shareit

Защо всички хипстъри си приличат

| от chronicle.bg |

От години хората се чудят и маят защо цялото хипстър течение се състои от един лошо ксерокопиран човек. Сега обаче науката има отговор!

Математикът Джонатан Тоубоу от Университета Брандайс използва математически модели, за да опише тези „антикомформисти“ – хората, които искат да са различни от всички останали.

Тези модели разглеждат общества, в които хипстърите са малцинство. Резултатите показват, че „макар и в началото хипстърите да се различават, с течение на времето те могат рязко да се синхронизират“, казваТоубоу пред Technology Review.

„Например, ако повечето хора се бръснат, повечето хипстъри ще искат да си пуснат брада, а ако това поведение се разпространи, хипстърите ще започнат да правят обратното. Това се случва дори ако има повече от две възможности.“

„Излседването ми може да има и по-широко приложение – в неврологията, при синхронизирането на нервни клетки, в поведението на стоковата борса, както и в социалните науки.“

 
 
Коментарите са изключени

Джон Ленън и създаването на последния му албум

| от |

Джон избира да записва в The Hit Factory, тъй като това студио беше „по-встрани“, а той иска целия проект да бъде възможно най-инкогнито. Преди да бъдат наети, музикантите и продуцентите, и въобще всеки човек, който ще работи върху новия албум, е инструктиран да си даде дата на раждане на Джон и Йоко. Защо? Защото двамата се занимаваха сериозно с нумерология и астрология и всеки член на екипа трябваше да бъде проверен и одобрен…

Джон обаче беше в настроение и е много щастлив. Нямаше го вече саркастичният, понякога дори жесток Джон Ленън. На негово място беше един приятелски настроен, щастлив, закачлив и енергичен музикант, нетърпелив да направи хубава музика.

Преди да седне да записва, Джон обичаше да си прави масаж, защото това явно отпуска гласа му и му помогна да пее по-добре. Нещо, което вероятно не подобряваше гласа му, беше, че Джон (и Йоко) са тежки пушачи.

Джон винаги е бил ексцентрик. Един ден един от музикантите пушеше цигара с него. Той забелязва огромна купа и попита Джон: „Това пепелник ли е?“ Джон отговорил „Да“. Музикантът: „Изглежда доста старо“ и загасил цигарата си в него. Джон тогава казал: „Да, принадлежала е на фараон“. Оказва се, че това е купа за плодове от 3000 г. пр. н. е. И Джон обичаше да я използва за пепелник…

Въпреки че се смята за „праволинеен и чист“, Джон понякога обичаше да си запали една трева, но винаги първо приключваше със записите за деня.

По време на сесиите той беше на диета от суши и сашими, които се поръчваха всеки ден. Но на останалите музиканти скоро им втръсна от тази кухня и минаха на чийзбургери. Момчетата често изчезваха в съседна стая, за да се крият и да ядат бургери. Един ден Джон отиде при тях да види какво правят и когато влиза и ги вижда те му предлагат бургер. Нарушавайки здравословната си диета (и според слуховете, проверявайки дали Йоко е наоколо), Джон казва: „Разбира се, не съм ял чизбургер от години“.

Най-голямата страст на Джон пък за пиене по време на създаването на албума е супер силно бразилско кафе. Той си го носеше в студиото, заедно със собствен кафемашина и пиеше по една чаша на всеки няколко часа, докато записваше.

Веднъж някой го попита: „Каква е причината Бийтълс да се разделят?“, на което Джон категорично отговаря: „Maxwell’s Silver Hammer“. Той визираше песента на Пол, по която Пол работеше безкрайно дълго. Те я записват отново и отново, и отново песента, която Джон мразеше и съответно ставаше все по-изнервен и ядосан.

Беше твърдо решено, че албумът, наречен „Double Fantasy“, ще бъде наполовина Джон и наполовина Йоко. Това означаваше, че всяка втора песен трябва да е песен на Йоко, защото всички знаеха, че ако едната страна е само Джон, а другата е само Йоко, никой няма да слуша страната на Йоко.

John Lennon en echtgenote Yoko Ono vertrekken van Schiphol naar Wenen in de vert, Bestanddeelnr 922-2496 (cropped)

Джон беше дълбоко и безумно влюбен и се увери, че на Йоко се дава същото време и внимание. В края на една песен за нея Джон включва високоговорителите и й казва: „Поздравления, Йоко, току-що записа първият си хит номер едно“. (Същото нещо продуцентът на Бийтълс, Джордж Мартин, им казва през 1963 г. след като записват песента „Please Please Me“. Прогнозата на Джордж обаче се оказва правилна през 1963 г. а на Джон – не особено.)

