shareit

Златисто пиле с “британски” картофи на фурна

| от |
Днес е ред на една от любимите рецепти на един от британските ни кореспонденти Александър Смилков.  
За пилето:

500 гр. или 3-4 бр. пилешки гърди

Пресен розмарин

Екстра върджин зехтин

Морска сол, черен пипер и други сушени подправки по избор

За картофите:

500 гр. картофи

500 гр. сладки картофи

Червен пипер

Сушен риган

Морска сол и черен пипер

Екстра върджин зехтин

Гъша мас

Пресен розмарин

4-5 скилидки чесън.

Това е една от любимите ми комбинации – хибрид между рецепти на Джейми Оливър и Гордън Рамзи. Отнема 1 час – 15 минути подготовка и около 45 минути печене. Основата е изключително скучна – пиле и картофи, но приготвени по този начин, те придобиват съвсем различен вкус и вид.
Тайната се крие в няколко съставки. На първо място това е гъшата мас. Който не е ял картофи на фурна с гъша мас, значи нищо не е опитвал досега. Тя е гордостта на британската кухня, пръв приятел на картофите. Гъшата мас няма заместител – ако не можете да я намерите в магазина, тогава и замразено гъше месо ще свърши работа, просто изрежете мазнината от месото.
Втората тайна е пресният розмарин. Не, сушеният с нищо не замества пресния. Продават се връзки пресен розмарин в по-скъпите супермаркети в България и една връзка ще ви стигне за няколко готвения. Както с всяка прясна подправка, с малко розмарин се стига далеч.
Третият важен елемент са сладките картофи – без тях няма начин да се получат толкова разнообразни вкусове в тавата с картофите. Те задължително се готвят без да се белят, в противен случай се губят не само ценните витамини и фибри в обелката, но и голяма част от чара им.
IMG_6045
Приготвяне:
Загрейте фурната на 200 градуса. Започва се с измиване на картофите и тяхното нарязване. Картофите се белят, но сладките остават небелени (краищата им се отрязват). Картофите се режат, както казва една рецепта на български, по дължина като “лодчици” (уеджис/wedges), около 2.5 см в дебелия край. Всяка скилидка чесън (без да се бели) се натиска с широката част на ножа, докато се смачка и отвори леко.
В широка тава или правоъгълен съд за печене се слага гъшата мас – лъжица-две или около 15 грама. Съдът се слага във фурната, за се стопи маста, около 30 секунди или минута-две при замразената мазнина. След това се изважда и в него се нареждат картофите, в идеалния случай на един слой, и се поръсват щедро с морска сол, черен пипер и останалите сушени подправки, а накрая и със зехтина и чесъна. Всичко се омешва хубаво, най-добре това става с ръце.
Слага се във фурната и се пече 15-20 минути, след което се добавя розмаринът на иглички (без стъблото) и картофите се разбъркват и се оставят за още 20-25 минути или докато хванат лека коричка. Сладките картофи са много меки сготвени (в ярък контраст с твърдостта им сурови), така че те се бъркат много внимателно, за да не се раздробят. Както се вижда на снимката, аз ги пекох в по-тесен и дълбок съд, което изискваше повече бъркане и по-дълго печене, около 60 минути.
IMG_6046
След като разбъркате картофите, идва време за пилето. Аз лично не го измивам преди готвене, но ако вие предпочитате да го правите, то задължително го подсушете внимателно с домакинска хартия. Ако гърдите в дебелата си част са по-дебели от 2.5-3 см, то направете ги на две по-тънки като ги разрежете през средата. Пилето се поръсва щедро с морска сол и пипер, както и с любимите ви сушени подправки – риган, чесън, лук, мащерка, и/или червен пипер. Поръсват се леко със зехтин и върху всяка гърда се поставя 1/2 стръкче розмарин.
Гърдите, наредени една до друга, се покриват с хартия за печене или фолио и се начукват с подръчни материали – точилка, тиган или каквото подходящо имате под ръка. Колкото по-тънки са, толкова по-бързо ще се сготвят, но не прекалявайте, защото започват да се късат. Не се начукват без хартия отгоре, защото много лесно се къса пържолата.
След това се пържат с 1 с.л. зехтин в тиган на среден огън, около 3-4 минути на страна, като първо се пържат от страната с розмарина, който буквално се интегрира в пържолата от начукването.
В този момент в кухнята вече трябва да има страхотни аромати от розмарина в тигана и чесъна във фурната. Единствената по-добра комбинация от тази е бекон и чесън, но за тях друг път. Happy days, както би казал Джейми.
 
