shareit

Ясен Савов открива изложба с фотографии от Инстаграм

| от chronicle.bg |

Синът на известния художник Сава Савов за две години стана един от най-известните българи в социалната мрежа

Един от най-популярните българи в Инстаграм – Ясен Савов, който може да се похвали с над 100 000 последователи, открива експозиция със снимки от социалната мрежа. Най-успешните си кадри, удостоени с международни награди в Инстаграм, за пръв път ще излязат от виртуалното пространство, за да бъдат подредени в галерия.

Изложбата „Инст@моменти“ се открива на 10 декември в Towers Gallery в Sopharma Business Towers. Там ще бъдат подредени над 30 платна с арт-фотографии. Малка част от кадрите може да разгледате в галерията горе.

Ясен Савов е син на покойния български художник Сава Савов. Завършил е Национална художествена академия, 15 години е работил като графичен дизайнер. С фотография се занимава от 2 години, в които успява да събере голям брой последователи в Инстаграм (с изключение на Григор Димитров повечето български знаменитости могат да се похвалят със средно 20-50 хил. последователи). Снимките на Ясен са като картини, ярки и живописни.

Може да видите изложбата „Инст@моменти“ до 15 декември.

 
 
Коментарите са изключени

Магистралата на смъртта – най-жестоката бомбардировка на американски ВВС

| от |

Преди САЩ да се намеси в конфликта между Ирак и Кувейт, армията на Саддам Хюсейн се смята за 4-тата най-голяма в света. На 2 август 1990 г. иракската армия преминава границите на Кувейт и възнамерява да остане там близо седем месеца. В резултат на тези действия ООН автоматично се активира и подготвя за ответен удар, възползвайки се изцяло от американската военна индустрия, предвождана от Буш.

Kuwait_burn_oilfield

Снимка: By Jonas Jordan, United States Army Corps of Engineers – http://www.hq.usace.army.mil/history/Kuwait_burn_oilfield.jpgDescription & related images, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2246151

Легендарни са снимките, в които иракски войници палят 600-те петролни кладенеца на Кувейт, преди да напуснат страната и да се оттеглят. Повод за конфликта е обвинение, че Кувейт използва нефта на Ирак след като копае доста по-сериозно . Според други източници решението е взето много по-рано от Саддам. Преди намесата на ООН, иракската армия наброява около 350 000 души. Два дена са необходими за абсолютна доминация над кувейтските сили, които смело бягат към Саудитска Арабия и започват да търсят помощ от своите партньори. След няколко дена Саддам Хюсейн обявява Кувейт за 19-тата провинция на Ирак.

Саддам няма особени успехи, когато светът тръгва срещу него и бавно и сигурно е принуден да оттегли армията си. На 24 февруари е ударен по въздух, земя и вода и след 100 часа става ясно, че не може да отвърне на огневата мощ. Само 2 дена по-късно ще стане ясно, че иракската армия ще се оттегли, но няма да се съгласи с резолюцията на ООН. Най-вероятно никой не е подозирал колко военна техника е присъствала в Кувейт, но когато цяла орда от машини излизат на магистрала 80, композицията може да се забележи дори от въздуха.

DESERT STORM

Снимка: By PHC HOLMES, US Navy – Still Asset Details for DNST9208000, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9876647

Армията на Саддам има за цел да се укрепи в Башра. Малко е спорно дали е редно да се напада оттегляща войска, след като очевидно военните действия приключват. Според някои, оттеглянето не означава предаване и приключване, а само възможност за бъдещо нападение. Тази логика се използва от американските ВВС, когато стават свидетели на оттеглящата се армия. Ескадрила от A-6 Intruder се спускат на магистралата и с помощта на клъстарни бомби започва да неутрализира танковете.

