shareit

Знам какво забрави в хотелската си стая

| от | |

Хората забравят какво ли не в хотелската си стая – якета, чанти, съпрузи, свекърви… Ето някои от най-интересните открития…

Една дузина котки… банкнота от 100 долара и бележка „Мерси да се погрижите за тях една седмица, докато ме няма“.

chat

Надуваема кукла. Намерена под матрака в стая, в която един и същи клиент идвал всяка седмица.

kukla

Тефтерче с бележки. Дотук нищо странно, ако не броим 80-те страници изписани с бележки ‘защо обичам зелена салата’… Може би този бележник, попълван през годините е пра-родителят на бг мама.

salata

Пари, много пари. Човек би си помислил, че е част от филм или поне от скрита камера, ако намери на масата чанта с 20 хиляди долара вътре.

money

Плато със сирена. Нищо странно. Но под леглото?

sirene

Коза. При това облечена като Ейбрахам Линкълн. На това ергенско парти купона е бил на 6.

koza

Храна. В сейфа. И то след като на тръгване клиента се е оплакал на стъписаните служители на рецепцията, че микровълновата фурна не работи…

safe

Патета. Из цялата стая. С бележка „Майка им е мъртва, с нея се оправихме ние“.

pateta

 
 
Коментарите са изключени

Правителствената програма, която начерта пътя на Джордж Форман

| от |

Кога тренираш, когато си постоянно беден, пиян и гладен? И що за тренировки биха били това? Джордж Форман се бие, за да живее, но една правителствена програма, Job Corps, ще му помогне да живее, за да се бие.

В САЩ в света на бокса възникна сеизмична промяна, която го изтръгва от втора „тъмна ера“, особено за бойци в тежка категория, и поставя основата за възобновен национален и глобален интерес към спорта, както и бизнес за милиони долари.

Форман е нает да мести мебели заедно с брат си, печелейки малко повече от долар на час. С това пътят му започва – той все още не бе излязъл от родното си Пето отделение в Хюстън, но поне можеше да си позволи собствено място, а може би и собствена кола. Засега той все още живееше в дома на майка си и все още се отдаваше на нощния живот, пиеше, биеше се и крадеше. Когато една нощ обаче спи по време на смяната си в Уолдс, моментално е уволнен.

FifthWardnewsign

Загубата на работата му само задълбочи тъмният затворен кръг от кражби на пари за купуване на евтин алкохол, който да му дава смелост да краде отново. Една нощ пиян пада и заспива в леглото си. На следващия ден се събуди с нищо по себе си, освен бельото му и бележка с надпис „Аз съм алкохолик“.

Но Форман удря дъното в точното време. Той влиза в една статистика, точно когато тази статистика има най-голямо значение за законодателната власт. Джордж е част от 75-те процента чернокожи, латиноамерикански и мексикански тексасци, които живееха в градове като Хюстън, и същевременно попадна в частта от населението, която живее под прага на бедността.

Незавършил училище, Форман  беше част и от друго мнозинство: 70% от афроамериканците в Тексас не са завършили гимназия, а над 90% никога не биха посещавали колеж. Следвоенните времена са упадъчни и бедни като все повече хора живеят все по-близо един до друг с все по-малко ресурси и още по-малко надежда за бъдещето. Но тази демографска промяна съвпадна с идеологическа промяна, която имаше дълбоки корени в Тексас.

„Законодателите, изправени пред проблема в Тексас, винаги попадаха в капана на генерализациите“, отбелязва Джон Стайнбек в началото на 60-те години. „Тексас е състояние на ума, Тексас е мания. Преди всичко Тексас е нация във всеки смисъл на думата“. На президентските избори няколко години по-късно Линдън Джонсън печели в почти всеки окръг в тази държава в държавата, въпреки че нови лица като него обикновено не се справят добре по тези земи. На същите избори друг либерален демократ, Ралф Ярброу, успява да запази решаващо за партията му място в Сената срещу политическия новак Джордж Х. Буш.