 
Коментарите са изключени

Сара Брийдловър – първата афро-американка, която стана милионер

| от |

Сара Брийдловър започва своя живот като една от най-бедните жителки на САЩ. Не се е надявала, че един ден ще бъде милионерка, а и по-сериозният поглед показвал, че в този момент афро-американците били третирани като хора втора и понякога трета ръка. В този лош свят е трудно да мечтаеш и Сара не се надявала на нищо. Брийдловър се ражда в Луизиана с бивши роби за родители през далечната 1867 г.  и понеже животът не е добър с никого, тя остава сирак на 7-годишна възраст.

Заедно със сестра си започват да работят и да осигуряват поне прехраната си. Нейната по-голяма сестра се омъжва, но за жалост избира насилник за съпруг и това кара двете сестри да се разделят завинаги. Сара се омъжва на 14-годишна възраст, а на 17 години вече има дете. След още 3 години ще бъде вдовица. Самотната майка решава да смени адресната регистрация и се мести в Сейнт Луис и заедно с дъщеря си започват да работят здраво, за да получат правото да се смятат за средна класа на афро-американците. Въпросната класа изисква работа и плащане на всички сметки.

Сара работила ден и нощ, за да може да изпрати детето си в училище и не отказвала нито една професия от чистачка до слугиня. Животът не бил толкова добър към нея, а щом стресът се натрупал, самотната майка вече осъзнавала, че нещо трябва да се промени. Години по-късно в интервю пред Ню Йорк Таймс, Сара ще признае, че е седяла пред легена с прането, обвита в сапунени мехури и мислела какво ще прави, когато остарее и гърбът я боли. Покрай стреса и липсата на нормални условия за живот, Брийдловър започнала да плаща още по-тежка цена. Водопроводът в сградата бил стар и често липсвала вода, с която дамата да измива косата си. Това довело до косопад. Проблемът е, че никой не искал да има плешива слугиня, затова Сара започнала да търси решение на проблема и попаднала на Ани Търнбо Малоун и нейното „Велико чудо за растеж на косата“.

The_Childrens_Museum_of_Indianapolis_-_Madame_C.J._Walkers_Wonderful_Hair_Grower

Снимка: By The Children’s Museum of Indianapolis, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14524728

 

Вместо да стои пред легена, дамата започнала да обикаля и да предлага продукта от врата на врата, демонстрирайки резултата върху собствения си скалп. В последствие се преместила в Денвър, Колорадо и се оженияла за Чалрз Джоузев Уолкър, рекламист на въпросния продукт. Докато работила в Денвър, Сара не пропуснала възможността да разработва и свои продукти, които пък довели до създаването на нейна изцяло подобрена серия продукти за коса. Дамата изобретила серия за коса, която комбинирала всичко необходимо във време, в което липсвали всякакви козметични продукти по темата. Сара Джей Уолкър се превърнала в пионера на този пазар и предлага решение за всяка коса. Освен от врата на врата, Сара потърсила и божествената помощ на някои църковни лидери, които пък извикали мирянките, за да им бъде представена продуктовата гама и сами да тестват продуктите.

След това дошли и фризьорите, а когато проявили желание да закупят по-големи количества, Сара ги превръщала в търговски агенти, които също да продават козметичната серия. Жената изграждала сериозна мрежа от търговски представители и в един момент просто спряла да пътува. Вместо това започнала да използва пощата, а нейната дъщеря се оправяла с всички отчети и писане на адреси. Скоро бизнесът се разраснал до такава степен, че Уолкър дарила около 1000 долара на местна организация в подкрепа на младите жени. В историята на САЩ остава първата афро-американка, която дарява толкова голяма сума. Изстрадалата жена не приключвала с това и често империята ѝ била раздавана. Всяка година плащала по 10 000 долара, за да позволи на студенти от южните щати да посещават колеж.

