Юбер дьо Живанши: последният голям моделиер

| от chronicle.bg, по New York Times |

Коко Шанел умира през 1971 г. Кристобал Баленсиага година след това. На следващата година, 1973 г., този свят напуска Елза Скиапарели. Десетилетия по-късно, през 2008 г. умира Ив Сен Лоран. Преди дни този свят напусна последният голям моделиер, Юбер дьо Живанши.

Той, заедно с останалите изброени, е едни от най-влиятелните културни революционери на миналия век. Последният голям моделиер ни напусна в събота, 10 март на 91 години. Новината беше потвърдена от неговият партньор Филип Вене.

Юбер дьо Живанши, чийто дизайни задават стандартите за елегантност в модата в продължение на 4 десетилетия, облича личности като Жаклин Кенеди, Грейс Кели и Одри Хепбърн.  Той е  част от поколение дизайнери, които основават модните си къщи в следвоенен Париж и започват нов подход на сближаване с клиентките си и на създаване на тоалети предназначени за конкретни личности.

Първото му шоу се състои през февруари 1952 г., когато той е на 24 години. Част от колекцията е Bettina blouse, вдъхновена от неговата муза Бетина Грациани, парижки супермодел, която става част от модната му къща като директор на отдела по връзки с обществеността и отговорник по продажбите.

Hubert de Givenchy, Modeschöpfer, Frankreich

Година по-късно Живанши попада в полезрението на Холивуд и се среща с жената, която ще стане негова най-добра приятелка. През 1992 г., когато тя е болна и трябва да се прибере  в Европа, но не й разрешават да вземе редовен полет, той изпраща частния си самолет и го пълен с цветя, за да може тя да се прибере в Швейцария. Одри Хепбърн е изгряваща звезда през 1953 г. и той е нает да прави костюмите за следващия й  филм, „Сабрина“. Тази колаборация ще бъде началото на дългогодишна професионална и лична връзка, която ще превърне и двамата в живи легенди.

През 1961 г. е създадена „Малката черна рокля“. Тоалетът е за филма „Закуска в Тифани“ и го виждаме още в началото, когато Холи Голайтли слиза от таксито с вдигната прическа, големи слънчеви очила и тестена закуска. За поколения млади жени, мечтаещи за бляскав живот в големия град, образът на Холи Голайтли става идеал – богатата бохемка, която организира бурни партита и носи зашеметяващи тоалети. През 2006 г. роклята е продадена  на благотворителен търг от аукционна къща „Кристис“ за 923 хил. долара.

Audrey In Givenchy

Въпреки твърденията, че малката черна рокля е дело на Коко Шанел, която по онова време вече е популяризирала този силует, тя става запазена марка на Живанши. „Малката черна рокля е най-трудното нещо за създаване, защото трябва да запазиш простотата.“

Одри Хепбърн носи негови тоалети във филмите Funny Face, Love in the Afternoon, Paris When it Sizzles, How to Steal a Million, Charade и Love Among Thieves. Но по думите ми, при първата им среща той далеч не се е надявал да попадне точно на тази Хепбърн. Когато двамата се срещат за първи път, дебютът на Одри в Холивуд, филмът „Ваканция в Рим“, все още не е излязъл и тя е непозната. Тогава единствената Хепбърн е Катрин, затова съвсем естествено Живанши мисли, че зад „госпожица Хепбърн“ стои високата, червенокоса и нечовешки талантлива актриса от Кънектикът. Вместо това се появява Одри Хепбърн, която трябва да бъде преобразена в Сабрина Феърчайлд, дъщерята на шофьор, която разцъфва по време на обучението си в Париж и се връща, за да плени Уилям Холдън във филма  на Били Уайлдър, „Сабрина“.

audrey-hepburn-wedding-dress-sabrina-6

„Тя носеше тесни къси панталони и тениска и бях разочарован, че не ставаше дума за Катрин.“ разказва Живанши за първата им среща. „Отвърнах, че нямам време – бях по средата на създаване на втората си колекция и не разполагах с много помощници. Но двамата вечеряхме един ден и още преди края на вечерята й казах: „Ще направя всичко за теб.““

За съжаление този случай не завършва в полза на Живанши от гледна точка на признание. Едит Хед, най-влиятелният дизайнер на костюми в Холивуд получава номинация за филма „Сабрина“, и когато печели не отдава почит на Живанши в речта си. Всъщност Едит Хед изработва само част от костюмите за този филм, но култовите тоалети са дело на мъжа. Хепбърн е бясна и оттогава заявява: „Във всеки мой филм Живанши ме облича.“

По това време Юбер дьо Живанши се запознава със своя идол, испанският моделиер Кристобал Баленсиага, с когото има силна връзка в продължение на десетилетие. В този период силуетът на Живанши се променя от изчистен и момичешки към пищен и романтичен с остър акцент върху конструкцията на дрехата.