За песента „Hard Times are Over“, Джон беше наел черенокож госпел хор, който да пее бек вокали. След като записът на песента приключи, водачът на хора пристъпва към микрофона и казва: „Ленън, имаме нещо, което бихме искали да ви дадем“. Те започнаха да пеят бавна песен, която премина в доста по-бърна, а телата им се люлееха и ръкопляскаха. Според свидетели Джон и Йоко бяха изключително трогнати от този сърдечен подарък.

Записите приключиха и „Double Fantasy“ беше издаден в средата на ноември 1980 г. Албумът получи смесени ревюта и се продава особено добре.

Лоши отзиви настрана, Джон беше оптимист и с нетърпение очакваше да направи турне през 1981 г. Той имаше всякакви планове относно видеоекраните и вида на концерта. Той искаше да изпее нови версии на старите класики на Бийтълс, включително и римейк на „I Want to Hold Your Hand“ на това турне. Планът му беше да коленичи в краката на Йоко по време на песента. (За щастие тази идея никога не вижда бял свят.)

Но много повече за съжаление е, че невероятният живот на Джон Ленън трябваше трагично да приключи само няколко седмици по-късно. Човек може само да си представи страхотната музика, която би ни дал, ако беше останал жив.

 
 
Коментарите са изключени

Правителствената програма, която начерта пътя на Джордж Форман

| от |

В САЩ в света на бокса възникна сеизмична промяна, която го изтръгва от втора „тъмна ера“, особено за бойци в тежка категория, и поставя основата за възобновен национален и глобален интерес към спорта, както и бизнес за милиони долари.

Форман е нает да мести мебели заедно с брат си, печелейки малко повече от долар на час. С това пътят му започва – той все още не бе излязъл от родното си Пето отделение в Хюстън, но поне можеше да си позволи собствено място, а може би и собствена кола. Засега той все още живееше в дома на майка си и все още се отдаваше на нощния живот, пиеше, биеше се и крадеше. Когато една нощ обаче спи по време на смяната си в Уолдс, моментално е уволнен.

FifthWardnewsign

Загубата на работата му само задълбочи тъмният затворен кръг от кражби на пари за купуване на евтин алкохол, който да му дава смелост да краде отново. Една нощ пиян пада и заспива в леглото си. На следващия ден се събуди с нищо по себе си, освен бельото му и бележка с надпис „Аз съм алкохолик“.

Но Форман удря дъното в точното време. Той влиза в една статистика, точно когато тази статистика има най-голямо значение за законодателната власт. Джордж е част от 75-те процента чернокожи, латиноамерикански и мексикански тексасци, които живееха в градове като Хюстън, и същевременно попадна в частта от населението, която живее под прага на бедността.

Незавършил училище, Форман  беше част и от друго мнозинство: 70% от афроамериканците в Тексас не са завършили гимназия, а над 90% никога не биха посещавали колеж. Следвоенните времена са упадъчни и бедни като все повече хора живеят все по-близо един до друг с все по-малко ресурси и още по-малко надежда за бъдещето. Но тази демографска промяна съвпадна с идеологическа промяна, която имаше дълбоки корени в Тексас.

„Законодателите, изправени пред проблема в Тексас, винаги попадаха в капана на генерализациите“, отбелязва Джон Стайнбек в началото на 60-те години. „Тексас е състояние на ума, Тексас е мания. Преди всичко Тексас е нация във всеки смисъл на думата“. На президентските избори няколко години по-късно Линдън Джонсън печели в почти всеки окръг в тази държава в държавата, въпреки че нови лица като него обикновено не се справят добре по тези земи. На същите избори друг либерален демократ, Ралф Ярброу, успява да запази решаващо за партията му място в Сената срещу политическия новак Джордж Х. Буш.

И в двата случая тексаският национализъм изглежда играе значителна роля. Джонсън го яхва, за да постигне победа, която никой демократ не постигa след раждането на съвременния консерватизъм. Междувременно Ярборо определи своя опонент като „подлога“ на нефтената индустрия на Хюстън. Оставаше несигурно обаче какво ще означава този внезапен прогресивен замах за хората от горепосочените статистики – камо ли за тези като Форман, които нямат право да гласуват.

