Вяра, любов и уиски
|
|
Вижте трейлъра на „Вяра любов и уиски“. Млада българка се отказва от приказния си живот в Америка и се връща у дома при своя страстен приятел Вал, който обаче има саморазрушителни навици. Когато съвсем неочаквано в България пристига годеникът ù Скот, тя трябва да избере между уреденото бъдеще, което той ù предлага и обречената любов с Вал.
Видеото показва някои от най-ключовите моменти в историята на Кристина Николова, която на 17-годишна възраст заминава да учи в Америка. Тя споделя, че лентата ѝ разказва за едно от онези познати лета, когато емигрантите се връщат у нас от САЩ, за да се видят с близките си. В ролите Ана Стояновска, Валери Йорданов, Явор Бахаров, Лидия Инджова, Юри Рахнев, Джон Кеблър (John Keabler) и др. – режисьорски дебют за Кристина Николова, която е и съсценарист на лентата с Пол Далио (Paul Dalio).
Премиерата на филма ще е на 1 ноември в „Paradise center“ в София.
Коментарите са изключени
Как Китай сглоби собствен стелт от частите на сваления F-117 над Сърбия
|
|
Първият голям скандал в Студената война идва благодарение на името Франсин Гари Пауърс. Пилотът на самолет U-2, признава, че е работил за ЦРУ, правил е разузнавателни полети, летял е над съветски военни бази и като цяло се надявал, че Съветският съюз няма оръжие, с което да порази самолета. Самопризнанията и факта, че говори пред съветски съд, очевидно показват, че двете сили се въоръжават сериозно. Годината е 1960-а, американската авиация обещава да си вземе поука и бързо започва разработката на друг невидим самолет. Така популярната стелт технология няма да завърши особено добре и само 39 години по-късно, тестовото военно оръжие на САЩ ще докаже, че има някакъв особен авиационен проблем, когато става въпрос за напреднала военна техника. През 1999-а година, югославски военни прихващат легендарния F-117 и решават да тестват неговата „невидимост“. На някои от частите после цъфват надписи като „Извинявай, не знаехме, че си невидим“, както и „Колумбе, Колумбе, й**ем ти любопитството.“. Точно 2 ракети са били необходими за разчистването на небето.
Близо 12 години след този „инцидент“, Китай показва своя първи невидим самолет или по-скоро започва тестовете. В този момент изплуват и някои много интересни предположения – едно от тях е именно използването на части от свалените изтребители. Според американските разузнавачи, след свалянето на невидимия „Нощен ястреб“, китайски агенти са обикаляли и изкупували за луди пари всеки сувенир, прибран от местен жител.
Снимка: By Petar Milošević – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=74037454
Разузнаването на НАТО признава, че е имало наличие на шпиони, кръстосвали местността и издирвали събрани части от местното население. През 90-те години на миналия век, политическите отношения между Китай и Сърбия са на изключително добро ниво, следователно никой не е имал нищо против събирането на останките от най-добрият самолет на САЩ – колко точно добър може да бъде, след като е свален от най-обикновена ракетна установка, можете сами да прецените.
Белградският музей на авиацията притежава някой друг сувенир като крило и кабина, но това изобщо не представлява интерес за китайците, по-вълнуваща тема са технологии, които предоставят тази невидима протекция от радарите. Китай започна да инвестира все повече в разработката на оръжие и след като през 2010-а година, бюджетът им възлиза на близо 50 милиарда паунда, какво можем да очакваме като сума след още 10 години? На следващата година стана ясно, че Китай вече разработва нов стелт изтребител и започва тестовете, както и изчистването на новата технология.
Същата година стана ясно, че американското правителство съди и инженерът Ношир Гоуадиа, който продава стелт ракетната технология на Китай. През 2011-а година, САЩ продължава да смята, че червената народна армия на Китай е поне с едно поколение назад. Каква е ситуацията днес?
През септември, 2018-а година, Китайското правителство официално съобщава, че е готово да пусне в масово производство разработката на J-20 изтребител.
Снимка: By Alert5 – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52820207
Според източници, китайските инженери най-накрая са успели да намерят решение за двигателите и с новото родно производство, самолетът ще може да лети със свръхзвукова скорост, но без да уведомява близките радари. Основен проблем в проекта до този момент е прегряването на перките на двигателя, които при употреба на термокамера ще помогнат за по-бързото му откриване. Според военния експерт Жоу Ченминг, Китай е разполагал с едва 20 J-20 (през 2018) и това количество изобщо не е достатъчно, още повече, че Южна Корея и Япония получават последно поколение американски F-35.
