Защо децата не искат зеленчуци?

| от |

zoshto-decata-ne-sakaat-zelenchuk-68977

Отхвърлянето на зеленчуците при най-младите може би се дължи на естествения инстинкт за оцеляване.

Това заключение произтича от скорошно проучване за поведението на децата. Изследването установено, че малките са винаги подозрителни към растенията, и че това вероятно се дължи на инстинктът им, който казва, че е възможно те да бъдат отровни.

Децата били пуснати да си играят в контролирани условия и наблюдателите установили, че те много по-често вземат метални или пластмасови елементи в ръка, отколкото живи растения. Освен това, тяхната употреба не може да се тълкува по различен начин освен като вродена.

zoshto-decata-ne-sakaat-zelenchuk-68976

Растенията често съдържат отбранителни токсини, които им позволяват да оцелеят, казват изследователите. Според тях избягването на зеленината е особено силно в съвременния и градски свят, в който растенията не са естествена част от човешкото обкръжение.

 
 

Интернет поезията: нова форма на изкуство или евтин търговски трик?

| от chronicle.bg, по The Atlantic |

През деня Том работи като чиновник в подземните етажи на банката „Лойдс“. Службата му е в отдела по чуждестранни транзакции, денят започва в 9 и свършва в 17. В свободното си време, когато не попълва документи, пише поезия.

Том е познат на широкия свят като Т. С. Елиът. Става чиновник през 1917 г., когато най-популярните му поеми вече са публикувани и е известен. Но дори при тези обстоятелства, не може да свърже двата края. Събира финансови помощи от приятели и тревогата около въпроса с парите го докарва до нервни кризи.

Поезията винаги е била форма на изкуството, но рядко е била и кариера, дори при легендарните поети. Повечето от тях са вършили най-различни работи от миячи на чинии, шофьори на камиони, застрахователни агенти или пощальони до доктори. Животът им винаги е бил раздвоен между две жизнени потребности: изкарването на пари и правенето на изкуство.

Един пример за това как се е променила средата, в която съществува поезията е 26 годишната , вече световноизвестна поетеса, Рупи Каур. Канадката вече е надминала Омир и неговата „Одисея“ по продажби. Първата й стихосбирка, „мляко & мед“е преведена на над 40 езика и от нея са продадени 3.5 млн. копия.

Всичко започва от Tumblr, където Каур публикува своята поезия и постепенно се преориентира към Instagram. Но социалната мрежа не може да покрива разходите й. После, през 2014 г., „мляко & мед“ е публикувана и стига до върха на списъка с бестселъри на The New York Times. Именно тогава авторката осъзнава, че това може да я издържа. Успехът не закъснява. Само за последната година тя се появява в шоуто на Джими Фалън, влиза в списъка „30 под 30″ на списание „Форбс“, продава новата си книга в Индия и Великобритания и приключва турне по промотиране в САЩ. Към момента има над 3 млн. последователи в Instgram.

Това обаче е част от една по-голяма тенденция. Откакто на пазара се появява „мляко & мед“ поезията става един от най-развиващите се жанрове в издателския свят. Според маркетинговите проучвания, 12 от 20-те най-продавани поети на 2017 г. са Instagram поети, които комбинират издаването на хартия с привличащи окото публикации в социалната мрежа. Към днешна дата, според организациите за изкуства в САЩ, 28 млн. американци четат поезия – най-високият брой на читатели за последните две десетилетия.

Възходът на Insta-поетите обаче, не се случва мигновено и с появата на Рупи Каур. Преди нея една камбоджанско-австралийска поетеса на име Ланг Лив добива широка популярност, благодарение на социалните медии. Литературен агент я забелязва и през 2013 г. първата й стихосбирка е издадена и се продава в над 150 000 копия. Резултатът е забележителен.

Пет години по-късно светът на поезията вече е наситен с редица популярни личности, тръгнали именно от социалните мрежи. Клео Уейд, на 29 години, популярна със своите мантри. Атикус, който носи маска, за да крие самоличността си. Р. М. Дрейк, който тръгва също от Tumblr и стига до 1.8 млн. последователи в Instagram. Всички тези автори постигат рекордно високи продажби на хартиените си издания.