George Foreman 2016

През 1964 г. президентът Джонсън обявява своя собствена програма за борба с бедността. Въпреки че идеите на Джонсън можеше и да не се усетят в дома на Джордж, назначеният от него „цар на бедността“ Робърт Шрайвър поясни, че в основата на амбициозния му списък от програми ще бъде субсидирането на работно обучение.

Дори едно 16-годишно момче от улицата, когато чу Робърт, можеше да направи връзката между по-добра работа, по-добро заплащане, по-добро жилище и по-добър живот. Така Форман влиза в местния център по заетостта, за да се запише на това безплатно обучение. Казват му обаче, че програмата приема само възрастни, въпреки че той физически e доста по-голям от повечето от тях. Но служителите му казват за друга инициатива, която приема млади хора: Job Corps.

Job Corps цели да изведе младите хора от гетата в града или изолацията в селските райони и да им предостави основно образование и професионално обучение в един от многото градски центрове или селски лагери в цялата страна. След като завършат, тези нови кадри могат да се върнат по родните си места с нови умения и възможности за добре платена работа, както и чек от държавата.

Повече тексасци се възползваха от Job Corps, отколкото младежи от всеки друг щат, а само Калифорния харчи повече за програмата. „Вкъщи в Хюстън пиех и се биех“, казwа Форман по-късно, но в Орегон, без достъп до алкохол „само се биех“.

Нуждата от Job Corps обаче се оспорва доста. Чернокожите активисти се притесняват, че мащабните правителствени програми ще поемат контрола върху и без това оскъдните ресурси. Латиноамериканското малцинство се притеснява, че ще се даде от непропорционален акцент върху гетата пред техните общности. Други, като г-жа С. О. Уейд, която пише и до Буш, и към Ярбороу, смятат, че „нито една от програмите на Джонсън за бедността… не включва помощ за белите хора в нужда“. Програмата е в бурни води.

Джордж Форман и неговият приятел Рой Харисън, кандидатстваха заедно в Job Corpsи след като са приети, но трябва да напуснат града.

George Foreman 2009

Подобни оплакванията заплашват да подкопаят Job Corps, затова неговият директор д-р Отис А. Сингълтейтър започва да събира демографски данни и въвежда тайна система от квоти. Оказва се, че в най-близкия център до Хюстън, в Сан Маркос, според него има твърде много чернокожи. Затова афроамериканските кандидати от района на Хюстън, включително Форман и Харисън, бяха стратегически разпределени в центрове, които изглеждаха по-расово балансирани или не им се обръща толкова внимание.

Форт Ваной, в югозападен Орегон, отговаря на двата критерия. Беше на 3 200 километра по-далеч, отколкото и двамата очакваха да пътуват. Форман си спомня как майка му плачеше, докато си тръгва, но не напълно от мъка.

Форт Ваной беше различен свят от родното място на Форман, но в него имаше нещо познато. Страниците на „Roads to Everywhere“ оживяха пред него. „Имаше реки!“ спомня си Форман. И по-важното беше, че имаше храна: „Всеки проблем, който някога съм имал, приключи. Имаше три хранения за един ден“. Лагерът обаче далеч не беше идеален, дори не беше завършен.

Форман, както почти всички останали във Форт Ваной, беше там, за да се обучава на дърводелство и зидарство, но скоро откри, че с момчетата просто ще дострояват лагера. Удобствата бяха малко – в лагера липсваха пространство за отдих и организирани занимания като в другите, по-големи, по-утвърдени обекти. Свободното време бе доста скучно.

„Вкъщи в Хюстън пих и се биех“, каза Форман по-късно, но в Орегон, без достъп до алкохол „само се биех“. Изправен пред нова непозната среда и идентичност, Форман се връща към това, което знаеше най-добре. Но не беше същото като в дома му, където се бие за самозащита или за пари. „Това беше най-малко заплашителното място, на което някога съм бил“, казва той. Но все пак не липсваха причини за бой.

Форман се биеше навсякъде – от бунгалата до столовата, понякога използвайки поднос за храна като оръжие, ако е решил да разнообрази от юмруците. Дори неговият приятел от родния му град се дистанцира от него като изглеждаше, че скоро изглеждаше, че ще го отстранят. Въпреки порицанията от персонала на Job Corps или ругатните от страна на работниците в кухнята, с които той стратегически се сприятелява, поведението му продължава. Както казва: „Не се биех, за да живея; аз живеех, за да се бия“.

