shareit

Завръщането на „Челюсти“

| от |

dianaДиана Найденова става част от екипа на Кеворк Кеворкян. Журналистката се присъединява към предаването „Всяка неделя“ по Нова телевизия с рубриката „Челюсти“, стартирала първо през 2007 година в ефира на Дарик радио. Дългогодишната радиоводеща на едноименното предаване разказа пред Дарик Нюз как се роди идеята за „Челюсти“ преди седем години.

Илиана Найденова: Нека се върнем към старта на „Челюсти“ в ефира на Дарик радио, годината е 2007. Как се роди идеята за името например?

Диана Найденова: „Челюсти“ вече е на седем години, вече е първокласник. Косьо Вълков точно беше поел Дарик радио и покани всички, които са част от програмния съвет, да предложим концепция как да се промени програмната схема. Съвсем спонтанно ми хрумна, честно казано. Автор на името, за което много му благодаря, е нашият саунд дизайнер Светльо Давидов. Докато седяхме в коридора и дискутирахме моята идея, той каза „Знаеш ли колко ще ти подхожда и на стила на говорене“. Първоначално колегите малко се шокираха, защото името звучеше дръзко, провокативно, дори страховито по аналогия с филма. Но на мен ми хареса, защото звучеше различно и второ – модерно.

Помня първото издание на „Челюсти“. С колегите Вяра Деянова и Светльо Иванов, които от няколко дни са щастливи родители на малката Йоана, предходната седмица работехме до 10-11 вечерта, за да подберем най-правилните гости. Най-важно е да подбереш хората, да са достатъчно ярки в позициите си, да са контрастни в тезите си, да са устойчиви и непоколебими. Защото има събеседници, които лесно могат да бъдат разубедени от аргументите на ответната страна. Много се стараехме в началото, тревожехме се, непрекъснато пишехме идеи, зачертавахме ги.

Наистина съм дала сърцето си за това предаване, приемам го за свое дете. И неслучайно Радосвет Радев, когато напуснах Дарик, направи жеста, с който ме просълзи – подари ми патента на „Челюсти“. Защото каза, че това е нещо, което аз съм измислила и превърнала в популярен радио продукт, който намери по-късно и своята телевизионна аудитория.

Рубриката „Челюсти“ става част от предаването „Всяка неделя“ на Кеворкян по Нова телевизия тази неделя. Диана Найденова и Кеворк Кеворкян – тандем.

Да, Кеворк е измислил страхотна автореклама на предаването – „Диана и Кеворк – какво повече може да искате“ (смее се). Защото и двамата сме достатъчно опърничави, търсещи истината. За мен е огромен комплимент поканата на Кеворк, във все по-спадащото обществено доверие към медиите той продължава да прави изискана журналистика, която не се поддава на теченията, на халтурата, на повърхностното търсене на жълтото и на скандала. Кеворк е задълбочен, мислещ, той е просто колос в телевизионната журналистика. Аз не съм журналист по образование и моите лекции по журналистика ще са на живо в ефир заедно с него. И много се радвам, защото това ще е порастване за мен.

Какво научи от Кеворкян досега?

Признавала съм си, че неделите, когато съучениците ми гледаха Пинко Розовата Пантера, аз гледах Кеворкян. Не знам защо от дете журналистиката ми е била интересна, политиката ми е била интересна. Искала съм да поема от това, което той носи като телевизионно присъствие.

Никога няма да забравя неговата дописка след моето второ появяване в телевизионния ефир на Нова – прясна радиожурналистка по телевизията, която не знае дори в коя камера да гледа. Тогава той написа изключителна статия за мен „Диана срещу пуяците“. Няма да забравя онова изречение, в което пише, че дълги години го питат кой ще е следващият кеворкиращ; и че в мен вижда своя наследник. Аз се разплаках от вълнение, намерих телефона му, дотогава не бяхме общували и му изпратих SMS, с който да му благодаря. Сега съдбата ни събира по негово настояване, разбира се. Изключително любопитно е и малко притеснено.

Какво би казала за завръщането на рубриката на почитателите, които следят „Челюсти“ от самото начало в ефира на Дарик.

