shareit

Защо добрината спрямо бежанците е тиха, а омразата крещи?

| от |

Ценностен или политически за България е въпросът за имигрантската криза? Какви са уроците за Арабския свят от промените в Централна и Източна Европа след 1989? Един материал на Георги Папакочев за Дойче веле.

0,,17197992_303,00

Политици и представители на неправителствени организации, политолози, журналисти и експерти търсиха отговорите на тези и други въпроси на четвъртата „Софийска платформа“. Дискусионният форум е създаден през 2011 година от тогавашния външен министър на България, а сега специален представител на генералния секретар на ООН за Ирак Николай Младенов, и се ползва с подкрепата на организации и институции като Европейския парламент и представителството на ЕК в София, Европейския съвет за международни отношения, германските фондации „Конрад Аденауер” и „Ханс Зайдел”, културната фондация „Алианц” и други.

Къде зимуват бежанците?

Бушуващата в Сирия гражданска война и сложните хуманитарни проблеми, свързани с нея, се превърнаха в основен акцент на обсъжданията. Българската еврокомисарка за хуманитарната помощ и реакцията при кризи Кристалина Георгиева припомни, че половината от десетките хиляди сирийци, избягали от войната към Европа, вече са намерили убежище в Германия и Швеция. Отново Германия е най-големият финансов донор за хуманитарни и омиротворителни цели – с 2,7 милиарда долара, следвана от Турция с 2 милиарда. И докато в някои държави бежанците се интегрират лесно (Германия, Швеция) то в други страни те въобще не са интегрирани, живеят в гета и постепенно се превръщат в проблем за местните общности. В този контекст бежанците в България също са изложени на ксенофобски настроения, подчерта еврокомисарката.

0,,17200054_401,00

Гласът на доброто

Голямата ирония е, че тези настроения в България спрямо сирийците се превръщат в антибългарски настроения в страните от ЕС. А трябва да се разбере, че става дума за държава, изправена пред огромни икономически затруднения, и за страна, в която хората са изтощени от икономически, политически и всякакви други трудности и твърде лесно се поддават на внушението „Ето, това е врагът!”, бе подчертано на конференцията.

Кристалина Георгиева припомни за стоте специалисти от ЕС, които цяла година ще помагат на българските власти за регистриране и обработването на данните на имигрантите; за материалната помощ, която Словакия, Словения, Унгария и Австрия вече оказаха на страната; за финансовата подкрепа на ЕС, която вече е в ход; както и за съдействието, което европейската организация Фронтекс ще предостави по охраната на границата. „Знам, че в най-тежкия момент винаги се проявяват най-добрите хора. Тяхната добрина обаче и тиха, докато омразата крещи. Затова ако искаме да има надежда, трябва да издигнем високо гласовете на доброто и това да бъдат гласовете, които ни ръководят”, призова българската еврокомисарка.

Да помогнеш в беда

За България потеглилата към Европа бежанска вълна е двойно предизвикателство, смята специалният представител на генералния секретар на ООН за Ирак Николай Младенов. Най-доброто, според него, е да се помогне на тези хора да бъдат колкото е възможно по-близо до сирийската граница за да могат да се върнат обратно в страната си и да възстановят живота си колкото е възможно по-бързо след края на конфликта.

0,,17090875_401,00

От друга страна въпросът как се справяме с влизащите в страната сирийски бежанци е ценностен въпрос, не само въпрос на политика. Обществото винаги е помагало на хората в беда – в българското съзнание това е генетичен код: българското общество прие бягащите от Турция арменци, интегрира ги и им помогна да станат наши съграждани; страната спаси своята еврейска общност като не я даде на Хитлер през Втората световна война; в края на 80-те години, след като комунистическия режим предприе агресивна кампания срещу българските мюсюлмани и турци, първото, което се случи след промените, беше възстановяването на правата и имената им. „Нима всичко това ни направи по-малко българи? Напротив, то ни направи по-силни, по-способни да реаграме правилно на онова, което се случва около нас“, посочи Младенов.

