shareit

Знаменитостите и техните близнаци от миналото

| от |

Говори се, че всеки от нас има поне един човек, който да прилича на него, а според една стара градска легенда, двойниците ни живеят от обратната страната на земята.

Очевидно е, че това е легенда, но ако се замислим все някой в миналото ще е изглеждал като нас.

В тази галерия има известни личности, които имат двойници  идващи от миналото. Вижте невероятната прилика на съвременни знаменитости и някои, известни и неизвестни, хора от миналото. Например Justin Timberlake е почти еднакъв с човек живял през IXX веки, Jay-Z има перфектен двойник, който е живял в Харлем през 1860-а, а Доналд Тръмп  прилича на генерал Джордж Патън.

1. Елън дедженеръс и Хенри Дейвид Торо

1

2. Mаги Гиленхал и Роуз Лейн

2

2. Джъстин Тимбърлейк и неизвестен мъж

3
4. Джон Траволта и неизвестен мъж от 1860

4

5. Генерак Джон Патън и Доналд Тръмп

5

5. Генерак Дъглас Макартър и Брус Уилис

6

6. Ван Гог и Чък Норис

7

8. Джими Фалън и турският революционер Михар Каян

8

9. Пол Джиамати и Уилям Шекспир

9

10. Джак Блек и Сибирския Бръснар

10

11. Никалъс Кейдж и неизвестен мъж от гражданската война на САЩ

11

12. Jay – Z и неизвестен мъж от Харлем

12

13. Джон Стюард и Хенри Бейкър13

14. Чарли Шийн и Джон Браун

14

15. Алек Болдуин и Милър Филмор15

15. Шия Лебьоф и Алберт Айнщайн

16

16. Киану Рийвс и френски благородник

17

17.Ханк Азария и философът Рудолф Щайне

18

19. Джефри Тембър и Бенджамин Франклин

19

20. Дъстин Даймънд и Джоузеф Пулицър

20

21. Хю Грант и Оскар Уайлд

106793862RG331_HughGrant

22. Глен Клоуз и Дрордж Вашингтон

22

23. Томи Лий Джонс и Андрю Джонс

23

24. Рупърт Гринт от Хари Потър и художникът сър Дейвид Уилки

24

 

 
 
Коментарите са изключени

Изстреляхме ракетата, писмото ви е на път

| от |

В разгара на Студената война, подводница изстрелва ракета над САЩ, носеща малко по-необичаен товар. Изстреляна през юни 1959 от USS Barbero (SSG-317) във водите на Вирджиния, тази ракета Regulus I носи 3000 писма, адресирани до висши държавни служители. Президентът Айзенхауер, вицепрезидентът Никсън, членовете на кабинета и федерални служители са в списъка на адресатите заедно с всички губернатори на Съединените щати, членовете на Конгреса и на Върховния съд.

Тестът на този метод за доставяне на поща, който първоначално се пази тайна от обществеността, преминава успешно. Ракетата Regulus I стига до целта си, движейки се с впечатляващите 965 километра в час, след което забавя и каца, оставяйки шефа на Пощата Артур Самърфийлд очарован от резултата. „Тази небойна употреба на ракети за пренасяне на поща е и първата официална употреба на ракети от пощенска служби в света“, хвали се той.

Самърфийлд също така прогнозира, че „преди човекът да стъпи на Луната, пощата вече ще се доставя в рамките на няколко часа от Ню Йорк до Калифорния, Великобритания, Индия или Австралия с помощта на ракети.“

Още през 1810 германският писател Хайнрих фон Клайст предлага система от артилерийски батареи, които да препредават поща из цялата страна. Писмата, сложени в специални черупки, се изстрелват към целта си и след това се изстрелват обратно. Той преценява, че една мрежа от 300 километра, от Берлин до Вроцлав, може да предаде едно съобщение само за половин ден, което за онова време е впечатляващ срок.

