Датската награда на дъгата за гей бар на годината.

2012. На 20-и август “Централния ъгъл” организира първия си грандиозен стрийт фест по време на ежегодния прайд парад в Копенхаген. Оттогава пъбът се превръща в задължителна атракция за всички гости на прайда, които идват буквално от всички краища на света, за да се снимат и забавляват в най-стария гей бар.

17412213-saxo-photo

2015. Най-старата и авторитетна телевизия в Дания DR1 снима документален филм за заведението, в който в продължение на почти година се проследява живота на членове на персонала и най-заклетите и ексцентрични клиенти.

2017. Със специално тържество Centralhjørnet отбелязва 100 години от официалното си откриване. Събитието е отразено от всички информационни емисии в страната.

2019. Седя на бара в един абсолютно прозаичен делничен следобед и пия бира заедно с 79-годишния финландец Терро – бивш стюард на пасажерски ферибот. Говорим си за славното минало на бара, който и двамата обичаме. Той очевидно знае много повече от мен. Още повече че го е преживял лично. Терро ми разказва за стари любови – моряци, архитекти, обикновени зидари, които са седели на същото това място, на което седя и аз. Животът за Терро отдавна е друг. Казва, че страда от Паркинсон. И живее в старчески дом в Турку. Тъжен е през повечето дни. Но не и в дните, когато се качва на същия този ферибот, на който някога е работил, за да дойде в Копенхаген и да седне на стола в “Ъгъла”, защото знае, че винаги е тук и ще го чака. “За разлика от хубавите ирландски морячета! “ уточнява той с игрива усмивка и поръчва по още една бира.

SONY DSC

 
 

Първото автомобилно състезание в историята

| от chronicle.bg |

Датата е 11 юни 1895 година и както официалното име на ралито Paris–Bordeaux–Paris предполага, участниците трябва да стигнат от Париж до Бордо и след това да се върнат обратно в Париж. Който се върне първи – печели, като целият път, който трябва да покрият, е общо 1178 километра.

Така за първи път в историята голяма група коли ще се изправя един срещу друг в автомобилно състезание броня до броня.

Voiture_Peugeot_à_moteur_Daimler,_au_départ_de_Paris-Bordeaux-Paris_1895

Събитието е идея на журналисти и автомобилни ентусиасти, а целта е да се рекламира френската авто индустрия и да се тестват както колите, така и състезанията с тях като спорт.

Само няколко десетилетия по-рано един от най-популярните спортове в света е бил… ходенето. И не говорим за спортното ходене – става дума за съвсем нормално пешеходство. Такива състезания са събирали хиляди зрители, които на практика гледат как няколко човека обикалят в кръг с часове, а понякога и дни без да спират. 

Преди масовото Paris–Bordeaux–Paris, състезания са се провеждали само между две, а понякога и по-малко коли. На 30 август 1867 година, например, Исаак Уат Бълтън и построената от него кола с парен двигател, шофирана от сина му, се нареждат за състезание от 13 километра срещу една от колите на Даниел Адамсън. През 1878 година в САЩ щата Уисконсин прави опит да организира състезание с дължина от 320 километра, но отново участват едва 2 коли. Пак добре, защото през 1887 в Париж вестник организира 2-километрова надпревара, на която се появява само един човек – Джордж Боутън от De Dion-Bouton Company, и съвсем естествено печели…

Приближаваме се още по-близо до формата на автомобилните състезания, каквито ги знаем днес. Отново във Франция, през 1894 година, се провежда ралито Париж-Руан. Въпреки че някои наричат това Paris-Rouen Rally първото в света, то не е. В брой на Le Petit Journal от декември предната година организаторите изрично отбелязват, че това не е състезание между автомобили и победителят не е този, които финишира първи. Победителят се решава от съдийска комисия, а критериите са коя кола е най-„перфектна“ – най-евтина, най-лесна за управление и поддържане, най-безопасна. Редът на финиширане също имал значение, но колата, която завършва на първо място не печели, защото за да бъде управлявана, имала нужда от втори човек, който да се грижи за пламъците от двигателя. Награда за първо място е 5 000 франка, които заради далечната годината можем единствено да предположим, че са някъде между 52 000 и 687 000 лева днешни пари. Тя се разделя между две компании, едната от които e Panhard et Levassor.

220px-Le_Petit_Journal_-_6_August_1894

Година по-късно идва и Paris-Bordeaux-Paris Trail, където печели първият пресякъл финиша. Има, разбира се, и няколко правила: автомобилът трябва да има повече от две места, ремонтни дейности по време на състезанието са разрешени, но само с интрументи и материали, които се носят в автомобила, а на производители на автомобили се позволява да участват единствено с една от колите си.