„Перфорираната” турска граница

А какво би могла да направи Турция за спиране на бежанския поток от Сирия? „Не виждам начин това да стане с някакви мерки по сигурността“, каза пред ДВ политологът от истанбулския университет „Кадир Хас” доц. Ахмет Хан. Както е известно турското правителство следва политика на отворените врати, а докато в Сирия бушува гражданската война потокът от бежанци към Турция ще продължава да нараства, казва той. И добавя, че дори и турските власти да решат да затегнат малко бежанския режим, границата между Сирия и Турция няма да бъде затворена, а ще си остане „перфорирана” за бягащите от войната, смята Ахмет Хан.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Лео Фендър – педантът, който никога не свири на китара, но създаде империя

| от |

Кларънс Леонидас Фендер е име, което най-вероятно може да сте чували, ако сте почитатели на качествените музикални инструменти. В противен случай е възможно да имате някакво понятие за фамилията. Историята на всичко обаче започва преди много години с един немски емигрант, който можел да промени изцяло легендата за китарите. Ханс Финтер пристига в САЩ и веднага е накаран да смени фамилията си на нещо далеч по-нормално за американския език – Фендър.

Раждането на малкия Лео се случва някъде през 1909 г. в Ориндж Коунти в Лос Анджелис. Очевидно е, че тогава кварталът не е още толкова известен и впечатляващ и няма онзи статут на лъскав холивудски квартал. Още в най-ранна възраст, младият Лео показва невероятна страст към електрониката, но първата му професия е на счетоводител. Взимал е няколко урока по пиано, след това се опитва да свири на саксофон, но нотите не могат да бъдат толкова добре разчетени, колкото електронните схеми. Лео никога не е посягал към китарата и никога не е свирил. Когато губи работната си позиция през Голямата Депресия през 1938 г., 29-годишният мъж отваря първия си малък магазин за радио приемници във Фулертон.

Освен това основно занимание се появяват и оферти за сглобяване на аудио оборудване за музикални изпълнения в барове. Точно на тези места се среща и Клейтън Ор Кауфман – китарист и професионален цигулар. Двамата започват да споделят една и съща страст – малки усилватели. Всичко започва да се случва в работилницата на магазинчето, а името на това скромно сдружение е K&F. След като компанията се задъхва, Клейтън напуска и оставя Фендър да произвежда всичко и след това да стигне нивото на Fender Electric Instrument Co в края на 1947 година.
Дейл Хят се включва в играта малко по-късно и става един от най-добрите търговци на компанията. Следващата година се появява и Джордж Фулертон – аматьор на китарата и започва да работи заедно със своите колеги в поправката на усилватели и разработката на нови модели. Може би точно тогава се разкриват новите хоризонти за разработка на нови модели и технологии.

Къде е Лео през цялото време? Той работи. Хората го познават като интруверт, работохолик и човек без особено желание да си губи времето. Лео рядко може да бъде забелязан извън работното си място, обича да сглобява нови платки, да търси нови възможности за разширяване на бизнеса и да подобри старите модели, използвайки най-евтините възможни методи, с които да не развали качеството, но и да излезе на печалба. Една много интересна черта го отличава от всички останали производители по онова време. Вместо да закупува частите от производителя за своите инструменти и уреди, Лео предпочита да закупи самата машина и така да произвежда всичко сам, което оскъпява целия процес, но дава и друга гаранция за качество. Педантиката тук е обречена кауза и никой не може да разубеди наследника на немския емигрант в обратното.

Fender_bw

Снимка: By Biso – Own work, CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9407087

Някъде през 50-те години се ражда и легендата за електрическата испанска китара. Фендър няма нищо против да започне да експериментира и до края на годината на пазара излиза Fender Broadcaster. Още тук има проблеми с името на китарата, но Лео казва и всичко се случва по неговия начин. Единствената загуба е, че променят името на китарата на Telecaster. По-важното е, че това е първата много сериозна стъпка в създаването на електрическите китари. Г-н Фендър вече е спокоен, че неговото произведение е лесно за построяване и най-важното е, че прави всичко, което обикновената китара прави, но с помощта на китарното кубе се случва невероятна магия. Telecaster се приема от всички много добре и започва да придобива онзи толкова приятен комерсиален успех.

През следващата година започва работа и върху първата прецисна бас китара на компанията. Само две години по-късно се появява и китариста Фреди Таварес, който започва да помага с разработката на китарите и така ставаме свидетели на появата на първия Стратокастър. Лео и Фреди прекарват доста време в изслушването на музикантите. Те искат да знаят какво точно искат клиентите и се опитват да произведат онзи „ванилов звук“ – легендата сред китарите. Според някои близки на Лео, той прекарвал около 25% от работното си време в разговори с музиканти. Това давало добри насоки какво да започне да прави и как да го подобрява. Още 2 години по-късно и към групата се включва Форест Уайт. Неговата мисия е да изгради системите в новия завод във Фулертън. Точно тогава Лео започва да разглежда двете китари не като индивидуални инструменти, а като цяла линия на прогреса.

