За първи път „Фокус Сърбия” на София Филм Фест

| от |

Новото сръбско кино ще дефилира в София, предвождано от „тежката артилерия” режисьори Горан Паскалевич и Горан Маркович и най-големите си актьори Мики Манойлович и Лазар Ристовски сред 15-те гости от съседна Сърбия.

Falsifier (1)

„През 2000 г. за първи път посетих Белград с директора на Фондация „Про Хелвеция” Калина Вагенщайн. Фондацията подкрепи тогава първата програма с филми на държавата Югославия, която щеше да съществува още много кратко време. Следите от войната и натовските бомбардировки бяха видни навсякъде в Белград. Милошевич тъкмо беше свален от власт и целият град беше облепен с надписите „Gotov je / Свършен е”. Най-важната ни среща беше с тогавашния програмен директор на Белградския ФЕСТ Миролюб (Мича) Вучкович, който ръководеше и организацията за промоция на югославското кино „Институт за филм”. Въпреки че беше само няколко седмици преди началото на най-голямото киносъбитие в страната си, той не само ни отдели ценно време, но е в основата на познанството ми както с голяма част от утвърдените имена в киното на Югославия, но и изгряващите таланти. Тогава само за два дни Мича ме запозна с Горан Маркович, Любиша Самарджич, Сърджан Каранович, Драган Бйелогърлич, Радивое Андрич, Душан Милич, Дарко Баич… Два месеца по-късно част от тях бяха в София. А през следващите почти 15 години София Филм Фест се превърна в един от важните регионални фестивали, които имат фокус на киното на Балканите и цялата нова генерация режисьори от бивша Югославия премина през София по пътя на международното си утвърждаване…,” казва Стефан Китанов 

15 години по-късно отново в партньорство с Миролюб Вучкович и Сръбския Филмов Център представяме за първи път Фокус върху киното на Сърбия. Програмата включва 5 филма. „Неподчинение” на Мина Джукич е в Международния конкурс, „Фалшификаторът” на Горан Маркович и „Разголване” на Коста Джорджевич са в Балканския конкурс, специални прожекции ще имат „Когато се съмне” на Горан Паскалевич (с Наградата на София през 2014) и провокативният „Клип” на Мая Милош. Освен това два сръбски филма ще бъдат представени като уърк-ин-прогрес, а два сръбски игрални проекта ще са в програмата на София Мийтингс. Специален гост на откриването на СФФ е Мики Манойлович, изпълняващ една от главните роли във филма на Стефан Командарев „Съдилището”, а на София Мийтингс ще видим и неговият партньор в „Ъндърграунд” – големият актьор Лазар Ристовски, този път като продуцент.

Falsifier (2)

Не един сръбски филм предлага картина на времето, когато Сърбия е в бивша Югославия, а на дневен ред е режима на Тито. Към онази епоха обръща поглед и най-новият филм на Горан Маркович „Фалшификаторът” (2013). Историята на Маркович отвежда зрителите в края на 1960-та – времето на краха на идеалите, довел до един по-справедлив и почтен  начин на живот от бунта на студентите по цял свят през 1968-ма и началото на края на една също толкова грандиозна илюзия, наречена Югославия.Главният герой във филма Анжелко (Тихомир Станич) е директор на гимназия в малък босненски град – той вярва в Югославия и в нейния лидер Йосип Броз Тито. Анджелко е добър човек, но има един сериозен недостатък – фалишифицира училищни дипломи и то не за лична изгода, а защото е филантроп. Съвсем неочаквано той е „изпортен” от своя съсед, който иска да отмъсти на ветеринарния лекар за фалшивата диплома и докладва нашия човек в полицията. Анжелко е принуден да потърси прехрана в големия град, където заживява нелегално и се събира с престъпници, Един ден, обаче той среща свой съученик, който се оказва служител на местното ДС и… праща Анжелко в затвора.

Falsifier

Освен на забележителен актьорски състав и запомнящо се изпълнение на Тихомир Станич, филмът на Горан Маркович разчита да провокира зрителския поглед към онези години, да обърне внимание на безкрайната тенденция на хората от Сърбия вечно да мамят системата и сякаш е реплика към днешната сръбска действителност, в която политиците продължават да живеят в трикове и измами. Филмът на Маркович може да бъде видян в Балканския конкурс на фестивала.