Няма да изневеря на себе си – ще продължа настойчиво да търся отговорите на въпросите във време, в което задкулисието се превърна в циничен начин на живот на политиците, в икономическите среди, към което обществото опитва да събере съпротивителни сили. Макар и слабо, се радвам, че гражданското общество се събужда. Над 130 дни протест е огромна крачка. Дори да са само 200 души пред Министерски съвет всеки ден, тези хора излизат не защото някой им плаща, а защото искат да бъдат чути.

В спора се ражда истинската караница… това звучеше в ефира на „Челюсти“ по Дарик.

Така беше в Дарик и се надявам и в Нова да е така, макар че хората го възприемат прекалено буквално. За мен в спора се раждат повече истини, защото истината никога не е една, истината зависи от гледната точка, от обстоятелствата, от нагласата на съответния човек. Работата на журналиста е да се опита да намери онази истинност, която да даде сигурност на обществото, че живеем в 21 век и то в Европа.

Как се отнасяш към критиците, които не са доволни от завръщането на „Челюсти“?

Аз съм свикнала с това. Форматът на „Челюсти“ в радиоварианта беше с 20-минутна полемика със слушатели. Свикнала съм да ми опонират, да се уча от много от тях и то с любопитство, защото аудиторията на „Челюсти“ по радиото и телевизията представя интелигентни хора, които ценя.

Времената, когато на конгресите на Българската комунистическа партия Тодор Живков е преизбиран с 99,9 процента, отминаха отдавна. Аз не искам да бъда харесвана от всички, искам просто хората да се съгласят, че свободата да се изразяваш е свещено право, което и те трябва да отстояват, както го отстоявам аз.

Какво научиха зрителите, читателите, слушателите от Диана Найденова за всички тези години?

Научиха сигурно, че стресът в телевизията ме накара да напълнея; че може би съм най-несуетният телевизионер поне от дамската част – телевизията така и не успя да ме научи да слагам червило и руж; и научиха, че съм последователна. В изменчивия свят на българската политика и журналистика последователността е положително качество.

Телевизионните трансфери напоследък знак за засилване на конкуренцията и качеството на българските медии ли са или напротив?

Притеснително е, че доверието в медиите спада. Доверието в парламента от години е на критичния минимум и ако гражданите на тази уж чиста и свята република не вярват и на призваните да бъдат стожер на защита на свободата, на истината, на честността, на почтеността, това е изключително тревожно. Надявам се медийните магнати, медийните гурута да разбират това и да си дадат сметка, че отмина времето на шоупрограмите, които да заместват полемиката по телевизията. Телевизията възпитава, не просто забавлява.

Кой е въпросът, който Диана Найденова не успя да зададе?

Има двама събеседници, които искам да интервюирам – Ахмед Доган и Симеон Сакскобургготски, не съм успяла да пробия още при тях.

 
 
Коментарите са изключени

Когато британските железници откачаха вагони в движение

| от |

Според Британската железница така наречените „slip coach“ вагони се появяват случайно – когато вагонът, в който пътува един от служителите й, се откача и композицията продължава, докато той бавно намалява скоростта си и спира – според тази история съединителната верига се къса. Но въпреки леко плашещия характер на инцидента, мъжът се замисля дали ако го правят нарочно, това няма да бъде за добро. И така, през 19 век тази практика започва.

По-вероятната история на произхода на тези вагони е и малко по-драматична. Преди да бъдат приспособени по специален начин за такава операция, тя пак се е случвала, но директно, по много по-опасен за всички начин. 

След като идеята се разработва, на теория няма ограничение за броя на вагоните, които могат да се откачат или колко пъти може да се извърши това за едно пътуване. Експресния влак между Лондон и Глазгоу, например,  може да пусне няколко вагона в един по-малък град, след това още няколко в друг, в трети… стига да има служител в най-предния вагон при всяко пускане, който да натиска спирачките. След това откачените вагони могат да оставят пътниците си или да бъдат прикачени към друг локомотив.

