shareit

Защо швейцарците са едни от най-щастливите хора на света ?

| от |

Според тазгодишните резултати на Световния икономически форум (WEF) Швейцария е страната с най-конкурентна икономика в целия свят. Икономиката на страната е в постоянен възход и в страната живеят едни от най-щастливите хора на света.

Швейцарците запазват водещата си позиция благодарение на високото качество на изследователските учреждения и високото ниво на иновации. Към това може да се прибави и образцовата, добре развита предприемаческа култура.

1

Ако нещо е сигурно за Швейцария, то е че там се инвестира в хората. Според данните на „WEF“, Швейцария инвестира в здравеопазване, образованието и таланта повече от всяка друга страна в света.

„Швейцария е малка страна с  население около осем милиона  и всъщност има много малко природни ресурси. Нейният най-голям ресурс са хората, които живеят в нея и в това се инвестира най-много. Това доведе до иновативна и компетентна икономика, която бързо усвоява новите технологии“ , казва  Садиа Захид от „WEF“. .

„Държавите, които инвестират в човешкия капитал, получават в замяна икономическия растеж. И тогава тези страни могат отново да инвестират в човешкия капитал. Така се установява този затворен кръг“, коментира Захид . „Huffington Post“ състави списък на причините, поради които икономиката на Швейцария работи толкова добре.

Имат отлична здравна система

Швейцария се намира на челно място, когато става дума за здравна система и здравето на хората, като се вземат предвид дълголетието, смъртността при новородените, общото състояние на физическото и психическото здраве на населението и качеството на здравната система.
2

Благодарение на „Santésuisse“, швейцарците посещават най-рядко болници, за да използват здравеопазването, което им дава страната сред  развитите страни, а там едновременно живеят и здравите граждани.

Хората са здрави, но и щастливи

В доклада на ООН за 2013 г., Швейцария е на трето място в списъка на най-щастливите страни в света, а тя е на върха в класацията „Better Life Index 2013″ на „OCED“.

Швейцария има осмата най-ниската ставка на депресия в света, което има огромно влияние върху работната сила и икономиката, особено ако се вземе предвид, че според оценките на Световната здравна организация  в развитите страни за лечение на психични заболявания се харчат около 3-4% от БВП.

Въпреки това не трябва да се пренебрегва, че в тази част Швейцария  трябва да работи защото в класацията от 122 страни , Швейцария е  на 64 -то място, когато става въпрос за стреса при хората.

Инвестира се в образование

Според Индекса за по-добър живот, 86% от хората на възраст между 25 до 64 години в Швейцария са завършили гимназия, което е повече от средното за света, където процентът е 74, а швейцарците имат и по-добри резултати при тестовете за грамотност, математиката и природните науки.

3

„Швейцария има най-добри училища за мениджмънт в света, а качеството на образованието по математика и природни науки е сред първите пет в света. При качеството на образование в основните училища Швейцария се намира на първо място. Що се отнася до достъпа до интернет в училищата, Швейцария е на седмо място“, подчертва Захид .

Грижа за талантите и иновациите

Швейцария е на първо място в света, когато става дума за иновации и обучение на персонала, привличането на таланти от други държави и обучения, които предлага правителството. Странате е на второ място, когато става дума за заплащане според производителността и трета е при задържането на местни таланти.

„Създаден е среда, в която хората могат да започнат малък бизнес и те са наясно, че тяхната интелектуална и физическа собственост ще бъде защитена„.

Създадена е среда, в която хората могат да се развиват

Освен инвестиции в собствения капитал , създаден е и система, която позволява този капитал да се възползва. Тя включва простота при транспорт и връзка с Интернет.

4

Швейцарският институт за развитие обяснил, че швейцарците са последвали „златното правило за конкурентоспособност“: „Производство, разнообразие, износ, инвестиции в инфраструктурата, образование, свързване на малките и средни предприемачи, фискална дисциплина и поддържане на социално сближаване“ , обяснява Стефан Гарели от Института

 
 
Коментарите са изключени

Как AC/DC „вдъхновиха“ сериен убиец

| от |

Ричард Рамирез е личност, която успява да изправи Лос Анджелис и Сан Франциско на нокти само за една година. Псевдонимът му „The Night Stalker“ присъства във всички вечерни новини и принуждава хората да превръщат домовете си в истински крепости с надеждата, че този Торбалан няма да се появи от нищото. За зловещата си черна статистика Рамирез влиза в учебниците по криминология и може да се похвали като сериозен обект и пример за разследващите полицаи през следващите години. Въпреки всичко извършено, той също продължава да се смята за част от правилото „Убиец не се ражда, а създава.“.