И в двата случая тексаският национализъм изглежда играе значителна роля. Джонсън го яхва, за да постигне победа, която никой демократ не постигa след раждането на съвременния консерватизъм. Междувременно Ярборо определи своя опонент като „подлога“ на нефтената индустрия на Хюстън. Оставаше несигурно обаче какво ще означава този внезапен прогресивен замах за хората от горепосочените статистики – камо ли за тези като Форман, които нямат право да гласуват.

George Foreman 2016

През 1964 г. президентът Джонсън обявява своя собствена програма за борба с бедността. Въпреки че идеите на Джонсън можеше и да не се усетят в дома на Джордж, назначеният от него „цар на бедността“ Робърт Шрайвър поясни, че в основата на амбициозния му списък от програми ще бъде субсидирането на работно обучение.

Дори едно 16-годишно момче от улицата, когато чу Робърт, можеше да направи връзката между по-добра работа, по-добро заплащане, по-добро жилище и по-добър живот. Така Форман влиза в местния център по заетостта, за да се запише на това безплатно обучение. Казват му обаче, че програмата приема само възрастни, въпреки че той физически e доста по-голям от повечето от тях. Но служителите му казват за друга инициатива, която приема млади хора: Job Corps.

Job Corps цели да изведе младите хора от гетата в града или изолацията в селските райони и да им предостави основно образование и професионално обучение в един от многото градски центрове или селски лагери в цялата страна. След като завършат, тези нови кадри могат да се върнат по родните си места с нови умения и възможности за добре платена работа, както и чек от държавата.

Повече тексасци се възползваха от Job Corps, отколкото младежи от всеки друг щат, а само Калифорния харчи повече за програмата. „Вкъщи в Хюстън пиех и се биех“, казwа Форман по-късно, но в Орегон, без достъп до алкохол „само се биех“.

Нуждата от Job Corps обаче се оспорва доста. Чернокожите активисти се притесняват, че мащабните правителствени програми ще поемат контрола върху и без това оскъдните ресурси. Латиноамериканското малцинство се притеснява, че ще се даде от непропорционален акцент върху гетата пред техните общности. Други, като г-жа С. О. Уейд, която пише и до Буш, и към Ярбороу, смятат, че „нито една от програмите на Джонсън за бедността… не включва помощ за белите хора в нужда“. Програмата е в бурни води.

Джордж Форман и неговият приятел Рой Харисън, кандидатстваха заедно в Job Corpsи след като са приети, но трябва да напуснат града.

George Foreman 2009

Подобни оплакванията заплашват да подкопаят Job Corps, затова неговият директор д-р Отис А. Сингълтейтър започва да събира демографски данни и въвежда тайна система от квоти. Оказва се, че в най-близкия център до Хюстън, в Сан Маркос, според него има твърде много чернокожи. Затова афроамериканските кандидати от района на Хюстън, включително Форман и Харисън, бяха стратегически разпределени в центрове, които изглеждаха по-расово балансирани или не им се обръща толкова внимание.

Форт Ваной, в югозападен Орегон, отговаря на двата критерия. Беше на 3 200 километра по-далеч, отколкото и двамата очакваха да пътуват. Форман си спомня как майка му плачеше, докато си тръгва, но не напълно от мъка.

Форт Ваной беше различен свят от родното място на Форман, но в него имаше нещо познато. Страниците на „Roads to Everywhere“ оживяха пред него. „Имаше реки!“ спомня си Форман. И по-важното беше, че имаше храна: „Всеки проблем, който някога съм имал, приключи. Имаше три хранения за един ден“. Лагерът обаче далеч не беше идеален, дори не беше завършен.

Форман, както почти всички останали във Форт Ваной, беше там, за да се обучава на дърводелство и зидарство, но скоро откри, че с момчетата просто ще дострояват лагера. Удобствата бяха малко – в лагера липсваха пространство за отдих и организирани занимания като в другите, по-големи, по-утвърдени обекти. Свободното време бе доста скучно.

„Вкъщи в Хюстън пих и се биех“, каза Форман по-късно, но в Орегон, без достъп до алкохол „само се биех“. Изправен пред нова непозната среда и идентичност, Форман се връща към това, което знаеше най-добре. Но не беше същото като в дома му, където се бие за самозащита или за пари. „Това беше най-малко заплашителното място, на което някога съм бил“, казва той. Но все пак не липсваха причини за бой.

