shareit

За компютрите и музиката

| от |

1 октомври е Световен ден на музиката. Получи се съвсем случайно, но точно днес решихме да ви представим един интересен сайт, свързан с музиката.

Компютрите заменят човека в много скучни ежедневни задачи. Но могат ли да ги заменят, когато става дума за творчество и креативност?

„В никакъв случай!“ е най-очакваният отговор. Но експерименталният проект Computoser (http://computoser.com) на българския разработчик Божидар Божанов се опитва да ни убеди в обратното – всяко парче е генерирано от алгоритъм, без човешко участие.

Музиката е нещо емоционално – как е възможно компютър да я композира? Музиката е емоционална на много нива – композиция, изпълнение, възприятие. Нивото, на което е най-податлива на формализация и автоматизация е композицията.

Композиторите обикновено следват много правила, за да се получи накрая приятна за слушане музика – правила за хармония, ритъм, акорди, бийтове, звукови ефекти и т.н. Ако компютърът бъде научен на тези правила, той може да генерира мелодии, които са приятни за слушане.

Те няма да идват „от душата“, но дори музиката, кореняща се в чувствата и мислите на композитора, следва музикалните правила. В известен смисъл, музиката е оформена от системата от правила. А именно тази система може да бъде разбрана от компютъра.

Разбира се никой компютър не може да е по-добър от Моцарт.

Piano-Wallpaper-music-24173627-1920-1200

И не че е невъзможно компютърен алгоритъм да композира Малка нощна музика – напълно възможно е, но заедно с това ще композира множество лоши парчета и няма да знае как да разграничи хубавите от лошите. Дори със самообучителни алгоритми процесът на креативност комбиниран с постепенното подобрение в уменията на композитора много трудно може да бъде представено с единици и нули.

Но да не забравяне, че не всички композитори са Моцарт – музиката нерядко е проста, незапомняща се, фонова. Например стоковата музика – тази, която слушаме в асансьора в хотела или когато чакаме оператор на телефонна линия. В тези случаи целта на музиката е просто да предостави приятна за ухото алтернатива на тишината.

Computoser в никакъв случай не е пионер в областта – алгоритмична музика е правил дори моцар (чрез хвърляне на зарчета и комбиниране на предварително композирани части), а компютри са използвани за целта от шейсетте насам – в изследователски проекти като Iamus, WolframTones и SoundHelix. Очаквано, задачата се е оказала доста трудна и повечето от резултатите са доста незадоволителни.

А какво би означавал един безкраен извор на музика? Краят на стокова музика, композирана от хора? Прервъщането на композиторите в аранжори на това, което вече е сътворено от компютъра?
Може би един ден ще има концерти на алгоритмична музика – сътворена „на сцената“. Може би алгоритмите ше напреднат достатъчно, и заедно със синтезиран глас (а такъв проект вече съществува в лабораториите на Майкрософт) ще бъдат алтернатива на многомилиардната музикална индустрия, защитена с авторски права?

Но да направим крачка назад от този научно-фантастичен хоризонт, където компютърно-„нарисувани“ холограми изпълняват алгоритмично-композирана музика използвайки синтезирани инструменти и вокали. За да работи всичко това е необходимо музиката да е приятна за човешкото възприятие. Трябва да предизвиква емоции. А тя прави това чрез активиране на центрове в мозъка. Всички музикални правила за хармония и ритъм имат за цел да активират мозъка ни. А нека се съгласим, че компютърът може да се справи това. Той не може да изсвири парчето емоционално, нито може да възприеме музиката, но може да я композира така, че хората да я свирят и възприемат по свой начин.

Човекът е изключително сложен компютър, и колкото повече учим за това как функцинораме, толкова повече аспекти на това функциониране ще можем да автоматизираме чрез компютри. Музиката просто един такъв пример.

 
 

Мултифункционалните клетки от ВСВ

| от |

Преди няколко години, когато пенсиониран китайски изобретател показа своето устойчиво на земетресения легло, реакциите разбираемо бяха смесени. То изглежда като нещо средно между малък бункер и камери за изтезания. В представените анимации леглата се спускат в метални кутии и метални капаци се плъзгат отгоре над тях, за да ги покрият, което леко ни кара да се притесняваме за крайниците си. Вътре в металния ковчег има вода, храна, пожарогасители, противогази и медицински принадлежности.