Не трябва да забравяме, че китайската армия инвестира сериозни суми и в закупуването на руски Su-35 и по този начин заявява сериозно авио позициите си при евентуални военни действия, но нека се върнем към J-20. Редица критици, предимно от американската армия, заявяват многократно, че е почти невъзможно да се обърне технологията на свалените F-117.
20 години по-късно, конструкторното бюро Chengdu вече работи върху създаването на по-къса самолетна база, която би позволила на въпросният невидим войн да излита от самолетоносачи, с което да засили присъствието на военноморския флот. Интересен факт е, че китайският J-15, който в момента е на въоръжение и е взаимстван от Su-33, вече е на повече от 30 години, следователно е време за китайското правителство да направи следваща стъпка към иновацията.
Битката за невидими самолети се оказва интересна ниша. Неофициални снимки на китайски J-20 се появяват в американска база. Според източници, това е реплика на истинския боен самолет, построен изцяло за изучаване на технологията, не е ясно дали лети или не. Отново интересна маневра, особено след горепосочените изказвания.
Снимка: By Alert5 – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52859253
Забавните моменти около раждането на този самолет са обвързани и с други легенди като хакването на Пентагона. През 2016-2019-а година, различни източници смятат именно хакерската война като основна причина за бързите темпове, с които китайската армия и авиация напредва във въоръжаването. Източници като CNBC твърдят, че до 2030-а година, благодарение на хакерските похвати, Китай може да изпревари всички в създаването на изкуствен интелект.
Традицията показва, че никой не е виновен на хората, които не могат сами да защитат своите лични данни, а в този случай, ако Пентагона не може да се справи, кой би могъл? Интересната страна от целият скандал е, че китайските инженери, дори и ако са използвали ценна военна информация от САЩ, не плагиатстват американската технология, а я подобряват. На този етап няма нито един свален или обстойно разгледан J-20. Невидимостта на самолета също е под въпрос, след като през 2018-а година се оказва, че индийските радари успяват да засекат J-20. По-късно става ясно, че пилотите не използват рефлекторите на радарни вълни в мирно време, за да не последват катастрофи.
Интригата става още по-интересна, след като можем да стигнем до заключението, че китайската армия не просто скъсява дистанцията с останалите конкуренти, но вече спокойно можем да допускаме, че ги изпреварва. Военният шпионаж никога не е познавал граници, следователно дали тайните на невидимите самолети идват от хакерски атаки или от възпроизведена американска технология, няма никакво значение. Впрочем, нека не забравяме, че руски учени първи откриват под колко градуса се отразява радиовълната – 90, ако се чудите. Дали Китай ще започне да продава J-20, това също е въпрос, който остава някъде в бъдещето.
Коментарите са изключени
Паула Хитлер никога не разбрала брат си
|
|
През 1930-а година, виенска застрахователна компания решава да освободи една жена от поста ѝ като секретарка. Същата била работлива и кадърна, желаела да се труди и развива, ала въпреки това е освободена. Каква е причината? Фамилията на служителката е Паула Хидлер. Нейният брат променя своето име на Хитлер, а застрахователите изобщо не остават очаровани.
Паула е родена на 21-и януари, 1896-а година. Тя е най-малкото дете в семейството на митничарят Алоис и съпругата му Клара. Родословието на фюрера показва, че Клара е и последната семейна роднина, макар и бащата да има още две деца от друг брак. На 6-годишна възраст, семейството остава без баща. След като финансите са непосилни, майката продава хубавата им къща в Леондинг и ги мести в малко скромно апартаментче в Линз. Семейството живее кротко и икономично, всички се изхранват с пенсията на бащата.
Снимка: By Неизвестен – http://www.auschwitz.dk/Paula.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9485667
Майката Клара се занимава с децата и се стреми да осигурява хубав живот. За съжаление, само 5 години по-късно, Клара също умира. Няколко години по-рано не е обърнала внимание на странна бучка в гърдата си и съответно ракът на гърдата се оказва непосилен за нейния организъм. Тъжният момент е, че лекарят не съобщава това на своята пациентка, а вика малкия Хитлер, който трябва да сподели лошата новина. На 18-годишна възраст, Адолф вече трябва да се грижи за своята 11-годишна сестра. След смъртта на Клара, Адолф заминава за Виена, където се надява да стане добър художник. Неговата сестра остава да живее в семейното жилище. През 20-те години на миналия век, сестрата също се мести във Виена. За разлика от брат си и шумните кампании около него, Паула решава да живее доста по-тихо и скромно.
