Завръщането на Деп

| от |

Някъде от дълбините на комерсиалното кино. Под маските грим, останали от някой пират или по-добрия вариант – Лудия Шапкар, Джони Деп изпълзява, за да ни напомни, на нас вече не вярващите в него, че още го бива.

Човекът, който му помага да го направи, е режисьорът Скот Купър, за когото пък това е първият толкова сериозен проект и реално е трети в неговата кариера като режисьор. Филмът е „Черна служба“. Тук обаче Купър има шанса да работи с Джони Деп, при това в една от най-добрите му форми като актьор от години насам, и купчина други адски добри актьори. Също така – да разкаже истинската история на модерния Ал Капоне – Джеймс „Уайти“ Бълджър – мафиот от Бостън, който вилнее из града си години наред, разширява криминалната си дейност, при това с протекцията на ФБР и е арестуван чак през 2011 година.

Филмът е направен по книгата „Black Mass: The True Story of an Unholy Alliance Between the FBI and the Irish Mob“ на журналистите Дик Лиър и Джерард О`Нийл и разказва за израстването на Уайти от дребен престъпник от ирландски произход до мафиотски бос.

Първото, което ти прави впечатление още с началните сцени, е шокиращият вид на Джони Деп. Той, разбира се, не изглежда като себе си. Истината е, че той отдавна е забравил да се появява като истинското си „аз“ на голям екран. Деп наподобява Уайти Бълджър от албиносовия вид до набитата походка и носовия тембър на гласа. Той е толкова специфичен, че Деп дори изглежда леко театрален на моменти.

Гангстерското кино беше позагубило своя блясък в последните години, може би защото някак неумело се опита да се слее с общия комерс, който заля киноекрана по едно време. Това не е първият път, в който Деп играе истински мафиот за последните си киногодини. Но това е първият, в който го прави сурово и достоверно. През 2009-а неговият Джон Дилинджър изглеждаше по-скоро като фигура, която си извадил от роман, отколкото като истински човек. Не броим разбира се, Джордж Джънг в „Дрога“, който излиза преди близо 15 години.

Случаят с Уайти Бълджър не е такъв. Най-големият плюс на този филм е участието на Деп в него, не само заради известността, която това носи, но и заради изпълнението. Хората бяха забравили, че Деп може да бъде истински и достоверен, а не просто някакъв палячо и театрал, облечен в странни дрехи (Извини ме, Джак Спароу!).

„Черна служба“, не „Черна маса“, е от филмите, които трябва да се видят най-вече заради Джони Деп и суровия разказ, който предлага. Той се опитва да не ти спести нищо – от социопатията на Бълджър до тоталната немощ на ФБР – че на моменти дори изглежда толкова брутален, че даже не ти е достоверен.

Няма да ви разказвам историята на Уайти Бълджър. Ако я знаете ще гледате с любопитство, а ако не сте чували за него – то интересът ви ще бъде по-силен и примесен с няколкото изненадващи елемента в историята.

Към Деп добавям прекрасните Бенедикт Къмбърбач, който дори е качил няколко килограма за ролята на Били Бълджър – по-малкият брат на мафиота и конгресмен в Америка, Джоел Едгъртън, който има умението винаги да е различен в ролите, които избира и играе;  като Джон Конъли – ФБР агентът, по чиято протекция Бълджър върши делата си дълги години необезпокоявано, великолепният Питър Скарсгаард, който винаги убягва на хората, и разбира се, Кори Стол като прокурора, който се осмелява да преследва и да хване в крайна сметка Бълджър – Фред Уишак.

„Черна служба“ е един от филмите, за които се говори, че ще влезе в надпреварата на големите – тоест има реален шанс за номинации при важните награди. Не мога да кажа дали е чак толкова добър като филм, тъй като още не съм гледала останалата част от доброто кино, което се очаква да финишира тази година, но е твърде възможно. Това го прави автоматично задължителен за гледане.

„Черна служба“ е по кината от днес.

 
 

Бил Мъри и София Копола отново заедно в проект за Apple

| от chronicle.bg |

Номинираният за Оскар Бил Мъри и носителката на Оскар София Копола отново ще работят заедно – този път по филма „On the Rocks“. Първият им проект, „Lost In Translation“ от 2003 година, има забележителен успех, но те се срещат отново чак при снимките на „A Very Murray Christmas“ за Netflix през 2015 година.

Усилията на Копола да стигне до Мъри за „Lost In Translation“ на този етап вече са легендарни, защото актьорът няма агент и може да бъде достигнат само по един стационарен телефон, който той от време на време проверява за съобщения. Трудът й все пак се оправдава, когато Бил получава първата си номинация за Оскар за играта си във филма, а самата София печели Оскар за оригинален сценарий.