Форман се биеше навсякъде – от бунгалата до столовата, понякога използвайки поднос за храна като оръжие, ако е решил да разнообрази от юмруците. Дори неговият приятел от родния му град се дистанцира от него като изглеждаше, че скоро изглеждаше, че ще го отстранят. Въпреки порицанията от персонала на Job Corps или ругатните от страна на работниците в кухнята, с които той стратегически се сприятелява, поведението му продължава. Както казва: „Не се биех, за да живея; аз живеех, за да се бия“.

 
 
Коментарите са изключени

Ефектът на доминото и политическите му употреби

| от |

Първия път, когато срещаме думата в исторически план, според Probert Encyclopaedia, тя е в контекста на религията:

Доминото е вид качулка, носена, по каноните, в катедралната църква. По-късно така се нарича траурен воал за жени, а още по-късно – цяла или полумаска, отново носена от жени при пътуване или на бал с маски. Доминото става маскарадна дреха, носена за прикритие и от дами, и от господа и състояща се от голямо наметало или мантия с широки ръкави и качулка, които могат да се махат. Обикновено е направена от черна коприна, но понякога и от други цветове и материали.

Как точно известната настолна игра, която можем да срещнем през 18 век в Италия, се свързва с някое от горните определения, не знаем, но има предположения, че италианските мисионери, пътували до Китай, вероятно са видели там подобен тип игра и са я донесли обратно в Италия. Веднъж в Италия, играта вече приема някои промени и нови елементи и така придобива вида, в който я знаем днес.

Ефектът на домино е верижна реакция (от линеен вид), която започва с падането на едно парче. Този ефект вдъхновява бившия президент на Съединените щати Дуайт Д. Айзенхауър, когато изнася речта си за „теорията на доминото“ на 7 април 1954 г.

И накрая, имате по-широки съображения, които биха могли да следват принципа на „падащото домино“. Имате подредени няколко плочки домино, бутаме първата и това, което ще се случи с последната, е, че със сигурност ще падне много бързо. По същия начин бихме могли да видим как начало на един разпад много бързо би могъл да добие много по-дълбоки влияния.

Повечето историци са съгласни, че теория за ефекта на доминото е спомената първо от друг американски президент – Хари С. Труман. Почти моментално след края на Втората световна война започва Студената война и идеята, че превръщането на една свободна, некомунистическа нация в комунистическа ще предизвика верижна реакция в съседните й страни, става официалната външна политика на САЩ. Поради тази причина Труман изпраща военни сили и помощ в Гърция и Турция, за да предотврати разширяването на комунизма в от нарастващия брой на комунистическите балкански държави. Теорията на доминото, или ефектът, както е по-известно, е създадена в края на 40-те години, но с речта на Айзенхауър през 1954 г. става известна само няколко години по-късно.

В началото на 60-те години, когато Айзенхауер – който твърди, че ще направи почти всичко, за да избегне предаването на позицията му и страната на Кенеди – успя да го убеди за катастрофалните ефекти, които теорията за домино може да има за САЩ и западния свят като цяло. Той казва на Кенеди, че падането на Лаос в ръцете на комунистите – следователно и в тези на Виетнам – ще предизвика верижна реакция и ще доведе до падането на цяла Югоизточна Азия, нещо, което би създало сериозна заплаха за сигурността на света.

Domino effect

Това обаче се оказва, че не е вярно след войната във Виетнам, тъй като преобразуването на Виетнам в комунистическа държава не предизвика верижна реакция и не позволява на комунистите да завладеят цяла Югоизточна Азия. 

Въпреки поуките, извлечени от Виетнам, в началото на 80-те години теорията за домино отново се използва, за да оправдае намесите на Рейгън в Централна Америка и Карибите. Този път хората по света бяха по-политически осъзнати и подозрителни и открито оспорваха решенията на американското правителство като намекваха, че то използва теорията, за да прикрие други политически и финансови интереси.