Всичко останало е една много приятна музикална история, която ще предложи на всички китаристи малко по-специални инструменти за създаването на история. В следващите години към ордата от китари ще се присъединят и редица усилватели. Големите пари идват малко по-късно в историята. Някъде през 1965 г. става ясно, че CBS се опитва да закупи малки компании, в които да инвестира сериозни суми. Сделката се случва през 1965 г. и Лео остава като специален консултант. Изведен от фирмена земя и има изключително малко достъп до сградите и продуктите си. След 5 години, гуруту на китарата се ориентира в нова компания наречена Music Man. Създаденият Fender започва да печели още повече, използвайки силите на рекламата и доброто позициониране.

 

FenderTelecaster

Снимка: By The original uploader was Gufnu at немски Уикипедия. – Прехвърлен от de.wikipedia към Общомедия., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1775714

Има само един проблем – качеството се е различавало драстично. Добрите китаристи избирали винаги старите серии, които запазвали онзи добър музикален тон. Впрочем тази практика се наблюдава и днес в аудио индустрията – редица производители остават известни със старото си озвучаване. Днес компанията продължава да се радва на добър успех, но носталгията по добрия стар Лео Фендър е жива и се усеща една драстична слабост. По тази причина ще откриете, че моделите от 50-те и 60-те години са значително по-приятни за слушане, отколкото всички останали. Макар и богат Лео продължава да работи в своя малък и щастлив свят на електрониката и чистия звук. Според неговите близки, този човек нямал много приятели и предпочитал да се губи в своята мисия и мечта.

Да останеш лоялен на своята идея е много ценно качество. Неговото мото остава завинаги едно и също:
„Ако имам 100 долара да произведа нещо, аз ще дам 99 долара, за да го накарам да работи и един долар, за да го направя красиво.“
Умира през 1991 г. на 81 години. Един ден преди това отново е бил в работилницата, разработвайки следващия си проект за G&L. Самият той признава, че неговата идея може да бъде променена единствено след доказване, че неговото предложение няма да сработи, преди това ще има много зловещи спорове. Историята може да напомни много сериозно за Гуарнери и неговата мечта да се научи да свири на цигулка. Не успява да стане музикант, но става завършен майстор в производството на цигулки. Именно на една от неговите се раждат някои от най-запомнящите се творби на Паганини. Междувременно може да се замислите за всеки един велик китарист, който някога сте слушали, шансовете да свири на китара на Фендър е огромен.

 
 
Коментарите са изключени

Ангелът на смъртта: Йозеф Менгеле

| от |

Йозеф Менгеле израства в богатo семейство в Гюнцбург, Германия. Баща му, Карл Менгеле, се сражава в Първата световна война, а през това време майка му поема фамилния бизнес за производство на вършилки. Когато войната приключва, компанията, наречена просто Karl Mengele, се възползва изцяло от пика в икономиката в мирно време и става третата по големина компания в своя отрасъл в Германия. Според книгата на Джералд Поснър „Mengele: The Complete Story“, фабриката става най-големият работодател в Гюнцбург и прави Менгеле най-богатото семейство в града. Някои твърдят, че тя все още съществува.

Като най-голям син, очаква се именно Йозеф да поеме фамилния бизнес. Той обаче не иска, поради собствените си амбиции и както казват някои биографи, недоволството към „студенината на родителите му“. Вместо това, през 1930 на 19-годишна възраст пътува до Мюнхен, където ще следва медицина. До 1930 г. нацистката партия вече е втората по големина политическа партия в Германия и Хитлер започва възхода си. В своята автобиография Менгеле отбелязва, че като студент е бил много заинтригувван от Националсоциалистическото движение:

В дългосрочен план беше невъзможно да останем настрана в тези политически размирни времена, ако искаме Отечеството ни да не се поддаде на марксистко-болшевишката атака. Тази проста политическа концепция стана решаващият фактор в живота ми.

Междувременно самият Карл Менгеле се присъедини към нацистката партия, защото смята (и както се оказва, не погрешно), че това ще бъде печеливш ход за него и компанията му. Асоциирането му с бързо развиващата се политическа партия не само поддържа семейството Менгеле в бизнеса, но му позволява да се развива.