За своя идол по-късно той споделя: „Моята религия е Баленсиага. Понеже съм вярващ, за мен съществуват Баленсиага и Господът.“

Със своите 190 сантиметра, пясъчни коси, атлетичност и осанка, той става олицетворение на френският аристократизъм.

Close-Up Of Hubert De Givenchy

Граф Юбер Джеймс Марсел Тафин дьо Живанши е роден на 21 февруари 1927 г. в Бове, Франция, най-младият син на Беатрис Баден и Люсиен Тафин дьо Живанши, маркиз на Живанши. Баща му умира от инфлуенца през 1930 г. и той и брат му са отгледани от майка си и нейните родители. Още от малък се запознава със света на модата и изящната изработка на дрехи. Когато е  на 10 години, семейството присъства на парти в Париж, организирано от моделиера Жан Ланвен, на което са изложени дизайни на Шанел, Скиапарели и други дизайнери. Този момент, по думите на Живанши, го вдъхновява да се посвети на модата.

На 17 години заминава за Париж и постъпва в Училището за изящни изкуства. Следващата година, благодарение  на връзките на семейството, започва да стажува при моделиера Жак Фат. За кратки периоди след това работи за Робер Пике и Люсиен Лелонг, след като Диор напуска последната къща, за да основе своя собствена.

Следвоенните години в Париж са предизвикателство за модата. Дизайнерите се опитват да създадат нова атмосфера на пищност. Това е времето на New Look на Диор – революцията, която разбива довоенните порядки в занаята.

От 1947 г. до 1952 г. Живанши работи за Елза Скиапарели, мечтаейки за своя собствена модна къща. На фона на тези мечти дизайнерите Едуард Молиню и Пиге затварят ателиетата си, заради високата цена на луксозните материали.

Close-Up Of Hubert De Givenchy

През март 1952 г. списание Life го представя на американците в статия на четири страници, озаглавена „Дьо Живанши, ново име в Париж“. Мъжът основава модната си  къща в малко ателие на улица Алфред дьо Вини, с намерението да създаде нова концепция  за женското облекло: отделни елементи, предназначени да бъдат носени в различни комбинации. Три самостоятелни горнища и три поли, които са комбинирани в девет различни тоалета. Бяла жилетка, блуза от органза и черен пуловер могат да бъдат носени с черна пола, дълга пола или пола на райета. Мотивите до известна степен за тази стратегия са икономически – платовете струват три пъти по-малко отколкото на конкурентите му и той знае, че Америка се интересува от прет-а-портето. Наема Грациани, който се погрижва да привлече вниманието на влиятелните купувачи. Bettina Blouse, бялата памучна блуза с ръкави в стил „фламенко“ става сензация.

Той е един от малкото дизайнери, които успяват да запазят финансова независимост през по-голямата част от кариерата си. Живанши е удостоен с орден на Почетния легион през 1983 г.  и награда за цялостно творчество на Съвета на модните дизайнери на Америка през 1995 г.

Модната къща „Живанши“ е продадена  на  луксозния конгломерат LVMH през 1988 г. и продължава да произвежда колекции под крилото му до пенсионирането на дизайнера. Часове след последното му ревю през 1995 г. е обявено, че негов наследник като творчески директор на къщата става Джон Галиано. Британецът се мести при „Диор“ година по-късно и на негово място идва Александър Маккуин.

