Япония раздава (почти) безплатни къщи

| от chronicle.bg |

Безплатни къщи може би звучи като измама. Япония обаче има необичаен имотен проблем: има повече домове, отколкото хора, които да живеят в тях. През 2013 година държавата има 61 милиона къщи и 52 милиона домакинства. И ситуацията само ще се влошава.

Населението на Япония се предвижда да намалее от 127 милиона на 88 милиона до 2065 година. Младите напускат провинция, за да работят в големите градове. Резултатът е опустели къщи, известни като „акия“.

japan-houses-02h

До 2040 година се очаква почти 900 градове и села из Япония да не съществуват повече. Окутама е един от тях. В този смисъл раздаването на къщи е опит за оцеляване. Градът е на 2 часа с влак от неоновия натоварен център на Токио. През 60-те има населени от около 13000 души, както и солидна дървопреработвателна индустрия. След разрастването на вноса и намаляващото търсене на дървен материал, младите хора вече напускат града и днес населението е около 5200.

Държавата също така дава субсидии за ремонт на домовете.

181122142053-04-japan-vacant-house-super-169

За да получите къща обаче трябва да сте под 40-годишен или да сте двойка с дете под 18 години и единия от вас да е под 50 години. Също така трябва да сключите договор, че ще се установите в града за постоянно и ще инвестирате в дома си. Къщата също така идва със символичен (за къща) наем от около 500-600 лева. Ако живеете в нея около 20 години, тя автоматично ще стане ваша. В случай, че постоянно жителство не ви устройва, можете директно да си купите акия за символична сума. 

В Окутама има 3000 дома, 400 от които са свободни. Само половината от тях стават за пребиваване, другата половина или са прекалено стари, или са построени на места с риск от свлачища. През правителството прие закон, с който да налага санкции на хората, които оставят къщите си празни и така да ги насърчи или да ги съборят, или да ги обновят. За сега властите са намерили живущи за 9 къщи. Те идват от места като Ню Йорк и Китай – системата не е валидна единствено за японски граждани. Безплатният дом обаче не е достатъчен за едно семейство да се премести. Самото място трябва да предлага начини за икономическа реализация – работни места, а за чужденците начини, по който да се интегрират с местните японци.

Град Камияма в южна Япония привлече повече хора, отколкото загуби през 2011 година. IT компании отвориха офиси там за хората, които искат да избягат от лудницата на града. 

 
 

Как се прави коледен хит?

| от chronicle. bg |

От сензационни класики като „Do They Know It’s Christmas“ от 1989 година до малко необичайните песни като „Killing In The Name“ от 2009 състезанието за коледен хит винаги е било разнообразно. Но как точно се прави коледен хит?

Екип експерти от британски музикален лейбъл смятат, че са открили печелившата формула. Те я създават след като анализират коледни хитове от последните 50 години и определят характеристиките им.

Според получената информация, песента трябва да бъде 3 минути и 57 секунди, в тоналността сол, темпото трябва да е 114 bpm, а самата песен да се изпълнява от 27-годишен солов изпълнител. Също така голяма част от коледните песни са били балади, а половината са кавъри.

И нещо забележително – почти всички песни са били за нещо друго, а не за Коледа. 

„Мисля, че сме далече от алгоритмичното създаване на коледен хит“, казва Хауърд Мърфи, основателят на лейбъла. „Но определени характеристики наистина правят песента по-лесна за приемане.“ Той също така сподели, че „Always On My Mind“ Pet Shop Boys (която е на върха на празничните чартове през 1987) е най-близо до иконичния коледен хит.

Това е така, защото е идеалната дължина и тоналност – също така е и кавър. Темпото обаче е 125 bpm, а не 114, и е записано от дует, чиято средна възраст е 31,5 година. „Mary’s Boy Child“ на Boney M идва на второ място.

„Можеш да направиш хит по всяко време на годината. Като сложиш звънчета в началото на една песен, няма да я направиш по-добра, ако вече не е добра“, казва Мърфи.

 
 

Столетник се храни само с мешана скара и червено вино

| от chronicle.bg |

100-годишен мъж дава като причина за дълголетието си това, че ежедневно се храни с мешана скара и пие червено вино. 