 

 

Дебютът на Мина Джукич „Неподчинение” (The Disobediant, 2014) e очарователен филм за абсурдите в любовта, показан с успех на наскоро приключилия фестивал Сънданс 2014. След прожекцията на филма й на форума на независимите, критиката възкликва за Мина Джукич „Тя е един млад и вълнуващ талант, чийто филми си заслужава да гледате!”

The Disobedient (1)

Ако предполагате, че ще видите традиционна любовна история в „Неподчинение”, вашите очаквания няма да се оправдаят. Защото по-скоро ще ви изненада един нестандартен кинопоглед с леко намигване към ранните филми на Милош Форман.

The Disobedient (4)

 

Естетски и романтичен, бунтарски, визуално лиричен и в същото време игрив, даже леко развратен, „Неподчинение” среща отново двама бивши любовници Лени (Хана Селимович) и Лазар (Младен Сови), все още млади и изтъкани от наивност и страх. Като деца, Лени и Лазар са били най-добри приятели. Когато Лазар се връща от странстванията си в чужбина за погребението на баща си, Лени копнее да се свърже отново с него – сродна душа от детството, но и двамата чувстват силата на техните години на отчуждение.

The Disobedient

Независимо от това, надявайки се да избяга от стагнацията в живота на възрастните, тя се впуска с Лазар на импровизирана велосипедна екскурзия из страна. По пътя двамата избухват в шумни пристъпи на диво поведение, но Лени трябва да реши дали общият им език е връзка, върху която може да се изгради един живот… В 109-минутната хроника на времето между младостта и узряването е уловен порива към непокорство, който бавно си отива с помъдряването. Филмът участва в Международния конкурс за първи и втори филми на фестивала.

 

„Клип” (2012) е игралният дебют на 28-годишната Мая Милош, спечелил голямата награда „Тигър” и Наградата на холандската критика в Ротердам 2012. Историята проследява живота на красивата тийнейджърка Ясна (Изидора Симиджонович). Тя живее в покрайнините на Белград и обича да снима със смартфона си абсолютно всичко, случващо се около нея – себе си, приятелите в училище. Животът й вкъщи е пълен хаос. С болен от рак баща и обезверена майка, Ясна е разочарована и ядосана на всеки и всичко.

Clip (2)

Дразни се от суетенето на майка си около болния й баща, от малката си сестра, от дошлите на посещение баба и дядо с техните снимки и спомени… За да избяга от това, тя прекарва все повече време с приятели от училище, отдавайки се на фриволно поведение, изпълнено с купони, секс, пиене и наркотици. Обектът на еротичния й взрив е Джоле (Вукашин Ясни) – 18-годишен футболист, който пие бира и залита по кокаина. Междувременно бащата е опериран, а сексуалната вакханалия с Джоле се трансформира…

Clip (3)

Дебютът на Мая Милош ни потапя без задръжки в света на тийнейджърите – нехайно дрънкащ като евтини бижута, напушен, лишен от романтика. Целият филм е направен като гигантски клип, микс от изображения и гледни точки в турбо-ритъм, а камерата се усмирява, само когато Ясна е на масата у дома или край леглото на баща си. „Клип” е жесток поколенски шамар на болното общество – от семейството, през училището до facebook, отвъд границите на националното.

Clip (5)

„Исках да направя интимен, а не осъдителен филм, казва Мая Милош. – Видях много клипове за насилие и секс  в YouTube и си помислих, че това е провокация за мен. Затова искам да снимам социални филми, свързани със сексуалността и връзките между мъжете и жените.” Мая Милош е родена през 1983 г. в Белград. Завършва кинорежисура в Белградския университет на изкуствата. Режисира няколко късометражни филма, сред които „Interval”, „Si tu timazin”, „Cousins” и „Dush”.

5

„Разголване” (2013) на Коста Джорджевич е черна комедия за трима младежи, влюбени в неподходящия човек. Джура най-накрая решава да поиска ръката на стриптизьорката, в която е влюбен. Ана не може да приеме факта, че нейният по-възрастен любовник я е напуснал. Тя прави всичко, за да го спечели отново.

6

Реля е ученик в гимназията, добро момче, влюбено в най-добрата си приятелка. Един ден той попада на видео, в което тя прави секс и започва да търси човека от филма. И тримата герои се борят за внимание, любов и разбиране, без мисъл за последствията. След поредица от трагикомични, понякога абсурдни ситуации, пътищата им се пресичат в нощен клуб.