Почасовата ѝ работа като прислужница и допадала, а понякога дори работила в еврейско общежитие. След известно време започнала да си търси късмета и на позицията за секретарка. Политическите влечения на сестрата са малко известни, но за трупаният трудов стаж в общежитието, никой не можел да си я спомни като човек, отвращаваш се от клиентите и гостите. Паула никога не става и част от партията на брат си. Преди 14 години, изследователи откриват нещо доста интересно – връзката на Паула Хитлер и нейният годеник Ървин Жекелиус. Според архивите, Ървин бил офицер на Третия Райх и един от командващите, изпратили около 4000 човека в газовите камери. Очевидно е имало сериозни интереси, защото Самият Хитлер забранява брака и изпраща годеника на сестра му на източния фронт, където го оставя да умре като военнопленник. Историята за отношенията между Адолф и Паула също са интересни. Жената винаги е знаела какво прави брат ѝ с немския народ, никога не е харесвала политическата му кариера, но въпреки това го обичала.
След преместването на Хитлер във Виена, двамата не се виждали толкова често, но си комуникирали чрез писма. След като е заловена от американската армия през 1946-а година, тя твърди, че няма как да повярва, че родният й брат е дал нареждане за избиването на милиони хора. Командата просто не кореспондира с брата, който някога е имала Паула. Според психолозите, след като родителите умират, Хитлер остава отговорен за живота на сестра си. Както неговият баща го е биел и наказвал, така и той започнал да прилага същото върху сестра си. Оказва се, че все пак, Адолф не е бил изродът, познат на историята днес, той държал много сериозно на дисциплината и по тази причина понякога използвал научените методи на баща си. Резултатът е, че сестра му е получила добро образование. Преди политическата си кариера, Хитлер никога не е проявявал интерес към пенсията на баща си. Впрочем, след като сестра му е уволнена заради роднинската връзка, той продължава да й изпраща пари.
След войната, Паула била задържана от американското разузнаване. Тя споделила, че е обичала брат си и е получавала пари от него, но го виждала по един или два пъти в година за последното десетилетие. Срещата й с Ева Браун е била само един път, когато се запознавали. След освобождаването й, Паула сменя името си от Хитлер на Волф. Работи малко във Виена и след това се мести в Берхтесгаден. Според непотвърдени данни, когато се преместила в Германия, дамата била наблюдавана и пазена от последните оцелели агенти на СС. След войната избягва всякакви контакти с хората. Прекарва останалите си години под радара. Единственото направено интервю е през 1959-а година. Паула умира през 1960-а година на 64-годишна възраст. С нейната смърт приключва и фамилната линия на Хитлер. Неговите полу-роднини също не продължават рода.
Коментарите са изключени
Каква е тайната на Хотел Калифорния
|
|
На 22-и февруари 1977-а година, групата „Eagles“ пуска сингъла „Hotel California“. Песента е истински фурор, но дори и днес, около 42 години по-късно е изключително лесно разпознаваема. Почитателите на групата преследват възможно най-качественото изпълнение, поради простата причина, че групата прави нещо ново на всеки концерт. Аудио производителите използват песента за представянето на висококачествената им продукция, а ако попитате испанските учени – това е една от последните качествени и емблематични песни, продуцирани някога.
Ако има една конспирация покрай тази песен, това е лириката. Дори и сега, докато четете тези редове, можете да попитате някого около вас, каква е точно историята, какво е хотел Калифорния. И до този момент градските легенди добавят съдържание по темата. За няколко години може да сте чували, че това е хотелът, където хората наемали стая, за да се самоубият. Друга версия твърди, че това е поправителен дом, където някога Ал Капоне е имал резервирано място. За някого е любовна история, за други е историята на ада и още много други, сякаш всеки може да използва текста за своята цел и да придава допълнителна стойност.
