shareit

За 4 минути между два континента

| от |

Една от основните новини във всички световни медии е откриването на подводния тунел, първият в света, който свързва два континента.

Лично турският президент Абдуллах Гюл и премиера Реджеп Тайип Ердоган, в присъствието на представители от цял ​​свят, откриха в Истанбул тунела Мармарей, един от най-големите проекти от този тип. Става дума за тунел, който под морското дъно ще свързва Европа и Азия, а пътуването от един на друг континент ще продължава само четири минути.

1

С технологична структура и новостите, които ще внесе в железопътния транспорт, този проект е привлякъл вниманието на световната общественост, но той е специфичен и защото неговото отваряне представлява осъществяването на една мечта на повече от 1500 години. Мармарей или както е наречен „проекта на века“, има 153 годинишна история. Към това добавяме и факта, че откриването е на 90-годишнината от основаването на Република Турция.

2

Ердоган заяви, че Денят на Република Турция е бил умишлено избран за откриването на тунела, защото с този проект се празнува рождения ден на Републиката. Той добави, че този тунел е показател за това, че една държава може да се постигне стабилност, мир, братство и солидарност.

3

Премиерът на Турция добави, че с този проект ще бъде реализиран подземен и подводен железопътен трафик между Европа и Азия, и посочи, че „в този важен ден е важно да се споменат османските султани Мехмед Фатих и Абдуламеджид, като държавници, които са допринесли за реализацията на този проект и които са вложили големи усилия за доброто бъдеще на човечеството, заедно с основателя на Република Турция, която днес празнува 90-тия си рожден ден, Мустафа Кемал Ататюрк“.

4

Идеята за тунел под морето, който ще свързва два континента е на османския султан Абдуламеджид през далечната 1860 година. В самото начало е било замислено тунела да бъде направен на самото дъно на морето, а първият идеен проект е бил представен през 1902 година. Въпреки това едва през 1980 г. за първи път е проведено проучване за осъществимост на проекта и било установено, че сегашният вариант е най-приемлив.

В следващия период са проведени няколко проучвания за изграждането на тунела, след което е било установено, че този проект значително ще допринесе за решаване на проблема със задръстванията в Истанбул.

През 1999 г. Турция подписва споразумение за финансиране с Японската банка за международно сътрудничество, а през 2002 г. е обявен търга. Строителните дейности под морето започват през 2004 година.

5

Три години по-късно, първата от общо 11 тръби-тунели, които под морското дъно ще обединят Европа и Азия, е спусната в морето, а последния, единадесети тунел на дълбочина от 60 метра е поставен през 2008 година.

Първият влак от азиатската част към европейската част на Истанбул е управляван лично от премиера на Турция Ердоган.

6

Повече от 1 200 000 пътници дневно

Преминаването под морското дъно между двата континента ще продължава само четири минути, а се предполага, че в рамките на час ще се превозват 75 хиляди пътници, а тази цифра на дневно ниво ще възлиза на милион и 200 хиляди. Цената на картата за метрото ще бъде еднаква с останалите цени за градски транспорт в Истанбул.

7

Заедно със завършването на крайградската железопътна инфраструктура, проектът за изграждане на тунела Мармарей струва осем милиарда турски лири или около четири милиарда евро, а става дума за най-дълбокото „потопеният“ тунел в света, който се намира на дълбочина от 60 метра. Подвижните стълби на входа на станцията са дълги 61 метра, което ги прави най-дългите в Турция.

8

На Повърхността метрото е дълго 63 км и има общо 37 станции, а общата дължина на подземния и подводен тунел е в размер на 13.5 км.

По време на строителните дейности и разкопки за проекта, са били открити около 35000 исторически паметници и 13 потънали кораба. Също така е открит и скелет на 8500 години, както и отпечатък от човешки крак на същата възраст. Пристанището Тедесиус често е споменавано в световната историческа литература, вече е потвърдено, че то се е намирало на територията на селището Дженикапи в Истанбул.

9

 
 

Средновековна слава: Обсадата на Константинопол

| от |

Обсадата на Константинопол, която завършва с разгром за силите на Халифата, е едно от най-значимите сражения от сревновековната история на България. Тя е във фокуса на втория епизод на новата анимационно-документална поредица „Средновековна слава“ на „Българска история“ и ЗАД „Армеец“. Подвигът е голям и печели на Тервел прозвището „Спасителят на Европа“.