Тази идея да превърнем пространствата, в които прекарваме близо една трета от живота си, в контейнери, устойчиви на бедствия, съществува от десетилетия. Вероятно новите модели биха могли да научат нещо от старите.

Morrison Shelter on Trial- Testing the New Indoor Shelter, 1941 D2294

„Клетката на Морисън“ („Morrison Shelter“)

Проектиран от Джон Бейкър и кръстен на министъра на сигурността на Великобритания, така наречената „Клетка на Морисън“ е създадена да бъде алтернатива на стандартните бомбоубежища в мазета и други бункери. Тези клетки се закупуват и човек сам си ги сглабя като в комплекта има стоманени плочи, метални мрежи и необходимите инструменти. Освен това, комплектите са предоставяни безплатно на домакинства с ниски доходи. През деня клетките могат да служат като маси, а през нощта те се превръщат в място за спане за британците. Над половин милион бройки се появяват по време на Втората световна война. Проучване сред домакинствата, в които хората използват тези клетки, стигна до заключението, че ако са сглобени и поставени правилно, те положително спасяват живота на човек.

Бейкър взима пример от живота, за да направи своите клетки. Той изследва истински срутени и повредените след бомбардировки сгради и решава, че нараняванията или смъртите от падащите стени и тавани често биха могли да бъдат избегнати. В същото време подсилването на цели здания или изработването на изцяло бомбозащитни убежища е скъпо и нерентабилно. По-късно Джон казва, че „беше непрактично да се създаде нещо за масово производство, което да издържа на пряк удар. Ние решихме да се съсредоточим върху създаването на нещо, което да спаси възможно повече животи във възможно повече случаи на щети – от взривове на гранати до бомбардировка на къщи.“

 
 
Коментарите са изключени

Тайната зад игрите Solitaire, Minesweeper и Hearts

Всеки човек, който някога е виждал купчина карти се разпръскват по екрана, знае невероятната тръпка и чувство на удовлетвореност от това да победи на някоя от игрите с карти, които идваха със старите компютърни (по-скоро със старите операционни системи Уиндоус). Но за разлика от Typing Tutor и други програми с единствена цел образование, игри като Solitaire, FreeCell, Minesweeper, Hearts всъщност крият по-практична цел зад фасадата на забавни и прости начини за убиване на време.

Въпреки че играта с карти, на която се основава Solitaire, съществува под различни форми от стотици години, добавянето й към операционната система на компютъра е доста новаторско. Винаги само само на един клик разстояние, доста лесно можеш да просто да спреш каквото вършиш и да разцъкаш няколко игри – дори докато пишем този текст, се чудим дали пък няма време за 1-2 максимум 10 игри. Но репетативният й характер, свързана с местенето на карти, всъщност има и още една цел: да накара играчите да влачат и пускат (drag and drop) картите, за да свикнат с тази функция на компютъра, защото много дейност може да я изискват. По онова време, за непознатите с устройството мишка и неговите функции, това е било гениална тренировъчна програма.

Minesweeper е създадена сравнително от по-скоро, но нейните предшественици също намират двойствено приложение в компютърния свят и отново по отношение на мишката. Microsoft добавя играта, за да научи потребителите, които досега са свикнали само с въвеждането на команди или с използването на мишки с един бутон, как плавно и безпроблемно да оперират с левия и десния бутон, или понякога и с двата едновременно. Малките квадратчета на играта пък карат потребителите да се научат да управляват мишката по-ловко, докато елементът на ограничено време в играта насърчава по-бързи действия, което води до по-голяма сръчност с новия компютърен инструмент.

Hearts, друга игра с карти, показва мрежовите възможности на компютрите преди интернет да стане популярен. Подобно на останалите игри, и тази е по-добре приета, отколкото може би някой е очаквал.

И не на последно място интересното е, че тези игри предлагат лесна опция за забавяне на иначе ориентирана към работа машина и така остават популярни дълго след като хората вече научиха техническите им уроци.