Рикардо „Ричард“ Рамирез се ражда в семейство с още четири деца. Той е най-малък и съответно получава красивата възможност да бъде отгледан от вече полудели родители. Баща му Джулиан е бивш мексикански полицай с богата история. Братовчед му Мигел пък служил във Виетнамската война и щом баща и братовчед седнат на масата, често разказвали някои от най-вълнуващите истории за живота. И ако това не е достатъчно, Мигел винаги носил богата колекция от направени полароидни снимки.

На тях присъствали всички жени, които е изнасилил по време на службата си, както и някои кадри, в които е обезглавявал хора. Прекрасното детство изглежда наистина впечатляващо. Черешката на тортата е момента, в който Мигел вади пушка и застрелва собствената си съпруга пред погледа на семейството. И докато малкият Рикардо е можел да избяга от малтретиращия си баща и побъркания си братовчед, откривайки убежище единствено в близкото гробище (често дори е преспивал там), то на финала на семейните отношения са се намесили социалните, които го извеждат от лошата среда. За жалост са закъснели сериозно.

Официалните архиви отдавна разказват, че първата му жертва е била 79-годишната Джени Винкъу, която намира своя край в собствения си апартамент в Лос Анджелис. С множество прободни рани и неуспешен опит за обезглавяване, извършителят успява да избяга, макар и да оставя пръстови отпечатъци. Истината е, че първата жертва е 9-годишната Мей Леунг. Двамата се срещат в мазето на хотел Тендерлойн в Сан Франциско и след изнасилването, използва нож, за да я намушка многократно и след това да я обеси за една от тръбите.

Richard_Ramirez_1984_mug_shot

Снимка: By Los Angeles Police Department – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29431687

Официалният рапорт дълго време ще смята, че това е неизвестен извършител, но през 2009 г. се оказва, че ДНК-то на Рамирез отговаря на откритото в мазето и към списъка с убийства се добавя още едно име. Този Торбалан започва да отмъщава на света за своето собствено съществуване, отдаден на живота на високи обороти, агресивната музика и травмиращите спомени от детството. За 5 месеца успява да убие повече от 13 жертви и обикновено пътува между Лос Анджелис и Сан Франциско, създавайки допълнителна паника сред жителите. Облечен в черно, прониквайки през прозорците на домовете или забравените отключени врати, този човек винаги ще остави реки от кръв след себе си.

Понеже забравя шапката си на AC/DC в дома на една от жертвите, мнозина започват да обвиняват групата за текстовете с насилие. Стига се до там, че Малкълм Йонг трябва да обяснява каква е идеята на песента „Night Prowler“, която няма нищо общо с прякора на убиеца „Night Stalker“. Никой не може да разбере защо този човек обикаля като жив дявол и безмилостно избива хора. Още тогава започва да се гледа негативно на албумът „Highway To Hell“. Много по-късно теорията за вдъхновението ще бъде отхвърлена, но това няма да помогне особено на групата в този период. Официално има потвърдени около 14 жертви, а неофициално самият той знае какво точно е правил. Последната му жертва в този списък е Инес Ериксон. След като не успява да влезе в дома на семейство Ромеро, защото влиза доста по-шумно от обикновено.

Джеймс Ромеро звъни в полицията и обяснява, че е изгонил крадец и дори не подозира, че това събуждане е спасило живота му. Рамирез не можел да се прибере просто така и посетил следващата къща, която в този случай била на Бил Карнс и неговата приятелка Инес. Бил се събужда със зареждането на пистолет и преди да осъзнае какво се случва е прострелян три пъти. Неговата партньорка е бита, ограбена и изнасилена, но за голяма изненада остава жива. Развалените зъби са това, с което успява да го запомни. Нейните показания позволяват създаването на някакъв образ, който може да помогне за преследването.