През 2005 г. марката е продадена на италианецът Рикардо Тиши, който залага  на агресивен street-style, графики на акули, ръмжащи ротвайлери и авангардно вечерно облекло. Музите на Тиши включват транссексуалния модел Леа Ти и Ким Кардашиян. Това е в рязък контраст с досегашната история на марката, асоцирана с колаборацията Хепбърн-Живанши. През 2007 г. Живанши признава в интервю: „Страдам. Това, което се случва не ме прави щастлив. Все пак, човек трябва да се гордее с името си.“

GettyImages-607438238_master

Това е един от редките  моменти на недискретност. Обикновено моделиерът казва, че не се интересува от колекциите на „Живанши“ след пенсионирането си. Миналия март Клеър Келър стана първата жена творчески директор на компанията, заменяйки Тиши.

През студенти в Оксфорд през 2010 г. Юбер дьо Живанши дава следния съвет на младите:

„Трябва, ако е възможно, да носите частица елегантност още при раждането си. Тя е част от самите вас.“

 
 

Мечтите, които няма да се сбъднат, ако спреш да работиш в офис по 8 часа на ден

| от chronicle.bg |

„Ще напусна офиса и ще работя от вкъщи на свободна практика!“

„Ще напусна, защото ме ограничава стоенето от 9 до 5 в офиса.“

Или върховното:

„Ще напусна, за да се развивам, защото не искам да влизам в машината на фиксирания 8-часов работен ден.“

Мисли, които се въртят в почти всяка милениалска глава. Прекрасни на теория, трудно осъществими на практика.

Добавете към тези „аргументи“ и някой чиклит роман и представата е на една ръка разстояние. Напускате работа, на втория ден пиарите на „Ив Сен Лоран“ се свързват с вас, за отидете на Малдивите и да ви снимат голи за рекламата на новия им парфюм. После звънят от „Прада“, „Гучи“ и свършвате на корицата на септемврийския брой на „Воуг“.

Или пък на третия ден след напускане на работа от комитета на „Пулицър“ ви пишат, че сте награден за невероятната ви поезия, вдъхновена от момичето от Люлин 3.  Следват тонове бестселъри и участия в риалити шоута. Остава само да треснете молбата си за напускане на бюрото на шефа.

Да, работата всеки делничен ден от 9 до 5 е нещо крайно досадно. Както впрочем и половината живот. Разбира се че да прекарваш осем часа на ден, пет дни в седмицата на едно бюро в офис, заедно с още десетина колеги и денят ти да минава под ритъма на щракащи клавиатури, не е най-прекрасната работа. В един момент омръзва. А днес милениалите са на върха си и упорито скандират колко ограничаващо е да работиш по 8 часа на ден в офиса. Мисълта за самостоятелно индивидуално развитие е все по-изкушаваща.

Прекрасно, дано се случи на всеки, който го пожелае. Нека все пак уточним няколко неща, които няма да ви се случат (особено у нас), ако напуснете работа и решите да пишете своя собствена версия на чиклит роман.

Няма да изживеете своя „Яж, моли се и обичай“. Знаем, че дори тези, които наричат книгата „боклук“, искат да им се случи същото, но не – няма. Дори Елизабет Гилбърт е трябвало да работи поне 16 години в офис, докато си позволи да напусне. Още повече, (и това тя самата го казва), тя подписва договор с издателство да напише точно тази книга, което й отстъпва финанси, за да пътува 3 месеца в Италия, 3 в Индия и 3 в Бали. Така че нещата са с една идея по-подсигурени и човек е с една идея по-опитен преди да се впусне в подобно начинание. Та да, няма да направите околосветско пътешествие и да издадете бестселър. Но може да пробвате с булевардна стихосбирка (защото ще я пишете на някой булевард) „Яж, пости и се надявай“.

Няма да срещнете съвършената любов. На ментално ниво ще бъдете твърде заети да мислите как ще вържете двата края. А на материално, голяма е вероятността да не си платите интернета или телефона и да останете без Facebook, Tinder, Grindr и всичките съвременни способи за запознанство с нови хора и „опознаване на нови култури“. А вечеринки вече няма…

Няма да превърнете таланта си в кариера за милиони. Историята просто не познава такъв случай. Стивън Кинг е работил много време в обществена пералня още преди да напише „Кери“. Тенеси Уилямс е работил три години във фабрика за обувки и пише всеки ден, предимно нощем. Чак след години идват „Трамвай Желание“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Джоан Роулинг години наред е била учителка. Схванахте ли идеята? Свободата си има цена. И тя винаги е 8-часов работен ден. За всички, дори за онези с яките снимки – човекът зад апарата е много вероятно да е, както казва приятелка на приятелка, „некво IT”.