8

Едно от специалните събития на София Филм Фест 2014 ще бъде представянето на най-новата творба на признатия майстор на съвременното сръбско кино – Горан Паскалевич. Неговите филми се нареждат редом с Емир Кустурица, Пуриша Джорджевич, Душан Макавеев, Горан Маркович, Сърджан Каранович. Обичаният и ценен в Европа и по света режисьор е носител на многобройни отличия от най-престижните международни кинофестивали, а от 2010 е член на борда на Европейската филмова академия. Отличеният със Специалната награда на журито в Палм Спрингс, Гран при за най-добър филм в Кливланд „Когато се съмне” (2012), ще бъде представен у нас от самия Горан Паскалевич, който ще получи Наградата на София на Столичната община за своя принос в киноизкуството.

„Опитах се да направя нещо много сложно – прост филм.  Защото смятам, че в киното днес е изчезнала чистата и истинска емоция”, споделя режисьорът.

When Day Breaks (1)

Главният герой в „Когато се съмне” e Миша Бранков – пенсиониран професор по музика. Една сутрин той получава писмо с молба да се свърже с Еврейския музей в Белград. Става ясно, че по време на разкопаването на канализацията на мястото на стария градски панаир, там, където по времето на

When Day Breaks (3)

Втората световна война е имало концентрационен лагер за сръбски евреи и цигани, е намерена желязна кутия. Тя съдържа музикална партитура и прощално писмо от истинските родители на Миша Бранков – семейство Вайс, евреи, загинали в лагера. Съдържанието на кутията променя живота на професора…

When Day Breaks (5)

 
 

Да наследиш милиони от човек, когото не познаваш

| от chronicle.bg |

Всички сме получавали от онези развлекателни имейли, в които с радост ни се съобщава, че сме получили баснословна сума от напълно непознат човек. Единствено трябва да изпратим разни лични данни и банковата си сметка, за да ни ги преведат…

Това, разбира се, е безмерна глупост и дръзка обида на интелигентността ни. Но случвало ли се е някога такова нещо наистина?

Оказва се, че да! Има много описани случаи, в които хора получават крупни суми от човек, когото никога не са виждали. Ще започнем с историята на доктор Месзарос, който оставя в завещанието си $50 000 на актрисата Корин Уард. Сумата може да не изглежда голяма, но историята се развива през 1930 година. Това означава, че в днешни пари завещанието се равнява на $770 000. Госпожица Уард остава изненадана, защото никога не е чувала за доктора преди да получи наследството, а причната за него е, че Месзарос всъщност е влюбен в красивата актриса.

1930 годината явно е била добра за актрисите, защото Лилиян Малръп също се радва на непредвидени финансови постъпления. Преди 5 години тя наследява $60 000 (около $870 000) от своя чичо Джордж Ла’Ламонтиер. Той постига богатството си по време на Златната треска в Аляска заедно със своя бизнес партньор Хенри де ла Сал. 5 години по-късно де ла Сал, за когото дамата само е чувала съвсем бегло в писмата на чичо си, също почива и й оставя – внимание – $700 000. Тогавашни пари. Днес това прави към $10,7 милиона. Хенри й оставя парите с едно условие – Лилиян трябва да задели $100 000 от тях ($ 1,5 м.) в специална сметка и да използва лихвата за стипендии на студенти.

Историята на Арчибалд Макартър е забележителна сама по себе си и без края. Той пристига в Доджвил, Уисконсин, като младеж с нищо друго освен дрехите на гърба си и диплома от колежа Лорънс. Първия си ден в града той трябва да сече дървета, за да получи легло за през нощта и храна. Младият Арчибалд прекарва следващите няколко десетилетия от живота си правейки състояние. Впоследствие обаче той зарязва всичко, става вегетарианец, пуска си брада и се заклева, че ще живее в бедност. Мести се да живее в малка колибка и прекарва времето си в близкото гробище, четейки философия и поезия. Според статия от 31 януари 1926 година, публикувана в „Milwaukee Journal“, като причина за поведението си Арчи изтъквал, че предпочита компанията на мъртвите хора, отколкото на живите. След още няколко десетилетия подобен живот, когато е на 78-годишна възраст, той си купува кола и заминава във Флорида. Там продава колата и няколко години по-късно умира. Освен едни $15 000 ($216 000), които оставя на сина на госпожа Джейн Джойс, с която е приятел на младини, както и други малки дарения, Макартър оставя парите си, около $300 000 ($4 м.), на млад чиновник, който среща случайно на пейка в парк в Джаксънвил, Флорида.