След като става доста популярен и фотороботът му е на почти всеки вестник. Рамирез се опитва да стигне до брат си в Аризона, но се разминават и преценява, че трябва да се върне обратно в Лос Анджелис. Тогава още не осъзнава, че вече е разпознат и докато минава покрай автогарата, търсейки откъде да закупи алкохол, няколко жени започват да го сочат и да крещят „El Maton“ или убиецът. Хората, които така или иначе искали да се разправят с изрода, решили да приключат всичко и хукнали след него. Не е ясно кой е успял да използва металната тръба, с която да го нокаутира, но това категорично е прекратило преследването. Пристигащият полицай трябвало да се разправи с група от близо 200 души, за да не се стигне до публичен линч. В затвора получава обстоен ремонт на усмивката си.

Зъботехникът ще трябва да направи около 9 нови изкуствени зъба. Никой не разбира защо точно това е било необходимо, но на съдебната скамейка застава човек с още по-плашещо изражение. Междувременно баща му се опитва да изгради алиби и да обясни, че Рикардо никога не е напускал Ел Пасо, макар и личният картон да показва, че се е лекувал именно в Лос Анджелис. Изненади по време на делото не е имало. Оцелелите разказват, че Рамирез ставал по-жесток, когато чувал споменаването на Бог. Той предпочитал всички да се кълнат в сатаната. Имал нарисувани пентаграми на ръцете и още на влизане поздравил всички с „Да живее Сатаната!“. С огромна радост разказва на всички за своите деяния, но после оттегля думите си, защото баща му продължава да твърди, че двамата са били в Ел Пасо. За всички деяния получава 19 смъртни присъди и се оказва, че делото му струва около 1.8 милиона долара. Умира в затвора, докато излежава присъдите си.

 
 
Коментарите са изключени

Непокорната Ема Голдман, която не остави света на мира

Ема Голдман е родена през 1869 г. в Ковно, Руската империя (днешен Каунас, Литва) и е първото дете от втория брак на майка й с мъж, който отчаяно иска син. Баща й е насилник и често бие Ема, която смята, че е „най-непокорната“ от децата, а майка й не го спира. Момичето намира утеха в по-голямата си полусестра вкъщи, но навън тя не беше защитена от съдбата на едно момиче-мъжкарана в края на 19 век. В училище също беше редовно бита заради непокорството си.

Семейството й се мести в Санкт Петербург, Русия, където баща й се опитва с бизнес, но се проваля. Това ги докарва до бедност и Ема е принудена да се откаже от обучението си, за да работи. След като поисква от баща си отново да се върне обратно в училище, той хвърля учебника й по френски в горящата камина и казва:

Момичетата не трябва да учат много! Всичко, което една дъщеря еврейка трябва да знае, е как да приготвя риба Gefile, да реже фино юфка и да дава на мъжа много деца.

Emma Goldman's family

Ема и семейството й в Русия, 1882

Тъй като Голдман очевидно нямаше да получи много помощ у дома по отношение на образованието, заема се да учи сама. Тя е особено заинтригувана от политически катаклизми и е привлечена от други силни жени, за които чете. Затова и застава срещу баща си, когато той се опитва да й уреди брак, когато е едва на 15 години.

През 1885 г. Голдман решава да се присъедини към полусестра си Елена на пътуване до Съединените щати, където ще се видят с другата им сестра, Лена, и нейния съпруг. Баща й отказва, разбира се, но в крайна сметка Голдман отива. Тя се установява в Ню Йорк и започва работа като шивачка в различни фабрики. Там тя намира свои съмишленици, които също се застъпват за равенство между жените и мъжете и социални промени.

Докато е в Ню Йорк, тя се запознава и с Александър Беркман, който през 1892 г. е осъден за опит за убийство и получава 22 години затвор за участието си в заговора Хаумстед (стачка в металургичния комбинат на Андрю Карнеги, в която загиват хора). Той се беше опитал да убие Хенри Клей Фрик, човек, който силно се противопостави на създаването на синдикат в стоманодобивната си фабрика. Самата Голдман всъщност също имаше роля в това нападение. Освен че помага да се планира всичко, Голдман се опита да събере пари чрез проституция, но в крайна сметка се отказва от най-старият занаят, защото по нейни думи никак не я бивало.