Josef Mengele, Richard Baer, Rudolf Hoess, Auschwitz. Album Höcker

От ляво надясно: Рихард Байер, Йозеф Менгеле и Рудолф Хьос, 1944

Книгата на Поснър отбелязва, че е доста трудно да се определи точно кога Йозеф Менгеле се извръща към злото. Това, че е бил отдаден на политика още от млада студентска възраст, вероятно е било голям фактор. Той също така има „силен интерес към генетиката и еволюцията“ и учи на място, където професорите изповядват теорията на т. нар. „живот, недостоен за живот“ (на немски: Lebensunwertes Leben), известна още като „нацистка евгеника“. (По това време евгениката е изключително популярна в целия свят, дори подкрепяна от самия Уинстън Чърчил, а до 1936 г. в САЩ 31 от 48 щата имат някакъв вид политика на евгеника или принудителна стерилизация на „нежелателни индивиди“.)

През 1937 г. работи като научен сътрудник в Института за наследственост, биологична и расова чистота на Третия райх към Франкфуртския университет. Там е взет под крилото на Отмар Фрайхер фон Вершер, който се интересува от изследванията на близнаци и казва, че Хитлер е „първият държавник, признал наследствена биологична и расова хигиена“.

Със задаващата се война Менгеле преминава основно военно обучение и е назначен в полк като медик. Той се бие за Третия райх в първите години на войната, като паралелно продължава медицинската си изследователска работа с проучване на наследствени връзки, открити в ушни гънки. Успява и да се ожени – за Ирен Шонбейн, след като първо, понеже има такова изискване при членство в СС, се уверява, че тя е с „чиста кръв“. И въпреки че не може да се определи дали майката на прадядо й не е имала еврейска кръв, Ирен е била одобрена заради свидетелствата от нейни приятели, които казват, че тя е „много нордична“.

През 1942 г. Вершер урежда Менгеле да се махне от фронта и да отиде в Института за антропология, човешка генетика и евгеника Кайзер Вилхелм. Там Вершер и Менгеле продължават работата си заедно. През 1943 г., с благословията на Отмар, той кандидатства за работа в Аушвиц, за да се възползва от затворниците там. Приет е и така започва най-известната работа на Ангелът на смъртта.

Auschwitz I (22 May 2010)

Менгеле пристигна в Аушвиц, когато в него са настанени близо 140 000 затворници. Лагерът е огромен и ако не се използваше за неописуемите ужаси, организацията му би била за възхищение. Има няколко библиотеки, футболни игрища, театри, басейни и градини. Менгеле бързо се възползва от новата си позиция, когато лагерът бушува епидемия от коремен тиф. Вместо да лекува болестта, той праща всички болни в газовата камера.

Менгеле, подобно на наставника си, прояви голям интерес към медицинските качества на близнаците, особено на децата. Обикновено ги отделя един от друг, а понякога убива единия, за да види дали другият може да го „усети“. Той изучава разликите и приликите между близнаците, често очите.

С настъпването на войната „работата“ му се разширява отвъд близнаците. Както пише в доклад от 1992 г., който отнема 7 години да се изготви от Службата за специални разследвания на САЩ: „в гротескно извращение на позицията на лекар, така нареченият „Ангел на смъртта“ в Аушвиц впряга знанията си за устройството на живота, за да го унищожи.“ Докладът като цяло описва очевидната му пълна липса на угризения за всичко, което прави, и непрекъснатите гнусни експерименти, които прави.

Child survivors of Auschwitz

Дечица, оцелели от лагера

Когато Съветските въоръжени сили (Червената армия) превземат Аушвиц на 27 януари 1945 г., Менгеле вече бе избягал. Той първо обикаля окупираните германски територии, като избягва съветските и американските сили, докато носи със себе си няколко кутии медицинска документация. Известно време работи като земеделски производител, докато през 1949 г. не заминава за Генуа, а след това, няколко месеца по-късно, и за Аржентина. Съпругата му Ирен отказа да отиде с него и в резултат се развеждат. Той избира Аржентина, както много от неговите нацистки колеги, тъй като президентът Хуан Доминего Перон е застъпник на фашистите. Тогава също така немският език се преподава в много аржентински училища. С отворени обятия Перон приема нацистки бегълци, не само по идеологически причини, но и по финансови. Много от тях носят със себе си богатство, заграбено от еврейските затворници.