Продължаваме с още дръзки и екстравагантни истории. Тази е за Уелингтън Бърт, който взима решението да не оставя капитала на живите си роднини, а да го завещае на бъдешите поколения. В завещанието си той пише собствеността му да се раздаде на наследниците му чак 21 години, след като почива и последния негов внук. Бърт умира през 1919, а последният от внуците му – през 1989. Когато през 2010 завещанието се изпълнява, парите на Уелингтън вече са $110 милиона. Те се разделят между 12-те му потомци. 

За най-голямата сума, която човек получава от непознат, трябва да разкажем в историята на Злот и Геза Пелади. Те буквално живеят в пещера близо до Будапеща преди да бъдат издирени (неимоверно трудно) и да научат, че баба им, която никога не са срещали, им оставя $6 милиарда. Да, милиарда, с „Р“. Геза вкарва малко яснота за ситуцията: „Знаехме, че майка ни идва от заможно семейство, но тя имаше доста чепат характер и беше прекъснала връзки с родителите си, а по-късно остави и нас. Затова изгубихме контакт с нея и с баща ни, докато тя не почина.“ Според него, баба им дори не е знаела, че те съществуват и всъщност адвокатите й разбират, че тя има наследници.

САЩ и Великобритания имат специални системи, които пазят имуществото на хора с неизвестни наследници. На Острова това продължава 30 години, след което вещите и средствата на покойника стават собственост на държавата. Между 2013 и 2014 в държавната хазна на битанците по този начин са постъпили £14 милиона. В САЩ този срок обаче е различен в различните щати. В Тексас, например, той е едва 4 години.

В България такава система няма. Но ако ваш роднина почине и искате да проверите какво наследство ви е оставил, трябва да  удостоверение за наследници от общината, към която покойникът има адресна регистрация. С него ще можете да проверите какво движимо и недвижимо имущество има, а също така и банкови сметки.

За край на текста искаме да ви разкажем за отвратително романтичния жест на комика Джак Бени. Няколко дни след като умира, на врата на къщата му се звъни. Отваря съпругата му, Мери Ливингстонг, с която са били женени от 47 години, и на прага вижда доставчик на цветя, който й дава роза. Същото се повтаря ден след ден, след ден и Мери научава, че покойният й съпруг в завещанието си изрично отделя пари за цветар, който да й донася една по една червена роза на ден всеки ден до края на живота й. Общо госпожа Ливингстонг получава над 3000 цветя за 9 години.

 
 

Интересната история на изчезналата порода кучета търнспит

| от chronicle.bg |

Предвид днешното отношение към кучетата в модерния западен свят – като към член на семейството – сигурно ще ни е трудно да разберем как предците ни са ползвали животинките като добитък. Те дори са били развъждани специално за конкретни дейности. Като например вече изчезналият вид търнспит.

Търнспитът е кръстен така, защото цялата му работа се свеждала единствено до това да тича с часове и така да завърта готварски шиш (от англ. turn – въртя и spit – шиш).

Преди сто години предпочитаният метод за приготвяне на голямо парче месо, бил то да се забучи на шиш над огъня и да се върти, докато не се изпече равномерно. Това отнемало между 40 и 80 минути на килограм в зависимост от това коя част на животното се готви. Затова и на домакините била нужна помощ.

turnspit-dog_dogwheel-at-st.-briarvel-s-castle_wide-dd427ff1208e53a40d237cf72e2a569695a4a94d-s1200-c85

Преди породата да бъде създадена, шишовете са се въртели предимно от по-нископоставени членове на семейството – обикновено малки момчета, но в по-големите домакинства размерите на прибора изисквали силите на възрастен човек. Работата не била лека и често човек получавал мазоли, изгаряния и преумора. По време на Тюдорите, на служителите, които управлявали шиша в двореца Хамптън Корт, било забранено да работят голи и да уринират в огъня.