Артър Грисбрук живее сам, готви си сам и си чисти сам, а понякога дори се забавлява като свири на обичания си орган. Почти всеки ден Артър си прави мешана скара – пържола, шунка, наденички, яйце, гъби, домати, грах и картофи. Бившият инженер често е определян като години по-млад от настоящата му вековна възраст, а сам той казва, че диетата му – заедно с 2 чаши червено вино на ден – е причината да е толкова запазен, въпреки мнението на докторите.

sei_43147396-2362

 

„Ям и пия каквото ми харесва и хич не ме интересува какво казват така наречените „експерти“. Вярвам в това нещата да се вършат умерено. Повечето пъти на вечеря пия. Дори на моята възраст все още искам да живея възможно най-независимо. С времето гърлото на човек става по-тясно. Мешаната скара обаче е много вкусна, готви се лесно и се яде лесно. Обичам и риба, и картофено пюре, но скарата ми е най-хубава.“

sei_43147579-5503

Артър, който има две внучета, казва, че уникалната му диета го е запазила жив и здрав без никакви здравословни проблеми. Той живее с няколко прости правила:

„Ям каквото си искам, но не прекалявам. Слагам мляко в кафето и ям хляб и масло. Пия по 2 чаши вино с храната и предполагам, че това ми дава достатъчно желязо. чувствам се като в края на 70-те си години, а не на 100. Човек е толквоа стар, колкото се чувства.“

Артър и жена му Лора са били женени 66 години, но за жалост тя почива през февруари 2018. Той участва във Втората световна война като шофьор в Италия и Африка.

„С Лора бяхме заедно 66 години и бяхме много много щастливи. Понякога се натъжавам за света и се чудя накъде ли е тръгнал. Всичко изглежда толкова сложно. Но много би ми се искало едно време да имахме някои от нещата, които имаме сега – като мобилни телефони и компютри.“

Артър прекарва времето си вкъщи и поне веднъж на ден свири на органа си. Той иска да остане възможно най-дълго самостоятелен, а също и да продължава да посещава социални мероприятия и събития.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…

 
 

Леа Седу и Рами Малек в „James Bond“ #25

| от chronicle.bg |

Леа Седу се завръща отново като Маделин Суан в следващия филм за Джеймс Бонд след като участва в „Spectre“. Тя и Бонд може да се изправят срещу персонажа на Рами Малек, който в момента е в преговори да играе антагониста в следващият филм от за агента.

Беше трудно за „Bond 25″ да се задвижи. Първоначално Даниъл Крейг не искаше да участва отново в следващия филм. След това възникват творчески различния между него и Дани Бойл, който в крайна сметка си напуска, а на негово място идва

Кари Фукунага („True Detective“). Именно новият режисьор потвърди завръщането на Леа.

Леа Седу е едва второто момиче на Бонд, което играе в два филма. Първото е Юнис Грейсън, която участва като Силвия Тренч в „Dr. No“, а след това и в“From Russia with Love“. Мод Адамс също се появява два пъти – като Андреа Андерс в „The Man with the Golden Gun“ и след това в „Octopussy“ – но играе различни роли.

CSPJteRWwAA3isF

С Рами нещата още не са сигурни. Ролята на врага на Бонд е много отговорна и съответно се избира много внимателно. Очакваше се Кристофър Уолтс, който игра антагониста в „Spectre“, да се върне, но актьорът не оправда очакванията. Бойл искаше Саид Тагмауи от „Wonder Woman“ за ролята, но плановете му очевидно напуснаха заедно с него. Ако господин Робот вземе ролята, графикът на снимките трябва да бъде съобразен с графикът му в едноименни сериал. Именно там, в ролята си на хакера Елиът в продължение на три сезона (с четвърти и финален, който се снима в момента), Реми показа, че може да играе и мрачни образи.

Малек е първи в списъка с възможности за ролята на Фукунага. Филмът обаче все още няма дори сценарий. Както може да отсъдите по начина, по който го наричаме, няма и заглавие.

„Bond 25″ ще излезе през някъде през 2020.