„On the Rocks“ е седмият игрален филм на Копола. В него освен Мъри ще играе и Рашида Джоунс, но повече информация за актьорския състав все още няма. Филмът ще бъде пуснат от A24 и Apple, което бележи началото на партньорството им, за което двете компании сключиха сделка през ноември 2018 година.

В момента не знаем още много и за самата продукция като цяло – потайност, типична за проекти с участието на Apple. Сюжетът разказва млада майка, която се свързва със своя баща-женкар в Ню Йорк. Снимките започват тази пролет.

Последните проекти на Копола са в областта на оперната режисура – тя постави популярната италианска „La Traviata“. Мъри пък скоро приключи снимките по зомби комедията „The Dead Don’t Die“ на Джим Джармуш, както и работата си по силно очаквания „Zombieland 2″. Освен „On the Rocks“, актьорът предстои да участва и в „The French Dispatch“ на своя дългогодишен приятел Уес Андерсън.

 
 

Велики филми, които никога не бива да съсипваме с римейк

| от chronicle.bg |

Истинските любители на киното и Холивуд намират все по-малко допирни точки в последните няколко  години. Мястото, смятано в продължение на десетилетия за Мека на седмото изкуство, днес все повече се отдалечава от художествения аспект за сметка на финансовия.

А днес финансов успех се постига с няколко неща: блокбъстър за супергерой, игрален филм по анимация, всички възможни сюжети, които могат да произлязат от вече направена класика. И добрият стар римейк, който макар да върви надолу, не загубва позициите си.

Римейкът е изгоден за киностудията по много причини. Той стъпва на нещо сигурно, често култово, което е гарант за интереса на публиката. От това следва, че рискът е относително по-малък, отколкото с оригиналната история.

В последните години видяхме доста несполучливи опити за римейкове. Макар и тези филми да донесоха милиони на продуцентите си, оригиналните версии нямаха нужда от подобни бледи копия на своите аури.  Но Холивуд не възнамерява да спре дотук и е заредил в ръкава си достатъчно заглавия, които да избълва от конвейера си през тази година.

В следващите месеци очакваме новите „Цар Лъв“, „Ейс Вентура“, „Зеленият фенер“, „Мечът в камъка“, „Ангелите на Чарли“ и „Дъмбо“.

И понеже горният списък е малко притеснителен, обръщаме поглед назад към няколко класики, които би било ужасно да бъдат възродени за нов живот. Една от много причини е, че всяко произведение на изкуството вирее най-добре в своята собствена епоха. Ако е велико, ще я надживее. И това ще е целият живот, от който има нужда.

В този ред на мисли, в  галерията горе сме събрали скромен брой филми (седем), които би било истинско светотатство да бъдат екранизирани наново.

 
 

Първи трейлър на „Conversations With A Killer: The Ted Bundy tapes“

| от chronicle.bg |

 Netflix пусна първия трейлър на новата си документален сериал „Conversations With A Killer: The Ted Bundy tapes“, който ще включва часове с нечувани досега аудио интервюта с популярния убиец.

Бънди признава за бруталните убийства на 36 жени и млади момичета през 70-те години на миналия век (редица детективи смятат, че количеството може да е много по-високо). Някои от убийствата полицията не успява да свърже директно с Бънди, който не изглежда като типичния убиец, бидейки харизматичен и красива според голяма част от хората.

Режисирани от Джо Берлингер, четирите нови серии ще включват аудио интервюта на Бънди, взети докато той чака изпълнението на смъртната си присъда във Флорида през 1980 година.

Малка част от тези интервюта е включена в трейлъра – когато Бънди казва: „Имам предвид, не съм животно, не съм луд и нямам раздвоение на личността.“

 
 

Там, където “народността не пада”, понеже “знанието живей”

| от Вучето |

Уви, отдавна вече стих на Стоян Михайловски от заглавието не се отнася за България. Да, знание някакво има, но то се акумулира главно посредством електронни средства. To рядко свива гнездо в дълготрайната памет на човека, защото достъпът до него е на един клик разстояние и затова може и мързеливата.

Книгите са анахронизъм. Защо ти е да хабиш толкова часове в четене на книга от 300 страници, когато можеш да използваш времето си по-рационално като, например, разгледаш 158 снимки в Инстаграм на Кайли Дженър по трико, докато се гримира, докато храни кучето си, докато не прави нищо, зад волана на джипа си, пред палма в Палма де Майорка и т.н. У нас книгата тихо и безславно напусна живота ни, още когато се раждаха сладките милениали. А в моментите, в които все още надига глава и тържествува, е защото е излязла изпод ноктопластиката на такива културтрегери и разбирачи на българската съвременност и душевност като Венета Райкова.

Кратки постове в социалните мрежи, емоционално заредени с поредица от плезещи се, хилещи се емотикони с изцъклени очи-сърца, изритиха силно в задника Фицджералд, Толстой, Шекспир, Кинг и Кундера и ги пратиха да събират прах по лавиците на западащи градски библиотеки, където тъжни лелички с елеци от щавена кожа примирено очакват годината на пенсионирането си.