През идния век много други ще се опитат да разнасят поща по въздуха. Говори се дори как да се създадат презатлантически ракетни маршрути за международна комуникация – такива ракети могат да съкратят сроковете за доставка от седмица (или повече) до ден. Поредица опити за изпращане на поща с ракети в рамките на Европа завършват с колеблив успех като някои ракети се закачат в дървета, а други просто експлодират при удар.

При теста с USS Barbero през 1959 системите за ориентиране и управление на ракетите вече са достатъчно развити. Този конкретен тест не е само за изпращане на поща. Той изпрати и друг вид съобщение – от Министерството на отбраната на САЩ до останалите държави – в което се казва ясно, че управляемите ракети на американските военни могат да постигнат висока степен на точност. Както при много други експериментални технологии от средата на 20-ти век, тази ракета за пренасяне на поща също е демонстрация на сила.

 
 
Коментарите са изключени

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

| от |

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени

Защо жените през 19 век припадат толкова

| от |

Като начало, през целия 19 век (както и през други времена) дамите често носели корсети. Целта им е различна – понякога да придаде по-плосък силует, понякога да придаде допълнителни извивки. Именно последното, особено през Викторианската епоха, се смята от мнозина за причината за поне някои дамски припадъци. Корсетите често се затягали силно (понякога до крайност) и в резултат на това, с течение на времето телата на дамите се деформирали: ребрата им се изместват, белите им дробове се свиват, някои от органите им се притискат към гръбначния стълб, а други се изместват в долната част на корема. Това затрудняват дишането, сърцето се мъчи да изпомпва кръв, а за вътрешностите става трудно да усвояват храна. Както се казва една викторианска дама: „изядох само две хапки от бисквитата си, нямаше място под корсета за трета“.

Друга теория, основана на модата, е, че добре облечена жена от тази ера носи огромно количество дрехи и дори през летните жеги една такава дама има върху себе си освен корсета, бельо, подплънки, цяла пола, поддържана от кринолин, фусти (понякога със стоманени обръчи) и шапка. Някои дами може да са припаднали от прегряване, докато други може просто да са се сринали под огромната тежест на тоалета си. (Тази претруфеност може да бъде опасна и по други причини: Например, съпругата на прочутия поет Хенри Уодсуърт Лонгфелоу загина трагично, когато случайно изпуска кибриттена клечка върху огромната си полата. Облеклото й избухна в пламъци и дори след като огънят е потушен, не е лесна задача да се свали всичко от тялото й.)

Друга потенциална причина за припадъците може да е системно отравяне. През 19 век, въпреки че хората знаят колко арсена е отровен, изглежда не си дават сметка (или не ги е грижа), че излагането на неговите изпарения също може да има вредно въздействие. По онова време арсенът се използва при производството на всичко – от тъкани през бои до хартия, в която е опакована храната; всъщност до края на 19 век 80% от всички тапети са били с арсен. Натравянето с това вещество има различни симптоми: главоболие, студено изпотяване и припадъци. Освен това, арсенът заедно с олово, живак и други подобни токсични вещества, често се срещат в грима през Викторианската ера. Оловото също е често срещана съставка в боите за коса и във виното (заедно с арсен и мед). Тези токсини допринасят за припадъците на по-заможните викторианци, докато по-бедните не могат да си позволят подобни луксове.

Всичко това настрана, много е вероятно някои (дори повечето) от тези замалявания всъщност да са били престорени. Освен потенциалните странични ефекти от облеклото или токсините в тапетите, за известно време, припадането при най-малкия шок става очаквано и дамско. По това време се очаква от жените, особено от тези от висшата класа, да бъдат нежни цветя, докато мъжете се очакваха да са твърди като машини. Припадъкът е просто един метод жената да се покаже колко е деликатна пред обществото. По подобен начин хората рядко се смеят, когато са сами, дори да намират нещо за невероятно смешно и всъщност повечето гласен смях не е свързан толкова с хумора, а по-скоро със социални взаимодействия. Така и през 19-ти век, припадането е просто друга форма на социална адекватност, което дамите трябва да имат в инструментариума си, независимо дали наистина припадат, или просто да правят шоу.

