Защо очакваме „Honeymoon“ на Лана Дел Рей?

| от |

За първи път се срещам с Лана Дел Рей, когато една сутрин по VH1 пускат „Video Games“. Дотогава почти никой не я е чувал и ми отнема време, докато открия името й и повече информация за нея. Няколко месеца след като „Video Games“ става номер 1 в разни класации, Rolling Stone наричат Лана „новото име в музиката, което трябва да чуете“. На пазара вече е вторият й албум „Born to Die“ – втори в нейната кариера, но реално първи с комерсиално разпространение. Първият й албум носи името „Lana Del Ray a.k.a. Lizzy Grant“, както е истинското име на Дел Рей, но скоро след излизането му в iTunes store e изтеглен, тъй като студиото, което го продуцира, не може да си плати за разпространението.

Години по-късно, Лизи, сменила вече официално името си на Лана Дел Рей, откупува всички права на албума и си го преиздава сама. Това, разбира се, се дължи на огромния успех, който “Born to Die” й носи. Той се появява на музикалния пазар през 2010-а, две години след първия й албум, но близо 4 след първия й сингъл изобщо – парчето „Kill Kill“. След огромния комерсиален успех Лана става известна – половината хора я мразят, другите я обожават. Но всеки, когото попитате, има мнение за нея. Много хора твърдят, че не я харесват и обичат да обясняват защо. Лана Дел Рей предизвиква у хората нужда да я обсъждат, точно сега, веднага да ти обяснят защо не я харесват. 

След „Born to Die“ – най-добрият албум в кариерата й до този момент, Лана Дел Рей пуска “Born to die: Paradise edition”, който е подалбум на „Born to Die“, но реално e разделен в два диска и съдържа нови песни. Те са общо 8 на брой, седем излезли с клипове или като сингли – вторият добър албум в кариерата на Дел Рей. След това тя прави турне и леко се скрива. На турнето хората откриват, че Лана някъде вътре в себе си все още е Лизи и всъщност адски я е срам да пее пред публика. Това е проблем в началото на кариерата й, проблем е и сега. Хора, които са я слушали на живо, казват, че след второто парче се отпуска и концертите й винаги минават страхотно.

След две години пауза от „Born to Die“ и “Born to die: Paradise edition”, Лана Дел Рей пуска нещо, което хем може да мине като типично нейно, хем като много различно – албумът „Ultraviolence“. Част от него изтича онлайн предварително и Лана Дел Рей маха изтеклите парчета от албума си, отказвайки да ги пусне официално. Феновете чакат  „Ultraviolence“ с нетърпение и част от тях са разочаровани, когато в крайна сметка го получават. Защото той наистина е много различен от останалите неща на Лана. Тя го описва като „мрачния си период“, макар в личния си живот да е повече от щастлива. Между двата албума тя пуска три кратки филма със своя музика (Poolside, Lana Del Rey и Tropico) и работи с Баз Лърман по песента „Young & Beautiful“, която е написана специално за „Великият Гетсби“, а малко преди излизането на „Ultraviolence“ пуска и кавър на известната песен „Once Upon a Dream“ към филма „Господарка на злото“.

Лично аз предпочитам Лана Дел Рей от „Video Games“ – клип, който тя си е снимала и монтирала сама и който се състои изцяло от хаотични кадри на самата нея и хора, които е видяла. Сега някой ще каже: „Да бе, снимала си го е тя!“ Хората вече отказват да вярват в обикновени истории, стане ли дума за популярни личности. Те отказват да повярват, че зад нещо не се крие непременно някакъв мастър план, който има за цел да ги направи потребителски зомбита. Аз избирам да вярвам на историите. „Video Games“ ми е като начало на есен, като край на любов. Затова я харесвам и до днес.

„Honeymoon“, който е четвърти студиен албум в кариерата на Дел Рей, обещава да върне на феновете старата Лана, онази от „Born to Die“. Не се знае дали това е точно така, защото всичко свързано с албума се пази в дълбока тайна. Знае се само, че премиерата е на 18 септември, албумът ще съдържа общо 14 песни, а  „High by the beach“ е първият сингъл от него, който дава много обещания. Дали ще ги изпълни. Надявам се. До тогава оставам на „Video Games“.

“Honeymoon” излиза у нас от Universal Music.

Снимки: Universal Music, Twitter 

 

 
 

„Късметът на кукувицата“: смях по време на тревожност

| от Цветелина Вътева |

Две кукувици кацат на сцената. Нямат пера, нито човки, едната носи криле. Но по-скоро ангелски криле, отколкото кукувичи. Ще представя новата си книга пред публика. Другата няма криле, а руса коса и китара. Тя ще ползва същата сцена по същото време, за да изнесе първия си рок концерт. Сцената е една, времето е едно, а желаещите да са на нея са две.

