shareit

За компютрите и музиката

| от |

1 октомври е Световен ден на музиката. Получи се съвсем случайно, но точно днес решихме да ви представим един интересен сайт, свързан с музиката.

Компютрите заменят човека в много скучни ежедневни задачи. Но могат ли да ги заменят, когато става дума за творчество и креативност?

„В никакъв случай!“ е най-очакваният отговор. Но експерименталният проект Computoser (http://computoser.com) на българския разработчик Божидар Божанов се опитва да ни убеди в обратното – всяко парче е генерирано от алгоритъм, без човешко участие.

Музиката е нещо емоционално – как е възможно компютър да я композира? Музиката е емоционална на много нива – композиция, изпълнение, възприятие. Нивото, на което е най-податлива на формализация и автоматизация е композицията.

Композиторите обикновено следват много правила, за да се получи накрая приятна за слушане музика – правила за хармония, ритъм, акорди, бийтове, звукови ефекти и т.н. Ако компютърът бъде научен на тези правила, той може да генерира мелодии, които са приятни за слушане.

Те няма да идват „от душата“, но дори музиката, кореняща се в чувствата и мислите на композитора, следва музикалните правила. В известен смисъл, музиката е оформена от системата от правила. А именно тази система може да бъде разбрана от компютъра.

Разбира се никой компютър не може да е по-добър от Моцарт.

Piano-Wallpaper-music-24173627-1920-1200

И не че е невъзможно компютърен алгоритъм да композира Малка нощна музика – напълно възможно е, но заедно с това ще композира множество лоши парчета и няма да знае как да разграничи хубавите от лошите. Дори със самообучителни алгоритми процесът на креативност комбиниран с постепенното подобрение в уменията на композитора много трудно може да бъде представено с единици и нули.

Но да не забравяне, че не всички композитори са Моцарт – музиката нерядко е проста, незапомняща се, фонова. Например стоковата музика – тази, която слушаме в асансьора в хотела или когато чакаме оператор на телефонна линия. В тези случаи целта на музиката е просто да предостави приятна за ухото алтернатива на тишината.

Computoser в никакъв случай не е пионер в областта – алгоритмична музика е правил дори моцар (чрез хвърляне на зарчета и комбиниране на предварително композирани части), а компютри са използвани за целта от шейсетте насам – в изследователски проекти като Iamus, WolframTones и SoundHelix. Очаквано, задачата се е оказала доста трудна и повечето от резултатите са доста незадоволителни.

А какво би означавал един безкраен извор на музика? Краят на стокова музика, композирана от хора? Прервъщането на композиторите в аранжори на това, което вече е сътворено от компютъра?
Може би един ден ще има концерти на алгоритмична музика – сътворена „на сцената“. Може би алгоритмите ше напреднат достатъчно, и заедно със синтезиран глас (а такъв проект вече съществува в лабораториите на Майкрософт) ще бъдат алтернатива на многомилиардната музикална индустрия, защитена с авторски права?

Но да направим крачка назад от този научно-фантастичен хоризонт, където компютърно-„нарисувани“ холограми изпълняват алгоритмично-композирана музика използвайки синтезирани инструменти и вокали. За да работи всичко това е необходимо музиката да е приятна за човешкото възприятие. Трябва да предизвиква емоции. А тя прави това чрез активиране на центрове в мозъка. Всички музикални правила за хармония и ритъм имат за цел да активират мозъка ни. А нека се съгласим, че компютърът може да се справи това. Той не може да изсвири парчето емоционално, нито може да възприеме музиката, но може да я композира така, че хората да я свирят и възприемат по свой начин.

Човекът е изключително сложен компютър, и колкото повече учим за това как функцинораме, толкова повече аспекти на това функциониране ще можем да автоматизираме чрез компютри. Музиката просто един такъв пример.