Дълги години след Рейгън, използването на теорията е ограничено – поне в западния свят. За нея се споменава отново по време на кризата в еврозоната през 2009 г. Този път е в устата на най-големите банки и правителствата на най-икономически силните държави. Тази криза беше предшествана от затрудненията на САЩ и европейската банкова система, които мутираха в дълговата буря, довела гражданите на по-слабите икономики на еврозоната, като Гърция, Италия, Испания, Португалия и Ирландия, на ръба на фалита.

В началото на кризата правителствата на всички замесени държави се опитаха да решат проблема с меморандуми и помощи за фалиралите организации, но в целия свят се появяваха рецесия след рецесията, а нивата на безработица и бедност избухнаха. Правителствата се опитаха да оправдаят политическите си и икономически решения като изтъкваха високия риск от верижна реакция от една икономиката към друга.

Дали това е правилно или не и дали получените политики са добри или лоши, без съмнение, са теми, за които ще се напишат много книги през годините, а дори след десетилетия пълните последствия от тях вероятно все още няма да бъдат напълно известни. Разбира се, крайната цел тук е евентуално да се поправят грешките в системата след прилагане на своего рода лекопласт за спиране на този ефект на доминото. Но дори и наистина да има подобен ефект в този случай и политиките в крайна сметка да работят в краткосрочен план, хората са склонни да бъдат по-реакционални. Тъй като кървенето се забавя от подобни лепенки, ние сме склонни да се успокояваме и да забравяме да положим реални усилия за реално оправяне на това, което наистина е причинило рецесията. Така сривовете на акции, петролните кризи и други на пръв поглед циклични големи икономически катастрофи продължават да се случват отново и отново, често по същите причини, както преди.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Pepsi спряха да предлагат изтребител за награда на своите клиенти

Някои хора не могат да приемат хумора в рекламите и много често попадат на доста грешни изживявания. През 1998 г. мъж се опитва да спечели билети за световното първенство, консумирайки възможно най-гадната бира (по неговите думи). И така започва безкрайното измъчване, но с тази подробност, че пие кенчета, вместо бутилки, където се крият магическите кодове зад етикета. Горкият харчи почти всичките си спестявания за бира, изсипва огромно количество в тоалетната, но така и не видял надпис, че печели на дъното на кенчето. Едва по-късно приятели му казали, че играе от самото начало грешно своята игра.

През 1995 г. Pepsi пускат специална промоция за своите клиенти. Събират се точки и определният им брой дава евентуална награда. Понякога може да става въпрос за тениска, друг път са очила, а онзи, който донесе 1450 точки ще получи кожено яке. Имайки предвид, че една точка е едно питие, всеки можел да се сдобие за едно лято с поне с тениска, която в този случай била 75 точки.

Рекламистите обаче решили, че това не е достатъчно, а и познавайки своите клиенти, предложили да поставят и онзи див фактор в рекламата. Ето защо всичко завършва с протагонист, който отива на училище с Harrier джет. За военният самолет били необходими 7 милиона Pepsi точки. Тактиката не е изненадваща за никого, сценаристите искали да хиперболизират рекламата. Кой би подозирал, че ще се открие луд човек, който да събере 7 милиона точки. Първо трябва да знаем, че един такъв боен самолет струва на американското правителство около 20 милиона долара.

Една точка на Pepsi струва около 10 цента през далечната 1995 година. Не е задължително да сте експерти в търсенето на техника втора употреба, била тя и военна, за да се досетите, че 700 000 долара изобщо не се доближават до заветните 20 милиона долара. Логично или не, Джон Ленърд искал да получи този самолет. И точно по правилника на компанията е събрал около 15 точки (минимумът) и ако избере например тениска, трябва да заплати разликата от точки в долари. С други думи, ако тениската струва 10 долара, той трябва да заплати още 8.5 долара, както и допълнителни 10 долара за транспортните разходи.

Ленърд направил всичко това. Първо си купил каталог, изпил 15 бутилки, събрал точките и след това потърсил адвокат, който да документира внасянето на сумата 700 008 долара и 50 цента. Както се досещате, той вече разполагал с парите и очевидно е мечтаел за Harrier. Може да си мислите, че става въпрос за разглезен богаташки син, който искал на всяка цена да получи наградата. Зад това име стои 21-годишен бизнес студент, който нямал повече от 5 долара в портфейла си. Парите за самолета стават с инвестицията на 5-ма души.