gettyimages-541254776-594x594

В следващите 10 часа конвоят е бомбардиран и нападан с различно оръжие. Напускащата армия не може да отвърне на удара и голяма част от войниците напускат машините си, защото не искат да бъдат погребани в тях. Американските пилоти споделят, че проведената мисия не представлява нищо по-различно от стрелба по мишени. Машините, които успяват да оцелеят, по-късно са посрещнати от наземните сили. Танковете, които предпочитат да минат през пустинята са ударени индивидуално. Журналистът Робърт Фиск по-късно ще разкаже, че по тази магистрала е изгубил бройката на труповете, които са захвърлени в пясъка. Стотици тела са намерили смъртта си за 10-часовата бомбардировка. Според изследване от 2003 г. повече от 10 000 души са посрещнали гибелта си. Оцелелите се опитали да се скрият в близките блата, но просто са удължили живота си с няколко часа.

Sole_of_shoe_at_Highway_of_Death_in_Iraq

Снимка: By Christiaan Briggs – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=87805

На магистрала 8 ситуацията е малко по-различна и унищожените машини са около дузина. Причината е, че AH-64 Apache не е въздесъщ.
След като светът вижда демонстрираните способности от американските ВВС и освен това осъзнава, че нападението е извършено върху оттегляща се армия, започват да излизат различни мнения относно поведението и своеволията на САЩ. Според някои, иракската армия е изпълнявала сподогба 660 от резолюцията на ООН. Според други данни във военната колона присъствали и взети кувейтски заложници, сред които има жени и деца. Американският министър на правосъдите Рамзи Кларк ще сподели, че тази атака нарушава трета точка от Женевската конвенция, където се забранява нападение и убиване на войници, които не се сражават.

Demolished_vehicles_line_Highway_80_on_18_Apr_1991

Снимка: By TECH. SGT. JOE COLEMAN – http://www.airforce-magazine.com/MagazineArchive/Pages/2011/January%202011/0111storm.aspx, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1068196

Това изпълнение влиза в секцията „Военни престъпления“ и се разглежда от международен военен трибунал. Журналистът Сиймор Хърш допълва историята, след като вижда как около 350 невъоръжени иракски войници бягат при проведена атака на магистрала 8 стават жертва на огън от група американски Bradley. В отговор американското разузнаване споделя, че врагът е стрелял първи, но истината е, че липсват каквито и да е доказателства. Преди да се появи американската военна полиция, която да пази отломките, жители на Саудитска Арабия вече събират захвърленото оръжие по земята, то по-късно ще се продава на черния пазар.

IrakDesertStorm1991

Снимка: By DoD photo by Staff Sgt. Dean Wagner – http://www.dodmedia.osd.mil, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1502189

Генерал Норман Шварцкоп обяснява, че дава нареждане за стрелба, защото не можел да позволи на иракските войници, известни като убийци, изнасилвачи и престъпници да напуснат толкова лесно. Разбира се, генералът никога няма да каже, че за първи път има възможност да извади толкова сериозно количество неприятелска военна техника от строя. Кейт Ади от BBC по-късно ще обясни, че ако стрелбата е извършена срещу войници, защо скитниците вадят от овъглените коли четки, кукли и други домакински уреди? Нима това е бил военен арсенал?

 
 
Коментарите са изключени

Бурното развитие и неточности на календара ни

| от |

Древните египтяни знаели, че за да се изчисли точно една година, е необходимо да се отбележи как са разположени звездите на небето в даден момент. По-конкретно, египетските жреци използваха Сириус, за да предскажат наводнението на Нил всяка година, което им даде вид, че могат да предсказват това събитие. Изучаването на Сириус също даде възможност на египтяните да станат първата цивилизация, преминала от лунен към слънчев календар.

Древните вавилонци използвали лунен календар, а и до днес мюсюлманските и еврейските календари са базирани на Луната. Хубаво, ако обичате традициите, но използването на лунен календар също има и един основен проблем. Лунният месец е 29,5 дни, което означава 12 лунни месеца са 354 лунни дни, което е около 11 дни по-малко от слънчевата година. За да разрешат този проблем, някои лунни календари добавят от време на време по един допълнителен месец, за да компенсират изгубения период. Това, например, е начинът, по който се процедира с еврейския календар.