 
 

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени

Шведът, който се качи на колелото си, пропътува 13 000 километра, изкачи Еверест и се върна обратно

| от |

Да се изкачи Еверест е предизвикателство от историческа значимост не само за човека, но и за родната страна. Обикновено тези алпинисти получават спонсори, достатъчно медийно внимание и дори се издигат до нивото на герои. А и нека бъдем откровени, Еверест не е разходка в парка и редица алпинисти са погребани в ледената прегръдка на планината.

Един човек решил да не вярва особено на всички страховити истории. Неговото име е Горан Кроп. С впечатляваща физика и размери от 190 сантиметра и 108 килограма, шведът имал известен опит в изкачването на планини. Никой не знае какво точно е мислил Горан, но някъде през октомври 1995 г. се качва на своето колело с още около 100 килограма като храна и допълнителни провизии, завързани на ремарке и се подготвя за пътешествие до Еверест. Разстоянието е 13 000 километра.

Целта на алпиниста е била да стигне през май, когато обстановката е достатъчно добра и позволява атакуване на върха. И с много въртене и значително олекотена чанта, Горан пристига през май 1996 г. с достатъчно желание да изкачи Еверест. На 3 май успява да стигне  на около 100 метра от върха, но се отказва поради затрудненото движение – потънал е до кръста в сняг. Разочарован от цялата идея, Горан се връща обратно в лагера и чака своя нов шанс. И така на 23 май повтаря начинанието си и влиза в историята на авантюристите, които са покорили планината. След този подвик шведът слиза обратно, говори с местните жители, се качва се на колелото обратно към дома – още 13 000 километра.

Goran_biking_95

Снимка: By Per.calleberg – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19532827

Историята може да звучи абсурдна, но има и някои много важни подробности, които човек трябва да знае. Кроп се изкачва до там абсолютно сам. Не е използвал услугите на нито една шерпа, всяка крачка е била с цялото бойно снаряжение. Всички са чували легендата, че колкото по-високо се изкачва човек, толкова по разреден става кислорода и по тази причина в подножието на планината се предлагат кислородни бутилки и маски. Можете ли да познаете колко точно е взел Горан? Прави сте, николко. През 1999 г. суровият швед се завръща с приятелката си и двамата изкачват върха за втори път. Горан обаче решил, че няма да помага и по пътя дори не са се държали за ръце. Кислород отново не е необходим.


View this post on Instagram

#görankropp #everest #mountaineer

A post shared by Martin Marty Quevillon (@martinmartyquevillon) on

Горан е запален по планинарството от най-ранна възраст. Баща му го води за първи път да изкачат планината Галдхопиген – най-високата в Норвегия. Когато родителите му се разделят, той се записва при парашутистите и още тогава показва неизличими форми на лудост. Събуждал се в 3 часа сутринта и с пълно бойно снаряжение изминавал около 60 километра. И тогава изкачва планини и се влюбва в това хоби. В един момент решава дори да се изнесе на палатка в планината, за да не му се налага да плаща наем и също така да остане близо до планината. През 80-те години прави впечатляваща разходка през Андите. През 1993 г. успява да изкачи и К2. През 90-те години е единствения човек в Швеция, който покорява  5 от 14-те най-високи планински върхове. Освен това е единственият  покорил Еверест два пъти.

Правил е опит за атакуване и на  Северния полюс, но измръзва и по пътя е нападнат от мечка, което го кара да се откаже. Освен това страда, защото застрелва животното, за да се спаси. В следващия си проект решава да тръгне от Сиатъл с корабче и да стигне до Южния полюс, където ще се опита да добави още една славна победа в резюмето си. Единственият проблем е, че по това време Кроп никога не е управлявал кораб. Именно в Сиатъл започва да взима частни уроци, но така и не успява да продължи историята. На 30 септември 2002 г., докато прави рутинно изкачване на планина във Вашингтон, екипировката му се заклещва и Горан пада. Нелепата смърт го застига в най-странния възможен момент, когато рисковете би трябвало да са сведени до минимум. Въпреки това остава единствения швед в историята на страната си, който е изкачил Еверест без нуждата от кислородна маска. И е отишъл и се е върнал до там с колело.