Историята можеше да бъде много по-различна, ако през през 674 г. войските на Арабския халифат, не бяха достигнали за пръв път до столицата на Византия – Константинопол. След четиригодишна борба, Константин IV Погонат успява да се справи с надвисналата заплаха. Четиридесет години по-късно, арабският владетел – халифът Сюлейман ибн Абд ал Малѝк решава да победи там, където дедите му се провалят и да завладее най-великия град в тогавашния свят. Носело се поверие, че „новият Рим“ ще бъде превзет от халиф с името на древен пророк, в случая на Соломóн.

Арабите избират момента за действие правилно – Византия се намира в постоянна династическа криза близо две десетилетия. Василевсите се сменят един след друг в кървава игра на дворцови преврати. В тази надпревара за трона дейно участие взема и българския владетел Тервел, който ловко манипулира имперските велмóжи, подкрепяйки различни фракции и извличайки максимална полза за своята държава.

През 716 г., в Сирия се събира огромна армия начело с братът на халифа – Маслáма ибн Абд ал Малѝк, за която Михаил Сирийски пише: “Маслáма събра 200 000 войници и 5 000 кораба, които напълни с войници и провизии. Събра 12 000 работници, 6 000 камили и 6 000 магарета, които да носят храната на камилите и пътните провизии на работниците. На камилите натовари оръжията и обсадната техника. Накара  хората си да приготвят храна за много години напред и постави начело им като генерал Омáр, син на Хубейра. Сюлейман се закле така: „Няма да спра да се сражавам срещу Константинопол докато не разоря Арабия или не завладея града.“  Макар арабската армия да не надвишава 120 000 души като реална численост, тя остава най-голямата стъпвала на Балканите от векове.

Арабите зимуват в Мала Азия през 716 г., и се договарят със стратега на Амóрион – Лъв Сириец, който привидно им обещава помощта си. През пролетта на 717 г., Лъв успява да надхитри арабите, използвайки техен отряд за да влезе в Константинопол и да се обяви за император, след което веднага се заема да укрепява града. Разгневеният Маслáма веднага повежда силите си към византийската столица, за да накаже Лъв за предателството му. Основната част на арабската армия навлиза в Тракия през месец юли. Един авангарден корпус, начело с  Ухайда, е изпратен на север, вероятно по течението на Тунджа, за да подсигури тила на армията. Арабите нахлуват в българските земи, провокирайки Тервел да изпрати своята редовна армия в размер около 12 000 души и да ги пресрещне.

Българите разбиват арабският контингент, след което навлизат в Тракия в началото на август. Те успяват да изненадат Маслáма и личният му отряд от 4 000 елитни бойци и ги разгромяват. Маслáма се спасява на косъм и бяга при основните си сили, които блокират Константинопол по суша. Междувременно, Тервел и Лъв III започват преговори и между България и Византия е оформен съюз за справяне с арабската заплаха. Какъв е техният план –гледайте във видеото.

Документалната поредица „Средновековна слава“ е третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“. Неговата мисия е да помогне за популяризирането на родната история и да послужи като полезен инструмент за учителите, които искат да оцветят часовете си по история. „Средновековна слава“ разказва за десет от най-славните битки в средновековната история на България. Всеки епизод може да гледате премиерно по Bulgaria ON AIR – всяка неделя, от 16,30 часа, в предаването „Операция История“ с Росен Петров.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Желязното коледно дръвче на Нова Зеландия

| от |

Днес много новозеландци отбелязват празничния сезон, като украсяват коледно дърво в домовете си.

Произходът на този обичай като цяло не е ясен, въпреки че една от по-често срещаните теории е, че той е възниква в средновековна Германия, където по това време се нарича „райско дърво“. Тогава тези дървета (най-често ели) се взимат на 24 декември и се украсяват с ябълки, за да представят Райската градина. Друг германски обичай от средновековието е да се нареждат коледни фигурки върху „коледна пирамида“, която представлява просто дървена конструкция с рафтове. До 16-ти век тези две традиции вече са се слели и така ни дават модерната коледна елха.