Подозираме, че в централата на фирмата всички са били в шок и най-вероятно са вярвали, че техният клиент няма никакво чувство за хумор. Същият ден се случват няколко телефонни обаждания, които обясняват причината за присъствието на самолета – създаването на хумористично съдържание, но Ленърд не искал да чуе. Той вече разполагал с цяла армия от адвокати. Джон Харис от Pepsi-Cola обяснил, че милиони американци вече са забелязали рекламата и са се забавлявали, докато самият Ленърд виждал бизнес възможност. Обществото също разглежда този феномен от забавната страна на ситуацията. Някои дори предлагат Pepsi да даде 20-те милиона за самолет или поне да осигури полет из цялата страна, като с това да гарантира следващата си добра реклама. Дори и след разумните обяснения, нито една от двете страни не отказвала да се пречупи. Pepsi дори изпратили няколко купона за награди, които да се вземат от всеки магазин и въпреки това нито една от изброените не била боен самолет. Адвокатът върнал друго писмо, което гласяло:

„Писмото от 7 май 1996 г. е повече от неприемливо. Прегледахме видео касетата с рекламата на Pepsi и там ясно се забелязва твърдението, че срещу 7 000 000 пепси точки участникът може да получи самолет. Клиентът ми е следвал всички правила стриктно. Изискванията на компанията Ви са изпълнени изцяло от нашата страна, следователно настояваме моментално да изпратите самолет на клиента ми. Ако в следващите 10 (десет) календарни дни не получим инструкция как да вземем наградата, завеждаме дело срещу поверената компания.“

Следователно спорът стигнал до ушите на съда и в следващите 3 години ще се разглежда под микроскоп. Pepsi имали своя позиция и обяснвявали, че от милионите зрители, само един е потърсил тази награда, което показва, че Ленърд не е глупав, а просто търси финансова изгода от целия процес. След 3-годишни спорове, съдът най-накрая се изморил от всичките действия и дела. Всички знаели, че Pepsi няма как да извадят боен самолет и по конституция никой няма право да притежавата такава бойна машина. Друга важна подробност е, че направените реклами никога не могат да се смятат за легитимен договор, който задължава една от двете страни да изпълни уговорката си – всичко се случва изцяло на добрата воля. В този случай Pepsi не само нямали доброто желание, но били готови да спорят до последно. Заключението е, че в нито един случай не е имало подписан договор за получаване на подобна награда. Освен това може да се говори за договор едва, когато компанията се съгласи да приеме заплащането. С други думи, ако човек изпрати пари за тениска с точките за Pepsi, той трябва да изчака одобрение. В случай, че не го получи поради простата причина, че няма тениски, той не може да заведе и иск.
Когато попитали за какво му е необходим боен самолет, Ленърд обяснил, че в миналото американската армия е продавала танкове за цивилни нужди, превръщайки ги в транспортьори и високо проходими машини.

Погледнато назад в историята, това не е единственият забавен случай на компанията. Знаете ли, че за известно време Pepsi се превръща в истинска морска сила и спокойно може да участва във война със собствена техника?

 
 
Коментарите са изключени

Наполеон и създаването на маргарина

| от |

Маргаринът получава името си от едно откритие в лаборатория на химиците във Франция през 1813 г. Ученият Мишел Ежен Шерел открива нова мастна киселина, която решава да нарече „acide margarique“. Тя представлява лъскави кръгчета като перли и затова името им „margarique“ е подходящо, тъй като това е гръцката дума за „перла“.

Няколко десетилетия по-късно Наполеон III решава, че не само бедните хора в империята му, но и неговите въоръжени сили със сигурност могат да използват заместител на маслото – затова той предлага награда на всеки достатъчно умен, за да създаде подходящ, евтин заместител.