Също така дамите имат и друг потенциален стимул за припадане. По онова време добре устроените жени често са имали „стая за припадъци“ – място, където дамата да се възстанови от припадък или други прояви на така наречената истерия. Освен че там може да се отпусне на удобен стол, жената има и друга полза – при нейно желание лекар или акушерка могат да бъдат повикани за жена като освен всичко останало грижите им включват и масаж на тазовата област с ръцете или с воден масажор. Това продължава, докато въпросната дама не се облекчи и излекува от истерията си. Това също е и добре за лекарите по онова време, които инак са избягвани от хората, освен ако не са им абсолютно необходими. Лечението на женската истерия обаче е нещо, което жените, които разполагат с пари, често правят.

Това обаче отнема много време и може да окаже известно физическо натоварване върху акушерката или лекаря, особено ако посетят няколко дами в един и същи ден. В такъв краен случай съпругът може също да бъде повикан да помогне. По-късно специално срещу истерия в Европа и Северна Америка ще бъдат изобретени специални устройства за по-бързо облекчаване.

 
 
Коментарите са изключени

Как се превъзпитава нацист: Историята на Берт Траутман, който игра мач със счупен врат

| от |

Берт Траутман е роден на 22 октомври 1923 г. в Бремен, Германия. Синеок и рус, Траутман е продукт на бурния политически климат в страната след Първата световна война. Той израства заобиколен от нацистката пропаганда, обвинява евреите за икономическите проблеми на страната и вярва, че някои германци, като него, са представители на „висшата расата“.

Затова не е изненадващо, че той се присъедини към хитлеровата младеж, когато е на десет. По-късно каза: „На тази възраст просто искаш приключения. Беше като американските бойскаути. Беше забавно – спорт, спорт, спорт. Твърдението, че тогава сме били нацисти, е глупост. Промиването дойде по-късно.“

Bremen montage

Родното място на Берт Траутман – Бремен

И промиването е сериозно:

Въпреки че не го осъзнавате, умът ви е повлиян от нацистката пропаганда. Постоянно слушате политическите изказвания. Хората предпочитат тази, които приличат на тях, и нацистите ни казваха, че германският народ търпи страшни жестокости в Полша. Тогава не осъзнавахме силата на пропагандата… Хитлер използва шанса си и всява смут в страната. Той ни каза: „Ако гласувате за мен, ще ви дам това, ще направя онова“. Хората нямаха представа, че се подготвя за война. Те просто искаха храна и възможности за семействата си.

Когато войната започва, той с нетърпение се записва доброволно за германската армия.

Повечето от приятели ми направиха същото, не сме мислили защо или за какво. Хитлер беше повлиял на образователната система до такава степен, че не формирахме свои мнения. Бяхме промити.

След почти 3 години на Източния фронт, останал един от 100-те живи войници от своя полк от първоначално 6000 човека, през март 1945 г. Берт решава да дезертира от германската армия. Той се отправя към дома си в Бремен, опитвайки се да избегне силите и от двете страни на боя. „Блуждаех, докато не падна нощта. Озовах се близо до някакво село. Беше отвратително тихо. Влязох в една плевня да пренощувам, но от нищото изскочиха американци.“ Те го карат да се обърне с ръце на тила. „Чух пушките им да зареждат – щяха да ме застрелят.“ Но по някаква причина не го правят. „Нямам представа защо, но командирът им просто каза да се махам. Така и направих. Тичах и тичах, но се натъкнах право на шест британски войници. Те не бяха толкова мили.“