Коледната елха се разпространи в цяла Европа и в Северна Америка през 18 и 19 век, но става популярна във Великобритания благодарение на съпруга на кралица Виктория, принц Алберт, през 40-те на 19 век. В

В Нова Зеландия през 19 век коледните елхи са издигнати в домовете само на богатите, а по-голямата част от останалото население е могла да ги види и да им се наслади само в институционални сгради като училища и църкви. Постепенно домашното коледно дръвче е възприето от по-широкото население и през 20 век става централен орнамент за коледните събирания в държавата.

Но днес ще ви разкажем за една по различна традиция в тази красива островна страна.

Небето е сиво в Англия,
Докато нашето е синьо и ясно.
Джелът проблясва в Англия,
Похутукава тук.
Но същият този коледен дух
Държи и двата свята във плен,
Докато разпръскваме коледното послание,
„Мир и добрина на всички.“

Това стихотворение е публикувано в New Zealand Herald през 1930 г. и сравнява Коледа в Англия с Коледа в Нова Зеландия. Авторът отбелязва, че докато джелът традиционно се свързва с Коледа в Северното полукълбо, в Аотеароа дървото pōhutukawa осигурява празничните червени и зелени листа всеки декември. Ранните заселници от Великобритания украсяват новите си домове на новия остров по Коледа с гирлянди от цветята на растението. The Daily Southern Cross през 1866 г. пише:

Много от търговците бяха заети през последните няколко дни, за да довършат подготовката си за Коледа в Окланд, да украсят помещенията си и да направят интериора възможно най-привлекателен за своите клиенти и посетители. Местните взимат големи количества клони от похутукава и пампаска трева, обичайните декорации в Окланд през този сезон. Родната традиция ни казва, че красивите тъмночервени цветчета на похутукава радват сърцата на маорите, когато погледнат от канутата си при достигане бреговете на Нова Зеландия след дългото им пътуване от Хавайки и тези цветове са приети сега от англосаксонците като заместител на растенията джел и имел от Англия. Месарите, които осигуряват главната част на коледното веселие, поемат водеща роля в украсяването работните си места.

Pohutukawa flowers

Дървото метросидерос, също известно като похутукава, желязно дърво и коледно дърво (латинско наименование: Metrosideros excelsa, Meтpocugepoc ексцелса) със своите пурпурни цветове се превърна в утвърдена част от новозеландската коледна традиция. Това емблематично коледно дръвче, което често присъства на поздравителни картички, в стиховете и песните, с времето става и важен символ на самата Нова Зеландия.

Колумнистът на Otago Witness отбелязва през 1881 г., че „тук има достойнство в зеленината като коледна украса, когато зелените неща са в оскъдица; малко или направо никакви, когато природата е в лятната си рокля.“

HenryWilliams, missionary (1792-1867)

Мисионерът Хенри Уилямс, 11 февруари 1792 – 16 юли 1867 

През 1833 г. мисионерът Хенри Уилямс описва провеждането на църковна служба под „все по-широко разпространяващия се метросидерос“. Първият известен ни запис, в който се споменава желязното дърво като утвърдено коледно дърво, пък е от далечната 1857 г., когато „цветя на аления метросидерос, или „коледно дърво“ са част от украсата на трапезата на празненство, организирано от Патуоне. Той е рангаратирът (вождът) на маорското племе Нгапухи Еруера и син на Тапуа (лидер на Нагати Хао). Патуоне умира през 1872 година, а точната му дата на раждане не е известна, но се изчислява, че е бил на най-малко 108 години, когато е починал.

Eruera Maihi Patuone, by Gottfried Lindauer

Патуоне

Няколко години след празненството на Патуоне австрийският геолог Фердинанд фон Хохстетер отбеляза, че заселниците на Нова Зеландия споменават дървото като коледно. „Похутукава“, наблюдава Хохстетер, „около Коледа… се изпълва с очарователни… цветчета“ и „Заселникът украсява църквата и жилищата си с прекрасните му клони“. Други източници от 19-ти век описват дървото похутукава като „коледната елха на заселниците“ и „антипод на джела“. Джел (още Самодивски чемшир) е вечнозелен бодлив храст, който стандартно може да достигне височина от около 3 метра, а понякога достига и размерите на дърво – между 10 и 12 метра.

