За дереджето с рояла, Хасан и Ибрахим

| от |

„Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България!“ Знаете ли на кого принадлежат тези думи? Те са от едно писмо… Писмо до Ганчо Мильов в Букурещ, което е написано на 10.05.1871 г. И са излезли изпод перото не на кого да е, а на самия Васил Левски. Цитирам ги съвсем умишлено, макар и да съм уверен, че мнозина ще ме обвинят, че правя това тук и сега. Но преди да хвърлите камъни по мен – все пак, прочетете до край това, което искам да ви кажа.

Ще си послужа и с още един цитат. Този път ще ви припомня думите на един гений, с когото Левски е споделил част от живота си. Това се е случило в Солаковия хан, който също се намира в Букурещ. По-точно в мелницата, която се е намирала в него. Да, става въпрос за Христо Ботев. Той ни е завещал, че българите трябва: „…силно да любят и мразят…“. Е, справяме се и с двете! Особено с второто, то ни се удава повече от добре.

Последният парадоксален пример в това отношение е една снимка, на която случайно попаднах в социалната мрежа. Тя е публикувана в страницата на общността СНЦ Вярност. Да, подобни „патриоти“ много обичат да се кичат с лика на Левски и да го цитират под път и над път. Та точно заради тях си позволих да припомня тези думи на Апостола, защото мнозина от тези „родолюбци“ никак не обичат да си спомнят точно за тях и за това, че Васил Левски, всъщност, не е ненавиждал обикновените турци, а даже е смятал, че те трябва да живеят редом с всички останали в нашето отечество…

И ето, че се появи човек, който загърби расовите предразсъдъци и даде пари на двамата малки музиканти, които изумиха с таланта си света, за да се снабдят с така нужния им роял. Направи го не кой да е, а самият Димитър Бербатов! Е, уважаеми представители на СНЦ Вярност, сега как ще реагирате? Ще изключвате ли телевизора, когато Митко играе? Или ще го обвините, че и той е предател и родоотстъпник?

Всъщност, нещата са съвсем други! Българските турци са едни от нас и също като между нас, и между тях има, и добри, и лоши хора. И във времето, в което светът всячески търси път към обединение – ние не спираме да се делим по всички възможни случаи. Защото най-лесно е да обвиниш онзи, другият – който не е от твоя етнос, не изповядва твоята вяра и който по какъвто и да бил начин се различава от теб, заради това, в което си се превърнал ти.

По силата на подобна логика днес почти целият свят трябва да мрази наследниците на някогашните немци, защото те дадоха на света чудовището, наречено Хитлер… А нима те имат вина за това? Отговорът е повече от ясен и еднозначен!  Какъвто би трябвало да бъде и за „вината“ на Хасан и Ибрахим и омразата към тях…

И понеже започнах с цитат, иска ми се и да завършва с такъв. Той е от българския поет Валери Станков и е особено подходящ в дните преди Коледа:
„В мечтите си на всичко съм готов.
И аз се моля – Бог света да пази! –
че по-добре да пукнем от любов,
отколкото да луднем от омрази.“

Марио Трифонов inlife.bg

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук

 
 

Новият филм на Ралф Файн „Рудолф Нуреев: Бялата врана“ – къде, кога и защо

| от Киномания 2018 |

Новият филм на Ралф Файнс за живота на виртуозния балетист Рудолф Нуреев е сред акцентите на Киномания 2018. Единствената прожекция е на 23 ноември от 19:00 часа в зала 1 на НДК.

„Рудолф Нуреев: Бялата врана“ е заглавието на третия филм на Ралф Файнс като режисьор. Той проследява живота на един от най-легендарните балетни артисти за всички времена. Сценарист на продукцията е Дейвид Хеър („Часовете“, „Четецът“).

Филмът е базиран на книгата „Рудолф Нуреев: Животът“ от Джули Кавана и се фокусира основно върху установяването на артиста в Париж в разгара на Студената война.

По думи на самия Ралф Файнс, това което го е подтикнало към историята на Нуреев, е: „Силата на млад изпълнител, който е жаден да разбере кой е като артист и като човек. Силата на неговия дух, неговата решителност, това са неща, които истински ме вълнуват. Има една нишка във филма: трябва да се целиш по-високо, винаги по-високо“.

Изпратен в Града на светлината като част от балетната трупа на елитния театър „Киров“ (името в съветския период на днешния Мариински театър), талантливият Нуреев моментално се влюбва в Париж. За ужас на агентите на КГБ, които следят изкъсо всяка негова крачка, артистът редовно посещава Лувъра, възхищавайки се на произведенията на изкуството, и обикаля парижките клубове, заедно с чилийската наследница Клара Сент.

Убеден, че ще бъде убит, ако се върне в родината си, Нуреев търси политическо убежище в Париж и успява да се върне в Русия,едва години по-късно, когато майка му е на смъртно легло.

Филмът се връща и към ранните години на големия артист – от раждането му в транссибирската железница, през трудното му детство, когато страстно отстоява идеите си, до младежките му години и сложната му сексуалност във времена, в които Студената война разрушава всеки стремеж на съветски артист да преследва световна кариера.