Развитието на технологиите обаче отнема работни места много преди компютрите и роботите – така през 16 век хората на шиша били заменени от кучета, защото те били по-издръжливи и евтини. 

download

Търнспитите обаче не били третирани по-добре от хората, които сменили. На тях се гледало повече като на кухненски прибори, отколкото на малки душички. Освен дългите часове и лоши условия, когато кучетата не спазвали необходимото темпо, готвачите им хвърляли въглени, за да се забързат.

В крайна сметка те били заменени от парни машини и до края на 19 век породата официално била обявена за изчезнала. И хората са знаели, че съдбата й ще бъде именно такава – в книгата „Memoirs of British Quadrupeds“, публикувана през 1809 година, авторът пише за търнспита: „В момента породата залязва и до един век най-вероятно ще изчезне“, което отразява почти перфектно съдбата й.

Въпреки че за времето си тя била изключително популярна, никой не описва с какъв точно размножителен процес е била постигната. Днес разполагаме само с две неща: външно описание, от което разбираме, че кучетата са имали „дълго тяло“, „криви крака“ и били „грозни“. И един препариран екземпляр на име Уиски.

94aacb84b9e7ddf3c058076bb4bfc1f9c23c23c8

Съществуването на търнспитите обаче не дало единствено топли вечери. Именно заради безсърдечното отношение към тях Хенри Берг се вдъхновява да създаде Американското общество за предотвратяване на жестокостта към животните (ASPCA), което в резултат спасява безброй други животни от насилие.

 
 

Има ли други същества освен хората, които се самоубиват

| от chronicle.bg |

Въпросът със самоубийствата сред животните е доста спорен в научните среди, защото въпреки множеството записани случаи, в които животни привидно предизвикват собствената си смърт, никой не е сигурен дали тези случаи могат да се определят като самоубийства.

Първо да изясним нещо – „White Wilderness“ на Disney направи популярен мита, че лемингите се самоубиват като се хвърлят от отвесни скали, когато мигрират. Причините за това поведение все още не са известни, но малките животинки не се самоубиват.

41558_2018_333_Figa_HTML

Леминг

Има още случаи, в които у фауната се наблюдава подозрително самоубийствено поведение. От 60-те години насам са забелязани десетки (стотици според някои източници) кучета, които скачат от моста Овъртън без видима причина. За случая се пише от години преди специалистът по поведение на животните, Дейвид Сандс, да открие причината. Той забелязва, че под моста живеят норки и че повечето от кучетата, които скачат, са от породи с по-развито обоняние. Парапетът е достатъчно висок, за да могат да видят къде ще се озоват, когато го прескочат, и така мистерията е разнищена.

Overtoun--2

Мостът Овъртън в Шотландия

За друг случай, отново с куче, ни разказва репортаж във вестник Illustrated London News от 1845 година. В него пише за нюфаундленд, който се опитва да се удави като се хвърля във водата и отказва да се движи. То е спасено няколко пъти, но всеки път се връща при водата…

Ако това куче действително се е опитало да се самоубие, човек би си помислил, че от 1845 досега това поведение все ще се повтори. Най-близкото, което наблюдаваме обаче, е че някои кучета отказват да се хранят след като загубят стопанина си, което понякога води до смърт. Но и тогава не е ясно дали животинката иска да умре от мъка или причината е друга.

В статия по темата Катрин Гамон от LiveScence поставя нещата много добре: „За да се счете един акт за самоубийство, самоубиецът трябва да е наясно, че това което прави ще отнеме живота му.“ Именно затова е трудно да преценим дали други животни отнемат живота си. 

Има обаче няколко вида насекоми, които се оставят да бъдат убити и дори, в някои случаи, сами прекъсват живота си. Някои видове мравки се самовзривяват при настъпила опасност, обикновено разпръсквайки миризлива или лепкава течност. Това обаче не е точно самоубийство по начина, по който ние го разбираме, защото видът просто се е развил така, че да цени благосъстоянието на популацията си пред своето собствено. Подобна самоотверженост се наблюдава и при мравките от вида forelius pusillus, които през нощта изпращат старите или болните членове извън мравуняка с мисията да го запечатат и така той да остане скрит за хищници. Японските (!) медоносни пчели, когато се отбраняват срещу гигантския азиатски стършел, се нахвърлят върху него и започват да пърхат с крила, което значително покачва температурата. Пчелите могат да издържат на до 48 градуса топлина, докато стършела – до 46. За жалост обаче тези, които са в центъра, също умират.