В лагера в Англия има проблем не толкова между военнопленници и пазачи, а между самите затворници. Много от заловените германци се оказват пламенни антинацисти, докато други все още са за нацизма, а има и немалко между двете мнения. Тези групи не се разбират добре и нещата британците са принудени да ги разделят въз основа на политическо мнение.  Група А: антинацисти; Групи Б: малко или много политически неутрални; и група В: нацисти. Берт Траутман е пратен в група В. По-късно той казва: „Когато хората ме питат за живота, казвам, че образованието ми започна, когато стигнах в Англия. Научих се на човечност, толерантност и прошка“. Неговото превъзпитание започва, като е принуден да гледа филм за Холокоста и концлагерите.“Първата ми мисъл беше: Как моите сънародници могат да правят такива неща?“ След това е накаран да бъде шофьор на еврейски офицер, сержант Херман Блох, когото „бързо видях Блок и всеки друг евреин като нормален човек. В началото понякога му се ядосвах, но след време разговарях с него, сякаш той е просто още един английски войник. Харесвах го. “ 

Докато постепенно изоставя нацистката идеология, Берт в свободното си време играе футбол – хоби, което има още от малък и за което му дават сертификат за спортни постижения, подписан от самия президент. 22-годишният младеж бързо става звезда в лагера. Той играе като халф, докато не преминава на врата след като получава контузия.

След като е освободен от лагера през 1948 г. Траутман решава да остане във Великобритания, като работи за правителството, разоръжавайки бомби. Той също така продължава да играе вратар – полупрофесионално за Сейнт Хелънс Таун. Талантът бързо се забелязва и Манчестър Сити му предлага позиция през 1949 г. Но ако имаш бивш награждаван немски войник в тима си, не седи добре пред хората, особено толкова скоро след войната и особено сред еврейското население. Затова тълпа от над 20 000 души протестира пред стадиона и изпраща писма, в които се подиграват на отбора за привличането на бивш член на Луфтвафе.

Въпреки това, равинът в Манчестър, д-р Александър Алтман, пише писмо, публикувано в Manchester Evening Chronicle: „Въпреки всичките жестокости, които претърпяхме от германците, ние не бихме се опитали да накажем с омраза отделен човек, който не е свързан с тези жестокости. Ако футболистът е добър човек, бих казал, че няма вреда в него. Всеки случай трябва да се преценява според собствените му заслуги…“ И тъй като поведението на Траутман е образцово, в крайна сметка той печели феновете на своя страна. „Благодарение на Алтман, след месец всичко беше забравено… По-късно влязох в еврейската общност и се опитах да обясня нещата. Опитах се да им обясня за ситуацията с хората в Германия през 30-те години и лоши обстоятелства тогава…“

Разбира се, помага и че е много добър на игрището. Например, в първия си мач в Лондон, първоначално е освиркан и обиждан по всякакъв начин от публиката. Но въпреки това, след като прави няколко наистина изключителни спасявания в мача, в края получава овации дори и от противниковия отбор.

Bert Trautmann's Neck Brace

Яката, с която е превързан след инцидента

Въпросният инцидент става на 5 май 1956 г. по време на финала за Купата на футболната асоциация, по-известна като ФА Къп, между Манчестър Сити и Бирмингам Сити. През второто полувреме резултатът е 3-1 за Манчестър Сити. Траутман пази вратата, когато противников играч, Питър Мърфи, се опита да вкара. Траутман се хвърля за топката и коляното на Мърфи го удря зад ухото.

Той вижда звезди и изпитва сериозна болка в главата и шията. Но поради по онова време не се позволява играчите да бъдат заменяни и Берт Траутман играе последните шестнадесет минути от играта „в нещо като мъгла“.

Въпреки тази „мъгла“, той успя да направи няколко важни спасявания в последните минути на мача.

По време на церемонията за раздаването на медалите принц Филип посочва, че врата на Траутман изглежда крив, но Траутман не го приема сериозно и дори отива на банкета след мача, въпреки че го боли и не може да обърне глава.

Рентгенът разкрива, че има пет дислокирани прешлена, единият от които счупен на две. Единствената причина да не е  парализиран или мъртъв е, че един от другите дислокирани прешлени е притиснат плътно към парчетата на счупения като така им пречи да мърдат.

Траутман продължава да играе след като се възстановява от контузията, а през 1964 г. се пенсионира. Той умира на 89-годишна възраст в дома си в Испания.

 
 
Коментарите са изключени