Berkman with Frick (1892)

Опитът на Беркман да убие Фрик

Планирането на убийство вероятно е достатъчно доказателство, че Голдман е малко радикална. След заключването на Беркман, техният стар наставник Йохан Мост си изпуска нервите по негов адрес, обиждайки го тежко. Мост изглежда е за използването на насилие, за да постигнат целите си, но Голдман смята, че атаките му са лицемерни. В крайна сметка го удря с камшика от играчка-конче, след което го счупи и хвърля парчетата в лицето му.

Johannmost

Йохан Мост

Самата Голдман също е арестувана малко по-късно за „подбуждане към бунт“. Докато говореше пред тълпа от над 3000 души, докато държавата е в икономическа депресия, тя ги насърчава да направят всичко необходимо, за да оцелеят. След ареста, докато я водят с влак от Филаделфия към Ню Йорк, където да бъде разпитана, тя хвърля чаша вода в лицето на един офицер. В крайна сметка е осъдена на 10 месеца затвор.

Emma Goldman surrounded by crowd

Ема пред въпросната тълпа

Голдман е арестувана много пъти. Тя е вкарана в затвора за няколко седмици за отказ да плати глоба за нарушение на Закона за стоките, който забранява статии по „развратни“ теми като противозачатъчните. Тя бе арестувана отново, когато Съединените щати започват участието си в Първата световна война, след като е хваната с пропагандни материали против военната повинност и е осъдена на 2 години затвор.

За нейно съжаление, когато е освободена, Америка е обвита в страх да не би комунизмът да стане прекалено силен (Червения страх), а както си спомняте, тя е прекарала по-голямата част от детството си в Русия. Затова през 1919 г. е депортирана, въпреки че е прекарала по-голямата част от живота си в Съединените щати.

Emma Goldman and Alexander Berkman

Ема и Александър имат връзка, продължила десетилетия 

Следващото десетилетие тя прекарва в Европа, намирайки кусури в управлението на различни правителства. Голдман беше изключително критична към комунизма, което шокира много от нейните последователи и, разбира се, не се приема добре от Русия. Тя се връща в Съединените щати през 1933 г., за да публикува автобиографията си „Living my Life“, която беше започнала да пише преди няколко години. Тя беше пусната в страната при условие, че няма да говори за никакви актуални събития.

През 1939 г. твърдо се противопоставя на Втората световна война, заявявайки: „Колкото и да ненавиждам Хитлер, Мусолини, Сталин и Франко, не бих подкрепила война анти тях и за демокрациите, които по моя анализ са пак фашистки, но под прикритие“.

Тя обаче няма да доживее края на войната. През 1940 г. претърпява инсулт, заради който вече не може да говори. След втори инсулт само няколко месеца по-късно, здравето й бързо се влошава още повече и в рамките на седмицата почива, на 14 май. Погребана е в Чикаго след като правителството на Съединените щати разрешава тялото й да бъде върнато обратно в страната. Тя остави след себе си наследство от анархистични и феминистки убеждения.

Много от политическите и социални идеи на Ема Голдман все още получават внимание. В допълнение към „радикалното“ й мнение, че жените трябва да имат достъп до противозачатъчни, тя освен всичко друго е била и еманципацията в правото на глас, образованието и въобще всички области на социалния живот.

Относно допускането на жени да се кандидатират за политически позиции, тя пише:

Не виждам нито физически, психологически, нито психически причини, поради които жената да не трябва да има еднакво право с мъжа да гласува. Но това не може да ме заслепи до абсурдната представа, че жената ще постигне това, в което мъжът се е провалил … Да предположим ли, че отровата, която вече е присъща на политиката, ще бъде намалена, ако жените излязат на политическата арена?

Що се отнася до религиозните й възгледи, макар че следният цитат определено е атеистичен, смята се, че много от нейните социални идеали вероятно са възникнали заради еврейско й потекло, което я учи от ранна възраст, че справедливостта и равенството са от първостепенно значение.