Един от хората, които открояват тенденцията е Чад Харбах, редактор на списанието „n+1″, който през 2010 г. отбелязва, че има два вида литературна култура в Америка. Тази на университетите, подготвящи автори на художествени произведения и тази на нюйоркските литературни кръгове. Но се появява и трета – културата на Интернет. Тези автори често нямат специализирана подготовка, а издателите им са пръснати из цялата страна и често са малки като влияние. Очевидно социалните мрежи са спомогнали за спукването на балон, който в продължение на десетилетия е бил запазен само за интелигенцията, управлявана по традиционни ценности. Това отваря границите за всички хора от всички раси и полове.

Поетите от социалните мрежи не само артисти – те са изпълнители. Те хора печелят най-много от хартиените си издания и събития на живо, но всичко това става възможно благодарение на Instagram и другите производни платформи. Каур, която заема първенството в тези редици, е казвала, че възприема поезията като управление на бизнес. Един неин ден може да мине в цял ден писане, ангажименти на турне или време в офиса заедно с колегите си за организиране проекти.

Изграждайки си такава солидна база от фенове, всички тези поети могат да печелят и от онлайн търговия. И някои го правят. Щамповани чаши с тяхна поезия, ръчно написани поеми в рамка, постери, талисмани… всякакви предмети.

Подобно Багряниния опит за рекламиране не пудра „Идеал“ преди около век у нас, творчеството на някои от поетите става рекламен лозунг за кампании на известни модни брандове. Кецове Nike, реклами на Gucci, миналата година на Седмицата на модата в Ню Йорк модели рецитираха поезия от модния подиум.

Може би пък този феномен е очакван и естествен предвид природата на социалните мрежи, където можеш да видиш кратко изречение, да харесаш и да продължиш надолу в нюзфийда за секунди. Колкото е по-тъжно, толкова по-добре. Ограничените граници на публикациите в Instagram стимулират кратките изказвания, късите афоризми, цитатът, който не изисква време за прочитане и е лесен за разбиране. Повечето поети в Instagram ни съветват как да водим по-добър живот – как да излекуваме разбитото си сърце, как да вярваме в себе си, как да преследваме мечтите си. В една платформа, която идеализира до небесата естетичния и визуално приятен начин на живот в храненето, пътуването и модата, поезията е поредният вдъхновяващ аспект, който бляскавият Instagram може да „осинови“.

Малко по-рано тази година поетът Ребека Уотс критикува Instagram звездата Холи Макниш, казвайки, че работата й не е на поет, а на „личност“. Уотс определя Instgaram поезията като аматьорщина и търговски трик, който е по силите на всеки. „Поезията, в която няма изкуство, продава. Читателят е мъртъв. Да живее консуматорското съдържание и моменталното признание, което то привлича.“

Но поезията трябва да се адаптира към променящия се свят. Специално тя, често е виждана като нещо, съществуващо във вакуум, в който човек се затваря,  за да мисли с часове върху вечните истини и великите мистерии на съществуването ни. На практика обаче, тя винаги е била повлияна от технологиите и медията, която я доставя до хората, твърди Рейчъл Алън – един от редакторите на литературното списание Granta, достъпно и у нас.

Тя добавя, че все още списанието получава общо близо 2000 хиляди нови лирически произведения и публикува и дълги поеми (в някои случаи по пет страници). Кандидатстването в програмите по писане на поезия в университетите също не е намаляло. Така че според Алън всички съвременни проявления на поезията биха могли да съществуват заедно.

Все още не можем да кажем с точност до колко влиянието на Instagram (пък и на всички социални мрежи) е променило света на поезията. Причината за това е, че те все още са в обръщение. Но триумфът на автори като Рупи Каур не може да бъде отречен. Те са феномен, който е интересен. И в някои случаи забележителен. Въпросът, както винаги когато се появи нов феномен, е колко дълго той ще бъде актуален и какво ще остави след себе си?