 
 
Коментарите са изключени

Как 200 жени се изправиха срещу своя насилник – отмъщението се сервира студено

| от |

Легендата разказва, че отмъщението е много сериозно ястие, което винаги трябва да се сервира студено. Много важна подробност е, че добрият готвач избира перфектния момент за тази цел и знае как да поднесе това ястие. Този социален акт на възмездие винаги успява да допринесе за ответен удар. Има и изключения, особено ако някой иска да изпрати съобщение в името на справедливостта. Прехвърляме се в Индия, където престъпността винаги е била символ на изпуснатото зло от кутията на Пандора.

Индия винаги е оперирала по някакви много странни закони и за всеки чужденец е особено трудно да открие логиката на съществуване. Герой на тази история е Аку Ядав. Аку е известен като един от най-жестоките и върлуващи изнасилвачи в Нагпур.

Градът има популация от 2,4 милиона души и сериозно количество бедни жители. Най-ниската част от обществото не можело да използва услугите на властта. Много често линейките не се разхождали до гетата, а полицията изобщо не се интересувала от съдбата на жителите. Социалната картина е много идентича и в много други индийски полиси. Аку имал едно много интересно забавление през последните години на своя живот – изнасилвания.

След като полицията не си мърдала пръста, а дори ням адвокат можел да накара жалбите в управлението да изчезват, Аку бил спокоен и осъзнал, че е недосегаем. Легендата разказва, че насилника има в досието си поне 24 жалби, сред които и показания за три извършени от него убийства, но не е виждал вътрешността на съда, нито шансовете да попадне в затвора. Не е ясно колко точно години г-н Ядав е имал възможност да се възползва от безплатните сексуални услуги, но легендата разказва, че почти във всеки дом или барака от гетото Кастурба Нагар има по една негова жертва.

В повечето случаи се използвали и услугите на помощници, които да помагат или да държат мъжа на жертвата. В един момент трябва да сметнем за логично, че когат случаите зачестили и полицията нямало как да игнорира повече жалбите, някаква демонстрация на действие би била адекватна. И такава наистина имала, Аку започнал да дава подкупи. Скромни символични дарения в полза на полицията винаги са добре дошли. И докато имало пари, всяка жалба била потулвана. Да не говорим, че редица от жертвите просто не вярвали, че има смисъл да ходят в полицията, след като стават свидетели на бездействието. Липсва точна хронология на всички извършени зверства, както и списък на всички пострадали.

Ако някой се опитал да наддигне глава и да се изправи срещу ужасите и неправдата, Аку започва да използва заплахи като заливане с киселина, да изнасили отново жертвите или да нарани друг член на семейството. Колективният страх очевидно може да властва дълго сред най-ниските слоеве на обществото. Има само една подробност – понякога и на най-бедните им писва от безредиците. Щом някой спре да вярва на страха и възможностите, идва време за нещо много страшно и ядосано. На една от изнасилените ѝ омръзнало да чака някакво чудо и благодарение на друг член от семейството решава да се възползва от всички закони. Вместо да подава жалба, дамата прескочила полицията и веднага стигнала до комисаря на полицията.