Снимка: By jeaneeem – https://www.flickr.com/photos/jeaneeem/5271507999/, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46835056
Разбира се, Дон Хейли отдавна е разкрил тайната, както много други и той не е подозирал колко версии ще излязат за тази песен. Още по-странното е, че дори след вдигането на мистерията, легенди и скрити значения продължават да се появяват в мрежата. Сякаш всеки иска да вярва в това, което му допада много. В следващите редове ще разкрием истинската история, ще вдигнем мистерията зад шифъра и ще разберем дали наистина съществува такъв хотел. ,
Пред Daily Mail, всички обясняват, че песента има за цел да начертае баланса между изкуството и комерсиалната музика. Работното заглавие е било „Мексиканско реге“ и най-вероятно сега щяхме да знаем много повече за Мексико от много други страни, вместо това познаваме по-добре х-л Калифорния. Вдъхновението за името идва от хотел Бевърли Хилс, нищо повече. Хитът получава награда Грами през 2016-а година, защото бандата не е присъствала на награждаването през 1977-а година.
Тайната лириките се крие във факта, че всички от бандата искали да напишат текст с множество значения, позволяващ на слушателя да даде пълна свобода на фантазията и да си мисли каквото пожелае. Ето защо и още в първите редове се появява двусмислието:
„On a dark desert highway
Cool wind in my hair
Warm smell of colitas
Rising up through the air“
Въпросните „colitas“ са пустинни растения, които имат забележителен аромат. Магистралите, преминаващи близо до пустините, много често носят това ухание. Според други, това е разговорният мексикански за аромат на изгаряща марихуана – също усещане,което не би могло да се обърка толкова трудно.
„Up ahead in the distance
I saw a shimmering light“
Една от утвърдените градски легенди е, че това е песен за наркотичната зависимост и по-конкретно – хероинът. За други е просто холивудската комбинация от всичко това, а истината е съвсем различна. Когато започват да пътуват по участия, Дон и приятели се транспортирали много често с автомобил. Съответно, след известно време шофиране по тъмните магистрали, хоризонтът започва да проблясва, зад някое друго възвишение се разкрива Лос Анджелис. Гледката кара шофьора да мисли за всичко случващо се там. Няма наркотици, просто един град, който изплува от пустинята.
„My head grew heavy and my sight grew dim
I had to stop for the night“
Комбинацията от ароматни растения, студеният бриз и мракът, са напълно достатъчни, за да изморят всеки шофьор, следователно песента се движи точно по тази ос.
„There she stood in the doorway
I heard the mission bell“
В редовете ще срещате присъствието на жена. За нея не се знае нищо, не се споменава име, тя просто е там, но къде е това там, отново трябва сами да прецените. Защо присъства и камбанен звън? Според различните църковни функции, символът тук насочва слушателя към идеята, че лирическият герой е призован да влезе. Обикновено камбаната се бие като пречистващ звук, но в този случай сякаш трябва да привлече героя в хотела.
„And I was thinking to myself
„This could be Heaven or this could be Hell“
Оригиналният замисъл продължава да прозира през редовете – шоубизнеса може да предложи райски изживявания за някого, но и дяволски мъчения.
„Then she lit up a candle
And she showed me the way“
Отново същата мистична дама, която въвежда. До края на песента няма да разберете коя е тя, но да приемем, че винаги зад всяка велика история има една жена. Да не забравяме, че ако действието циркулира и около наркотичните илюзии няма особена гаранция, че изобщо е видима за околните.
Снимка: By Steve Alexander – originally posted to Flickr as Don Henley, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6757299
Ако се доверяваме на оригиналната идея на авторите, можем да разглеждаме картината и под друг ъгъл – агентката пали свещ, тоест посочва пътя на таланта и го води към охолния живот, сякаш изпълнителят се е доказал и сега ще мине по въпросната пътека.
„There were voices down the corridor
I thought I heard them say“
Изкушението за групата е било да се преместят в Калифорния и да започнат да правят музика. Гласовете по коридора могат да бъдат различни студиа, където точно в този момент се записват песни.
Във втория куплет отново се появява жена, чието съзнание е изкривено от лъскавите бижута, затова в лириката се използва терминът „Tiffany-twisted“. Заможната дама (не тази, която води героя, а друга в бара на хотела) вече е качена много по-високо в йерархията, очевидно е на повече години от така наречените „момчета“, които танцуват около нея, но всички са впити по-скоро в парите, вместо в нейната красота.
„So I called up the Captain
„Please bring me my wine“
He said, „We haven’t had that spirit here since 1969″
Макар и „spirit“ да е синоним на много тежко алкохолно питие, Дон Хейли признава, че за тази лирика ще съжалява цял живот и вече е изморен от обяснения. Истината в този случай е, че барманът е бил впечатлен от доброто отношение на клиента към себе си, а не се оправдава с липсата на алкохол.