Религия! Как доминира над ума на човека, как унижава и потушава душата му. Бог е всичко, човекът е нищо, казва религията. Но от това нищо Бог е създал царство толкова деспотично, толкова тиранично, толкова жестоко, толкова ужасно взискателно, че нищо освен мрак и сълзи, и кръв са се изливали над света, откакто са започнали боговете.

След смъртта си Ема Голдман се споменава в редица книги и филми и дори има кафене, кръстено на нея, в Мериленд: Книжарница и кафене на Red Emma (Червената Ема). Тя със сигурност е водила колоритен живот, макар да е много по-малко позната от други изтъкнати феминистки от епохата си.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Яворов и Лора – и ето ги “на бездната на края”

| от Мая Вуковска |

Днешните двайсетина и няколкогодишни младежи все още живеят с родителите си, играят Warcraft и FIFA и ходят на дискотека “да разпуснат малко”. На 26 години един от най-великите български лирици Пейо Яворов вече има зад гърба си няколко сериозни любовни връзки (до една драматични), един незаконен син и участие в народно въстание. И въпреки богатия житейски опит, който е натрупал до този момент, съдбата тепърва ще го подложи на големи изпитания. А те, много ясно, се случват на бойното поле на любовта.

Това е историята на една обречена, трагична и крайно сложна любов, която, макар че ражда литературни шедьоври, отнема два млади живота. Това е историята на Яворов и Лора, чиято любов е коктейл от страст, ревност и опасни мисли, а специалната съставка в него се казва Мина.

“Свобода или смърт”

За тези, които са залягали над уроците по българска литература, няма как поне основни факти от житието-битието на поета-символист и революционер да не са известни. Но въпреки това не можем да минем без тях сега.

??????????????

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=60070820

В годините след като завършва гимназия в Пловдив до 1902-а животът на Пейо е толкова обикновен и даже скучен, че повече отива на някого с фамилията Крачолев, отколкото с фамилията Яворов. Първата му професия днес бихме определили като тъпа, в смисъл на непрестижна – служител е в телеграфопощенска станция в различни градове. В извънработното си време обаче развива съвсем различна дейност. Тъй като много се вълнува от съдбата на все още поробена Македония, влиза в контакт с ВМОРО. Отначало в помощ на дейността на организацията впряга само писателския си талант, редактирайки легалния й орган – вестник “Дело.”

Истинският екшън за Пейо започва, когато за първи път заминава за Македония като четник през 1902-а. Само че не успява да изпука много патрони срещу душманите преди да е взет пленник от върховистка чета. Животът му е пощаден и го връщат обратно в свободна България. Тази случка обаче не го спира от революционната дейност, а напротив – нахъсва го да се бори с още повече сили и то не само с перо в ръка. Тъй като, метафорично казано, Македония е най-страстната му любовница в онези години, нормално е първите си публикувани творби да са вдъхновени и посветени на нея. Междувременно се издига все по-високо в йерархията на ВМОРО и се сдушава с нейните супер-звезди Яне Сандански и Гоце Делчев.

Повява вятърът на европейския символизъм

Когато се установява в София, не без настояването и съдействието на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става редактор на издаваното от тях списание “Мисъл”, което с времето ще придобие иконичен статут в историята на новата българска литература. Второто издание на стихосбирката му “Стихотворения” излиза с предговор от Славейков, който и му измисля прякора Яворов. Софийските културтрегери усещат, че има много хляб в Пейо и затова на няколко пъти е командирован в чужбина да диша западноевропейски въздух и да попива думите и стила на френските поети-символисти.

През 1905 г. в Народната библиотека, където работи, се запознава с някоя си Изидора, много красива 18-годишна украинска еврейка, по която моментално хлътва. Флиртът помежду им продължава около година, но в един момент Яворов изпада от любовната лодка, когато на нея се качва Боян Пенев…

По-късно Изидора ще стане известна  като Дора Габе и ще надживее първия си любим с цели 69 години!