 
 
Коментарите са изключени

Забравеното клане в Париж от 1961

| от |

Франция и Алжир имат дълга история на конфликти помежду си. Първият по-значителен контакт между тях се случва през 1526 г., когато Алжир все още е част от Османската империя. Прехвърляме се обаче през 1830 г., когато Франция решава да нахлуе в страната, за да създаде колони. Превземането става доста бързо и сравнително безболезнено, но последвалото установяване на хора не е чак толкова лесно. Бавно, но сигурно, Алжир попадна под властта на Франция, въпреки сравнително малкия брой французи, които живеят там. Местните с течение на времето се обедняват и напрежението между тях и френските заселници започва да се покачва.

През 1954 г. в Алжир живеят девет милиона алжирци и един милион французи. Същевременно във Франция живееха само 200 000 алжирци. През тази година се съставя Националният освободителен фронт (НОФ) и започва войната в Алжир.

Логото на НОФ

Животът на алжирците във Франция се влошава през следващите няколко години. По-рано същата година настъпва така наречената Криза от май 1958 г., при която Шарл дьо Гол се връща на власт. Шарл призовава за нова конституция и дава възможност на всички френски колонии да гласуват или за тази нова конституция, или да станат независими. За съжаление на Алжир, те чисто административно не бяха считани за колония и не им е предоставен този избор. Що се отнася до войната, Дьо Гол призова към „мир на храбрите“, което всъщност означава, че иска алжирците да се предадат мирно и тихо.

Алжирците не се вслушват в призива му. Мнозина съдействат на НОФ като изнасят пари от Франция в Алжир, за да се финансират войната. Привържениците на НОФ бяха често задържани, а през август алжирските терористи убиват трима френски полицаи.

11.12.67 Présentation officielle du Concorde (1967) - 53Fi1793 (Maurice Papon)

Морис Папон

Днес скандално известният Морис Папон, който беше префект на полицията, си отмъщава, като организира набези на хора в алжирските квартали. Полицията събра около 5000 алжирци и ги задържа в болница, която преди това е била използвана като център за задържане. Папон има значителен опит в този процес благодарение на участието си в събирането на френските евреи от нацистите и организирането им до концлагерите по време на германската окупация на Франция през Втората световна война.

Не всички парижани обаче бяха съгласни с действията на френското правителство. Много от тях се противопоставиха на войната в Алжир и дори търсеха контакт с НОФ, за да помогнат за освобождаването на страната.

Но Папон и полицията не се задоволиха само със задържането на хора – слуховете за изтезания изобилстват. Хората са задържани въз основа на външния си вид като е било необходимо само да изглеждат като алжирци. А често произходът на човека дори не е бил проверяван, което води до това северноафриканци от други държави и дори италианци също да бъдат взимани за алжирци.

Мотивите за това ужасно отношение бяха изяснени от Папон, който заяви: „За един техен удар по нас ние ще им върнем десет!“ Алжирските терористи – които са незначителен брой от алжирците във Франция – убиват още 11 полицаи и раняват 17. Много хора обаче виждат истинското лице на отмъщението и едно християнско списание пише: „Не е възможно да останем неми, когато в нашия Париж се възкресяват методите на Гестапо.“

На 5 октомври 1961 г. полицията обявява вечерен час, който ще бъде въведен за всички алжирци и френски мюсюлмани. Между часовете от 8:30 вечерта и 5:30 сутринта, на тях им е забранено да излизат от домовете си. В отговор НОФ заявява, че на 17 октомври ще се проведе протест.

Папон беше готов. С около 7000 полицаи и 1400 жандармеристи той успява да блокира обществения транспорт в града. Въпреки това между 30 и 40 000 души все пак успяват да стигнат за демонстрацията. От тях 11 000 са арестувани.

Демонстрацията от страна на алжирците е мирна. Те просто се опитват да протестират срещу несправедливото отношение към тях, както и заради несъгласието си с войната в Алжир. Полицията обаче скоро открива огън по тълпата. Точният брой на смъртните случаи не е ясен – Папон твърди, че са убити само двама души, но френското правителство признава няколко години по-късно, че броят им достига 40. Доказателствата сочат, че и 40 е ниско число, защото много от телата са изхвърлени в рекла Сена.

La-Sante-Prison-MCB

Затворът La-Sante, където е затворен Папон

И французи, и алжирците са разгневени от събитията:

Това, което се случи на 17 октомври 1961 г. и в следващите дни срещу мирните демонстранти, у които не бяха намерени оръжия, морално ни принуждава да дадем своите показания и да предупредим обществото… Всички виновни хора трябва да бъдат наказани.