Проучването на Сириус от египетските жреци обаче им позволи да преброят точния брой дни в една слънчева година. След това те подреждат лунните месеци в интервали от 12 месеца, като всеки от тях е 30 дни, а в края на годината се добавят още пет.

И с това изглежда въпросът е приключен, но има още един проблем – на всеки четири години Сириус се появява ден по-късно. Причината за това е, че слънчевата година в действителност е 365 дни и 6 часа, което обаче египтяните никога не взимат предвид, въпреки че го знаят. Така се оказва, че слънчевият календар пак дърпа назад като лунния, само че с много по-бавни темпове.

По времето на Римската империя при Юлий Цезар, календарът, който на този етап не е синхронизиран с около три месеца, вече има страхотна нужда от настройване. С помощта на Созиген, известен астроном от Александрия, Юлий Цезар стартира нов календар на 1 януари 45 г. пр. н. е. – календар, който е най-близо до слънчевата година от всеки от предшествениците му. Той става известен, разбира се, като „Юлиански календар“.

Созиген информира Цезар, че действителната продължителност на слънчевата година е 365 дни и 6 часа, както са знаели египетските свещеници. Астрономът смята, че логичното решение е просто да се добавя един ден към февруари, най-късият от римските месеци, всяка четвърта година. Това компенсира разликата – и така с тази хитра идея се ражда високосната година.

Този календар бързо се разпространява в цялата Римска империя, а също така се ползва и от цялото християнство през векове. И все пак, отново се появи грешка. Оказва се, че слънчевата година всъщност не е 365 дни и 6 часа, всъщност е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Тази разлика се натрупва само до един ден на всеки 130 години, но тук говорим за хилядолетия, така че отново има значение.

Към 16 век на пръв поглед незначителният проблем в изчисляването на слънчевата година с 11 минути и 14 секунди по-къса отколкото е, довежда до около 10 дни разлика между календара и реалната слънчева година. Това създаде особен проблем около равноденствията, които настъпваха 10 дни по-рано от отбелязаното в календара.

Григорий XIII

Очевидно трябваше да се направи нещо и затова папа Григорий XIII помоли Христофор Клавий, йезуитски астроном, да му помогне да реши проблема. Бързо откривайки, че въпросната грешка възлиза на 3 дни за период от 400 години, той измисли блестящо решение.

Гениалният астроном дава предположението годините, завършващи през 00 от този момент нататък да бъдат високосни, само ако се делят на 400. По този начин се премахват три високосни години на всеки три века, което дава лесно решение на проблема.

Предложението, кръстено на папата, който наема астронома, а не на Христофор, е пуснат в употреба в папските държави през 1582 г. Григорианският календар бързо е приет от Испания, Португалия, Франция и италианските държави още на следващата година.

Това беше време на големи религиозни катаклизми в Европа и много от протестантските държави не бързаха да признаят, че епископът на Рим е прав за каквото и да е. Лютераните в Германия най-накрая приеха промяната през 1700 г., докато Великобритания я отлага чак до 1752 г. Въпреки че към този момент Великобритания е натрупала вече значителната разлика от 11 дни, много хора протестираха бурно при приемането на коригирания календар.

Русия не приема Григорианския календар чак след руската революция през 1917 г. Дори през 1908 г. руският олимпийски отбор пристигна с 12 дни закъснение на Олимпиадата в Лондон заради нея.

По-нататъшният технологичен напредък през 20-ти век направи възможно още Григорианския календар да стане още по-точен. Например, беше предложено, че за да се поправи още по-малка неточност в него, един ден трябва да се добавя на всеки 3,323 години, а годините, които се делят на 4000, няма да бъдат високосни.