Всичко това обаче е пример единствено за неосъзнато, инстинктивно поставяне на обществото пред индивида и в крайна сметка не можем да го определим като самоубийства – такова, каквото извършват хората.

 
 

Какво е мегафауна и как тя изчезна от лицето на Земята?

| от Радослав Тодоров |

Само допреди 20 000 години, което е един нищожен за съществуването на планетата период, тя е имала коренноразличен облик от съвременния.

Когато светът се намира в края на последния ледников период, все още никъде няма следи от цивилизация, нито дори от племенни обединения, човешките популации са съвсем редки и препитаващи се като ловци-събирачи. С отдръпването на глетчерите на север в Евразия се откриват пейзажите на така наречената мамутска степ. По това време по ширините на съвременния умерен пояс бродят мамути, бизони, носорози с козина, бели лъвове, исполински пещерни мечки. По същите ширини в Северна Америка се срещат мастодонти, гигантски по размери бобровидни същества, наречени кастероиди, елени с двуметрови рога, огромни пещерни вълци, а също и коне.

Из Южна Америка има гигантски представители на ленивците и броненосци с големината на автомобил, както и на двата континента е имало смилодони (саблезъби тигри). Подобна е картината и в Австралия, където тогава са подскачали кенгура тежащи близо 1 тон, пълзели са 7 метрови гущери, двутонни вомбати, торбести двуутробни лъвове, а алигаторите са били двойно по-големи от съвременните.

Един странен и доста различен свят в сравнение със сегашния.

3018288661

Цялата тази мегафауна населява планетата от милиони години, но през периода в който хората се разселват по планетата, нещо се случва с нея и тя масово измира навсякъде. Учените дават множество обяснения за това отмиране, в много от случаите пренебрегващи появата на човека като фактор. Доказано е вече, че и неандерталците са съжителствали в хармония с мегафауната в Европа и Централна Азия над 300 000 години без това да разклати съществено техните популации. Неандерталците обаче са значително по-малобройни от пристигналите след тях кроманьонци, нямат техните социални структури и комбинативи ловни тактики, тяхната склонност към въображение, импровизации и иновации, респективно и техните по-ефективни оръжия. Фактът че нашествието на кроманьонците (модерните хомо сапиенси) води до толкова бързото изчезване и на самите неандерталци говори достатъчно.

Единственото частично изключение от тази тенденция донякъде е Африка. Там може да се каже че основната част от мегафауната е оцеляла и до днес. Като е добре да се уточни, че изобразяваният като свръх гигант древен мамут въобще не е с по-големи размери от съвременният африкански слон. Те са почти еднакви и като големина и като тегло, може би само по-дългите бивни и буйната козина придават по-величествен облик на съществувалия някога мамут. Тоест в Африка и в днешно време имаме мегафауна, съизмерима с някогашната.

d41586-018-05330-7_15811024

 

Причините за това са, че човекоподобните също възникват и се развиват в Африка. Така че местната фауна съжителства с тях в продължение на милиони години, през които тя има достатъчно време да се адаптира и да се научи да бяга и да се пази от ловците-събирачи. Не така обаче стоят нещата с мегафауната на останалите континенти, на която й се налага да се сблъска внезапно с един новопристигнал суперхищник, от когото не знае какво да очаква. Огромните мамути или мастодонтите например, не възприемат като опасни стоящите насреща им, жалки по размери в сравнение с тях, хомо сапиенси. Те не подозират за огъня, копията, стрелите и изобретателните им тактики за ловуване. Оказва се, че темпото с което сапиенсите ги изтребват е доста по-бързо от темпото, с което самата еволюция е способна да ги адаптира към оцеляване в тази нова борба. В резултат се получава дуел между много добре трениран стрелец и огромна, бавно подвижна и почти беззащитна мишена, от който изходът поначало е предрешен.