Главната роля се изпълнена от руския танцьор Олег Ивенко, който прави внушителен филмов дебют. В образа на Клара Сейнт – жената, помогнала на Нуреев да се установи в Париж, когато бяга от руския режим, влиза Адел Екзаршопулос (позната от „Синият е най-топлият цвят”, показан на Киномания 2013). Ралф Файнс пък се превъплъщава в ролята на известния по това време танцов педагог Александър Пушкин (не поетът от XIX век), който до 1950 г. е учител на Нуреев и вижда в него повече от чисто технически умения, запленен от страстта, с която танцува.

Филмът е завладяващ портрет на един брилянтен, енигматичен артист, чиито талант и темперамент го правят призван да разтърси не само света на балета, но и този на международните отношения.

 
 

Най-големите глупости на Волен Сидеров по дати

| от |

Евала на Волен обаче. Човек като него – с нещата, които прави, и обществения си образ – би трябвало да води вариететни програми по казината заедно с Венци Мартинов и Жоро Пентаграма. Това би трябвало да е максимумът на кариерата му. Или да си има някакво блудкаво предаване от онези, на които декорът е просто една синя завеса. Онези, които получават най-много внимание, чак когато ги свалят. Вместо това човекът е заможен политик. Въпреки всичко това:

Глупостите в НАТФИЗ

Започваме с ясните неща. Октомври 2015 година беше обикновен месец като всички други. Докато не стана 23-ти и Волен не нахълта безпардонно в НАТФИЗ, разсейвайки ни от почти приключващите ни заплати. Но тогава вече бяхме свикнали, а…

Глупостите в БНТ

Играли ли сте компютърната игра GTA. Нахлуването в БНТ на 27 юни 2013 година беше точно по тертип на тази игра. Мнозина по-млади очакваха след като Волен излезе, да започне да спира коли по „Евлоги“. Не че не го е правил вече.

Магистралните глупости на Тракия

Трудно е да спреша властта да не те скопи морално. Нямаш повод да я спираш – все пак имаш власт, имаш пари, имаш приятели. Защо някой да не направи атентат срещу теб? Още на 7 април 2006 година трябваше да видим симптомите на това, което ще последва.

Пиянските глупости в самолета

И тогава, през 2010 година, получихме помощ от немската полиция. Тогава Волен беше Летящия шотландец и буйстваше в самолета „видимо пиян“ според немците.

Минимална пенсия 500 лева, минимална заплата 1000 лева

Нелепите настоявания на Волен на през 2012 година, за да спечели наивните: възрастните сенилни хора и младите мързеливи хора. Сладко е да си в опозиция. В статия на econ.bg се казва, че ако минималната заплата стане 1000 лева, моментално ще започнат съкращения, работните места ще намалеят и ще се захрани сивата икономика.

Ето! Сами виждате колко са заразни глупостите на Волен! Никой не би трябвало дори да си помисля да взима насериозно тези цифри – съвсем ясно е, че няма как те да са възможни; адски, адски ясно е. И въпреки това хората се подвеждат.

Глупостите при Джамията

Всеки успял ентърнейнър има своя първи „хит сингъл“. Мисля, че събитията от май 2011 година пред Джамията са първият хит на Волен, с които той и партия Атака изгряха.

***

Този текст не е за Волен Сидеров. Той е за нас. Защото допускаме тези глупости да ни действат в посока, която той иска. Това е тъжно, толкова тъжно. Може би статията в Irish times е истина, може би наистина сме напът да изчезнем. И може би ще е за добро. На кого му трябват куци коне. Ние сме куци коне, които избират метални стружки пред макар и не особено вкусна тревата само защото стружките блестят интересно. И това е толкова тъжно и дразнещо.

Не питайте правителството защо ТВ Атака спря. Питайте защо ПП Атака все още не е!

 
 

Точно така: да драскаме, но културно!

| от chronicle.bg |

Няма вече Банкси, няма вече Майкъл Мур! Откакто някакви пичове, служители от Националната опера, надраскаха паметника в Хирошима с „Локо София“, има ново течение контракултурното изкуство!

Уволнени и низвергнати от обществото и собствения си отбор, тези мъже са герои! Ние ще последваме техният пример и ще разнесем тази гмеч, наречена „български отбор по футбол“ заедно с посланието за България, навсякъде по рохката плът на майката земя.

Без псувни и грубости, културно! Ето как и къде:

„Локо Пловдив“ на Нагасаки

Те просто така си вървят – по двойки. Нали знаете, красотата е симетрия.

„Ботев Враца“ на Статуята на свободата

Бързо, докато Валери Божинов не си е тръгнал от отбора – нека се разпише и при тази порочна мадама.

„Аре Миньоро“ на Айфеловата кула

Знаете, известна е жарката любов между град Перник и винкела като предмет. А ако съществува на тази планета паметник на винкела, то той е Айфеловата кула.

„Берое Стара Загора“ на паметника на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир

Северна Корея и „Берое“ има едно нещо помежду си: и при двете „няма мое, няма твое…“

„Лудогорец  Разград“ на Ниагарския водопад (някъде отстрани, не върху водата)

Ниагарския водопад е може би най-посещаваната забележителност в света с над 30 милиона посетители годишно. Това би трябвало да им покаже какво е да имаш фенове.

„Само Левски“ на Стоунхендж

Хубавото е, че навсякъде около Стоунхендж има тревичка и зелено. Така там спокойно могат да пасат говеда.

„Само ЦСКА“ на Крепост Хисаря

Крепост Хисаря се намира в Ловеч. Там надписът „Само ЦСКА“ ще седи страхотно, защото където и да ходиш, където и да скиташ, най-хубаво си е вкъщи.