 
 
Коментарите са изключени

Модни хроники: Защо се поставят копчета на ръкавите на ризата

| от |

В света на модата се крият доста странни и не толкова конвенционални решения, за които човек може да се зачуди. Преди известно време разказахме историята на чоукъра и неговата основна функция. Макар и този атрибут да се обвързва по една или друга причина с най-древната професия на света, някои други легендарни добавки в облеклото също пазят своите пикантни тайни. Мъжкият свят на модата не прави изключения в този случай. Ето защо обръщаме внимание на мъжката риза и всички копчета по нея.

Първата открита риза е ленена и е била носена в Египет. Датира от около 3000 века пр. Хр. и е открита в гробницата на Таркан. Преди XX век, ризата е била известна и използвана предимно за долна дреха и бельо.

В средновековието ризата е била видима само при онези хора с по-скромна професия – овчари и други. Затворниците също трябвало да носят ризи. През XVII век вече разкрива малко повече кожа и това дори се смята за лек еротичен мотив. През XVIII век Йозеф Струт официално заявява, че онези мъже, които отиват в спалнята без риза, нямат никаква култура. Преди XX век ризата се е смятала за облекло на ниската класа и едва по-късно започва да се смята за допълнение на официалното облекло.

Хана Монтежю е друга иноваторка в съвременната история на ризата. Тя решила, че вместо да пере цялата риза, може да сваля само яката, която най-често се цапа и да спести допълнително гладене, препарат за пране, време, но за по-голяма жалост на всички останали и синтезираните аромати. Копчетата датират горе-долу от същия период. Индусите са ги използвали още през 2800-2600 г. пр. Хр. и не трябва да забравяме, че в Древен Рим се използват от 2000-1500 г. пр. Хр.

Индусите използвали миди, за да изградят копчетата, които могат да помогнат за затварянето на една дреха. Макар и първоначалното приложение да е било изцяло като допълнителен орнамент върху облеклото. Едва през XIII век в Германия започват да се използват по предназначение. През XVII век вече са били метални, както най-често ги познаваме. Пруският крал Фридрих II имал много сериозен поглед за своята армия.

Той искал неговите войници да не бъдат само средство за влияние на бойното поле, но също така да имат реноме на бойното поле. Проблемът е, че редовият войник никога не може да бъде особено красив. Първо е напълно нормално да се цапа, кърви и поти, а в следствие на различни фронтови заболявания, няма как да се запази официален етикет. Разбира се, офицерът на фронта има съвсем различна и далеч по-красива визия, но той също влиза в бой, както се досещате. Всяко едно сражение взимало своето и причинявало доста сериозни главоболия на бойците.

gettyimages-3159407-594x594

В края на деня, когато битките приключат, всеки войник е скривал умората и мръсотията, използвайки своите ръкави – понякога на униформата, друг път на палтото. Фридрих дълго размишлявал по този казус и накрая стигнал до най-доброто възможно решение – да зашие ръкави! Пруският владетел обаче имал важна стратегия за копчетата – трябвало да бъдат релефни. По този начин при обичайната армейска практика, войникът ще одере лицето си и ще си причини болка.

Съответни се решават всички проблеми от самото начало. Наполеон също е вярвал, че стилът на войниците му трябва да бъде безупречен, но също така не искал половината да бъдат раздрани покрай лицето. Неговата иновативна идея била малко по-либерална. Той наредил на шивачите да направят ризите с малко по-дълги ръкави и разбира се, да разполагат с копче. Мотивът на тези действия бил обвързан с идеята, че ако има бърсане, ръкавът може да се прегъне и закопчее с копчетата, запазвайки по-чист вид. Впрочем неговите армейци често използвали ръкавите вместо носна кърпичка, което определено не може да се

За съжаление няма особени гаранции, че горната история е истинска, съществуват и други версии, че копчетата и ръкавите са добавени просто като форма за лукс, но имайки предвид произхода на ризата и като цяло разпространението ѝ като всекидневно облекло, можем да бъдем сигурни, че тази одежда пази своите тайни. А и нека бъдем откровени, виждали ли сте дете, което поне веднъж да не е използвало този толкова добре познат навик. Освен поставянето на по-луксозни ръкавели, копчето на ризата може да пази точно тази история.