„Mirrors on the ceiling
The pink champagne on ice
And she said: „We are all just prisoners here
Of our own device““
Целият куплет е перфектна илюстрация на холивудския живот. Папараците снимат всичко, следователно се крият зад огледалата, розовото шампанско в леда е прикрит синоним на тоновете наркотици, консумирани в Холивуд, а онази мнима приятелка, която в началото посреща, признава, че всички са затворници. Няма бягство от този живот и щом веднъж творецът стане разпознаваем, никога повече няма да намери покой. А завършекът на песента, в който героят бяга и го посреща друг протагонист, който му заявява, че никога няма да може да напусне, практически описва живота на звезда – всеки може да спре участията, но винаги ще бъде разпознаван.
Снимка: By Linc-o – https://www.flickr.com/photos/lincnesh/4596803323, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46831107
Съчетанието между пируващите хора и опита да се избяга от тях, описват с хирургическа точност всички позитиви и негативи в живота на една звезда. Както забелязвате, никъде героят не потърси пари, той беше посрещнат, настанен, участващ в забавлението и по-късно разбра, че вече не може да напусне и винаги ще е част от гостите, винаги ще е поканен и ще има своята стая. На финалът можем да кажем, че това просто е протест на творците срещу постоянното монетаризиране на таланта. 42 години по-късно сте забелязали, че всички песни си приличат, при това твърде много.
Коментарите са изключени
Филмовото наследство на Тони Скот
|
|
|
На 19-и август 2012-а година, Тони Скот паркира автомобила си на моста „Винсънт Томас“. Режисьорът на редица култови холивудски заглавия оставя автомобила си, бележка и след това прекрачва перилата. Според очевидец, Тони не се поколебал да скочи. Малко по-късно и бреговата охрана на Лос Анджелис ще намери тялото, докато в колата ще открият прощално писмо, адресирано до семейството. Едва през октомври ще има яснота, че в тялото на холивудския гений се крият миртазапин и есзопиклон – двете са известни с причиняването на суисидни мисли. През ноември, братът Ридли Скот ще признае, че Тони се е борил с рак твърде дълго време, а неговото семейство предпочело да запази всичко това в тайна. Филмографията на Тони Скот е изключително богата – от филми като „Топ Гън“ до „Дни на грохот“, „Ченгето от Бевърли Хилс“, „Истински романс“ и още много други.
Възпитаникът на Кралския колеж по изкуства е успял да създаде изключителни творби през годините. От всички отличени ленти ще откриете филм, където почеркът на г-н Скот изглежда като визуална история, която никой друг не е посмял да направи.
През 1987-а година излиза филм с името „Мъж под прицел“. Макар и заглавието да е особено обещаващо, режисурата и актьорската игра са под такава критика, че най-вероятно и до днес можете да откриете правилния безплатен стрийм за бърза справка. Потенциален режисьор на лентата трябвало да бъде Тони Скот, но вместо да се занимава с „Мъж под прицел“, Тони решава да се занимава със снимките на „Топ Гън“ – освен това, никой не искал да повери точно този филм на младок без никакъв особен опит. Само 20 години по-късно, режисьорът ще получи втори шанс. Узрял допълнително и със сериозен поглед към киното, Скот започва да реди сложен пъзел, който днес също старее достатъчно добре в библиотеките на филмовите критици.
Макар и историята понякога да губи връзката или по днешните критерии да не изглежда чак толкова съвършена, трябва да отбележим едно друго качество – завладява бързо. Тайната зад успеха, въпреки печалбата от 130 милиона долара (за сметка на бюджет от 70 милиона долара) е фактът, че Тони Скот е работил с всички актьори и още по-важното, актьорите определено са обожавали да гледат как се случва магията. Дензъл Уошингтън, Дакота Фанинг, Кристофър Уолкън и Мики Рурк са участвали с голямо удоволствие в проектирането на съвършенството, дирижирано от този режисьор.
Критиците казват, че в този филм можете да видите личните демони на г-н Скот да се прокрадват по лентата. Всяка сцена изглежда не толкова съвършена, снимана под странен ъгъл, но съответно не можете да си обясните защо продължавате да гледате този филм. Запазената марка на Тони Скот е точно това – всичко започва леко и спокойно, сякаш кани зрителя да се настани по-удобно за слеващите няколко часа, в които ще мине през въртележката на чувствата си.