Дарила и 5000 долара, с които да подкрепи конференцията, която се опитвала да спре публичния линч като наказание. През 1919 година умира от хиперактивност на 51 години, но пък всички нейни близки казват, че е постигнала всичко, което е поискала. Това е историята на детето родено в семейство на бивши роби, историята на сиракът, самотната майка, слугинята и пътя към една от най-богатите американки. Нейният пример доказва, че оправданията са удобен начин да се самозалъгваме и да не постигаме това, за което мечтаем. Все пак трябва да бъдем честни, нима всяко зло не е за добро? 

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Дикенс основава клуб на паранормалните явления

„Ловци на духове“ излиза през далечната 1984 г. и това затруднява сериозно участието на Чарлз Дикенс. Не се оплакваме от присъствието на Бил Мъри, но какво е общото между филма и автора на „Оливър Туист“? Историята ни връща през 1855 г. и колежа в Тринити. Там група приятели се събират, за да обсъждат най-различни паранормални явления през годините.

Скромната група по-късно основава клуб с името „The Ghost Club“ и Чарлз бил един от основополагащите господари. Дори и тогава се среща скептицизма на обществото, особено след като редакторите на лондонския The Times започват смело да се подиграват на господата. Една добра новина е бил фактът, че освен Дикенс, компания правил и сър Артър Конан Дойл.

Davenport_brothers

Снимка: By http://memory.loc.gov/rbc/varshoud/3c12397r.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3487841

Очевидно и създателят на „Шерлок Холмс“ се е наслаждавал изключително много на паранормалните явления, особено след като по-късно имаме история като Баскервилското куче. Ако се чудите кой е бил по-големият критик на всички събития, тогава говорим за Дикенс. Той не се доверявал на всичко, което получавал като история, докато Дойл бил изключително отдаден на всяка история и вярвал безрезервно на всяка налудничева идея. Смешни или не, господата били повикани, за да докажат дали една къща е обладана от духове или всичко е просто добре сглобена измама на братята Девънпорт.

Магьосниците показвали как музикалните инструменти започвали да свирят самостоятелно, защото бившите им собственици – вече в отвъдното – отказвали да ги пуснат. Разбира се, Дикенс и компания доказали точно обратното – показвайки тайната на този магически трик. Клубът приключил да съществува, когато Дикенс починал през 1870-а година. Цели 12 години бил съоснован отново и продължава да съществува до днес. Впрочем дори приема членове с месечна такса от 25 паунда, което никак не е малко.

 
 
Коментарите са изключени

Направи си сам бомбоубежище

| от |

Преди няколко години, когато пенсиониран китайски изобретател показа своето устойчиво на земетресения легло, реакциите разбираемо бяха смесени. То изглежда като нещо средно между малък бункер и камери за изтезания. В представените анимации леглата се спускат в метални кутии и метални капаци се плъзгат отгоре над тях, за да ги покрият, което леко ни кара да се притесняваме за крайниците си. Вътре в металния ковчег има вода, храна, пожарогасители, противогази и медицински принадлежности.

Тази идея да превърнем пространствата, в които прекарваме близо една трета от живота си, в контейнери, устойчиви на бедствия, съществува от десетилетия. Вероятно новите модели биха могли да научат нещо от старите.

Morrison Shelter on Trial- Testing the New Indoor Shelter, 1941 D2294

„Клетката на Морисън“ („Morrison Shelter“)

Проектиран от Джон Бейкър и кръстен на министъра на сигурността на Великобритания, така наречената „Клетка на Морисън“ е създадена да бъде алтернатива на стандартните бомбоубежища в мазета и други бункери. Тези клетки се закупуват и човек сам си ги сглабя като в комплекта има стоманени плочи, метални мрежи и необходимите инструменти. Освен това, комплектите са предоставяни безплатно на домакинства с ниски доходи. През деня клетките могат да служат като маси, а през нощта те се превръщат в място за спане за британците. Над половин милион бройки се появяват по време на Втората световна война. Проучване сред домакинствата, в които хората използват тези клетки, стигна до заключението, че ако са сглобени и поставени правилно, те положително спасяват живота на човек.