Състезанието събира общо 23 коли, от които едва 9 финишират като 8 от тях имат двигатели с вътрешно горене, а деветата е седем-местна с парен двигател. Освен на пара и бензин, в състезанието участва и автомобил, задвижван от електричество. Всъщност по това време електрическите коли доминирали пътищата. В Ню Йорк, например, през 1899 около 90% от такситата са били електрически, продукт предимно на Electric Carriage and Wagon Company във Филаделфия.

Electrobat 1

Ел. такси

Тази и следващата година ел колите дори надпродали всички останали. През 1902 година автомобилът Baker Torpedo става първият с аеродинамично шаси, а в един момент дори развива умопомрачителните за времето си 128 км/ч, но катастрофира и убива двама зрители. По-късно чупи собствения си рекорд със 193 км/ч, но този път зрители не са поканени.

baker999

Baker Torpedo

Популярността на електрическите автомобили в този период е напълно разбираема. Те не се тресяли яростно, когато караш, били много по-тихи от останалите, не димели и не хвърляли пламъци, а също така били готови за употреба без предварителни процедури. Бензиновите коли трябвало да се задвижат с манивела, а за парните било нужно около половин-един час, докато загреят, ако навън е по-студено.

Другото им голямо предимство било, че нямало нужда от смяна на скорости (когато колите вече имали различни скорости), което изисквало значителни усилия с тогавшните съединители и скоростни кутии. Единственото предимство на бензина пред електричеството било, както и днес, обсега и по-лесното зареждане. Това обаче не било такъв проблем, защото пътната система все още не е толкова добре развита и повечето хора шофирали в града.

В крайна сметка бензиновите коли надделяват основно заради усилията на Хенри Форд и страшно евтините автомобили, които произвежда.

Paris-Bordeaux-Paris Rally, както казахме, е тест и за издръжливост. Скоро след старта вече било очевидно, че победител ще стане автомобилът на компанията Panhard et Levassor с Емил Левасьор зад волана и тунингования си до 4 конски сили двигател Daimler Phoenix.

68e07e068483b9051798f0a2bd297376

Този звяр бил уникален по няколко параграфа. Първо, двигателят бил поставен пред шофьора! Докато експериментирал с различни модели на конструкция, Левасьор открива, че по този начин ще удължи междуосието и ще понижи центъра на тежестта, защото пътниците вече няма да седят върху мотора, както преди, а по-близо до земята. Това ще попречи на колата да се обърне, което по онова време било често срешан проблем. Колата имала и нов съединител, който позволявал по-лесно сменяне на скоростите, а също и воден радиатор, който значително подобрявал работата на двигателя спрямо останалите коли, разчитащи само охлаждане от въздуха.

Тези, както и други подобрения, които прави Левасьор, скоро ще бъдат копирани от почти всички производители на коли, а цялостния модел, иронично, ще е известен като Системата на Панар, най-вероятно защото името на Рене Панар е първо в в името на компанията им (Panhard et Levassor), въпреки че бизнес партньорът му е технологът зад иновациите.

След едва час Левасьор вече доста напред в състезанието и пристига толкова рано в Бордо, че копилотът му, който трябва да шофира навръщане, все още спи в хотела си. Всъщност самите организатори на състезанието, които трябва да отбележат, че е пристигнал в града, също още не са се събудили. След като не намира в кой хотел е другия шофьор, Левасьор решава просто да събуди организаторите, за да се знае, че е пристигнал успешно, и да тръгва обратно към Париж сам. Той потегля в 2:30 сутринта след като прави кратка разходка, хапва сандвич и изпива чаша шампанско.

След 48 часа и 47 минути шофиране без сън, Левасьор пристига в Париж като средната му скорост е главозамайващите 15 км/ч. След като пристига, той казва: „50 км преди Париж хапнах доста луксозен обяд в един ресторант, което ми помогна значително. Но все пак се чувствам малко уморен.“ 6 часа по-късно пристига #2 Луи Риголо, а 5 часа след това се запълва и третото място от Пол Кошлин.

За съжаление на Левасьор и Риголо, организаторите преценяват, че правилото за „двете седалки“ не означава „две или повече седалки“, а „над две седалки“, заради което двамата са дисквалифицирани, защото колите им имат само по две места.

Това предизвикало силно объркване и протест сред публиката и състезателите. В крайна сметка Левасьор бил считан за победител от публиката въпреки, че Кошлин взима наградата. Това се отразява, разбира се, и на компанията му. Правилата на състезанието също се променят, за да са по-ясни занапред.

През 1897 година Левасьор участва и в ралито Париж-Марсилия-Париж. По пътя обаче неочаквано пред колата излиза куче. За да не го блъсне, той свива рязко и се обръща. Първоначално Левасьор се опитва да завърши състезанието, но по-късно се налага да спре заради силни болки в тялото. Оказва се, че е счупил ребро и има множество вътрешни натъртвания, които за жалост ще влошат здравето му в следващите месеци. През април същата година Левасьор на бюрото си, докато се опитва да направи нов модел магнитен съединител. Това е паметникът в негова чест в Париж.

Monument_à_Levassor_1907