Napoleon III, målning av Franz Xaver Winterhalter från 1857

Наполеон III

Химик на име Иполит Меж-Мурие създава вещество, което нарича „oleomargarine“, впоследствие съкратено на „margarine“. Този маргарин се състои основно от говежда лой, сол, сода, стомашни сокове на прасе и малко сметана, като цялата смес се нагрява и се разбърква докато не стане подобно на масло.

Въпреки че печели наградата, маргаринът в този си вид никога не става популярен. Меж-Мурие продава патента си на холандска компания, наречена Jurgens през 1871 г., която ще стане по-късно Unilever – водещ производител на маргарин и до ден днешен. Тази компания усъвършенства продукта и го пласира на международния пазар, изграждайки фабрики в Германия, Норвегия, Австрия, Швеция, Дания, Норвегия и Англия. Холандските бизнесмени също осъзнават, че ако искат да продадат продукта си като заместител на маслото, би било добре той да изглежда максимално като масло. Освен подобрения в текстурата, те също оправят и цвета, защото маргаринът е естествено бял.

Megemouries

Иполит Меж-Мурие

Войната между маргарина и маслото започва. 

След като привлича на своя страна различни политици, млечната индустрия ги убеждава да приемат Закона за маргарина от 1886 г., който поставя данък от 4 цента (около 1 долар днес) за всеки продаден килограм маргарин. В рамките на две десетилетия този данък е повишен до 13 цента за килограм (около 2.61 долара днес). А в Канада маргаринът направо е обявен за незаконен от 1886 до 1948 г. Някъде по това време, най-вече в САЩ, където млечната промишленост има страхотно влияние, и боядисването на маргарина жълт става незаконно, за да се ударят допълнително продажбите му. В някои държави дори стана закон, че маргаринът трябва да бъде боядисан в розово.

По вестниците, като например в Chicago Tribune от 1911 г., са пуснати „реклами“, които показват как маргаринът се прави от арсен, консервни кутии и котки. Разпространяват се слухове и за ползването на други неприятни съставки, въпреки че по същество маргаринът и маслото не са били толкова различни в този момент като и двете съдържат около 80% животински мазнини и 20% вода.

Популярният основен вид мазнини, използвани в маргарина, обаче беше на път да се промени. Липсата на налична телешка мазнина заедно с нови техники в хидрогенирането на растителни суровини, направи използването на растителни масла във маргарин не само възможно за първи път, но и много по-икономически изгодно. Така между 1900 и 1920 г. той се прави със смес от животински мазнини и растителни масла.

Голямата депресия, последвана от нормирането на хранителните дажби по време на Втората световна война, довежда до по-нататъшно намаляване на животински мазнини и до средата на 40-те години оригиналният маргарин почти изчезна от рафтовете на бакалиите за сметка на нова версия с растително масло. Тези събития, особено през ВСВ, обаче и помагат за стимулиране на популярността на маргарина, тъй като причиняват остър недостиг на и без това по-скъпото масло. До 1950 г. също така данъкът върху маргарина до голяма степен отпада на много места.

Delrich E-Z Color Pak Margarine, 1948

Маргарин с ампула за оцветяване

Оцветяването обаче все още е проблем. От самото начало производителите на маргарин заобикаляха правилата като опаковаха продукта си в комплект с пакетче жълто багрило, за да може клиентите им да си го боядисат сами. Недостатъкът на това решение беше, че крайният резултати често е неравномерен и могат да се получи както по-светло или по-тъмно жълто от желаното, така и просто жълто на бели райета. В крайна сметка започват да го оцветяват сами.

През годините са положени много усилия за постепенното подобряване на маргарина като например въвеждането на по-здравословни мазнини и разпръскването на трансмазнините, които са били преобладаващи във веществото. Също така има подобрения във вкуса, за да бъде още по-подобен на масло. И така, докато съвременните версии имат вече доста малка прилика с оригиналния олеомаргарин, освен че обикновено съдържат приблизително същото количество мазнини и вода.

И ако се чудите какво стана с Иполит Меж-Мурие. Освен наградата, която спечели от император Наполеон III, той не спечели нищо друго от изобретението си. Бедният човек умря… в бедност през 1880 г.

 
 
Коментарите са изключени