Папон се държеше така, сякаш знаеше, че няма да има никакви последствия за него. Същата година той дори е награден с френския Почетен легион на честта. Френското правителство прикрива клането като това прикриване бе спомогнато и от друго широко отразено събитие – смъртта на 8 комунисти, които също бяха убити от полицията пред метростанцията в Шарон. Хората си спомняха за Шарон, но рядко помнеха касапницата от 17 октомври.

Алжир получи независимостта си на следващата година. По-късно престъпленията на Папон бяха изтъкнати по време на друго несвързано съдебно следствие и в резултат на това правителството най-накрая признава за клането през 2012 г. Повечето историци, като например един от водещите експерти по клането, Жан-Люк Ейнауди, смятат, че количеството на жертвите е трябвало да е най-малко 48 във въпросната нощ и още 142 за целия период, включително 110, чиито тела са намерени в Сена.

В правителственото изявление просто се казва:

На 17 октомври 1961 г. алжирци, които протестират за независимост, са убити в кърваво клане.

 
 
Коментарите са изключени

Животът на вечния Коби Брайънт

| от |

Коби Брайънт прекара ранните си години в Италия и се присъедини към NBA след като завършва гимназията. Той е основен агрегат на точки за отбора си и успява да спечели 5 NBA шампионата, както и титлата за Най-ценен играч през 2008 с отбора си Лос Анджелис Лейкърс. Въпреки че през по-късните сезони страда от контузии, той успява да изпревари Майкъл Джордан за третото място в класацията с точки за всички времена на NBA през декември 2014 г. и се оттегля от професионалния баскетбол през 2016 г. като в последната си игра отбеляза 60 точки.

През 2018 г. Брайънт спечева и награда Оскар за най-добър анимационен късометражен филм за „Dear Basketball“.

Коби Бийн Брайънт е роден на 23 август 1978 г. във Филаделфия, Пенсилвания. Той е кръстен на японска верига ресторанти и е син на бившия играч на NBA Джо Брайънт.

През 1984 г., след като приключи кариерата си в NBA, Брайънт-старши отива заедно със семейството си в Италия, където играе в италианската лига. Докато живее в Италия заедно с двете си по-големи сестри, Шая и Шариа (също спортистки), Брайънт се запалва по баскетбола, и на футбола. Когато семейството се връща във Филаделфия през 1991 г., младежът се присъедини към баскетболния отбор на гимназия Лоуър Мериън и помага на отбора да стигне до държавните първенства четири години подред. Вече поглеждайки към NBA, той започва да тренира със Севънтисиксърс.

Въпреки че изкарва добри оценки в училище и високи резултати на американските изпити SAT, Брайънт решава да отиде направо в NBA след гимназията. Той е купен от отбора Шарлот Хорнетс през 1996 г. и впоследствие е продаден на Лос Анджелис Лейкърс.

Los Angeles Lakers v Phoenix Suns

Снимка: Getty Images

Във втория си сезон с Лейкърс Брайънт бе избран да играе в Мача на звездите през 1998 г., ставайки най-младият играч в подобен All-Star мач в историята на NBA – тогава е на 19 години. След това той си партнира със суперзвездата Шакил О’Нийл и заедно печелят три поредни Шампионата на NBA. Вече установен лидер сред баскетболистите Коби подписва многогодишни договори за спонсорство с Adidas, Sprite и други топ марки.

Въпреки че Лейкърс изпитва затруднения след като О’Нийли напуска през 2004 г., Брайънт се представя блестящо. Той отбеляза 81 точки срещу Торонто Раптърс през януари 2006 г. – вторият най-висок резултат в един мач в историята на NBA, и води класацията по отбелязани точки в първенството същата година, както и следващата.През 2008 г. Брайънт бе обявен за най-ценен играч за сезона и завежда отбора си на финалите, където за съжаление губят от Бостън Селтикс. На финалите през 2009 г. Лейкърс побеждава Орландо Меджик и печели шампионата.Малко след това Брайънт присъства на погребението на своя приятел, музикалната суперзвезда Майкъл Джексън. На следващата година Лейкърс печели втората си поредна титла като побеждават Селтикс.

Брайънт играe в двата американски олимпийски отбора от 2008 и 2012 г., като печели два последователни златни медала, редом със съотборниците си Кевин Дюрант, ЛеБрон Джеймс и Кармело Антъни, както и други топ играчи.