След като униформеният разбрал за първи път каква е картината в гетото, веднага решил да разпореди разследване, гарантирайки, че никой повече няма да пострада. С нови сили и достатъчно побеснели граждани, същата вечер към дома на насилника тръгва цяла талпа от побеснели хора. Те много добра знаели къде да намерят Аку. След като вратата му буквално се отделя от пантите, извергът е изкаран навън със сила. Не е ясно колко точно е бил налаган от жертвите, но полицията успява да възтанови реда и да го прибере в килия. Според очевидци, това е бил единственият начин да го спасят и да го изправят пред съда. Само няколко дена след запознаването на съда с провиненията на Аку, до гетото се чува нова по-страшна новина – изнасилвачът може да бъде пуснат под гаранция. Това била последната искра в тубата с бензин, последвалата експлозия от гняв била нещо невиждано до този момент. Около 200 жени се въоръжили с камъни, ножове и всякакви подръчни материали. Почти всички били жертви на изверга, а някои просто били добри приятелки, които искат да участват във въргала. Докато всички стоят мирно и тихо в съда и чакат появата на Аку, той не влиза като смирен престъпник, а като герой. Може би това допълнително нагнетява обстановката. Докато се разминава с една от жертвите я нарича простутка и обещава, че след като излезе ще я изнасили отново. Придружаващият полицай се разсмива и всички следващи събития се случват твърде бързо. Една от всички 200 жени в залата се разкрещява „Ти или аз“ и всички нападат с ножове изнасилвача. Политат камъни, започват да се нанасят множество прободни рани. Пазачите били изумени и нямало как да реагират, а и честно казано не са искали да влизат в този кръстосан огън. Остриета летели във всички точки от тялото и щом 200 гневни жени не могат да се спрат, можете да си представите какво е щяло да се случи с пазачите. След като гневът най-накрая бил предаден по тялото на подсъдимия, лекарите установили , че една от всичките 200 жени е успяла да отреже дори достойнството на Аку – явно е искала да бъде сигурна. Някои от дамите така или иначе успяват да влязат в ареста, но през 2012 всички са освободени поради липса на доказателства.


View this post on Instagram

. ⏩SERANGAN WANITA YANG MEMATIKAN⏪ ➡Akku Yadav adalah penjahat kelas teri di Desa Kasturba Nagar, India. Dia tak segan merampok bahkan membunuh, dan sering keluar masuk penjara. Namun di penjara ia tidak pernah kapok karena selalu dijamin bos besarnya dari New Delhi. ➡Aksi kekejaman Akku yang tidak bisa ditolerir lagi adalah saat dia bersama gengnya menyeret paksa gadis 12 tahun dari rumahnya. Bahkan dia memerintahkan gerombolan penjahat untuk memerkosa korban beramai-ramai. Tidak terima dengan tingkah Akku yang kelewat batas, sebanyak 200 wanita mengeroyok akku ➡Pertama Akku disiram bubuk cabai dan dilempari batu hingga tak berdaya. kemudian ada seorang wanita mengeluarkan pisau dan memotong kemaluan Akku,tidak sampai disitu kemudian akku di tusuk beramai-ramai sebanyak 70 kali ➡Akhirnya polisi hanya bisa menetapkan beberapa wanita seabagai tersangka, setelah sebelumnya mereka meminta dibui bersama-sama. #CMIIW #deepweb#scarygame#deepwebindo#deepwebindonesia#creepypasta#creepy#creepypastaindo#creepypastaindonesia#pemakaman#deepwebid#gore#infantdeath#darkwebindo#darkwebindonesia#ritual#disturbing#dafulove#disturbingvideo#redroom#lfl#fff#l4l#f4f#psyco#story#tibet#creepyvideos#akkuyadav -ck

A post shared by Deepweb (@deepweb.indo) on

Няма как да се знае коя жена е нанесла фаталния удар. Реакцията успява да подобри работата на полицията значително. Никой не е искал да види 200 гневни жени втори път да побеснеят отново. Историята на Аку продължава да се разказва като много вълнуваща легенда. Всички са доволни, че най-накрая с демонстрация на сила индийските жертви се превръщат в активни борци за справедливост. Цялата женска инквизиция напомня много за легендарната песен на Eagles, в която всички гости на хотела с малки ножчета се борят да победят чудовището. Годините се разминават, за да кажем, че аудиторията наистина

 
 
Коментарите са изключени

Защо зомбитата ядат мозъци

Зомбитата са основна част от поп култура от десетилетия и заради тях концепцията за мъртвите, които се връщат към живота и по някакъв начин се угощават с живите, се разпространи практически във всякакви форми и формати. Една черта, която на пръв поглед е характерна само за зомбитата, е това, че се хранят с мозък. Но защо тази идея е толкова присъщa за зомбитата и откъде се е появила?