WP Josef Mengele 1956

Снимката от аржентинските документи на Менгеле

В Аржентина Менгеле прекарва следващите пет години от живота си под фалшиво име, работи като собственик на малък фармацевтичен бизнес и като фермер. След инцидент, в който момиче, на което се опита да направи аборт, почива, той замина за Парагвай. През май 1960 г. Мосад (Израелската разузнавателна агенция, чиято задача тогава е да издирва нацистките военни престъпници и да ги изпраща в Израел за разпит) успява да залови Адолф Айхман. Следващият в списъка им е Менгеле.

По време на Нюрнбергските процеси през 1945/1946 г. името на Менгеле се споменава няколко пъти, но съюзническите сили смятат, че е мъртъв. Мосад обаче има друга информация. Много по-късно почти всички смятат, че Мосад успява да намери Менгеле в Сао Пауло, Бразилия, през 1962 г. Но поради бюджетни проблеми и продължителния конфликт с Египет, агентите на Мосад са принудени да се върнат у дома.

Йозеф Менгеле живее още 17 години в относително уединение, но здравето му се влошава. Наскоро публикувани записи от дневниците му сочат, че той никога не променя политическите си виждания, нито проявява угризения за действията си. Ангелът на смъртта получава инсулт през 1976 г. и почина 3 години по-късно. Погребан е под фалшивото име „Волфганг Герхард“ в Бразилия. Едва през 1992 г. властите ексхумират тялото му и ДНК тест доказа, че Волфганг всъщност е Йозеф Мангеле.

 
 
Коментарите са изключени

На съд за импотентност – как Католическата църква легализира разводите

Църквата винаги е имала много сурово наказание за онези, които решат да разтрогнат своя брак. Щом веднъж е сключен пред Бог, бракът остава завинаги. През XV и XVI век във Франция се заражда една много интересна клауза, която облекчава възможностите за раздяла. От самото начало се смята, че мъжът и жената трябва да се обвържат, за да създават деца. Френската църква е на мнение, че ако мъжът не успее да се възпроизведе автоматично извършва грях и съответно бракът трябва да се разтрогне. Самият развод все пак се дава трудно и провинилият се трябва да демонстрира своите полови проблеми в съда.

Какво точно представлява процедурата? Имайки предвид, че жените в средновековието са минавали инспекция за проверка на своята чистота и съответно девственост, мъжете също могат да бъдат заведени под отговорност. Обидената съпруга може да заведе мъжа си на „инспекция“. Проверката е малко смущаваща и най-вероятно би помогнала на много мъже да избягат от отговорност и изглежда така: съпругата призовава на делегацията, виновникът се съблича и започва процеса по възбуда. И докато при жената се изисква неутрална комисия, която да направи проверката, мъжкото достойнство се тества от съпругата.

Свидетелите трябва да бъдат там, за да потвърдят дали либидото достатъчно за създаването на здраво поколение.
Важна подробност е, че в хода на делото се водят бележки и дори се правят рисунки. Не е ясно как точно църквата е била съгласна на такава действия, след като личното пространство от спалнята се разобличава и издига до нивото на обществена тайна, ала щом една съпруга не е доволна… След направените тестове идва време време за полови съвети, изследването на подходящите възбуждащи пози и други пикантни подробности. Църковните канони в началото били категорични, че единствената позволена и до някаква степен свещена поза е мисионерската и сексът се практикува единствено и само с цел създаването на поколение. За удоволствия извън тази линия няма разрешение и благословия. Съдът също така изслушва и всички свидетели – най-често персонала и слугите.

Френските архиви пазят една впечатляваща история на Маркиз де Гесрес и неговата любима съпруга Маскани. По думите на мадам Маскани, нейният съпруг е лежал неподвижно в леглото в продължение на три години и за този период от време бил точно толкова любвеобилен като изсъхнало дърво в полето. В съдебния картон е записано, че половият орган на Гесрес бил „лишен от всякакви емоции“. Това очевидно е добър вариант за идентифицирането на еректилната дисфункция. Маркизът поне е успял да избегне последната санцкия, в която ще трябва да задоволява съпругата си за първи път пред погледите на аудиторията. Това е добрата новина! Лошата новина е, че все пак маркизът трябвало да демонстрира своята ерекция пред аудиторията.