До 1914 на ден се откачат вече около 100 вагона. В зенита на практиката те са около 200. Но въпреки че е активна близо един век , тя си има своята цена и недостатъци. Всеки откачен в движение вагон (или композиция от вагони) изисква, както отбелязахме, служител, а след това и хора, които да скачат отново вагоните за влак, което добавя към персонала. И макар вагоните да се откачат лесно в движение, след това не е толкова лесно да бъдат прикачени.


И тъй като влаковете все пак стават все по-бързи, откачането на вагони в движение с хора в тях ставало все по-опасно. Това в комбинация с разходите през 1960 довело до края на практиката. Именно последното такова пътуване виждаме и във видеото.

Идея обаче просъществувала останала още малко. В някои случаи влаковете спират да откачат автомобили, които след това се свързват отново с нов двигател. В други няколко локомотива са свързани за участък, след което се разделят на спирка, преди да продължат под собствена сила. Такива системи с разделен влак си проправят път в цяла Европа и САЩ.

 
 
Коментарите са изключени

Пруският крал с армията от гиганти

| от |

Армията на всяка държава е от особена важност. тя е гарант за предстоящите мирни времена, дори и никога да не влезе в употреба. Войникът често се представя като левиатан с безгранична сила, а в средновоковието, когато рицарите и тежката пехота са били в основата на полесражението, размерите имали значение. Едва след посещението на Чингис Хан става ясно, че 10 добре дисциплинирани армейци могат да неутрализрат всяка заплаха, а след като тази военна единица е представяна много често като благородна, но историческите архиви не показват нищо по-различно от средностатистически бабаит със сериозно количество персонал, който да помага.

Фредерик Уилям 1-и от Прусия е известен като „войнишкия крал“. Неговото внимание към войската е било огромно, а военната дисциплина го е мотивирала да загърби охолния живот и да бъде много близо до войската. Повечето му пари отивали за училища и болници, но голямата му страст била насочена в една друга територия. Легендарната 6-та пруска дивизия имала само едно изискване към кандидатети си – височината. Минималната за членуване била 188 сантиметра, но според тях, колкото по-висок е човек, толкова по-добре. Хиляди мъже били потърсени из цяла Европа, за да може да се включат във въпросната дивизия. Демонстрацията на тази дивизия била кръстена логично „Гигантите от Постдам“.

Langer_Kerl_James_Kirkland

Снимка: By Johann Christof Merck – Own work, Wuselig (talk · contribs), 2007-09-08, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3082974

И докато застрашителните левиатани изглеждали впечатляващо под строй, историците не са много убедени, че размерите са от особено значение. Дългите ръце биха помогнали за по-лесното зареждане на пушката, ала не трябва да забравяме, че така стават и още по-лесна мишена за околните. Един от най-високите членове бил Джеймс Киркланд с височина от 216 сантиметра. Фредерик бил готов да приветства всеки гигант, а в замяна предлагал дипломатически услуги. Повечето вербувани високи другари нямали никаква военна подготовка и те самите не се интересували от армейската кариера, но когато говорим за сформиране на армия, свободата на избора все още не била толкова достъпна, колкото бихме желали да бъде. Лудостта на пруския крал достигнала нови измерения с постяването на червени шалове на всяко дете, което се е родило във високо семейство. Шалът бил индикация, че детето е подходящ избор за въпросната дивизия.

Следващата стъпка била и развъждането на високи хора. Персоналът на Фредирик трябвало да гарантира, че високите мъже ще срещнат адекватно високи жени, за да се продължи рода и съответно да се попълняти дупките в армията. И най-интересното в цялата работа, че армейците никога не са влизали в бой. Кралят бил изключително миролюбив. Армейците пък получили още по-високи шапки, за да изглеждат достатъчно заплашително. Кралят дори имал интерактивна система на заплащана – колкото по-висок е войникът, толкова повече пари получава. Фредерик 2-и също получил живота на баща си. Живеел като спартанец, имал серия от младежи, които да отбира за приятели и да тренират различни военни маневри. Очевидно това не е било най-мечтаното детство и Фредирик младши решил да избяга.