И така се заформя първият конфликт в постановката „Късметът на кукувицата“ на Мариана Събева и Здрава Каменова.

Два диаметрално противоположни типа жени се сборват за мястото и времето, от което и двете се нуждаят, за да се утвърдят (и излекуват) и това се случва по приятен, хумористичен начин. И докато всичко е „аху-иху“, а публиката се смее на сблъсъка между една попораснала бунтарка и една съвременна „толерастка“, на сцената започва да се разгръщат не толкова смешни теми, които раздвижват емоциите по един неочакван начин.

Двете кукувици се превръщат в трагични образи-проводници на темата за майчинството: за добрите майки. И за лошите. За представата каква трябва да бъде една майка и за реалността, в която има изоставящи майки, майки-инкубатори. Но дали наистина са изоставящи и какво стои зад решението едно дете да бъде оставено от майка си?

Двете кукувици започват да разкриват себе си, отмахвайки пласт по пласт от наслоените психични защити, които са си изградили срещу хората. Те са изградили спорно работещи механизми за справяне с  травмите си през изкуството: едната пише (лоша) литература, другата – свири на китара и пее.

Песните, които изпълнява на живо актрисата Яна Огнянова са смислена добавка към действието. Чуваме „авторски кавъри“ на „Freedom“ на Антъни Хамилтън, на „Take me back to the start“, „Runnin“ на Naughty boy ft. Beyonce и Аrrow Benjamin, „Here comes the rain again“ на Eurythmics др.

Докато едната кукувица се страхува да пее авторски парчета, може би защото изразяването на индивидуалност я оголва емоционално така, както не би могла да понесе, другата „ражда“ книги. Сравнението между написването на една книга и раждането на дете е много точно и отново насочва публиката към мислите за изкуството като метод за справяне с нерешените конфликти, които ни пречат да живеем живота си.

От време на време в действието се появява Гелето – собственикът на клуба, в който се разиграва действието. Неговото споменаване е кратко бягство от тревожността, с която са наситени диалозите. Опит за връзка с външния свят и избягване на срещата със собственото несъзнавано, пропито от страхове и болки.

Връзката между неспособността някой да се справи със загубата в детството и последвалият бунт и очакване, че всички трябва да съчувстват на неговата болка, е видима в образа на музикантката. На дълбинно ниво обаче има и още.

Две жени. Едната иска деца, другата – майка.

Възможно ли е майката да е намерила отдавна изгубеното си дете? Или то да намери завет от нея в срещата с напълно непознат (ангел)?

Как се оформя една личност, която се чувства като в ковчег в корема на майка си? Как се преработва загуба?

Може ли една случайна среща да е равносилна на 100 терапевтични сесии с психотерапевт?

Може да си отговорите на тези въпроси довечера в 19,30ч. на камерна сцена „Славянска беседа“ с постановката „Късметът на кукувицата“ на Здрава Каменова и Мариана Събева. Текстът е поставен от Милко Йовчев и е с участието на Яна Огнянова и Здрава Каменова.

Тук може да видите ивента във Фейсбук.

 
 

Най-добрите филми на „Кан“ 2018

| от chronicle.bg |

71-вото издание на най-бляскавия кинофестивал в развлекателната индустрия е в историята и е време да ви разкажем по няколко думи за победителите. Едно от най-хубавите неща на тазгодишното издание е ясното разграничаване на изкуството от политиката. Кейт Бланшет беше президент на журито и се справи с тази задача повече от добре. Фактите говорят достатъчно ясно. Няма #MeToo , нам Time’s Up … Кан си е Кан, и затова има този статут.

Въпреки силното присъствие на два филма на жени режисьори, журито присъди голямата награда на японския майстор Хирокадзу Корееда и неговата драма „Shoplifters„. Корееда е редовен участник в кинофестивала от 2001 г., когато първият му филм, „Distance“, става участник в конкурсната програма. „Златната палма“ от събота обаче е най-престижното му отличие досега, след Наградата на журито (Prix du Jury) през 2013 г. за „Like Father, Like Son“). „Shoplifters“ беше върхът на добре приетия списък от победители, които журито избра.

Освен Бланшет на диванчетата на журито застанаха режисьорите Ава Дюверней, Дени Вилньов, Андрей Звягинцев и Робер Гедигян, певицата Каджа Нин, актрисите Леа Сейду и Кристен Стюарт и актьорът Чанг Чен.