Don_Diego_del_Corral_y_Arellano,_por_Diego_Velázquez

Снимка: By Diego Velázquez – Galería online, Museo del Prado., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45402193

Клиничните тестове са проведени, журите може да установи наличието на добре работещ мъжки полов орган, но за зла беда, представянето било достатъчно краткотрайно, за да не може да издържи до създаването на поколение. Съдията все пак не дал благословията на развода и пожелал на двойката да продължи своето съжителство.

Шансовете да бъдат разделени е единствено чрез смъртта, но ако такава настъпи скоро пак ще има разследване. Маркиз де Лангли е трябвало да преживее подобно изпитание, но за жалост късметът не бил чак толкова впечатляващ. След като е направена същата процедура, лекари и свидетели са категорични, че маркизът е в отлично здраве и може да има деца. Защо се стига до съда? Мадам Лангли е потърсила съчувствие от властите, след като нейният съпруг бил изключително груб в леглото и още по-лошото – не се интересувал в зачеването на деца. С надвисналата заплаха провинилият се настоял да бъде свикан съвет от 5 хирурга и 5 свидетеля. Подготвен за своето неупровержимо доказателство, маркизът се провалил. Най-вероятно нивото на стрес било по-високо, отколкото на частни представления. Съдията нямал друг избор, освен да разведе двойката.
Този закон съществувал около 2 века, в които жената имала правото да повдига обвинения срещу своя съпруг, но след това постепенно започнали да утихват случаите на импотентност във Франция.

Има една подробност, която трябва да бъде спомената. Църквата изисква от мъжа да продължи поколението, но жената има отговорността да не отказва и да откликва на желанията на своя съпруг. С напредването на науката е било възможно да се проведе и по-хуманен тест. В този период от време църквата и съдиите са правили най-доброто, на което са способни. Чести са били и случаите на измама. В региона Об е документиран случай на развод през 1426 г. и бракът бил приключен, но с втората съпруга се случило и чудото в лицето на седем наследника. Друга интересна подробност е присъствието на 1/5 от благородническата класа, която се опитвала да се разведе – около 3% от населението във Франция по онова време.

 
 
Коментарите са изключени

Джеймс С. Джеймисън, който си купи малко момиченце и го даде на канибалите

| от |

Джон Джеймисън (1740 – 1823), първоначално е бил адвокат в Алоа, Шотландия, преди да основе своята популярна дестилерия, наречена на негово име, в Дъблин през 1780 г. Той се жени за Маргарет Хайг (1753–1815) през 1768 г., която е най-голямата дъщеря на Джон Хейг, известният дестилатор на уиски в Шотландия. Портрети на двойката от сър Хенри Райбърн са изложени в Националната галерия на Ирландия, а тя се радва на осем дъщери и осем сина, четирима от които ще продължат семейния бизнес, а един от тях ще стане баща на бащата на Джеймс С. Джеймисън.

Освен, че наследява бизнеса, Джеймс също така ще стане известен и с един малко труден за понасяне случай. Един ден той ще закупил 10-годишно робско момиче за цената на шест носни кърпички, за да може да гледа и да скицира как тя бива изядена от племе на канибали в Африка.

Schnitzler, Edward, Emin Pacha, par Carletti, BNF Gallica

Емин паша

Мехмед Емин паша (роден с името Исаак Едуард Шницер, но по-късно се покръства с името Едуард Карл Оскар Теодор Шницер) е лекар от Османската империя от немски и еврейски произход, натуралист и управител на египетската провинция Екватория в горната част на река Нил. Османската империя му дава титлата „паша“ през 1886 г. и следователно към него се обръщат с Емин паша.

През 1883 г. след въстанието на Мохамед Ахмад, с което е завзет Хартум, администрацията на Емин паша в Египет се оказва изолирана от външния свят. Провежда се експедицията за помощ на Емин от 1886 до 1889 г. Тя на практика е една от последните големи европейски експедиции във вътрешността на Африка през 19 век и е ръководена от Хенри Мортън Стенли. Става известна както заради амбицията си да пресече „най-мрачната част от Африка“, така и със смъртта на много от членовете си и гнездото от болести, която оставя след себе си.