За жалост високите момчета го заловили и върнали при баща му. Младежите, които помогнали за бягството, бързо били осъдени на смърт. А самият царски син се озовал в затвора. Дори в последните си дни, кралят наредил на неговата дивизия от високи мъже да марширува в стаята му и да го пази. Фредерик 2-и все пак използвал войниците, но не ги запазил в един батальон, а ги разделил в различни дивизии и разширил кралството. Днес може да срещнете възстановка на тази армия в Постдам, местните жители (без значение от височината, слагат одеждите и маршируват през града).

 
 
Коментарите са изключени

Дървените небостъргачи достигат нови висини

| от |

След вълна от пожари в големите градове в Съединените щати през 19 и началото на 20 век, дървенията като архитектурен материал се счита за опасна, особено във все по-плътна градска среда. За къщите продължават да се използва дърво, но по-едрите проекти го избягват като материал. Вместо това те се използва зидарията, алуминий и стомана, за да се изградят по-устойчиви на пожар, както и все по-високи конструкции.

Заради новите строителни технологии, иновациите в пожарната безопасност и нарастващия интерес към екологичния дизайн, дървесината днес се завръща.

Ponderosa Studios at the University of British Columbia 2016

Brock Commons – сграда със студентски общежития към Университета в Британска Колумбия във Ванкувър, Канада

С малко над 50 метра височина, наскоро завършената (през 2017) Brock Commons в момента държи рекорда за най-високата сграда от дърво в света. Колоните, гредите и дъските са от ламиниран дървен материал в комбинация с лепило (материалът се нарича глулам, glulam) и са основите структурни елементи на сградата. Този материал в много по-здрав от обикновеното необработено дърво. Глулам опорите са леки, обикновено около 2/3 от теглото на стоманата и 1/6 от теглото на бетона. Тази лекота също улеснява транспорта и намалява разходите. Естествената гъвкавост на дървото пък помага на сградата да реагира по-добре на земетресенията.

Willis Tower From Lake

Willis Tower

В момента обаче се планират редица много по-високи сгради от тази. Архитекти от Perkins + Will развиват проект  River Beech Tower в Чикаго, който ще достигне 80 етажа и ще бъде много по-лека за етаж от съседната Willis Tower (висока 426 метра и съдържаща близо 80 000 тона стомана).

Glulam

Сглобка от глулам

Въпросът с пожарите също е адресиран от специалисти. Колкото и странни да изглежда, дървото може да се окаже по-добре от стоманата при силен топлинен стрес. „Дървесината е по-пожароустойчива от стоманата и бетона. Това е така, защото 15% от дървесната маса е вода, която ще се изпари, преди материалът да изгори. Освен това, дървените трупи се овъгляват отвън и това защитава сърцевината им. Стоманата се загрява бързо, дървото изпарява вода и гори бавно.

 
 
Коментарите са изключени

Гарет Джоунс – журналистът, който се опълчи на Сталин

| от |

През 2016 г. Евровизия се превърна в политическа сцена. Появата на Джамала и нейната песен „1944“ разпали много сериозно света. Песента ѝ очевидно трябваше да напомни за един по-тъмен исторически момент на Украйна. И докато всеки посочва концентрационните лагери като доказателство колко жестоки могат да бъдат хората, един друг исторически факт остава някъде назад в историята или най-често се заменя от по-голямо зло.

Историята за Холодомора не е по-малко притеснителна. За една година от 1932-1933 г. са избити между 4-10 милиона украински селяни. Тайната се пази дълго време, но някъде през 80-те години истината успява да намери своя път. Участието на уелския журналист Гарет Джоунс е в корена на ситуацията. Уелсецът помни с добро Източна Европа, майка му някога е работила като учителка там и той много искал да се върне обратно. Още в самото начало, бъдещият журналист показал дарбата си да научава доста езици. След някои от най-популярните и говорими езици са френски, руски, немски и още няколко. На 25-годишна възраст става един от чуждестранните дипломати, работещ пряко с британския министър-председател. През 30-те години на миналия век работи като репортер във „Западна поща“ и няколко други уелски издания. Неговото занимание било да покрива новините около бунтуващата се Нацистка Германия.

