shareit

Завръщането на „Челюсти“

| от |

dianaДиана Найденова става част от екипа на Кеворк Кеворкян. Журналистката се присъединява към предаването „Всяка неделя“ по Нова телевизия с рубриката „Челюсти“, стартирала първо през 2007 година в ефира на Дарик радио. Дългогодишната радиоводеща на едноименното предаване разказа пред Дарик Нюз как се роди идеята за „Челюсти“ преди седем години.

Илиана Найденова: Нека се върнем към старта на „Челюсти“ в ефира на Дарик радио, годината е 2007. Как се роди идеята за името например?

Диана Найденова: „Челюсти“ вече е на седем години, вече е първокласник. Косьо Вълков точно беше поел Дарик радио и покани всички, които са част от програмния съвет, да предложим концепция как да се промени програмната схема. Съвсем спонтанно ми хрумна, честно казано. Автор на името, за което много му благодаря, е нашият саунд дизайнер Светльо Давидов. Докато седяхме в коридора и дискутирахме моята идея, той каза „Знаеш ли колко ще ти подхожда и на стила на говорене“. Първоначално колегите малко се шокираха, защото името звучеше дръзко, провокативно, дори страховито по аналогия с филма. Но на мен ми хареса, защото звучеше различно и второ – модерно.

Помня първото издание на „Челюсти“. С колегите Вяра Деянова и Светльо Иванов, които от няколко дни са щастливи родители на малката Йоана, предходната седмица работехме до 10-11 вечерта, за да подберем най-правилните гости. Най-важно е да подбереш хората, да са достатъчно ярки в позициите си, да са контрастни в тезите си, да са устойчиви и непоколебими. Защото има събеседници, които лесно могат да бъдат разубедени от аргументите на ответната страна. Много се стараехме в началото, тревожехме се, непрекъснато пишехме идеи, зачертавахме ги.

Наистина съм дала сърцето си за това предаване, приемам го за свое дете. И неслучайно Радосвет Радев, когато напуснах Дарик, направи жеста, с който ме просълзи – подари ми патента на „Челюсти“. Защото каза, че това е нещо, което аз съм измислила и превърнала в популярен радио продукт, който намери по-късно и своята телевизионна аудитория.

Рубриката „Челюсти“ става част от предаването „Всяка неделя“ на Кеворкян по Нова телевизия тази неделя. Диана Найденова и Кеворк Кеворкян – тандем.

Да, Кеворк е измислил страхотна автореклама на предаването – „Диана и Кеворк – какво повече може да искате“ (смее се). Защото и двамата сме достатъчно опърничави, търсещи истината. За мен е огромен комплимент поканата на Кеворк, във все по-спадащото обществено доверие към медиите той продължава да прави изискана журналистика, която не се поддава на теченията, на халтурата, на повърхностното търсене на жълтото и на скандала. Кеворк е задълбочен, мислещ, той е просто колос в телевизионната журналистика. Аз не съм журналист по образование и моите лекции по журналистика ще са на живо в ефир заедно с него. И много се радвам, защото това ще е порастване за мен.

Какво научи от Кеворкян досега?

Признавала съм си, че неделите, когато съучениците ми гледаха Пинко Розовата Пантера, аз гледах Кеворкян. Не знам защо от дете журналистиката ми е била интересна, политиката ми е била интересна. Искала съм да поема от това, което той носи като телевизионно присъствие.

Никога няма да забравя неговата дописка след моето второ появяване в телевизионния ефир на Нова – прясна радиожурналистка по телевизията, която не знае дори в коя камера да гледа. Тогава той написа изключителна статия за мен „Диана срещу пуяците“. Няма да забравя онова изречение, в което пише, че дълги години го питат кой ще е следващият кеворкиращ; и че в мен вижда своя наследник. Аз се разплаках от вълнение, намерих телефона му, дотогава не бяхме общували и му изпратих SMS, с който да му благодаря. Сега съдбата ни събира по негово настояване, разбира се. Изключително любопитно е и малко притеснено.

Какво би казала за завръщането на рубриката на почитателите, които следят „Челюсти“ от самото начало в ефира на Дарик.

Няма да изневеря на себе си – ще продължа настойчиво да търся отговорите на въпросите във време, в което задкулисието се превърна в циничен начин на живот на политиците, в икономическите среди, към което обществото опитва да събере съпротивителни сили. Макар и слабо, се радвам, че гражданското общество се събужда. Над 130 дни протест е огромна крачка. Дори да са само 200 души пред Министерски съвет всеки ден, тези хора излизат не защото някой им плаща, а защото искат да бъдат чути.

В спора се ражда истинската караница… това звучеше в ефира на „Челюсти“ по Дарик.

Така беше в Дарик и се надявам и в Нова да е така, макар че хората го възприемат прекалено буквално. За мен в спора се раждат повече истини, защото истината никога не е една, истината зависи от гледната точка, от обстоятелствата, от нагласата на съответния човек. Работата на журналиста е да се опита да намери онази истинност, която да даде сигурност на обществото, че живеем в 21 век и то в Европа.

Как се отнасяш към критиците, които не са доволни от завръщането на „Челюсти“?

Аз съм свикнала с това. Форматът на „Челюсти“ в радиоварианта беше с 20-минутна полемика със слушатели. Свикнала съм да ми опонират, да се уча от много от тях и то с любопитство, защото аудиторията на „Челюсти“ по радиото и телевизията представя интелигентни хора, които ценя.

Времената, когато на конгресите на Българската комунистическа партия Тодор Живков е преизбиран с 99,9 процента, отминаха отдавна. Аз не искам да бъда харесвана от всички, искам просто хората да се съгласят, че свободата да се изразяваш е свещено право, което и те трябва да отстояват, както го отстоявам аз.

Какво научиха зрителите, читателите, слушателите от Диана Найденова за всички тези години?

Научиха сигурно, че стресът в телевизията ме накара да напълнея; че може би съм най-несуетният телевизионер поне от дамската част – телевизията така и не успя да ме научи да слагам червило и руж; и научиха, че съм последователна. В изменчивия свят на българската политика и журналистика последователността е положително качество.

Телевизионните трансфери напоследък знак за засилване на конкуренцията и качеството на българските медии ли са или напротив?

Притеснително е, че доверието в медиите спада. Доверието в парламента от години е на критичния минимум и ако гражданите на тази уж чиста и свята република не вярват и на призваните да бъдат стожер на защита на свободата, на истината, на честността, на почтеността, това е изключително тревожно. Надявам се медийните магнати, медийните гурута да разбират това и да си дадат сметка, че отмина времето на шоупрограмите, които да заместват полемиката по телевизията. Телевизията възпитава, не просто забавлява.

Кой е въпросът, който Диана Найденова не успя да зададе?

Има двама събеседници, които искам да интервюирам – Ахмед Доган и Симеон Сакскобургготски, не съм успяла да пробия още при тях.

 
 
Коментарите са изключени

Един от най-великите учени, за който никога не сте чували

| от |

Има популярно схващане, че религията и науката не вървят заедно. И в някои случаи това може би е вярно, но в един типично топъл януарски ден в Южна Калифорния през 1933 г. в Калифорнийския технологичен институт в Пасадина религията и науката доказват, че не трябва да са врагове.

В този ден някои от най-великите научни светила от цял свят по онова време, хора като Едуин Хъбъл и Алберт Айнщайн, се събрат, за да чуят поредица от лекции. Но един конкретен човек и една конкретна лекция карат Айнщайн да заяви: „Това е най-красивото и удовлетворяващо обяснение на създаването на света, което някога съм чувал.“

Известно е, че в навечерието на възхода на Третия райх Айнщайн напуска родината си Германия и заминава за САЩ. Но малцина знаят, че с него пътува белгийският католически свещеник Жорж Льометър – човек, който Айнщайн много уважава. Освен вярващ, Жорж Льометър е и велик учен космолог. Той изучава Вселената и най-вече нейното начало. Неговите изследвания, убеждения и заключения силно влияят върху начина, по който разбираме самото ни съществуване днес.

Още откакто е малко момче, той приема религията и разбра връзката, която може да има тя с науката. Той подражава на бившия си учител, кардинал Дезире Мeрсие, който има прогресивни убеждения по философия и космология. Така, вместо да навлезе в академичния свят, той става свещеник – ръкоположен на 23 септември 1923 г. от своя духовен учител.

През свободното си време отец Льометър продължава научните си изследвания, особено върху теориите за обща и специална относителност. Кардинал Мeрсие, разпознал талантите на своя подопечен, му позволи да учи в престижната обсерватория в Харвард и паралелно с това Льометър изкарва докторска степен по физика от MIT. По време на разнообразните си проучвания се среща с други забележителни астрономи и космолози, включително Джордж Хейл и Весто Слайфър, което оказва страхотно влияние върху по-късните му открития.

Някъде по това време Льометър измисля теория, която и до днес влияе върху изследването ни на Вселената. През 1927 г. той публикува труд, озаглавен „A Homogeneous Universe of Constant Mass and Increasing Radius accounting for the Radial Velocity of Extra Galactic Nebulae“.

В него той обяснява своята теория, според която вселената се разширява. Използвайки теорията на Айнщайн за относителността като основа, Льометър твърди, че пространството непрекъснато се разширява и следователно разстоянието между галактиките също се увеличава. По-късно Хъбъл ще демонстрира същото нещо и до ден-днешен заслуга за тази идеята се отдава именно на него. Освен това, Льометър откри това, което на нас днес ни е известно като „Законът на Хъбъл“ – за скорост на разширяване спрямо разстоянието на галактиките от Земята. Льометър също така дефинира и „Константа на Хъбъл“. И в двата случая той направи това, преди Хъбъл да публикува своите трудовете по тази тема. Истинският принос на Хъбъл в този случай беше да предостави базата от наблюдения за предимно математически базирана теория на отеца.

Пета конференция на Солвей

За съжаление на Льометър, неговият труд имаше слабо въздействие върху научната общност, защото беше публикуван в списание, което почти не се чете извън Белгия. Но един човек го прочита – Алберт Айнщайн. Льометър и Айнщайн се срещат за първи път през 1927 г. на прочутата Пета конференция на Солвей в Брюксел. Алберт е доста впечатлен от откритията на Льометър, но му каза: „Вашите изчисления са правилни, но физиката ви е абсурдна“. На практика Айнщайн смяташе, че математиката на Льометър е правилна, но това, което изглежда да показва тази математиката, не е.

През 1931 г., желаейки да популяризира теориите си по-широко четени, Льометър изпраща статията си до сър Артър Едингтън, британски астрофизик и някой, който иска да направи научните теории достъпни за всички. (Той беше този, който обяви и помогна да обясни на англоезичния свят теорията на относителността на Айнщайн, когато той беше все още немски учен.)

Едингтън превежда работата на Льометър и я публикува в „Месечни известия на Кралското астрономическо общество“ – журнал, който съществува и до днес. След тази публикация става ясно както за критиците, така и за самия Льометър, че нещо липсва в тази теория. Вселената непрекъснато се разширява, но кога и как започна разширяването?

Това смущава Льометър, но като добър учен, той продължаваше да си задава въпроси. Само няколко месеца по-късно, използвайки лекция на Едингтън от 1931 г. за края на Вселената, озаглавена „За края на света от гледна точка на математическата физика“ като ръководство, Льометър прави нова теория. В писмо от 9 май 1931 г. до сп. Nature (също все още публикувано днес, от 1869 г.) той пише:

Ако светът е започнал с един-единствен квант, понятията за пространство и време изобщо няма да имат някакво значение; те биха започнали да имат значение, само когато този кван е разделен на достатъчен брой кванти. Ако това предложение е правилно, началото на света се случи малко преди началото на пространството и времето.