През 1941 г. армейският капелан Тед Форсман композира коледна песен, вдъхновен от метросидерос, в която фигурира стихът „вашите червени туфи, нашият сняг“. Форсман служи в Либийската пустиня по онова време, където едва ли околният ландшафт лесно се свързва с образа на огнено-червеното дърво. Много от неговите колеги новозеландци обаче веднага разбират какво има предвид.

Днес много ученици пеят за това как „местното за Аотеароа коледно дръвче“ изпълва сърцата им „с aroha“, което от езика маори се превежда като „любов“, а Аотеароа (Aotearoa) на същия език е названието на Нова Зеландия.

Желязното дърво и неговият братовчед рата заемат видно място също и в маорските традиции. Легендите разказват за Тауаки, млад воин от племето маори, който се опитва да намери небето, за да потърси помощ в отмъщението си за смъртта на своя баща. Той падна на земята и се разказва, че пурпурните цветя представляват кръвта му.

Cape Reinga Lighthouse

Нос Рейнга (Cape Reinga)

Една извито, усукано дръвче на върха на ветровитите скали на нос Рейнга, в северният край на Нова Зеландия, придоби голямо значение за много новозеландци. За Маори тази малка и почитана фиданка бележи така нареченото „място на скока“. Именно оттук духовете на мъртвите започват своето пътуване към традиционната си родина Хавайки. От това място духовете скачат и се спускат надолу по корените на 800-годишното дърво, слизайки в подземния свят на връщане от земния си път.

Събирането на цветчета, клончета и цели дръвчета похутукава за коледна украса не винаги е било просто, както изглежда. В Thames Advertiser от 27 декември 1877 можем да прочетем за случай на експедиция за събиране на украса, в която участват три момчета. Тя завършва като едно от тях прекарва нощта в храстите без храна. За щастие то е намерено на следващия ден от двама местни, Джоузеф Треденник и Джеймс Дън.

Малък човек на име Уолтър Съли се изгуби в храстите до река Хейп в понеделник миналата година и беше намерен чак на следващия ден, когато издирваща група излезе да го търси. Изглежда, че Съли и още двама младежи, на име Алфред Билингс и Джеймс Наутън, излизат в понеделник сутринта, за да наберат коледни украси. Съли се скита в гъстите храсти нагоре към река Хейп и се отделя от своите спътници.

Днес много от тези храсти вече отдавна са изсечени, за да освободят място за земеделски земи.

 
 
Коментарите са изключени

Руският Макаров – Елвис на пистолетите

Малко след Втората Световна война започва възраждането на военната индустрия. След като автоматичното оръжие започва да демонстрира невероятно преимущество, почти всеки производител започва да променя своята концепция. В мирното време, което мнозина наричат „Студената война“, когато двете велики сили се опитват да наложат влиянието си във всяка точка на света, въоръжаването е възхода на военната индустрия започва бавно и сигурно да затвърждава думите на Айнщайн: „Не знам с какво оръжие ще се води третата световна война, но четвъртата ще бъде с камъни и пръчки.“.

Добрата новина е, че още не сме стигнали до такъв конфликт, лошата е, че създаденото оръжие ще стигне за няколко световни сблъсъка. След като АК-47 прокарва пътя на автоматичното оръжие, руските инженери започват да опитомяват идеята за самозареждащото се оръжие и по тази линия решават да подменят екземпляри като Tokarev TT33 и Nagant M1895 револверът. Лекото стрелково оръжие има някои изисквания, за да се наложи сред сериозната конкуренцията. TT33 е впечатляващ пистолет от Втората Световна война, но при всички положения не може да продължи своето съществуване.

Тежък е, не винаги се хвали с особена надеждност, а и много войници успяват да се прострелят сами, защото предпазителят не е сглобен правилно. Точно тези грешки трябва да бъдат променени. Друго главоболие за войника били пълнителите, които също не били удобни при зареждане. И така в края на 1945 г. се разработва нов дизайн за пълнител. Конкурентите са съответно с 7.62-милиметрови патрони и 9-милиметрови. Създателят Семин получава похвали, а и неговото творение е особено качествено и още по-важното – евтино за производство.