През 1933 г. е в Лайпциг, където Хитлер ще поеме властта на страната и ще я поведе в един кървав танц. Като журналист, Гари не се притеснявал да комуникира с нацистите, етиката изисквала да познава двете гледни точки и той правил точно това. В последствие се оказва, че има досие и много други също го подозират. След като отразява това събитие, журналистът заминава за 2 месеца в Украйна. С неговите езикови познания е готов да разгледа по-обстойно украинската политика, както и да успее да разбере какви са настроенията на местните жители. За жалост пристига във време, в което болшевиките вече са взели властта.

Gareth-jones

Снимка: By Український інститут національної пам’яті – People of Truth, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45274818

След Ленин е дошъл Сталин, който има намерение да завърши своя 5-годишен план. Една от точките на колективната уелски на земя и животни принуждава мнозина да се разделят с притежаваното от тях. Планът бил елементарен, селскостопанската индустрия трябвало да храни работниците, които живеят в градовете. Резултатът от това решение води до геноцид, след като никой няма храна. Заможните фермери се депортират по политически причини в Сибир, а имането им заминава в полза на държавата. На 29 март 1933 г. дава пресконференция и разкрива какво наистина се случва под контрола на Сталин. След това някои вестници публикуват историята му със заглавие „Глад сковава Русия, милиони умират“. Един фрагмент от разтърсващата новина гласи:

„Разхождаш се през селата и минах покрай 12 кооперации. Навсякъде се чуваше плач и викове „Нямаме хляб, умираме!“. Плачът идвал от всички страни на Русия, от Волга, Сиберия, Беларус до Централна Азия. Минах покрай черноземните полета на Русия, които се славят като най-богатия регион. На кореспондентите им е забранено да ходят там, но аз исках да видя какво става със собствените си очи.“

6_aug_top_daily_express_Holodomor_Genocide

Снимка: By Unknown – New York Evening Post, Daily Express Journals, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32766652

Съветският съюз тогава се опитва да дискредитира уелсеца, а само няколко дни по-късно Уолтър Дуранти публикува друг материал. Дуранти е носител на наградата Пулицър и бързо прикрива следите със заглавието „Руснаците са гладни, но не гладуват“. В материала на Уолтър се говори на пропаганда, която иска да урони престижа на новата власт. Това е материалът, който носи черен печат в паспорта на Гари, особено ако някога е смятал да се завръща отново там. След няколко месеца в дома си, той разбира от приятел, че Япония е окупирала части от Монголия и заедно със своя приятел Хърбърт Мюлер заминават, за да направят разследване. Докато двамата преминават през Китай с кола – пътуване, което няма да им отнеме повече от ден – биват нападнати от японски бандити. Не е ясно как бандитите са разбрали, но след като са заловени, Мюлер е изпратен, за да търси пари за откуп. Джоунс останал като залог и на 12 август 1935 г. е застрелян – точно на рождения си ден. Едва през 2012 година става ясно, че всичко е било добре оркестрирано от тайната полиция НКВД.

Адам Пурпис бил търговец на кожи, латвиецът се познавал и с двамата репортери, отпуснал им колата и след това чакал действията на бандитите. Според Джордж Кари, Пурпис имал досие като таен агент. Въпреки опитите на журналиста да насочи погледите на света в бедстващите руски райони, истината излиза някъде през 80-те години. През 1991 г. ще извоюва своята независимост, а през 2006 г. Украйна ще заяви, че това е бил умишлен акт на геноцид. До днес САЩ отказва да използва думата геноцид и класифицира този вид престъпление като „Престъпни действия от режима на Сталин“). През 2008 г. Украйна дава почетен медал за заслуги на журналиста, докато Ню Йорк Таймс сваля заглавието на Уолтър Дуранти. Не си мислете, че Гари не е очаквал ответен удар, той бил предупреждавам многократно, че за думите си може да страда, но въпреки това предпочел да сподели на света истината за зверствата, които са се случвали по това време.

 
 
Коментарите са изключени