 
 

Суперучителите, които изкарват по 6 цифри на година

| от chronicle.bg |

Мелиса Лиън е частна учителка и това я отвежда на прекрасни места. Първоначално тя преподава в Бермуда, а след това в Канада, Франция, Бахамите и Италия. В момента преподава в Люксембург като годишната и заплата надвишава сто хиляди.

Лиън, която е на 36 години и е завършила Oxford, работи в бранша от 10 години. Клиентите й са предимно деца на заможни родители, които по една или друга причина не са доволни от училището, което детето им посещава.

Тя обожава работата си , но когато я попитате защо, отговорът не е заради екзотичните локации или нещо подобно. Тя изтъква като причина отношенията, които си създава с учениците и свободата, която има в преподаването си.

„Да си паснем и да помогна на детето, да го познавам толкова добре, че да съм абсолютно сигурна какво ще научат и какво ще им помогне – това ме мотивира“

В световен мащаб частно обучение е в бум. Прогнозите са, че през 2022 година то ще е индустрия за $227 милиарда. В това има пръста сериозният напредък на азиатските държави в онлайн преподаването. Дори се появяват фирми, които специализират в това да свързват ученика с идеалния за него учител. Индустрията обаче няма регулацилации, което позволява всеки да става учител.

На върха му обаче са малко количество високоплатени хора, които спокойно ще наречем суперучители. Суперучител може да бъде човек като Мелиса, която преподава на пълен работен ден в богати семейства, за да подготви децата им за най-добрите училища в САЩ и Великобритания. А в Азия може да бъде и човек, който е много добър специалист в една определена област и преподава на групи – такъв е случаят с Лам Ят-ян от Хонконг, учител по китайски, които през 2015 година отказва оферта от 11 милиона долара, за да преподава в друга компания.

Но какви умения трябва да имаш и колко усилия трябва да положиш, за да се озовеш, където са те?

В случая на Лиън „суперучител“ не термин, който я интересува. Тя казва, че възвеличава роля, която тя лично смята, че не е добре разбирана.

Повечето учители специализират в един или два предмета, но Лиън преподава целия спектър от предмети на изпитите GCSE (нещо като великобританската версия на нашите матури, която децата правят на 16 години). Тя завършва с езиков профил и обожава математика, но науките за  нея са били предизвикателство. На първата си работа й коства страхотни усилия да научи целия спектър на учебната програма.

„За мен химията беше предмет, по който трябваше да положа страшно много усилия. Трябваше да науча целия материал заедно с изключенията и специалните ситуации.“

Планирането и подготовката за преподаване обаче отнемат време. „Трябва да планираш нещата специално за ученика си и в последствие да правиш и нужните промени, но същевременно на него трябва и да му е забавно.“

За Антъни Фок да прекараш време със семейството и приятелите на детето е част от работата. Той е преподавател в Сингапур, където 70% от родителите записват децата си на допълнителни уроци. Фок, който е на 35, преподава икономика, за да подготви децата за топ университетите в страната и зад граница. Работи вечерно време и през уикендите като като бизнесът му на година изкарва 1 милион сингапурски долари или 726 000 американски.

Таксата му е $305 за четири 90-минутни урока – цифра, която според него колкото или малко по-висока от средната. Класовете му са пълни – случвало се е родители да записват децата си 3 години по-рано или да му предлагат таксата за 2 години само за да си резервират място.

Един родител дори му предлага $20 000, за да гарантира отлична оценка на детето си месец преди изпита. Фок обаче отказва. „Не е възможно да се правят чудеса в последния момент.“

В този конкурентен бизнес Фок си е изградил име като усъвършенства уменията си. Той преподава в университет, а след това 5 години в училище преди да започне свой собствен бизнес през 2012 година. Днес има няколко книги по икономика и е наясно с всички изпити, както и течения в самото изпитване, като учениците му могат да се консултират с него по всяко време.