Mina_Todorova

Снимка: By Неизвестен – Избрани творби на Пейо Яворов в III тома., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695083

Ахтунг, ахтунг! Лолитка на хоризона

Участието му в кръга “Мисъл” не носи на Яворов само творчески пориви и дивиденти. Носи му и нова любов. На 25 март 1906 г. на сбирка на Кръга в дома му, тогава 28-годишният поет се запознава с прелестно на вид девойче с бяла якичка и скромно излъчване. Това, че е на крехките 16 години изобщо не смущава Яворов, за да започне флирт, понеже по принцип го привличат много, ама много млади жени. Толкова е запленен от Мина, дъщерята на народния представител Йордан П. Тодоров, че още същия ден написва в дневника си: “То беше ден Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия сред поле през май, покрито с цветя…”

Първоначално няма взаимност в чувствата, защото, както разбираме пък от дневника на ученичката, Яворов й се е сторил грозен с тия негови “очи, жълти като на лисица и устни като на арапин”. Обаче времената са такива, че жените могат да бъдат спечелени не с разходка с ауди и екскурзия в Дубай, а по-скоро с романтично стихоплетство. Та затова е разбираемо как в един момент чувствата на Мина взимат друга насока. Тя, разбира се, е трогната от вниманието и поласкана от факта, че Яворов й посвещава стихотворение и че я нарича “ангел” и като всяко момиче на тази възраст,  в чието тяло хормоните бушуват с пълна сила, тя лесно пада в капана на любовта.

Някои от биографите на Яворов твърдят, че връзката между двамата никога не е била изконсумирана. Това обаче не можем да знаем със сигурност, защото никой от двамата не е споменал за секс (или липсата на такъв) в дневниците си! Но каквото и да се е случило помежду им и въпреки невременната смърт на Мина от туберкулоза в Париж през 1910 г.,  тя ще продължи да бъде онзи натрапчив образ, който ще занимава мислите на поета до самата му смърт.

Lora_Karavelova

Снимка: By Неизвестен – Scan from „Избрани творби на Пейо Яворов в III тома“., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695067

Август 1906 г.

Публикуването на цикъла стихотворения “Писма”,  с който Яворов публично декларира любовта си към тийнейджърката Мина, силно разгневява семейство Тодорови. Налага се влюбените да преустановят отношенията си чак до 1907 г., когато скандалът вече е поутихнал. Но понеже природата на поета е такава, че той не може дълго да издържи “на сухо (разбирай, без да е влюбен), скоро намира нов обект на напиращите чувства в лицето на дъщерята на политика Петко Каравелов, Лора. Запознават се по време на излет в Драгалевския манастир през лятото на 1906-а и Яворов веднага е запленен от властното присъствие и по европейски модерна и нахакана индивидуалност на Лора. Ясно ви е вече какво следва – още същата вечер той пише стихотворение, вдъхновено и посветено на новата си позната – “На Лора”.

Тя също му е метнала око, но отначало отношенията им не търпят никакво развитие – първо, защото поетът още е влюбен в Мина и второ, защото майката на Лора изобщо не мисли, че е добра партия на дъщеря й. Причината да не го харесва е най-вече грозотата му (ето пак!), която особено се набива на очи на фона на свежата и привлекателна външност на едно 19-годишно момиче. Екатерина Каравелова намира по-“свестен” и прилично изглеждащ мъж на дъщеря си в лицето на доктор Иван Дянков. Обаче Лора, каквато е индивидуалистка и не признава тесногръдите български нрави, признава пред своя приятелка, че не го обича, понеже двамата нямат нищо, което да ги свързва. Логично бракът им приключва през юни 1912 г.

Понеже разводът е станал по нейна вина, църковният съд й налага двугодишно безбрачие.Това колко е разкрепостена за времето си Лора доказва като се омъжва за Яворов въпреки показания й от църквата червен картон.

BASA-10K-3-681-1-Peyo_Yavorov_and_Ivan_Vazov_National_Theatre

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695073

463 дни и нощи

Точно толкова трае бракът между Лора Каравелова и Пейо Яворов. Венчават се на 19 септември 1912 г. Веднага след церемонията вместо да потеглят на меден месец, Яворов заминава за Македония. Колкото и парадоксално да звучи, най-щастливи от тези 463 дни са точно дните, през които Яворов е в Македония по революционен бизнес. Писмата, които съпрузите си разменят, са изпълнени с повече любов и интимност, отколкото тези в последвалото им физическо съжителство. Той я нарича “мила женице” и я целува “хиляди пъти”, а тя му отвръща с “мой мили, скъпий, единствений”. Докато Лора очаква с нетърпение съпругът й да се завърне, също като една грижвона птичка стъкмява семейното гнездо, обзавеждайки със старание и вкус жилището им на “Раковски” 126. В дните на очакване тя не мечтае за нищо друго освен да се грижи за Пейо и да остареят заедно.

Какво обаче не е наред, когато се събират отново? Причината за постоянните скандали в извън епистоларните им отношения е чудовищната по размери ревност на Лора, която се проявява и при най-малкия повод.  В един такъв “повод” се превръща г-жа Дора Кондова, съпруга на писателя Михаил Кремен, която нееднократно си позволява открито да флиртува с Пейо. Лора, разбира се, не иска и да чуе, че “не е това, което изглежда” и при поредния скандал взима пищова на мъжа си и се прострелва в гърдите. Денят е 29 ноември 1913.

TodorAlexandrov_Peio_Javorov

Снимка: By Неизвестен – http://www.geocities.com/Athens/Oracle/3424/talex6.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5031722

Криминален случай с елементи на масова омраза

Ужасен от перспективата да продължи живота си без любимата жена, Яворов действа малко като по сценарий на Шекспир – взима револвера от безжизнената ръка на Лора и на свой ред се гръмва в слепоочието. Не знаем дали и колко хора е застрелял по време на революционната си кариера, но със задачата да отнеме собствения си живот от непосредствена близост изобщо не се справя като професионалист. След изстрела оживява, но губи зрението си.

За кървавата любовна драма бързо се разчува из столицата и много преди да се появят жълтите таблоиди и да започнат да разпространяват фейк нюз, плъзва слух, че Лора не е отнела сама живота си. Започва дело за убийство срещу Яворов. Не стига това, ами като за капак е охулен и презрян от обществото, а много от приятелите му го изоставят, защото също го мислят за убиец. Веднъж, когато се спъва и пада посред улицата, никой минувач не му подава ръка. Сляп е, но това не му пречи да ги чуе как се хилят злорадо. Всички тези злощастни обстоятелства, струпани накуп, го карат съвсем да изгуби надежда и желание за живот. Въпреки че липсват каквито и да е неопровержими доказателства, съдът признава Яворов за виновен за смъртта на Лора Каравелова.

Peyo_Yavorov_House_Museum_in_Sofia,_Rakovski_Street

Снимка: By Vassto – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18512473

Завесата се спуска

Докато тече срамното дело, Яворов затъва все повече в безпаричие и отчаяние. Предприема пътуване до Виена, целта на което е да се лекува при тамошните очни лекар. Но без резултат. За разлика от зрението му, което постепенно изчезва съвсем, обществената омраза към “поета-убиец” се разраства. В студената и неприветлива стая, която обитава, го посещават само малцината останали близки хора – Тодор Александров, Асен Златаров, д-р Кръстев. Пред тях той споделя, че сънува Лора всяка нощ. Когато на сутринта става и запалва цигара, продължава да мисли за нея. А спомените за нея са по-непоносими от всичко останало – от мизерията, омразата, дори от унижението. Какъв… Къде е изходът?

 16 октомври  1914 г.

Атанас, братът на Яворов, отива на лекции. Останал сам в къщата, поетът заключва вратата на стаята си, изпива чаша вода, в която е разтворил отровно прахче, ляга на кушетката и за по-сигурно този път налапва дулото на револвера.

Оставил е няколко предсмъртни писма, в едно от което се извинява, че създава неприятности.

 
 
Коментарите са изключени

Стъби – най-награждаваното куче в Първата световна война

| от |

Днес ще си говорим за Сержант Стъби, най-награждаваното куче-войник от Първата световна война.

Когато все още е бил малко кученце през 1917 г., Стъби се e скитал из полетата на университета Йейл. Редник Робърт Дж. Конрой е на военно обучение в района по това време и така намира малкото куче с къса опашка, което решава да кръсти Стъби.

Невъзможно е да знаем точната порода на Стъби – някои вестници твърдят, че е питбул и въпреки че със сигурност има някои характеристики на тази порода, повечето хора го смятат за „улична превъзходна“.