Tippu Tip 1889

Типу Тип

Истинско име на Типу Тип (или Типу Тиб) е Хамад бин Мохамед бин Джума бин Раджаб ел Муржеби. Той е търговец на роби, търговец на слонова кост, изследовател, собственик на плантация и управител от арабско-занзибарски произход. Работил е за наследниците на султаните на Занзибар и продава роби за плантациите от карамфил на острова. Участва в голямата и доходоносна търговия със слонова кост като ръководи много търговски експедиции в Централна Африка и изгражда печеливши търговски постове дълбоко в този регион. Типу купува слонова кост от местни доставчици и я препродава в крайбрежните пристанища.

Advance Column of the Emin Pasha Relief Expedition 1890

Хенри М Стенли с офицери, Кайро, 1890 г. Отляво: д-р Томас Хейзъл Парк, Робърт Х. Нелсън, Хенри М. Стенли, Уилям Г. Стълби и Артур Дж. М. Джефсън

И така, Джеймисън и приятелите му, включително Типу Тип, се озовават на известната експедиция за помощ на Емин паша в сърцето на Африка през 1888 г. Тя, както казахме, е известна с това, че много хора губят живота си по време на пътуването и това включва Джеймисън , който ще умре от треска.

Емин паша в момента този момент се намира в Рибаруба (още известен и като Рибакиба) – важна спирка по маршрута на река Луалаба и маршрута на търговия със слонова кост и роби, която днес носи името Локанду и е град в Демократична република Конго.

Асад Фаран, сирийски преводач, които участва в експедицията, описва в писмена клетвена декларация случилото се, която по-късно Джеймисън ще оспори като клевета.

Фаран, който е преводач на Типу Тип, твърди, че Джеймисън му е споделил любопитство към практиката на канибализъм по тези земи. Фаран казва това на Типпу, който от своя страна разговаря с местните началници – заедно мъжете решават, че Джеймисън трябва да плати еквивалента на шест носни кърпички и с тези пари да се закупи роб. Дете-роб, момиченце. Предполага се, че Джеймисън плаща малко над цената на шест носни кърпички (но колко да са повече…) и няколко минути по-късно няколко мъже довеждат 10-годишно момиче. Тогава началниците завеждат Джеймисън, заедно с антуража му и момичето, до една колиба, където мъжът, който докарал момичето, казал на местните:

Това е подарък от бял мъж, който иска да види как ще я изядете.

След това момиченцето е завързано за дърво, докато канибали наточат ножове си. Детето се оглежда за помощ, докато канибалите я наобикалят, но през цялото време не изрича и гък. Тя е намушкана два пъти в корема и изкървява до смърт. Когато губи съзнание (или умира), канибалите започват да режат месо от нея и да разчленяват тялото й, приготвяйки го за консумация.

Асад твърди, че Джеймисън е гледал този процес и е направил шест скици на „угощението“ – на това как момичето е отведено, как е намушквано и няколко рисунки на това как от нея се разкъсват меса. Асад каза още, че след това в палатката си Джеймисън довършва скиците с акварелни бои, а после „Джеймисън показа тези и много други скици на всички местни началници“.

През 1890 г. Джеймисън оспорва тази история с писмо, което пише на 3 август 1888 г., докато умира в Африка. Той го изпраща до сър Уилям Макмакинън, който по-късно го препраща на съпругата си, която да го даде за публикуване в New York Times (което се случва на 15 ноември 1890 г.) Странно съвпадение е обаче, че в писмото си той изтъква малки подробности за инцидента, приблизително по същото време, когато Фаран пише своите показания (които също са били публикувани в New York Times, на 14 ноември 1890 г.)

Джеймисън твърди, че Типу му казал, че след като гледа един племенен танц, ще стане свидетел и на канибализъм, но Джеймисън „категорично заявих, че това е невъзможно да се случи“. Тогава Типу го помолил за шест носни кърпи от плат, за да купи момичето и да докаже, че Джеймисън не е прав. След това Джеймс твърди, че инцидентът се случва твърде бързо, за да има време да го нарисува, и че е бил прекалено шокиран, въобще за да скицира дори и да е искал. Нито пък е имал нещо, на което да рисува така или иначе. Той обаче действително прави няколко скици, ала в палатката си по-късно същата вечер след инцидента. В обяснението му след това той включва повече подробности, „подписани от свидетели, както обещах“, а също и от своя страна прави някои разобличения за Асан – за измами при търговия с камили и корупция с белгийски офицери.

Дали Джеймисън наистина е искал да гледа как канибали как ядат малки момичета? Това, което можем да кажем, е, че като има уиски в ситуацията, всичко е възможно.

 
 
Коментарите са изключени