Фок държи много на качеството, което предлага: „Учителите, които работят за пари, обикновено се провалят. Учителят трябва да имат искарена страст към преподаването и да правят всичко възможно учениците им да стават по-добри. Работа, работа и само работа“

Междувременно в Калифорния Матю Ларива изкарва по $600 на час с уроци за SAT и ACT. „Другите учители и преподавателски агенции работят на конвейр. Видях, че има място и търсене за хай-енд преподавател.“ Днес той има собствена агенция.

„Причината хората да ми плащат толкова е, че резултатите ми са трайни. Ритъмът, който постигам докато преподавам, е много стабилен. Но това ми коства безобразно много време.“

Според Ларива той е един от около 100 човека, които могат да поискат такива такси. Като най-голям проблем в бранша отбелязва ниската квалификация като преподават.

 
 

Хореографът Чарлс Слендър-Уайт ще гостува в България със спектакъла си „(дез)интеграция“

| от chronicle.bg |

Един от признаците на съвременния човек, потънал в информационното общество е, че колкото повече говори за някакви проблеми, толкова повече се отдалечава от потенциалните им решения. Такъв е проблемът за интеграцията. Или по-скоро за „(дез)интеграция“, каквото е име на танцовият спектакъл, който театър „Азарян“ и Ðerida Dance Center отново ще представят на българската публиката.

Представлението „(дез)интеграция” на Чарлс Слендър-Уайт не е само спектакъл, а преживяване, целящо обмен на информация, контекст, лична история и изграждане на междукултурно разбиране чрез танца. Това е модулярен съвременен танц, свързан с ромската диаспора, расовата неопределеност, промяната на кодовете и асимилацията. Представлението е насочено към устойчивите стереотипи на ромите и разкрива опитa на създателя му – Слендър-Уайт като четвърто поколение ром-американец.

Неговият проект „(дез)интеграция” включва четири различни секции: демонстрация на стереотипен „джипси” танц от XIX в., включен в балета Дон Кихот; бързо пътешествие през пасажите на Counter Pulse theater (пространство за съвременно провокативно изкуство); лекция за ромската история, както и съвременен танц.

Хореограф на спектакъла е Чарлс Слендър-Уайт в колаборация с изпълнителите Киану Брейди, Лиан Бърнс, Михаела Бърнс, Евън Харт Марш, Катрин Нюман, Лиз-Ан Роман Робъртс, Чарлс Слендър-Уайт, Аманд Уайтхед. Музиката е дело на Дан Кантрел, светлинният дизайн се осъществява от Дарл Андрю Пакард и Чарлс Слендър-Уайт. Костюмите са творение на Мелиса Кастанеда, а драматургията е на Сет Айзън.

Представлението ще се играе на 27.10 в театър „Азарян“

 
 

Двете най-важни правила за супергерои на Брайън Кранстън

| от chronicle.bg |

Брайън Кранстън все още не е играл в някой блокбъстър по комикс, но съвсем няма против. Скоро той каза пред Screen Geek, че от дълго време е хвърлил око на мутанта от X-Men – Mister Sinister – и би го изиграл, ако някога Marvel го вкарат във филм. Кранстън допълни още, че персонажа изпълнява и двете изисквания, които той има, за да изиграе супергерой.

„Бих искал да играя антагонист, една идея по-умен от протагониста; да не е тъп, за да позволи лесна победа – това е скучно и фрустриращо за гледане.“

И добавя: „Не искам да играя персонаж, който вече е игран няколко пъти, не искам да бъда сравнява и така нататък. Искам да направя нещо, което не е правено до сега“

Персонажът Mister Sinister вече е засяган във филм на Marvel. Една от сцените след финалните кадри на „X-Men: Apocalypse“ се отнася до служителите на Essex Corp, с които Mister Sinister има връзка, а името му се споменава и в „Deadpool 2″. Той е трябвало и да участва в предстоящия „The New Mutants“, но частта му в последствие е била махната от сценария.

Последният високобюджетен филм на Кранстън е „Power Rangers“, където той играе Зордон. Също така го видяхме и в „Last Flag Flying“ на Ричард Линклейтър и го чухме в „Isle of Dogs“ на Уес Андeрсън. Следващият филм на Брайън е „The Upside“ с премиера на 11 януари 2019 година.