Sergeant Stubby 2

Конрой взима Стъби със себе си в лагера и въпреки, че домашните любимци не са разрешени, кутрето се оказва катализатор на морала сред войниците и си остава при тях. Докато живееше с войниците, умното младо Стъби също тренираше. То се научи как да поздравява с лапа и се запозна със заповедите и различните марширувания.

Няколко негови приятели войници несъмнено си мислеха, че заради тези неща си заслужават Стъби да дойде да се бие редом с тях. Той беше станал вече нещо като талисман за 10-и пехотен батальон. Кучетата не бяха необичайна гледка по време на войната, но армията на Съединените щати не ги ползваше много, за разлика от европейците.

Най-малкото, Конрой очевидно смята, че кучето си е спечелило позиция в армията, тъй като вкарва Стаби контрабандно на кораба, нарушавайки редица правила. Там той скрива Стъби в кош за въглища, докато корабът не излиза в морето.

Когато се появи кученцето, повечето войници са в екстаз. Когато обаче главнокомандващият офицер го открива, не е особено доволен. Вероятно усещайки, че е в беда, Стюби дава поздрав, което толкова впечатли офицера, че той позволява на животинката да остане. По-късно 102-то отделение ще бъде благодарно за включването на Стъби към редиците му, както скоро ще видим.

102-ро отделение достига фронтовите линии във Франция на 5 февруари 1918 г. Те са под постоянен обстрел и така Стъби свиква с пушките и експлозиите, които бързо стават част от ежедневието му. Съвсем скоро Стъби получил и първата си контузия: той вдишва токсичен газ и се озовава в болницата, където е лекуван заедно с негови двукраки другари.

Той се възстанови напълно, но срещата с опасния газ го прави силно чувствителен към миризмата му, а това е съответно много полезно по време на газовите атаки на немците, които се случват сутринта, докато повечето войници спят. Когато Стъби помиришел газа, той започнал да лае и така буди повечето войници, преди те да се надишат с отровата, спасявайки много животи.

Не само носът му помогна на войниците; ушите му също. Стъби можеше да минава незабелязано в окопите на противниковите армии и да намира ранени войници. Той също така беше обучен да прави разлика между английска и немска реч и се научи, когато намери ранен войник, който говори английски, да лае, докато фелдшерите не дойдат.

Стъби също така е бил обучен да скимти, когато чуе идващи артилерийски снаряди, и предупреждавал колегите му войници, преди те да успеят да чуят звука им.

Gen. John Pershing awards Sergeant Stubby with a medal

Веднъж Стъби заловил немски шпионин. Човекът картографира съюзническите окопи, когато забелязва Стъби и му извиква на немски. Стъби, разпознавайки вражеския език, нападна човека и го задържа на място, докато войниците на Съединените щати не пристигат да го хванат. Така Стъби е повишен в чин сержант – за залавянето на този шпионин – и става първото куче, постигнало подобен ранг в армията на САЩ. Да не говорим, че надминава по ранг стопанина си!

Стъби обаче не се отървава невредим от войната. В допълнение към инцидента с газа, Стъби е ранен още поне веднъж – с шрапнел в гърдите и краката. Той отива в болницата, където трябва да се подложи на операция, но в крайна сметка се възстановява напълно. Докато се възстановяваше, той беше посетен от много войници в болницата.

Като цяло, Стъби участва в 17 битки по време на войната. Той обаче, точно както и идва, трябва да бъде откаран контрабандно обратно у дома, защото кучета все още не се допускаха на кораба. Когато пристига на американска земя обаче, той вече е знаменитост. Служил е вярно във войната, спасявайки много животи и печели над 10 медали за различни геройства. Той се среща с президента Удроу Уилсън, посещава Белия дом два пъти и води няколко военни парада.

След известно време Конрой и Стъби се установяват в Джорджтаун, където Конрой учи право. Стъби пък става талисман на футболния отбор на Джорджтаун. По време на полувремето на мачовете той ще скита по терена, като бута топката наоколо и забавлява феновете – това е и едно от първите шоута на полувремето в историята на американския футбол.

 
 
Коментарите са изключени