„Мисля, че светът е много политически настроен и медиите бързо превръщат чисто човешки проблеми в политически. А ние направихме пакт помежду си, че ще оценяваме всеки филм единствено по неговите художествени качества. Наистина се опитахме да премахнем политическите окраски от избора си и да изберем филми, които ни докоснаха и останаха вътре в нас.“ казва Бланшет след церемонията, цитирана от Telegraph.

Наградата „Гран При“ отиде при Спайк Лий и неговата сатира „BlacKkKlansman“, а „Наградата на журито“ (неофициалното трето място) получи Надин Лабаки и нейната възхвалявана от критиците драма „Capharnaum“ – история за 12-годишно момче, което се бори за живота си по улиците на Бейрут. Мнозина предричаха, че Лабаки ще вземе „Златна палма“.  Нейната побратима

Актьорските награди взеха Марчело Фонте (Италия) за изпълнението си в „Dogman“ на Матео Гароне и Самал Еслямова (Казахстан) за „My Little One“ на Сергей Дворцевой. За най-добър режисьор беше определен Павел Павликовски от Полша за черно-белия си романс „Cold War„.

Наградата за сценарии тази година е разделена между две заглавия – сюрреалистичната драма „Happy as Lazzaro“ и „3 Faces“ – режисьор на последния е иранецът Джафар Панахи, на когото му е забранено да напуска страната си от 2010 г.

Специално внимание журито тази година отдели на ветеранът в киното, френският новатор Жан-Люк Годар и неговия експериментален филм „Le livre d’image“. Тази година Годар беше награден със специална „Златна палма“. 87-годишният режисьор никога не е печелил „Златна палма“, въпреки че е бил номиниран девет пъти за престижното отличие.

„Златна камера“ за най-добър режисьорски дебют отиде при Лукас Донт и неговия филм „Girl“ – история за баща и неговата 15-годишна транссексуална дъщеря, която мечтае да бъде примабалерина. Главният актьор Виктор Полстър пък спечели актьорската награда в секцията с филми „Un Certain Regard“.

Това накратко е равносметката от 71-вия кинофестивал в Кан. В галерията горе можете да видите подбрани кадри от филмите, които озариха екраните в Южна Франция от 8 до 19 май.

 
 

Хората от провинцията са по-щастливи от тези в града

| от chr.bg |

Проучване, проведено сред 400 хиляди канадци установи, че жителите на малките провинциални градчета се чувстват осем пъти по-щастливи от живеещите в мегаполисите.

Изследването отчита, че големите градове имат някои предимства – в тях безработицата е много по-малка, заплатите са по-високи, и образованието е по-качествено. Но това не прави жителите им много по-щастливи. Това се дължи на факта, че в мегаполисите социалното отчуждение е много-по голямо, което снижава индекса на човешкото щастие. Нещата съвсем не стоят така в малките провинциални общности, където хората живеят много по-задружно.

При провеждане на изследването учените от университета „Макгил“ в Монреал използвали утвърдена „скала на щастието“. Респондентите трябвало да отговорят колко са щастливи от живота си и да му дадат оценка по десетобалната система. Страничните въпроси потвърдили заключението.

Оказа се, че хората от големите градове са 800 процента по-малко щастливи от сънародниците си в дълбоката провинция. Жителите в градските зони имат значително по-малко контакти с роднини и приятели.

Учените отдавна предупреждават, че социалната изолация променя човешкия мозък, който се зарежда със съставка, която генерира страх и агресия.

Жителите на големите градове харчат около 30 процента от доходите си за подобрения в дома, което е допълнителен стресиращ фактор. Градската среда се възприема от живеещите в нея като по-малко безопасна, дори и на подсъзнателно ниво. Хората си имат по-малко доверие, тъй като градската човешка маса не е хомогенна, а много по-хетерогенна, отколкото в дълбоката провинция.

 
 

Специална бутилка ще позволи на хората да пият бира и в космоса

| от chr.bg |

Австралийска компания разработи бутилка, с която хората да могат да пият бира дори при нулева гравитация.

Астронавтите надали имат право на алкохол, но космическият туризъм набира скорост. Вече две компании – „Върджин галактик“ и „Блу ориджин“ планират да изпращат туристи на орбита. А малко неща са по-приятни след дълго пътуване от студената бира.

Специалната бутила има втулка, която придвижва течността от дъното до гърлото без гравитация.

„Хората преработват алкохола различно – обясниха от компанията „Восток спейс биър“ – Езикът се подува, сетивата се замъгляват. Това променя вкуса на храната и напитката. Затова трябваше да предвидим всичко“.

Компанията е създала два прототипа от пластмаса, като е заимствала технология от цистерните. Тя набира средства, за да започне производство.