Бейкър взима пример от живота, за да направи своите клетки. Той изследва истински срутени и повредените след бомбардировки сгради и решава, че нараняванията или смъртите от падащите стени и тавани често биха могли да бъдат избегнати. В същото време подсилването на цели здания или изработването на изцяло бомбозащитни убежища е скъпо и нерентабилно. По-късно Джон казва, че „беше непрактично да се създаде нещо за масово производство, което да издържа на пряк удар. Ние решихме да се съсредоточим върху създаването на нещо, което да спаси възможно повече животи във възможно повече случаи на щети – от взривове на гранати до бомбардировка на къщи.“

 
 
Коментарите са изключени

Ал Капоне срещу духовете на своите жертви

Ал Капоне е безстрашен гангстер и доста добър изпълнител на смъртта. Легендарният американски гангстер никога не се е страхувал от противниците си на улицата. По-голям ужас причинявали паранормалните явления. Това поне разказва историята на Капоне. Някои хора напускат училище и стават музиканти, които след години пеят песни от рода на „Smells Like Teen Spirit“, други като Бил Гейтс основават Microsoft и стават най-богатите хора в света.

Когато Ал Капоне е изгонен от училище на 14-годишна възраст, той трябва да приеме фактите и да основе своята престъпна империя. Според архивите, учителите не били особено внимателни към децата на имигрантите и съответно обичали да раздават шамари. Младият Ал нямал намерение да търпи това отношения и щом първият шамар се стоварил върху него, той се погрижил да върне жеста. До края на живота си, Капоне ще е изкарал около 100 милиона долара с помощта на рекет, проституция, внасяне на алкохол по време на сухия режим, както и хазарт. Престъпният свят е треперил от него и по време на срещи всеки е знаел, че може да приключи своя жизнен път. От какво е треперил най-много Капоне? Отговорът е ясен – Джими!

Джими е една от жертвите на клането поръчано от гангстера за Свети Валентин. Капоне облича своите служители в полицейски униформи и ги изпраща в главната квартира на конкурета Джодрд „Бъгс“ Морган в северната част на Чикаго. „Полицаите“ пристигат и екзекутират абсолютно всеки в склада за алкохол. Сред всички избити е Джеймс „Джими“ Кларк.
Досещате се, че Капоне никога не е бил осъждан за убийства, първата присъда е за притежание на нелегално лично оръжие. Килията му в затвора приличала повече на хотелска стая и никой не посмявал да налага каквито и да е закони. Влиянието на престъпния бос било толкова сериозно, че още на първия ден имал списъка на всички служители, както и на семействата им. Въпреки топлото и уютно посрещане, нещо не било наред с Капоне.

Много от затворниците често чували да крещи на „Джими“ да го остави намира. Понякога крещял, друг път го чували да води разговор с някого.
След излежаването на присъдата, Капоне се надявал, че неговият паранормален приятел ще остане в затвора, но се оказало, че не е точно така. Джими и Ал били неразделни приятели. Лудостта е занимание самотно, докато човек не позволи и на околните да участват в нея. Ето защо един ден на врататата почукал психиатър, който трябва да прогони духа. Посещението не помогнало и страданията продължили. Охраната на Ал често нахлувала в спалнята, след като чува виковете на своя началник. Вместо атака, гардовете откривали страшилището на подземния свят да стои свито в ъгъла и да трепери от страх. Втората присъда идва с поканата за пребиваване в Алкатраз по обвинение за укриване на данъци. По време на трансфера от Атланта към Алкатраз, Капоне вече страда от сифилис.

Понеже човекът се срамувал да да признае заболяването, отказвал да търси и помощ. Обикновено това заболяване започва със сериозен сърбеж в половия орган, след това продължава със сърбеци по цялото тяло и изведнъж минава. Точно тогава се оказва, че е преминал в по-важните органи. И едно десетилетие със сифилис може да помогне за поразяването на сърцето, белия дроб и мозъка. Понеже затворникът вече плашил абсолютно всички и очевидно „Джими“ не искал да се предаде, надзирателите предпочели да го пуснат за добро поводение, макар и да било далече от такова. В последните години охраната е била принудена да пази околните от случайните изблици на агресия от бащата на мафията. В следствие на деменцията, Капоне можел да нападне всеки непознат.

През 1946 г. е направено изследване и лекарите са категорични, че някогашният гангстер имал психиката на 12-годишно момче. Според помощния персонал, легендарният мафиозо никога не се отървал от Джими. Призракът бил с него, когато получил и първия си сърдечен удар. Последните дни на Капоне са прекарани с близки хора и всички са категорични, че това изтезание е поне някакво изкупление за всички извършени убийства.

 
 
Коментарите са изключени