Разбира се мегафауната разполага със страховити челюсти, рога, бивни, лапи, с които може да се отбранява и лесно да убие човек. Но с усъвършенстването на лъковете и метателните копия, ловците вече са можели да стрелят по тези животни от безопасно разстояние, а ако все пак бъдат достигнати от разярения дивеч са можели да го държат настрана със запалени факли. Чрез огъня са можели да подгонват мамутите към ръбове на пропасти, можели са да им залагат „вълчи капани” – замаскирани трапове със заострени колове в тях, както и други подобни тактики.

maxresdefault (1)

Редица учени оспорват ролята на хората-ловци като решителен фактор за измирането на мегафауната, като отдават въпросното изчезване на най-разнородни предполагаеми фактори. Мнозинството от противниците сочат като главен такъв значителните климатични промени, довели до голямо повишаване на температурите и до съществени изменения в околната среда. Подобно нещо се случва дори и в днешно време, така нареченото Глобално затопляне, което също вече дава видими ефекти върху околната среда и организмите. В края на последния ледников период също има такова затопляне и то също води до значителни промени, но то не се случва толкова бързо колкото сегашното, а е един много дълъг и плавен процес, течащ достатъчно бавно, в продължение на десетки хиляди години. Което е оставяло достатъчно време от еволюционна гледна точка за животните да се адаптират към промените.

Освен това трябва да отбележим, че само през последните 1 милион години е имало поне 8 големи ледникови периода, последвани от 8 периоди на глобални затопляния, някои от които и по-резки и екстремни от последния. Мамутите преживяват всички тях, но не успяват да преживеят само последния, точно когато в ареала им се появява човекът. Още един фактор стои на пътя на тази теория – че отделните видове, по отделните континенти, изчезват по различно време, с разлика от десетки хиляди години. Тоест не може причината да е във някакъв всеобщ катаклизъм при такава огромна разлика в периодите на изчезване в различните региони. Докато навсякъде изчезването кореспондира със заселването на района от хомо сапиенси.

58dbc221c9d3b888863013927e3904b0

Теориите за епидемии и бацили също не издържат критиката, тъй като дори и някакъв хипотетичен вирус да успее да изтреби популацията на гигантски ленивци в Южна Америка например, то това няма как да се отрази на гигантските кенгура в Австралия например, тъй като тези региони са напълно изолирани един от друг. И все пак всички те измират, а единствената обща беда която всички те тогава вече са споделяли са… хората.

Така че алтернативните теории, че микроби, климатични промени и дори влияние от експлозия на супернова са предизвикали гибелта на мегафауната не издържат критиките. Палеонтолозите са категорични, че изследваните бивни и кости на мамути не показват ни най-малки признаци, че тогава тези животни са страдали от някакви болести, с други думи – в масовия случай те са били в цветущо здраве през епохата, в която са изчезнали.

Както и теориите, че всички тези видове са отмрели по естествен начин и така или иначе са щели да си отидат. Видове животни винаги са се появявали и са си отивали, но никога през съществуването на планетата всички едри видове не са изчезвали толкова масово и накуп, както когато се появяват хората.

Каква е причината обаче да изчезват само едрите видове и то точно определени представители на мегафауната, пък други да оцелеят, като например бизоните, дивите биволи, зубрите, антилопите гну и т.н., които и до днес се радват на доволно големи популации?

 

Причината е, че това са предимно животни, движещи се в стада от милиони глави, които се репродуцират далеч по-бързо отколкото гиганти като мамутите. Мамутите и мастодонтите се движат на малки групи от по няколко екземпляра, женските раждат само по едно малко на няколко години и минава много дълго време докато то порасне и достигне пълното си развитие и размери (ако изобщо бъде опазено от хищниците). При тези видове е достатъчно хората ловци да убият алфа мъжкаря и това да доведе до гибел за цялата група, а гибелта на няколко такива групи да доведе до срив на цялата популация в даден регион.

Всички тези удивителни древни гиганти са били обречени на изчезване и е нямало как да оцелеят при какъвто и да е развой на събитията, включващ и хората. Човечеството и днес е сериозна заплаха за всички съвременни животни, както и въобще за цялата природа на планетата.

Но за щастие – поне това вече осъзната заплаха, срещу която започват да се взимат мерки. А освен всичко друго, напредва и генното инженерство. Учените разполагат с ДНК материал (макар и лошо запазен) от изчезнали животни като сибирски мамут и от тасманийски вълк. Затова има сравнително реални надежди някъде в не чак толкова далечното бъдеще, някои от изчезналите заради хората видове, да бъдат възстановени от същите тези хора и представителите им отново да бродят по същата тази Земя.