В случая с „Мъж под прицел“, някои сцени няма да имат връзка, поне не и на първо четене, но това е магията на киното – всяка една е просто част от по-голямата картина и едва на края ще може да се види завършена. Сякаш се рисува портрет, в началото не прилича на нищо, докато художникът не остави името си в долния десен ъгъл.
Това е историята на Тони Скот, за разлика от брат си, той никога не се е стремял да направи филмите за награда Оскар.Портфолиото на Тони с наградите е сякаш скромно, не е успял да продуциира лентата, която да накара света да скандира името му, за да получи златната статуетка, а сякаш не това е била целта. Фокусът е в създаването на изкуство, което да забавлява, впечатлява и приковава зрителя. Докато всички останали използват метода на третините, Скот работи със златното сечение на кинематографията. И щом човек като Брайън Хелгеланд започва скрипта, няма какво повече да очакваме. Впрочем, през същата година (1987-а), Брайън влиза във видеотеката (същата, в която някога работил Тарантино) и попитал кой е най-добрият филм. Касиерът го насочил към първата версия на „Мъж под прицел“.
20 години по-късно, човекът ще напише сценария за малко по-различен и много по-добър филм. Историята, колкото и тривиална да звучи за днешното време, ни пренася в обувките не бивш командос, нает за телохранител на малко момиченце. В книгата, от където се извлича съвсем нов филм, главният герой Крийси (Дензъл Уошингтън), трябва да показва своите свидни белези от войните, неприятните срещи с алкохола и тежката депресия. Пресъздаването на емоционално състояние е доста трудно, особено след като авторът на книгата преразказва историята по-скоро в главата на героя, където се случват много съдбоносни решения. Ето защо и началото на филма е бавно, сцените са размазани, понякога твърде безцветни, друг път прекалено осветени, мигове на черно-бяло кино и още много други. Свикнете с идеята, че Тони Скот ще оставя символи във всеки един момент.
Той запълва онези празнини в сценария и прави преход от сцена в сцена, без да форсира действията, усеща се плавно въведение в иначе бързите темпове на филма. Самият Дензъл е поканен да участва, докато чака пред кабинета на доктора. Там се срещат с Тони. Уошингтън признава, че е бил изморен от киното, вече не искал да снима филми, мисли за пенсиониране. Скот взима под наем точно тази апатия, за да създаде герой, който сякаш всички познаваме и виждаме. Алкохолизмът и отчаянието, изиграни тук, печелят Оскар около 8 години по-късно, когато Дензъл ще бъде пропадналият авиатор в един друг филм. Когато питат Тони, защо втората част във филма е толкова натъпкана с насилие, той отговаря „Помислих си какво бих направил, ако моите деца бъдат нападната и сцените се наредиха веднага.“.
И ако те са завладяващи, какво да говорим за музикалното оформление? Понякога чувате тиха, дори шепнеща испанска китара, друг път се прокрадва песен като „Clair de Lune“, преди да се разнесат писъците и екранът да се покрие отново с агресия. Използваме този филм за пример, защото в него можете да видите най-много и възможно най-доброто от Тони Скот. За още по-сериозна спекула, можем да съпоставим края на главния герой с края на режисьора.
И двамата ще минат по моста, но сякаш никога не слизат от него. Разбира се, ако сега решите да претърсите торентите и да откриете „Мъж под прицел“, препоръчваме да не се привързвате много към идеята – такива повече няма да има. Със загубата на този човек, губим и желанието за експериментиране – режисьорът е на 60 години, когато започва да работи по този проект – Холивуд сякаш използва много добре познатия модел и вече експериментите, опитите за нещо ново и дори рисковете, са минимализирани. Дисни прави римейк след римейк, дори не се опитва да създаде нов филм. Компютърните ефекти са навсякъде, докато за заснемането на този филм са търсени стари видео камери, които да придадат по-голяма автентичност. 7 години по-късно, още не можем да открием еквивалент на филм, направен с подобна класа. Холивуд измести рисковете и преследването на добрият филм за сметка на блокбъстърите, сякаш вече не е важно каква история ще гледаме, стига да е напомпана с бензин, експлозии и няколко дебилни реплики. Тони Скот беше друга филмова религия и за жалост – изгубена такава.
Коментарите са изключени