Soviet Makarov army handgun with ammunition

Според много критици, историята на Калашников е приятелски копирана от друго немско оръжие. Ето защо не трябва да се изненадвате, когато разберете, че следващият модел има впечатляващи прилики с Walther PP. В специален конкурс се събират редица конструктори и инженери, които търсят решение за създаването на елементарен за поддръжка пистолет, който може да се похвали с отлична здравина и безотказна работа. Повече от 10 инженера предлагат своите проекти за тестове. През пролетта на 1948 г. има един модел, който изпъква над всички останали. Пистолетът на Макаров се хвали с 20 пъти по-малко проблеми спрямо конкурентите си в лицето на Барюшев и Севрюгин.

Освен това използва много по-малко части, за да не може да се развали. На следващата година официално влиза в производство и ще бъде предпочитано оръжие за целия свят. Макар и не всяка техника на СССР да получава такива възхвали, творението на Николай Макаров се използва и до днес във всяка гореща точка. Разбира се, оръжието претърпява още промени и едва през 1951 г. излиза най-познатата версия, която е използвана дори от Джеймс Бонд (не само в старите екранизации, но и в новите). Може да изглежда странно, но тайната на всяко добро и качествено оръжие е неговата елементарна конструкция. По тази причина и до днес се използва AK-47.

Макаров продължава да се произвежда и до днес, макар и мнозина да смятат, че е реликва. Кой е подозирал, че именно Макаров ще надживее ГДР и СССР? И нещо още по-важно, произвеждал се е и в България. Родната версия категорично се нарежда сред фаворитите в производството. През 90-те години оръжието получава по-сериозен пълнител за 12 патрона, с което става значително по-заплашителен и с безпроблемен механизъм може да решава много сериозни конфликти. Агентите на КГБ също не се оплакват, след като техният пистолет идва със заглушител.

Makarov pistol close-up depicted on a white background

За толкова дългия си живот (макар и конструкторите да споделят, че разработват нова версия, която трябваше да влезе на въоръжение през 2019 г.) Макаров е участвал в редица военни конфликит. Следите от него започват в първата Индокитайска война, преминава през дебрите на Виетнамската война, участва активно в революцията в Никарагуа, Ливанската гражданска война го помни като ефективен пистолет, не е пропуснал Афганистан, Анголската гражданска война, Чеченската война, сраженията в Афганистан (които продължават и до днес) и още много други.

Благодарение на малките си размери, това е оръжието, което всеки разумен човек би поискал да притежава. Освен безотказна работа, този път разполага и с много добър предпазител, за да няма никакви инциденти. След редица преработки, предимно върху дизайна, това оръжие продължава да се използва по една много точна причина – работи много добре и може да се справи отлично!

Най-вероятно трябва да знаем, че това е оръжието, което е достигнало космически висоти. Според някои мъдри глави, в открития космос е необходимо оръжие. Ето защо от първия полет в космоса до падането на СССР, всеки космонавт е имал достъп до личен Макаров и разбира се – патрони. Най-вероятно руснаците са вярвали, че е възможно някой да нападне космическата им станция и едва ли са визирали извънземни. Ако през новото хилядолетие имаха оръжие, нямаше да страдат от счупената си тоалетна, която е използвана от американци и руснаци. Този международен конфликт остава за друг път. Рядко може да се окаже, че истинско оръжие е успяло да стигне толкова далече, включително в космоса.

semi-automatic black hunting shotgun, cartridges 12 gauge, and makarov pistol

Не случайно Макаров е смятан за „Елвис на пистолетите“, той никога не предава своя собственик и винаги изпълнява работата. Никой не е сигурен колко точно от тези са произведени някога, но имайки предвид, че пистолетът се е произвеждал в целия източен блок и може да бъде открит официално в около 47 страни, можем спокойно да предложим цифра от милиони екземпляри. Най-вероятно е оценяван и от официалните сили на реда и от различни партизански движения.

 
 
Коментарите са изключени

Защо зомбитата ядат мозъци

Зомбитата са основна част от поп култура от десетилетия и заради тях концепцията за мъртвите, които се връщат към живота и по някакъв начин се угощават с живите, се разпространи практически във всякакви форми и формати. Една черта, която на пръв поглед е характерна само за зомбитата, е това, че се хранят с мозък. Но защо тази идея е толкова присъщa за зомбитата и откъде се е появила?