Няма да можеш да обвиняваш никого. Мда, когато си в екип с още 15 човека все има на кого да стовариш вината за собствените си грешки. А това, всички знаем, е много сладко. И е много кофти, когато нямаш избор, че твоята тъпотия си е само твоя тъпотия. Помислете за това преди да напуснете.

Няма да откриеш вътрешното си Аз, което да те направи щастлив и блажен. Няма и да усетиш свободата. Ще усетиш просто временното блаженство да не зависиш от определена група хора. Но много скоро ще дойде следващата такава. И ще откриеш, че си още по-далеч от свободата.

За да не кажете сега, че мразим милениалите и сме черногледи, ето няколко прекрасни неща, които Ще ви се случат:

Ще си плащате сами осигуровките.

Ще пиете по-малко (защото пиенето е пари)

Ще ходите повече пеша (защото и пътуването е пари)

Ще преотктриете сладостта на краткотрайните флиртове (защото дълготрайните връзки изискват някаква минимална стабилност в чудото, наречено живот)

Ще заздравите връзката с мама, тате и баба (да са живи и здрави и дълго да ви гледат)

И накрая нека само уточним, че няма нищо лошо в стремежа на човек към самоусъвършенстване, свобода и професионално развитие. Лошо е , когато мечтаем правопропорционално на възможностите си.

 
 

Виниловата плоча стана на 70 години

| от |

В Британската библиотека кураторът Анди Линехан разгледа внимателно последната новост в богатия й архив от касетки, албуми и компактдискове – винилова плоча, белязала историята на музиката.

Става въпрос за първата винилова плоча, която е издадена през 1948 г. в САЩ и е с концерта в ми минор от Менделсон в изпълнение на цигуларя Нейтън Милстейн с Нюйоркската филхармония. Дългосвирещата плоча позволява да се запишат по-дълги композиции, като променя начина, по който слушателите се любуват на музиката. „Появата на дългосвирещата плоча на бял свят е голяма крачка напред за звукозаписната индустрия и слушателите – заяви Линехан. – По-рано е можело да се слуша запис с времетраене едва около 3 минути от едната страна на плочата, а с появата на дългосвирещата плоча вече може да се слушат композиции с времетраене 20 минути поради по-бавните й обороти на въртене. Това означава, че от едната й страна може да се запише цяло произведение класическа музика или плочата да включва няколко песни“.

В четвъртък се навършват 70 години, откакто „Кълъмбия рекърдс“ въведе в употреба дългосвирещите плочи. По този повод компанията „Хиз мастерс войс“ съвместно със „Сони класикъл“ произведе 500 копия на плочата със записа на концерта, предназначени за феновете, като едно от копията бе дарено на архива на Британската библиотека.

 
 

Емил Чоран: „Животът е абсурд. Узаконен абсурд. Позволен абсурд“

| от chronicle.bg |

За някои той е един от най-разрушителните мислители на времето си – Ницще на ХХ век, но по-мрачен и с по-отявлено чувство за хумор. Много, особено младите, го възприемат като опасен лунатик. Според други, той е просто безотговорен чаровен младеж, който не представлява опасност за никого, освен за себе си. Когато книгата му за мистицизма отива за печат, печатарят (добър и богобоязлив човек) отказва да я докосне. Измива си ръцете и авторът е принуден да публикува труда си на собствени разносни.

Кой е той? Той е Емил Чоран.

Роден е през 1911 г. в Рашинари – малко село в Карпатите, в Румъния. Отгледан е от баща, който е православен свещеник, и майка, склонна към депресивни състояния. Пише първите си книги на родния румънски език, някои от които са  колекции от кратки есета, други са афоризми. Още от млад страда от безсъние. Учи философия в Букурещ, а после става известен наравно с други румънски интелектуалци като Мирча Елиаде и Йожен Йонеско.

Пристига в Париж през 1936 г., но продължава да пише на румънски до началото на 40-те години. Скъсва окончателно връзките си с родината през 1946 г. В Париж много малко хора говорят румънски, затова започва да пише изцяло на френски своята книга, която след много редакции се появява на бял свят под името „Трактат за разлагането на основите“ (А Short history of Decay). В нея, и в следващите си книги, той се посвещава на собствените си трайни обсесии, които го свързват френските моралисти и го отдалечават от румънската народопсихология.

При Чоран противоречието вътре в нас не е слабост, а знак, че умът е жив. Писането не е, за да убедиш някого или да задържиш вниманието му, дори не е свързано с литературата. То е акт насочен към самия те – средство да се събереш след лично бедствие, да се спасиш от суровостите на живота, да се примириш или да улегнеш.

В  разговор с испанския философ Фернандо Саватер , Чоран казва: „Ако не пишех, щях да стана убиец.“ Писането е въпрос на живот и смърт. То може да направи живота много по-лек. Ето няколко цитата от Чоран (починал на днешната дата през 1995 г.), които са достатъчни, за да убедят дори скептиците в силата на неговите думи:

Romanian writer Emil Cioran

„Книгата е отложено самоубийство.“

„Наблюдавам с ужас как омразата ми към хората отслабва, а тя бе последната ми връзка с тях.“

„Продължаваме да обичаме. Все пак! Да това „все пак“ покрива Безкрая.“

„Еволюция в наше време: Прометей сигурно ще бъде депутат от опозицията“

„Човек забравя болката,но никога унижението.“

„Ако Ной притежаваше дара на пророк, сигурно би издънил ковчега.“

„Откажем ли се от настоящето заради миналото, нашият живот заприличва на безполезен сън. На сбор от сенки, залези и призраци.“

maxresdefault

„Като човек, роден на този свят с обикновена душа, аз си поисках друга душа – от музика – и така започнаха моите невъобразими мъки.“

„Докато ти си до такава степен недоволен от себе си, още не всичко е загубено.“

„Безброй са мерките на обществото срещу мизерията; и нито една срещу бедността. Така върви човечеството: шепа богаташи, малко просяци и милиони, милиони бедни.“

„Душа без музика е красота без меланхолия.“

„Животът е абсурд. Узаконен абсурд. Позволен абсурд.“

emil-cioran

„Който успее да победи страха, може да се счита за безсмъртен.“

„Един от изворите на нашето нещастие е желанието ни да рушим и да даваме воля на престъпните си желания.“

„Страданието на другите може да ни ангажира най-много четвърт час.“

„Прозорливостта може да бъде присъща на всеки човек, който се чувства нещастен.“

„Умората от света често приема религиозна форма. Господ е море, в което сме готови да се потопим до забрава. По този начин ние бягаме от своята индивидуалност, от своето съществуване.“

97119c1ef0e7e05f87b5b93b4ab51be6

„Ако можехме да видим през очите на другите, сигурно бихме изчезнали веднага от този свят.“

„Зареем ли се из мъглата на спомените, значи страдаме. Споменът е вид отрицание, а когато е хипертрофирал – това вече е неизлечима болест.“

„Когато не можеш да спасиш душата си, се надяваш, че поне ще спасиш името си.“

„Едно богатство, което ни принадлежи: часовете, в които не правим нищо. Тъкмо те ни формират, превръщат ни в индивидуалности.“

„Само едно нещо може да докаже, че сме разбрали всичко: плачът без повод.“

 
 

Клеър Фой не прилича на себе си в трейлъра на „The Girl In The Spider’s Web“

| от chr.bg |

Sony Pictures пусна трейлъра на „The Girl in the Spider’s Web“, в който Клеър Фой играе Лисбет Саландер пушещата и караща мотор героиня от романа в три части Millennium на Стиг Ларсън. Ролята на пънкарката идва след като Фой игра кралица Елизабет II в „The Crown“, за което спечели Златен глобус и беше номинирана за Еми.

Според трейлъра Саландер е част от движението #TimesUp – „жената, която наранява мъже, които нараняват жени“. Тя спасява една дама от юмруците на гаджето й като го провесва за краката, разкрива изневерите и побойщата му и за наказание прехвърля всичко, което има, в сметките на неговите жертви. Саландер обаче не е перфектна и някой, когото не е успяла да спаси, скоро й задава въпроса: „Никога не успях да разбера – защо помогна на всички, но не и на мен?“

Фой не прилича на себе си в тази роля – с изцяло черен гардероб, пиърсинги и разбира се, татуировка на дракон.