 
 
Коментарите са изключени

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

| от |

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени

Ал Капоне срещу духовете на своите жертви

| от |

Ал Капоне е безстрашен гангстер и доста добър изпълнител на смъртта. Легендарният американски гангстер никога не се е страхувал от противниците си на улицата. По-голям ужас причинявали паранормалните явления. Това поне разказва историята на Капоне. Някои хора напускат училище и стават музиканти, които след години пеят песни от рода на „Smells Like Teen Spirit“, други като Бил Гейтс основават Microsoft и стават най-богатите хора в света.

Когато Ал Капоне е изгонен от училище на 14-годишна възраст, той трябва да приеме фактите и да основе своята престъпна империя. Според архивите, учителите не били особено внимателни към децата на имигрантите и съответно обичали да раздават шамари. Младият Ал нямал намерение да търпи това отношения и щом първият шамар се стоварил върху него, той се погрижил да върне жеста. До края на живота си, Капоне ще е изкарал около 100 милиона долара с помощта на рекет, проституция, внасяне на алкохол по време на сухия режим, както и хазарт. Престъпният свят е треперил от него и по време на срещи всеки е знаел, че може да приключи своя жизнен път. От какво е треперил най-много Капоне? Отговорът е ясен – Джими!

Джими е една от жертвите на клането поръчано от гангстера за Свети Валентин. Капоне облича своите служители в полицейски униформи и ги изпраща в главната квартира на конкурета Джодрд „Бъгс“ Морган в северната част на Чикаго. „Полицаите“ пристигат и екзекутират абсолютно всеки в склада за алкохол. Сред всички избити е Джеймс „Джими“ Кларк.
Досещате се, че Капоне никога не е бил осъждан за убийства, първата присъда е за притежание на нелегално лично оръжие. Килията му в затвора приличала повече на хотелска стая и никой не посмявал да налага каквито и да е закони. Влиянието на престъпния бос било толкова сериозно, че още на първия ден имал списъка на всички служители, както и на семействата им. Въпреки топлото и уютно посрещане, нещо не било наред с Капоне.

Много от затворниците често чували да крещи на „Джими“ да го остави намира. Понякога крещял, друг път го чували да води разговор с някого.
След излежаването на присъдата, Капоне се надявал, че неговият паранормален приятел ще остане в затвора, но се оказало, че не е точно така. Джими и Ал били неразделни приятели. Лудостта е занимание самотно, докато човек не позволи и на околните да участват в нея. Ето защо един ден на врататата почукал психиатър, който трябва да прогони духа. Посещението не помогнало и страданията продължили. Охраната на Ал често нахлувала в спалнята, след като чува виковете на своя началник. Вместо атака, гардовете откривали страшилището на подземния свят да стои свито в ъгъла и да трепери от страх. Втората присъда идва с поканата за пребиваване в Алкатраз по обвинение за укриване на данъци. По време на трансфера от Атланта към Алкатраз, Капоне вече страда от сифилис.

Понеже човекът се срамувал да да признае заболяването, отказвал да търси и помощ. Обикновено това заболяване започва със сериозен сърбеж в половия орган, след това продължава със сърбеци по цялото тяло и изведнъж минава. Точно тогава се оказва, че е преминал в по-важните органи. И едно десетилетие със сифилис може да помогне за поразяването на сърцето, белия дроб и мозъка. Понеже затворникът вече плашил абсолютно всички и очевидно „Джими“ не искал да се предаде, надзирателите предпочели да го пуснат за добро поводение, макар и да било далече от такова. В последните години охраната е била принудена да пази околните от случайните изблици на агресия от бащата на мафията. В следствие на деменцията, Капоне можел да нападне всеки непознат.

През 1946 г. е направено изследване и лекарите са категорични, че някогашният гангстер имал психиката на 12-годишно момче. Според помощния персонал, легендарният мафиозо никога не се отървал от Джими. Призракът бил с него, когато получил и първия си сърдечен удар. Последните дни на Капоне са прекарани с близки хора и всички са категорични, че това изтезание е поне някакво изкупление за всички извършени убийства.

 
 
Коментарите са изключени