Всички съвременните екранизации с участието на зомбита имат корени към един и същи първоизточник – кинематографичния шедьовър на Джордж А. Ромеро „Night of the Living Dead“. Макар че е вярно, че зомбитата са съществували под различни форми преди излизането на филма през 1968 г., за него до голяма степен се смята, че въвежда концепцията за модерното зомби в творческия свят и почти всички продукции, които ги включват, следват образа от „Night of the Living Dead“ по някакъв начин.

Зомбитата на Ромеро всъщност обаче не ядат мозъци в нито един от шестте филма от поредицата, които режисира. Всъщност самият той няма представа откъде въобще идва идеята и в интервю за Vanity Fair през 2010 г., много категорично обяснява: „Всеки път, когато давам автографи, ми казват „Напиши „Яж мозъци!“ Не разбирам какво означава това. Никога не съм карал зомби да яде мозък.“

Произходът на тропата „зомбита, ядещи мозъци“ всъщност се появява в поп културата чак след като „Night of the Living Dead“ излиза през 60-те, като за първи път се вижда в „Return of the Living Dead“ от 1985 г. След излизането на филма на Ромеро, той и неговият съавтор, Джон Русо, се разделят като Русо запазва правата върху суфикса „живи мъртви“, докато за Ромеро остава „на мъртвите“. Между двата филма няма връзка основно заради характера на зимбитата – докато тези на Джордж могат да бъдат „убити“ в известен смисъл чрез унищожаване на главата им, зомбитата на Джон са на практика безсмъртни като могат да оцелеят без глави и дори силно обгорени.

По отношение на това защо зомбитата се хранят с мозъци, най-близкото, което имаме като официално обяснение, е цитат от сценариста и режисьор на „Return of the Living Dead“, Дан О’Банън, който предполага, че умрелите имат нужда да се хранят с мозъците на живите, защото по някакъв начин това облекчава болка им.

Запалените фенове на зомби жанра са се опитвали да развият това разсъждение, като твърдят, че чудовищата ядат мозъци и черва заради високите нива на серотонин, които съдържат – нещо, за което се предполага, но в никакъв случай не е потвърдено в официалния коментар към филма. Дизайнерът на продукцията, Уилям Стаут, отбелязва, че идеята да се храним мозъци по някакъв начин да облекчи болката на зомбито „има смисъл“.

Що се отнася до инвестирането на време и усилия в такива минорни подробности за зомбита, Ромеро, който все пак се е установил като авторитет по всички зомби въпроси, критикува хората, които приема работата му на сериозно. Включително Макс Брукс , който е автор на най-продаваното ръководство за оцеляване на зомби атака. Ромеро винаги е твърдял, че фокусът на филмите му не е зомбитата, а ние самите, или по-скоро нашата реакция към тях, а зомбитата и това как те като цяло функционират не е важно. Идея, споделена и то много други хора във филмовата индустрия.

Robert Kirkman by Gage Skidmore 4

Робърт Киркман

Например, Робърт Киркман, създателят на изключително популярния сериал „The Walking Dead“ казва, че никога няма да разкрие как започва първото огнище на зомбита или как те заразяват чрез ухапване, защото това е „маловажно“ за историята. По същия начин, във филма „Shaun of the Dead“ причината за зомби апокалипсиса, около който филмът се върти, и как точно „работят“ зомбитата, никога не се разкрива. Темата само се намеква бегло, което е директно смигване към филмите (и философията) на Ромеро, където по подобен начин никога не се разказва защо или как зомбитата са в състояние да съществуват.

Що се отнася до това защо идеята зомбитата да ядат мозъци, е успяла да стане толкова широко разпространена, въпреки факта, че това не е черта на зомбита на Ромеро (и като цяло на почти всички такива в съвременната фантастика) – смята се, че не друг, а представете си сериалът „The Simpsons“ е основният виновник за по-сериозното популяризиране на тропата. В класиката „Treehouse of Horror“ от 1992 г. сегментът „Dial Z for Zombies“, който сам по себе си е хумористичен ремикс на „Return of the Living Dead“, е един от най-ранните екранни моменти (с изключение на самия „Return of the Living Dead“), който показва глада на зомбитата към мозък. 

 
 
Коментарите са изключени