И ако така безрадостна е съдбата на българските библиотеки, то не навсякъде по света положението е същото.

Преди няколко години, докато живеех в Осло и работех върху докторантурата си, имаше дни, в които не можех да се добера до свободен стол в пететажната университетска библиотека. Правех си “бивак” на мокета в сектор “Скандинавска линвистична теория”, по възможност в близост до контакт, за да има къде да включа лаптопа си. И не бях единствената. Прекрасни руси създания прекарваха дълги часове, забили нос в дебелите книги или вторачени в екраните на макбуковете си, седнали на пода. Библиотеката кипеше от живот.

Няколко години по-късно вече съм в Копенхаген. Слава богу, прескочила съм етапа с катеренето по академичната стълба на успеха, затова и не ми се налага вече да вися по библиотеките. Сега предпочитам да свалям от пиратски торенти лекарски и адвокатски сериали, както и да разглеждам безплатни каталози на супермаркети вместо да чета книги. Един ден обаче ме хваща разстройство, докато се мотая по центъра в търсене на молив за вежди в перфектния цвят, и решавам да дам воля на нуждата си в централната копенхагенска библиотека, която, за щастие, е само на 10 крачки разстояние.

След като свършвам работа и стресът вече не притъпява сетивата ми, успявам да се огледам наоколо и о, чудо на чудесата! Оказва се, че съм се озовала не просто в библиотека – такава, каквато помня от детството си – с тесните пътеки между прашлясалите стелажи, а в нещо като реплика на прочутата Нулевоенергийна сграда в Пало Алто. Само че на повече етажи. Егаси, казах си наум, и от страхопочитание пак ми се доходи на тоалетна. Кралската библиотека в Копенхаген не само е куул, защото е най-голямата по размери в Скандинавия и защото в нея се съхранява първата книга, отпечатена в Дания през 1481 г. Библиотеката е куул, защото е пълна с хора. По всяко време на деня.

Наскоро обаче една друга библиотека, намираща се малко по̀ на север от Копенхаген, събра очите на хората не само заради екстравагантната си архитектура, но поради факта, че в един момент остана без почти всичките си налични книги.

Само през изминалия месец от библиотеката Oodi в Хелзинки са били заемани по 5 000 книги на ден, което в крайна сметка довело до почти тоталното опразване на библиотечните рафтове като най-големи са липсите, регистрирани в сектора за детска литература.

Сградата, която отвън прилича досущ на гигантски кораб, помещава в “трюмовете” си още кино зала и сауна. Освен до литературни образци, посетителите имат достъп до такива съвременни глезетоии като 3D принтер, шивашки машини за бъдещи Версачета и зали за музикални репетиции. Служителите в новооткритата библиотека, която отвори врати на 5 декември 2018-а, не смогват да запълват липсите, но не са и кой знае колко учудени от големия интерес на хората към “стоката”, която предлагат. Защото Финландия е страна, в която най-предпочитаният наркотик са книгите. Счита се, че четенето конкурира дори любими национални спортове като биене на шведите на хокей, консумацията на водка в големи количества и слушането на хевиметъл.

Книгите са близки до сърцето на финландците. Статистиката отчита, че годишно всеки финландец купува средно 4 книги и заема от библиотеката най-малко 12. В тази далечна северна страна изглежда интернетът не е оказал пагубното си влияние върху любовта на населението към четенето. Даже се наблюдава обратната тенденция. За справка: през 1995 г. финландците са купували много по-малко книги, отколкото към днешна дата, като освен това сега са склонни да плащат и много повече за тях. Книгата продължава да е сред най-предпочитаните традиционни подаръци в страната и децата не се мръщят, а напротив, искрено се радват, когато за рождения си ден вместо лего или таблет получат някоя от книгите за муминтроловете на обичаната писателка Туве Янсон.

Логично е някак при толкова четящ народ и библиотеките да са много. На територията на страната има над 300 централни библиотеки, с 500 техни клона в по-малките общини. Особено популярни са и мобилните библиотеки, които обслужват не само най-затънтените и труднопроходими при зимни условия места в северната част на Финландия, но и гъсто населени райони по̀ на юг. Всяка мобилна библиотека разполага с не по-малко от 4000 заглавия и може да измине до 50 хиляди километра годишно.

И докато не само финландците, но и всички останали северни народи четат, та ушите им плющят, тук долу при нас положението е “майка плаче, грамофон свири”, както обича да казва проф. Вучков. Според проучване, проведено през миналата година от Институт “Отворено общество”, всеки трети българин НИКОГА не посяга към книга.

И въпреки тази тъжна статистика, ми се ще да вярвам, че нещата ще се променят. Защото всеки се нуждае от време на време да му разкажат хубава история. Пък било този някой да е Венета Райкова.