Тези думи ще бъдат публикувани по-късно, през 1950 г., в сборник с есета под името „Първоначалният атом“, където той също така ще предели началото на всичко като „сега без вчера“. Така се поставя основата на „Теория на големия взрив“, след като няколко други учени ще развият още теорията на Жорж Льометър.

 
 
Коментарите са изключени

Битката при Маркели (792 г.)

Битката при Маркели, която трайно слага край на последователните византийски походи към България, е третото сражение от поредицата „Средновековна слава“. Анимационно-документалните ленти, които са част от дългосрочния образователен проект на ЗАД „Армеец“ и „Българска история“ пресъздават най-бляскавите победи от средновековното минало на България. Филмите се използват и като допълнителен учебен материал по време на часовете по история, провокирайки любопитството и интереса на учениците към познаване на историята на страната ти. Не е изненадващо, че третият епизод на „Средновековна слава“ е посветен точно на битката при Маркели. Тя е така категорична, че по време на последвалите преговори с византийския владетел, той се задължава да изплаща ежегоден данък на България.

Всичко започва в средата на VIII век, когато българската държава е разтърсена от сериозна криза. Вътрешни междуособици между големите аристократични родове хвърлят страната в политическа криза. Една след друга няколко династии се изреждат на престола в Плиска, а политиката им, която не се радва на достатъчна подкрепа, е често несигурна и половинчата. Междувременно, във Византия тече процес на стабилизация на централната власт и армията, чието олицетворение е решителният и войнствен император на власт Константин V Копронѝм, който завършва военната реформа и постига надмощие над арабите, което му позволява да организира поредица от походи по суша и море срещу България. Макар съдбата да застава на страната на българите, предците ни се намират в незавидна ситуация.

При управлението на Телериг (766-777г.) и Кардам (777-802г.) България преодолява последиците от кризата, въпреки почти перманентната византийска агресия и намеса във вътрешните ѝ работи. Затова през 80-те години на VIII век Кардам се чувства достатъчно сигурен на престола за да организира поредица от нападения срещу византийските територии в Македония. Византия е твърде заета с ежегодните рейдове на арабските войски, започнали отново към 780 година и едва през 791 г., император Константин VI повежда войските си срещу Кардам. Двете армии се срещат при Прóват и българите излизат победители, но без да са постигнали категоричен успех. Решен да измие срама от неуспеха и да се разправи с българите, Константин VI повежда армията си в нов поход през късната пролет на 792г.

Силите на империята се концентрират около Адрианопол и потеглят на север към Стара планина, с идеята да преминат Рѝшкия проход, разположен северно от крепостта Маркéли, която била едно от основните укрепления, бранещи северната граница на Византия. Кардам бил навременно известен за подготвената експедиция. Владетелят на българите несъмнено очаквал че гордият Константин VI ще потърси реванш за битката при Прóват.

На 20 юли, Кардам се появил северно от византийските позиции. Българите заели изградената през предишните десетилетия система от землени укрепления, наричана от учените Старопланинска фортификационна група. Кардам бил наясно, че силите, с които разполагал не били достатъчни за даване на открито сражение на ромеите, и, както при конфликта от предходната година, предпочел да изчака Константин да направи първата стъпка. Колко големи всъщност били двете армии?

Византийците мобилизирали войските на своите балкански теми и част от редовната столична армия- тáгмата, създадена от Константина V Копронѝм. Макар да няма директна информация за числеността на армията, от сходни по време кампании може да се предположи, че Константин VI разполагал с около 20 000 души – кавалерия и пехота, придружавани от съответния обоз. Срещу тях Кардам изкарал цялата си войска – около 12 000 елитни войни, които се намирали по всяко време на разположение на владетеля.