 
 
Коментарите са изключени

Как един художник си отмъсти за безразличието на критиката

| от |

Хан ван Меегерен е роден през 1889 г. и развива интерес към живописта още много млад. Симпатиите на младежа обаче не са подкрепени от баща му, който спира артистичното развитие на ван Меегерен като се опитва да го насочи към архитектурата. Неразколебан, Хан срещна Бартус Кортелинг – учител и художник, който по-късно ще стане и негов ментор – в училище.

Кортелинг обичаше картини от Нидерландския златен век и вероятно тази му любов се прехвърля и на ван Меегерен. Като особено заклет фен на Йоханес Вермер, Кортелинг показа на протежето си как Вермер смесва боите си – урок, който ще има голямо (огромно!) влияние върху живота на амбициозния художник по-късно.

Все пак бащата на ван Меегерен не е особено запален от идеята синът му да става художник и затова го изпраща да учи в Делфт, за да стане архитект. Но за негова жалост най-вероятно не знае, че Делфт е родния град на Вермер (цялото име на ментора е Йоханес Вермер ван Делфт). Ван Меегерен се оказва не лош архитект, но сърцето му все още е настроено към рисуването. Той продължава с уроците си по рисуване и никога не взима последния си изпит, който би му позволил да стане архитект. Вместо това той се мести в художественото училище в Хага през 1913 г. Същата година получава и златен медал от училището си в Делфт за картината си „Изследване на интериора на църквата Сент Лорен“.

St Lawrence's Church, Evesham (5143)

Църквата Сент Лорен, която Меегерен рисува.

Ван Меегерен направи първата си изложба от (законни) картини през 1917 г. и те се оказват доста популярни сред критиците. С течение на времето обаче той започна да привлича все по-малко внимание. Критиците по това време клонят към по-напредничавите и смели художници като кубистите и сюрреалистите – те отбелязват, че ван Меегерен няма какво ново да предложи, тъй като е съсредоточен само върху миналото. Преобладаващото мнение за него е, че е неоригинален и просто „копира“ без реално да има толкова талант, колкото големите художници, живели преди него.

През 1945 г. ван Меегерен пише:

Изпаднал в състояние на тревожност и депресия поради оскъдната оценка към моята работа, аз реших един съдбовен ден да си отмъстя на изкуството, на критиците и на експертите като направя нещо, което светът никога досега не беше виждал.

Това „нещо“ се оказа „перфектната фалшификация“. Ван Меегерен реши да покаже на света, че е точно толкова добър, колкото старите художници, като рисува картини, които след това представя за оригинали на същите тези стари художници. Като междувременно изкарва и доста пари от това.

Cropped version of Jan Vermeer van Delft 002

Йоханес Вермер

Беше му най-лесно да започне с Вермер – вече имаше базови познания за него от ментора си, а също така Вермер е и добра мишена, защото през живота си е направим само около 35 картини – едва една десета от средното количество на съвременниците му. Това означаваше, че историците на изкуството непрекъснато търсят неоткрити негови картини. Тази тяхна увереност, че би трябвало да има още ще помогне да повярват, че това, което им дава Меегерен, действително са нови произведения, дори и да са фалшификация.

Ван Меегерен е доста внимателен фалшификатор. Той прави изчерпателно проучване на Вермер и неговите картини, купува автентични негови платна от 17 век и прави боите си, както той ги е правил. Най-големият му проблем бе да успее да направи картината така, че да изглежда все едно е на 300 години. На маслените бои им трябват десетилетия, за да изсъхнат напълно, което означава, че фалшификатите му могат да бъдат разкрити в момента, в който някой ги докосне. Затова той е принуден да експериментира малко с изначалните техники на Вермер за смесване на боите и колко време точно да пече картините си във фурната. Повечето от картините или изгарят, или се стапят, но Меегерен най-накрая открива, че като приложи фенол формалдехид върху картината, това ще накара боя да се втвърди. А след като я изпече произведението, остава само го натъркаля с цилиндър, за да накара боята да се напука и така да я направи напълно.

