Защо руската икономика се оказа в криза?

| от |

Към Русия се движи буря, която ще нахлуе в страната през 2015 година. В една точка съвпадат всички възможни кризи- от финансова до демографска. Икономистите смятат, че времето е подходящо за реформи, но очакват властите все повече да се отдалечават от пазарните методи на управление, пише „РБК Daily”.

„Бурята и сега я има” смята ректорът на Руската академия по народно стопанство Владимир Мау, изброявайки сегашните предизвикателства: петрол, геополитика, санкции, слаби инвестиции, намаляване на трудоспособното население, слаба производителност и изчерпване на модела на икономически растеж от последните 10 години.

„Да се предотвратят част от проблемите можеше чрез реформи. За това се отвори възможност по време на кризата от 2008-2009 година. Но тогава пожарът просто беше потушен с пари. Сегашната криза е продължение на тогавашната. Ние преодоляхме кризата от 2008 година като преиндексирахме работните заплати и обезпечихме „потребителския изход” от нея”, добавя ръководителят на департамента по анализ и прогнози на макроикономическите процеси в ЦМАКП Дмитрий Белоусов. / Агенция Фокус

 
 

Най-странните контрацептиви в историята

| от chr.bg |

Добре, че е глупостта ни, за да не изчезнем.

Днес през 1951 година, когато мексиканският химик Луис Ернесто Мирамонтес Карденас е едва на 26, той регистрира последния етап от синтезирането на норетиндрон. Така се дава началото на противозачатъчното хапче.

До края на живота си през 2004 година Луис ще запише повече от 40 национални и международни патента в областта на фармацевтичната химия, органичната химия, нефтохимията и атмосферната химия. През 1964 година хапчето е избрано от патентното ведомство на САЩ за едно от най-важните изобретения от 1794 до 1964. Името на Луис се нарежда до това на Пастьор, Едисън, Бел и братята Райт в „Залата на славата“.

За да подчертаем важността на това събитие в галерията ни днес ще ви покажем само няколко от най-странните контрацептиви, които човечеството е използвало преди хапчето и модерният презерватив.

Приятно разглеждане!

 

 
 

Еднометрова пица търси двама кандидати, за да я изядат безплатно

| от chronicle.bg |

Забравете за 30-сантиметровите пици, които сте свикнали да си поръчвате, защото един пъб в Манчестър има оферта за вас!

Ето я и нея. Пица Маргарита метър в диаметър. Идва с два вида сос. Цената й? 50 паунда. Но има предизвикателство.

Ако двама души успеят а я изядат в рамките на 30 минути, става безплатна и двойката си получава парите обратно.

Супер, нали? За вас не знаем, но ние сме огромни почитатели на този тип предизвикателства, които са доста по-популярни в САЩ.

WhatsApp-Image-2018-10-10-at-09.47.27-1024x1024

„Това е брутално предизвикателство – казва един от опиталите се и провалилите се с пицата. – След само 15 минути се чувствах по-преял, отколкото съм преяждал през живота си.“

Как ви се струва? Имате ли човек до себе си, с когото да се справите с тази пица?

 
 

Да изживееш старините си в 5-звезден лукс

| от Вучето |

С настоящия текст не искам да  разбуня духовете, а най-малкото пък да натъжа хилядите бедстващи пенсионери в България. Но животът е такъв, какъвто се случва, и за съжаление, е различен за тези, които се раждат под слънцето и тези, които се раждат под дъжда.

Съзнавам, че вече е доста изтъркано да се натяква, че за социалния стандарт на една страна се съди по това как тя третира животните, инвалидите и пенсионерите. И все пак, признавам си, ме гложди отвътре да се отдам на лека журналистическа гавра, като цитирам смехотворни изказвания от типа на “Средно с 20 лева вдигат пенсиите догодина”. Значи ако от догодина 70-годишните не се разпукат от лукс, не знам кога ще е… Но докато това стане, българският пенсионер ще продължава да износва шлифера си от 78-а (“същият като на Ален Делон”), да обикаля по 24 км ежедневно с трамвая в търсене на по-евтин с 10 стотинки шпеков салам, а през зимните месеци да тегли чоп дали да си плати парното или лекарствата за сърце.