От гледна точка и на двете армии, бойното поле било относително неудобно с оглед блатистия терен и течението на р. Мочурица, която разделяла полесражението почти през средата. От византийска страна условията били по-тежки, тъй като армията на василевса трябвало да прекоси блатистата земя за да достигне българските позиции. Въпреки това, двадесет и една годишният Константин VI, въодушевен и убеден от лъжепророци че негова ще бъде победата, завързал сражение необмислено и безредно, казва ни Теофан. Кардам правилно преценил че именно това е моментът, в който да удари враговете си, чийто редици били разтеглени от преминаването на мочурищата, а сред отделните сегменти на ромейската армия настанало известно безредие. Българската кавалерия се изсипала от височините в атака по целия фронт. Предимството на терена и концентрирания удар разстроило византийските редици. В рамките на няколко ключови минути, Фортуна кацнала на рамото на българския владетел. Имперската армия била поголовно сразена и хвърлена в позорно бягство. Според „Житието на свети Йоаникий Велики“ в разгара на битката самият император Константин VІ, макар и за броени минути, бил „уловен“ с  аркáн (примка) от български конник, като едва успял да се спаси да не попадне в български плен…

Развръзката на грандиозното сражение гледайте във видеото.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Дългият път на 51-годишната Чебурашка

Сигурно сте чували, че математиците са скучни хора и рядко се славят с добро чувство за хумор. Това твърдение е особено пресилено и имаме едно от най-добрите доказателства – Едуард Успенски. Той се ражда на 22 декември през 1937 г. в Егоревск. Живее щастливо с двамата си братя, а в училище показва завидни математически качества, които между другото носят и награди от олимпиади. Следвайки линията на точните науки , Едуард завършва Московския авиационен институт.

Малките камъчета обикновено обръщат колата и Успенски не е изключение. Бъдещият инженер се захласва по литературата и започва да пише различни фейлетони. За беда се оказва, че са и хубави. Дипломирането идва много скоро, а след него Едуард има договор в един от московските заводи. Изненадата е, че малко след като успява да изпълни първата си мисия, той разбира и истината – никога не е искал да бъде инженер и съзнанието му е насочено в литературата. Първите му произведения са детска хумористична литература. Битката му за място сред пистателите е трудна – отказват да го печатат, не е приет в съюза на писателите.

Eduard_Uspensky_2

Снимка: By Dmitry Rozhkov – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=16817986

Очевидно е, че през 60-те години на миналия век не е особено приемливо за един човек да смени работата си просто така. Тайната на всички успехи се крие в отдадеността и Успенски прави точно това. Твори, разочарова се, продължава да твори и един щастлив ден през 1966 г. присъства в сборника „Четверо под одной обложкой“. Като прохождащ писател, макар и мнозина да не го смятат за такъв, споделя страниците и с други творци. Междувременно издания като „Литературная газета“ пускат негови стихове за деца, а в някои радиопредавания дори се четат. Същата година се ражда и детската книжка, която завинаги ще промени изцяло живота на малки и големи.

2010._Stamp_of_Belarus_07-2010-19-03-m2

Снимка: By post of Belarus – http://belpost.by/stamps/catalog-by-date/2010/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14679826

„Крокодилът Гена и неговите приятели“ се оказва трамплин за създаването на детски мултипликационни филмчета, а през 2010 г. ще получи и престижната награда „Корней Чуховски“ за цялостното си творчество. Творецът умира през 2018 година, но подарява усмивки на няколко поколения. Каквото и да говорим, най-големият успех наистина е крокодилът Гена и Чебурашка. Мистичното същество има няколко легенди за произход и пол, но истината е, че зад създаването му няма особена конспирация. Успенски рисува странно животно от женски пол, което дошло в зоо парка в щайгата с портокали. Някои казват, че е маймуна, но практически няма порода. Името идва от „чебурахнуться“.

По разкази на автора, думата била употребена от дъщеричка на приятел по адрес на зимната му шуба, която отказвала да застане мирно на закачалката. Чебурашка се ражда само 3 години след като Гена дебютира в литературата и киното. При първата си поява има опашка като на катеричка, но след това търпи промени. Филмчетата се оказват достатъчно невинни и приятни, лишени от всякакви идеологии и представят красивия детски свят. На 20 август 1969 г. се събират пари в помощ на сираци и Успенски официално дава и рождената дата на малкото симпатично същество – 20 август. И макар в анимацията животинките да са безгрижни и щастливи, балансът е гарантиран с антигонисти.

Старуха_Шапокляк_(кадр)

Снимка: Автор: студия Союзмультфильм – http://blog.ra-atm.ru/archives/368, Добросовестное использование, https://ru.wikipedia.org/w/index.php?curid=4679782

Баба Шапокляк (името идва от сгъваеми цилиндри) вече има истинско вдъхновение. Едуард признава, че я е изградил изцяло по спомен на първата си жена, художникът пък се доверил на тъща си като най-чиста форма на муза. Макар и вече доста възрастна (близо 51 години) Чебурашка сякаш преживява своя втори ренесанс. През 70-те години става международна звезда и правата за филмчето се предлагат на Швеция. През 1988 г. любимите герои вече са в колекционерска серия от пощенски марки. Паметници започват да се раждат някъде през 2005 г. в различни градове в Русия. А една московска детска градина е стигнала до там, че да направи музей на чудатото анимирано приятелче.

1988_CPA_5917

Снимка: By Scanned and processed by Mariluna – Personal collection, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2838527

Русия обича своите анимационни герои и затова олимпийските състезатели я произвеждат в талисман за предстоящите световни спортни форуми. Чебурашка е била в Атина през 2004 г. и в Торино през 2006 г. за зимните олимпийски игри. За зимните олимпийски игри е пременена в бяла козина, за Пекин се издокарва с червена козина. През 2003 г. става и японска звезда. Япония плаща правата на въпросното чудато същество и ще ги притежава до 2023 година. През 2010 г. японците създават и добър римейк на оригиналните епизоди от 70-те години.

Големите уши на симпатичното животно се превръщат в нарицателно на всичко, което напомня за нея. Големите слушалки например получават звучното име „Чебурашки“. Покрай забавните истории се раждат и някои особени проблеми. Когато започва продажбата на анимационния герой, Леонид Швартсман заявява, че е отговорен за визията на този герой и заслужава част от авторските права. Спорът се води от 1994 до 2007 година, когато става ясно, че за тези изказвания се налага да заплати сумата от 4.7 милиона рубли.

И до днес адвокатите на Леонид смятат, че е имало много сериозен подкуп, особено след като Чебурашка била използвана и за реклама на паста за зъби. И това далеч не е всичко, много скоро започват да се появяват и играчки на малката пухкава героиня. Повечето дори се предлагат в ограничени издания, имат колекционерска стойност, а в Япония може да откриете сериозни търгове. Ако притежавате някоя стара играчка, побързайте да проверите нейната стойност. Джон Гарвин Уиър (американският балетист) е запален колекционер и редовно следи за играчки на Чебурашка.

 
 
Коментарите са изключени

На практика няма такова нещо като електрически змиорки

| от |

Има обаче електрически риби: 2,4 метра дълги, 600 волта мощност, риби, които могат да убият алигатор.

Въпреки че има редица риби, които произвеждат електрически заряд, видът, който ние наричаме „електрическа змиорка“ – Electrophorus electricus – всъщност е член на рибното семейство. И по-точно на втория най-голям клас риби – Лъчеперките (Ostariophysian).

YellowPerch

Жълт костур (Perca flavescens) – един от представителите на класа Ostariophysian

Съвсем разбираемо бъркана за змия заради формата си и липсата на каудални и дорзални перки, Е. electricus има дълго (до  2,4 метра) цилиндрично тяло и плоска глава. Органите й се намират в предната част на тялото (близо до главата), докато останалата част съдържа три електрически органа, заедно с близо 6000 специализирани електроцитни клетки, които, както подсказва името, произвеждат, съхраняват и пускат електричество.