След като целият този процес по създаване на достоверно застарена картина вече бе усъвършенстван достатъчно, ван Меегерен се изправя пред още една пречка: самото съдържание на картините. Отначало той рисува неща като тези, които Вермер е рисувал, но скоро установява, че експертите ги преглеждат твърде внимателно и откриват малки разлики. Затова в крайна сметка рискува и рисува нещо съвсем различно от това, което е рисувал Вермер, но все пак с неговия стил.

EmmausgangersVanMeegeren1937

Резултатът е милиони долари направо в джобовете на ван Меегерен. Той пробива на пазара с „Христос в Емаус“ – тя е по-голяма от всичко, което е правил Вермер, и освен това е на религиозна тематика, което също не беше типично за художника. Но историците на изкуството от известно време смятаха, че Вермер би трябвало да е рисувал нещо като „Христос в Емаус“ и съответно нямаха търпение да повярват, че картината наистина е негова.

Той дори успява да заблуди Авраам Бредиус, историк на изкуството, който има репутация на дълбоко запознат с творчеството на Вермер. Бредиус написва статия на тема „Христос в Емаус“, като казва:

Това е прекрасен момент в живота на един любител на изкуството, защото той изведнъж се сблъсква с неизвестна досега картина от велик майстор, недокосната, върху оригинално платно и без никаква реставрация, точно както напусна ателието на художника! И каква картина само!… Склонен съм да кажа шедьовъра на Йоханес Вермер…

Ван Меегерен продължава да изрисува картини с религиозна тематика и те продължават да бъдат приемани и консумирани от любителите на изкуството. Към момента, в който е разкрит, той вече е направил около 30 милиона долара с фалшификатите си (около 400 милиона долара днес). За съжаление невероятният му успех в крайна сметка причинява и края на кариерата му.

По време на Втората световна война Херман Гьоринг – „вторият човек в нацистка Германия“ – разменя 137 картини за фалшификацията на ван Меегерен „Христос с жената в прелюбодеяние“. За съжаление на ван Меегерен, Гьоринг пази щателни документи относно транзакциите си. В края на Втората световна война името на художника вече е свързано с това на Вермер и той е арестуван през 1945 г. за „сътрудничество с врага“.

Обвиненията може да са стигнат до смъртна присъда за Меегерен и затова той е принуден да признае че е фалшификатор. Затова поема отговорност за картината на Вермер, която Гьоринг купува, заедно с още пет картини на Вермер и две на Питър дьо Хугс, всички от които са „открити“ след 1937 г. Същисаната съдебна зала го кара да нарисува още една фалшификация пред тях, за да докаже твърденията си, и когато Меегерен преминава този тест, обвиненията му бяха променени на фалшификация и съответно е осъден само на една година затвор, което е минималната присъда за подобно престъпление.

Вместо да осъди ван Меегерен, холандската общественост до голяма степен го възхвалява като герой. По време на съдебния процес той се представя като патриот – в края на краищата той бе осигурил 137 картини, които Гьоринг незаконно иззема, като измами известния нацист да си мисли, че купува истински Вермер. Както сам ван Меегерен казва: „Как един човек може да демонстрира своя патриотизъм, любовта си към Холандия, повече от мен, който измами големия враг на холандския народ?

Ван Меегерен никога не излежава едната година затвор, която му дават. Той почива от сърдечен удар два месеца след двугодишния си изпитателен срок. До края той вярваше, че скоро след като умре, името му ще бъде забравено и картините му в крайна сметка ще бъдат запомнени като истински Вермери.

 
 
Коментарите са изключени