Olympics Day 6 - Basketball

Снимка: Getty Images

След като къса ахилесово сухожилие през април 2013 г., Брайънт тренира усилено, за да се върне на игрището, преди да получи и контузия в коляното само шест мача след началото на сезон 2013-2014. През декември 2014 вече ветеранът изпреварва Майкъл Джордан за третото място в класацията за най-много отбелязани точки в NBA, но сезонът му приключва отново по-рано и отново поради контузия за третата поредна година. Този път проблемът е разкъсвания в рамото, които получава през януари 2015.

Въпреки че Брайънт се завърна навреме за началото на сезон 2015-2016 в NBA, той не се разбира с по-младите си съотборници от Лейкърс. През ноември 2015 г. обяви, че в края на сезона ще се пенсионира. „Този сезон е всичко, което ми остава да дам“, написа той на сайта на The Players’ Tribune. „Сърцето ми може да поеме натоварването, умът ми може да се справи с дисциплината, но тялото ми знае, че е време да се сбогувам“.Съобщението за решението му предизвика силна реакция, особено от комисаря на NBA Адам Силвър. „Със 17 участия в NBA All-Star, отличие за най-ценен играч в първенството, пет спечелени първенства в NBA с Лейкърс, два златни олимпийски медала и неумолима работна етика, Коби Брайънт е един от най-великите играчи в историята на нашата игра“, казва Силвър в изявление. „Независимо дали играе на финалите или тренира изстрели в празния вече фитнес след полунощ, Коби има безусловна любов към играта“.На 13 април 2016 г. Брайънт играе последния си официален мач – пред пълна зала в Стейпълс Сентър – като вкарва 60 точки и така Лейкърс побеждават Юта Джаз. Това е шестият мач в кариерата на Брайънт, в който отбелязва над 60 точки.

След мача той казва пред публиката: „Не мога да повярвам колко бързо минаха 20 години. Това е абсолютно ненормално… и да стоиш в центъра на игрището с вас, с моите съотборници, и да мислиш за целия път, който сме извървели, със всичките възходи и падения…. Мисля, че най-важната част е, че всички останахме заедно през цялото време.“

Редица от иконични баскетболисти от Лейкърс също отдават почит на Брайънт, включително О’Нийл, Фил Джаксън, Пол Гасол, Дерек Фишър, Ламар Одом и Маджик Джонсън. „Тук сме, за да отпразнуваме едно величие на 20 години“, казва Джонсън. „Превъзходство, продължило  20 години. Коби Брайънт никога не е изневерявал на играта, никога не е изневерявал и на нас, феновете. Той продължаваше да играе въпреки контузии и наранявания. И ние имаме пет шампионски знамена, които свидетелстват за това“.

90th Annual Academy Awards - Press Room

Снимка: Getty Images

През ноември 2015 г. Брайънт обяви предстоящото си оттегляне от Лейкърс със стихотворение на уебсайта на The Players’ Tribune, озаглавено „Dear Basketball“. Атлетът скоро ще превърне това стихотворение в късометражно анимирано филмче, заедно с аниматора от Disney, Глен Кийн, и композитора Джон Уилямс.

Резултатът е красиво петминутно филмче, което дебютира на филмовия фестивал Tribeca 2017. Комисията по връчване на наградите Оскар го гледат и това довежда до неочакваната гледка Коби Брайънт да получава награда Оскар за най-добър анимационен късометражен филм на церемонията през 2018 година.

През юли 2003 г. Брайънт е обвинен в сексуално посегателство над 19-годишна момиче, част от персонала на хотел в Колорадо. Брайънт заяви, че е виновен за изневяра, но невинен от обвинението за изнасилване. Делото срещу него е прекратено през 2004 г. и той урежда гражданския иск, заведен от момичето извън съда.

На 26 януари 2020 г. Брайънт лети на борда на хеликоптер, който се разбива в предградието на Лос Анджелис, Калабасас. Девет души, включително Брайънт и 13-годишната му дъщеря Джиана „Джиджи“, треньорът по бейзбол Джон Алтобели, съпругата му Кери и дъщеря им Алиса. Съобщава се, че хеликоптерът е бил на път от Ориндж Каунти към Таузънд Оукс, Калифорния, където Брайънт е трябвало да ръководи мач в спортната академия Mamba.

 
 
Коментарите са изключени