Електрическите органи започват да се развиват в началото на живота на рибата. Клетките, които произвежда само слаб електрически заряд и се използва за ехолокация, започва да се развива много скоро след раждането. Останалите два електрически органа произвеждат много по-високо напрежение от около 600 волта и около 1 ампер, така че около 600 вата, за около 2 милисекунди.

Въпреки че рибата има хриле, тя поема по-голямата част от кислорода си през силно наситената си с кръвоносни съдове уста, и затова често идва на повърхността на водата, за да диша.

Рибата също така е покрита с гъста, сива до кафеникава или направо черна кожа. Предполага се, че тази кожа я предпазва от собствения й електрически ток.

За да се възпроизведе, женската снася до 17 000 яйца в гнездо, направено от мъжкия по време на сухия сезон, и средно около 1200 от тези яйца се излюпват. В плен мъжките електрически риби живеят до 15 години, а женските до 22 години.

Електрическата риба е родом от Южна Америка, по-специално реките Ориноко и Гвиана, както и от големи части от река Амазонка. Живее на речните дъна и в блатата и й е добре в сравнително ниско кислородни води понеже диша през устата.

Electric-eel

E. electricus използва своите електрически органи за ориентация, лов и защита.

Докато плува в мътното през нощта, електрическата риба се ориентира, като периодично излъчва слаб електрически заряд:

Това по-ниско напрежение може да се използва за „виждане“ в околната среда. Различните обекти имат различна проводимост и съответно ще изкривят електрическото поле, което змиорката произвежда.

След като намери плячката си с тези слаби електрически импулси, рибата:

…използва много по-голям електрически ток, за да я зашемети.

И понеже няма зъби, тя яде улова като отворя уста и я всмуква.

Когато е нападната от хищник, способна да произведе напрежение до 600 волта, електрическата риба излъчва силен кратък (2 милисекунди или по-малко) токов удар. Въпреки че специалистите казват, че шокът рядко е фатален сам по себе си, той все пак може да убие някои животни.

Произвеждането на ток се контролира, разбира се, от нервната система. Всяка електрогенна клетка носи отрицателен заряд от малко по-малко от 100 миливолта от външната си страна в сравнение с вътрешната. Когато нервен сигналът пристигне, се освобождава ацетилхолин, който е невротрансмитер.

Този ацетилхолин се секретира чрез нерви от едната страна на клетката, карайки от същата страна да се отворят йонни канали. Натриевите йони са в състояние бързо да влязат в клетката по тези канали, което променя равновесието на клетката и за да го възстановят отново, калиевите йони напускат клетката от другата страна.

Резултатът е пътечка с ниско електрическо съпротивление, свързваща вътрешната и външната страна на клетката. По този начин всяка клетка се държи като батерия като активираната страна носи отрицателен заряд, а противоположната страна – положителен. И тъй като клетките са ориентирани вътре в електрическия орган точно като поредица от батерии във фенерче, например, токът задейства всичките клетки само за 2 милисекунди. Така се създава краткотраен токов заряд по тялото на змиорката.

От 2009 г. учените в аквариума Living Planet в Санди, щата Юта, използват тока на техните живи електрически риби, за да захранват светлините на коледната елха на аквариума.

По същество два електрода от неръждаема стомана са прикрепени към резервоара на Спарки (електрическата риба) и всеки път, когато Спарки пуска електричество, което е част от „неговата естествена, нормална активност“, това електричество преминава през електродите към светлините на дървото. Маркетинг директорът на Living Planet обожава тази система, защото „помага да се даде визуална представа за това какво едно животно наистина прави ежедневно“.

Токът от рибата може да има и друго приложение. Някои медицински импланти и устройства се нуждаят от батерии, за да функционират. През последните години учените търсят начини да създадат био-батерии, които биха били като всяка друга клетка в тялото ни, само дето произвеждат електричество.

Няколко изследователи проучват дали електроцитите на E. electricus могат да бъдат пресъздадени или поне по техен пример да се създадат изкуствени клетки.

 
 
Коментарите са изключени