Всички съвременните екранизации с участието на зомбита имат корени към един и същи първоизточник – кинематографичния шедьовър на Джордж А. Ромеро „Night of the Living Dead“. Макар че е вярно, че зомбитата са съществували под различни форми преди излизането на филма през 1968 г., за него до голяма степен се смята, че въвежда концепцията за модерното зомби в творческия свят и почти всички продукции, които ги включват, следват образа от „Night of the Living Dead“ по някакъв начин.

Зомбитата на Ромеро всъщност обаче не ядат мозъци в нито един от шестте филма от поредицата, които режисира. Всъщност самият той няма представа откъде въобще идва идеята и в интервю за Vanity Fair през 2010 г., много категорично обяснява: „Всеки път, когато давам автографи, ми казват „Напиши „Яж мозъци!“ Не разбирам какво означава това. Никога не съм карал зомби да яде мозък.“

Произходът на тропата „зомбита, ядещи мозъци“ всъщност се появява в поп културата чак след като „Night of the Living Dead“ излиза през 60-те, като за първи път се вижда в „Return of the Living Dead“ от 1985 г. След излизането на филма на Ромеро, той и неговият съавтор, Джон Русо, се разделят като Русо запазва правата върху суфикса „живи мъртви“, докато за Ромеро остава „на мъртвите“. Между двата филма няма връзка основно заради характера на зимбитата – докато тези на Джордж могат да бъдат „убити“ в известен смисъл чрез унищожаване на главата им, зомбитата на Джон са на практика безсмъртни като могат да оцелеят без глави и дори силно обгорени.

По отношение на това защо зомбитата се хранят с мозъци, най-близкото, което имаме като официално обяснение, е цитат от сценариста и режисьор на „Return of the Living Dead“, Дан О’Банън, който предполага, че умрелите имат нужда да се хранят с мозъците на живите, защото по някакъв начин това облекчава болка им.

Запалените фенове на зомби жанра са се опитвали да развият това разсъждение, като твърдят, че чудовищата ядат мозъци и черва заради високите нива на серотонин, които съдържат – нещо, за което се предполага, но в никакъв случай не е потвърдено в официалния коментар към филма. Дизайнерът на продукцията, Уилям Стаут, отбелязва, че идеята да се храним мозъци по някакъв начин да облекчи болката на зомбито „има смисъл“.

Що се отнася до инвестирането на време и усилия в такива минорни подробности за зомбита, Ромеро, който все пак се е установил като авторитет по всички зомби въпроси, критикува хората, които приема работата му на сериозно. Включително Макс Брукс , който е автор на най-продаваното ръководство за оцеляване на зомби атака. Ромеро винаги е твърдял, че фокусът на филмите му не е зомбитата, а ние самите, или по-скоро нашата реакция към тях, а зомбитата и това как те като цяло функционират не е важно. Идея, споделена и то много други хора във филмовата индустрия.

Robert Kirkman by Gage Skidmore 4

Робърт Киркман

Например, Робърт Киркман, създателят на изключително популярния сериал „The Walking Dead“ казва, че никога няма да разкрие как започва първото огнище на зомбита или как те заразяват чрез ухапване, защото това е „маловажно“ за историята. По същия начин, във филма „Shaun of the Dead“ причината за зомби апокалипсиса, около който филмът се върти, и как точно „работят“ зомбитата, никога не се разкрива. Темата само се намеква бегло, което е директно смигване към филмите (и философията) на Ромеро, където по подобен начин никога не се разказва защо или как зомбитата са в състояние да съществуват.

Що се отнася до това защо идеята зомбитата да ядат мозъци, е успяла да стане толкова широко разпространена, въпреки факта, че това не е черта на зомбита на Ромеро (и като цяло на почти всички такива в съвременната фантастика) – смята се, че не друг, а представете си сериалът „The Simpsons“ е основният виновник за по-сериозното популяризиране на тропата. В класиката „Treehouse of Horror“ от 1992 г. сегментът „Dial Z for Zombies“, който сам по себе си е хумористичен ремикс на „Return of the Living Dead“, е един от най-ранните екранни моменти (с изключение на самия „Return of the Living Dead“), който показва глада на зомбитата към мозък. 

 
 
Коментарите са изключени