В същото време, на 2 700 километра северно от София, 50 и няколкогодишният норвежки предприемач Томас Ериксен е застанал на тераса на втория етаж на една стара жилищна кооперация, разположена на скално възвишение малко извън Сандефиорд в Южна Норвегия. От високото има великолепен изглед към фиорда, вижда се и датският бряг отсреща.  Слънцето клони към залез и драматизмът на късните слънчеви лъчи добавя известна доза патос към жестовете и думите на Ериксен. Той посочва към един гол планински хребет вляво и казва, че там възнамерява да построи първия петзвезден старчески дом в Норвегия. Ще се казва “Вила Моколен” и ще отвори врати през 2020 г.

Кое прави проектът толкова петзвезден?

Всеки от обитателите ще трябва да заплаща по 1, 25 милиона крони (250 000 лева) годишно, за да живее там. “Наемът” покрива 24-часови грижи от страна на висококвалифициран персонал, личен шофьор, сервитьор, шопинг асистент, хранене в ресторант с шеф-готвач с поне една звезда Мишлен. В цената се включва още: лъскане на обувки, организиране на разнообразни занимания и игри, както и денонощна охрана на обекта. “Вила Моколен” ще разполага със салон за гости, винарна и спа център. Изобщо life is life… докато не свърши. Което пък подсеща, че обитателите могат да останат във вилата, докато не се преселят в един по-добър свят. Но нали не мислите, че при така описаните условия в старческия дом, отвъдният живот, предлаган от която и да е религия, може да бъде по-добър?!

Но докато това се случи…

“Човек може да страда от Паркинсон или деменция, но все пак да има един хубав живот при нас, “ казва Ериксен. Ако обаче обитателят се нуждае от специални медицински грижи, ще трябва да плаща допълнително към тези милион и 250 хиляди. Така де, няма безплатен обяд. Нито пък безплатен Паркинсон!

Кой ще живее във “Вила Моколен”?

През последните десет години заложената в закона идея за абсолютното равноправие във всички обществени сфери, засегна и грижата за  възрастните хора. В Норвегия на теория не е от значение кой колко има в банковата си сметка, защото  всички получават еднакъв пакет услуги при настаняване в държавно заведение. На практика обаче се оказва, че тези, които имат по-високи доходи, плащат повече за място в обикновен старчески дом.  Обаче палачинката е на път да се обърне. По-заможните старци започват да се осъзнават и вече не са съгласни да плащат един милион, за да живеят в най-обикновен държавен старчески дом. „О не, сър, и ние искаме своето уиски с пура и оркестърът да свири!“ Проекти като този на Ериксен им предоставят възможност да избират как да доживеят дните си на този свят. Повечето частни предприемачи в този сектор менажират старческите заведения по общинска поръчка. Това означава, че една част от месечната такса се заплаща от държавата. Затова, като се тегли чертата накрая, излиза, че не е кой знае колко по-скъпо да се живее във вили и палати като “Моколен”, отколкото в обикновен държавен дом. Затова и на въпроса “Кой ще живее във “Вила Моколен”?, отговорът би следвало да бъде: Всеки средностатистически норвежки пенсионер-милионер. А те не са малко предвид факта, че задължителните и частни пенсионни осигуровки гарантират стабилни доходи и на стари години.

Сред тези пенсионери е и 89-годишният вдовец Арне Гранлие. Той живее в подобно частно заведение за възрастни хора – “Вила Грижа”, която се намира в северната част на столицата. Докато похапва домашно приготвен ябълков сладкиш, Арне не пести хвалбите. Всичко му харесва тук – храната, денонощните грижи, хигиената. Арне казва, че престоят му струва по 967 крони (193 лв) на ден.

Синът на Арне изчислява годнишните разходи за престоя на баща си в дома на стойността на един хубав чисто нов автомобил. Но в никой случая не съжалява. “С радост влагаме спестените през годините от тате пари за живота му във “Вила Грижа”. За какво друго иначе бихме ги използвали освен за това на него да му е добре?”

„Ами за много неща, хелоу!“ бихме извикали в един глас ние там долу, на Балканите. Като, например, за   закупуване на собствено жилище, нови гърди за жената и дъщерята, както и за този нов, супер як автомобил, за който вече стана дума. Бива ли да се трошат толкова пари, за да може един дъртак да яде кекс и да се радва на млади санитарки?

Само че различни народи, различни нрави… И различни социални системи!

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук