Язидите – бежанци в Кюрдистан, се мъчат да надвият отчаянието и глада

Десетки язиди, избягали от джихадистите, са намерили убежище в Иракски Кюрдистан. Замаяни от преживените ужаси, изнемогващи от глад в мизерните условия, някои обаче се питат дали смъртта не би била по-милостива. Тези язиди – главно деца, са успели да стигнат до сравнително сигурния Кюрдистан, но са изгубили всичко – близки, дом и каквото друго са имали на света.

Малката Алиа е на четири годинки; тя седи в скута на майка си и хленчи – гладна е. Алиа, тримата й братя и сестри, майка им Хазика и баба им са открили заедно с други семейства подслон в изоставен строеж недалеч от Дахук.

Местните обитатели са събрали за бежанците дюшеци и провизии. Храната обаче не стига за изселените, които стават все повече. Ядат само веднъж дневно, нямат и достъп до медицински грижи. Все пак Алиа и нейните близки имат повече късмет от баща й, Нуейл Касем Мурад. Овчар по занаят, той е бил пленен от джихадистите на „Ислямска държава“ (ИД), нападнали на 3 август Синджар и други местности в северната провинция Ниневия, където живеят доста хора от язидското кюрдоезично малцинство, смятани от ИД за „еретици“. “

По-добре да си бяхме умрели у дома“, заявява 25-годишната Хазика. Младата майка се мъчи да запази спокойствие, но избухва в сълзи насред интервюто.

„Децата видяха всичко“

„Децата видяха всичко – там в планината Синджар. Цялата касапница, обстрелите“, разказва тя.
В бягството си от настъпващите джихадисти хиляди язиди се изкачиха в планинския масив Синджар над едноименния град.

Тези мирни жители обаче бързо схванаха, че това временно убежище всъщност е смъртоносна клопка – останаха над 10 дни под обсадата на джихадистите, без вода и храна под изгарящия летен зной. Много семейства успяха в крайна сметка да слязат от планината и да стигнат до Кюрдистан.

„Тук сме на по-сигурно място, но изгубихме всичко. Къщите, дрехите, парите, златото – всичко“, споделя с треперещи устни Хазика. „Милостта на Аллах – само тя ни спаси. Никой тук обаче не направи нищо за нас“, добавя жената.

„Децата питат за баща си. Животът ни малко по малко става по-труден всеки ден. А какво ще правим, като дойдат зимата и студовете?“, пита тя. Десетки язиди са намерили подслон в недостроената пететажна сграда. Семействата им са скупчени на долните два етажа.

Няма стени, няма тоалетни. От партера нагоре води само една паянтова дървена стълба.

„Това е нечовешко“

Лауи – петгодишният син на Хазика, ме гледа с подути очи, зачервени от пясъка и прахта, които изпълват временното им убежище. „Толкова сме плакали за децата, че си изплакахме очите“, отронва Самир Даруиш – училищен директор, също бежанец, укрил се в сградата.

Някои от децата вече се разболяват, обяснява слабият мъж с къса черна брада. „Това е нечовешко“, възмущава се той. След няма и две седмици много деца би трябвало да тръгнат пак на училище. Надали обаче ще има нова учебна година, добавя Даруиш.

Деветгодишната Далиа, с две розови понита на тениската си, иска пак да види другарчетата си от училище. Не знае обаче къде са днес повечето от тях. „Завършила съм първи клас. Много обичам да ходя на училище, но тази година май няма как“, казва тя.

Настъплението на джихадистите в Ниневия – провинция, граничеща с Дахук, прати 200 000 души да бродят из пътищата. Съдбата на хиляди, неуспели да избягат, остава неизвестна: жените и децата може да са отвлечени, а мъжете – убити.

Много хора, пропъдени от домовете си, живеят днес в нехигиенични, зле оборудвани лагери. Някои са намерили „убежище“ под мостове, други – в училища или строителни обекти.

С БТА