Вяра, любов и уиски
|
|
Вижте трейлъра на „Вяра любов и уиски“. Млада българка се отказва от приказния си живот в Америка и се връща у дома при своя страстен приятел Вал, който обаче има саморазрушителни навици. Когато съвсем неочаквано в България пристига годеникът ù Скот, тя трябва да избере между уреденото бъдеще, което той ù предлага и обречената любов с Вал.
Видеото показва някои от най-ключовите моменти в историята на Кристина Николова, която на 17-годишна възраст заминава да учи в Америка. Тя споделя, че лентата ѝ разказва за едно от онези познати лета, когато емигрантите се връщат у нас от САЩ, за да се видят с близките си. В ролите Ана Стояновска, Валери Йорданов, Явор Бахаров, Лидия Инджова, Юри Рахнев, Джон Кеблър (John Keabler) и др. – режисьорски дебют за Кристина Николова, която е и съсценарист на лентата с Пол Далио (Paul Dalio).
Премиерата на филма ще е на 1 ноември в „Paradise center“ в София.
Коментарите са изключени
Заговорът на Уолстрийт срещу американския президент
|
|
През 1933 и 1934 г. може би се случва предполагаем заговор за сваляне на правителството на Франклин Делано Рузвелт от банкери на Уолстрийт и едри бизнесмени. Докато вестниците по онова време го наричат „гигантска измама“, други, включително Специалният комитет на Камарата на ООН за американските дейности, намират твърденията за „достоверни“. Решете сами:
По време на предизборната му кампания през 1932 г. Рузвелт обещава работни места за безработните изплашени бизнесмени, които се страхуват, че той ще превърне капиталистическата им нация в социалистическа. Един от първите икономически актове на Рузвелт като президент е да премахне златния стандарт, през април 1933 г.
Консерваторите са възмутени от това. Както пише сенатор Хенри Д. Хатфийлд:
Това е деспотизъм, това е тирания, това е унищожаването на свободата… Така обикновеният американец се свежда до статута на робот. Президентът не просто е подписал смъртния акт на капитализма, но е наредил осакатяването на Конституцията, освен ако приятелите на свободата, независимо от партията, не се обединят, за да си върнат загубеното.
И някои хора действително се обединяват и създадат Американската лига на свободата с намерението да покажат „ценността на насърчаването на хората да работят; насърчаване на хората да забогатяват„. Членовете включват някои от най-заможните и най-могъщи хора в страната по това време:
Айрийн, Пиер и Ламо дю Понт, Джон У. Дейвис, бившият кандидат за президент и адвокат на Дж, П. Морган, Алфред Слоън от General Motors и Ал Смит [виден нюйоркски политик].
Според тези, които вярват, че има заговор, няколко членове на лигата, страхувайки се от социалистическите и комунистическите (според тях) реформи, които Франклин възнамерява да направи, правят план да свалят кабинета му от власт. Участниците в заговора включваха дю Понт, бивш кандидат за президент, бивш губернатор на Ню Йорк, банкери от Уолстрийт и директора на компанията Bethlehem Steel.
Франклин Рузвелт
Двама членове на този Уолстрийт пуч бяха Джералд Макгуайър, продавач на облигации с доста връзки и командир на американския легион в Кънектикът, и Уилям Дойл, също бивш командир на американския легион.
По това време в САЩ, в разгара на Голямата депресия, фашизмът не се възприема като напълно лошо нещо от редица американци. Всъщност един историк отбеляза: „Успехът на Хюи Лонг (популярен и силен губернатор на Луизиана) изглеждаше доказателство, че фашизмът може да му идва на човек отвътре… със съгласието на хората“.
В действителност, застъпниците за крайно дясно правителство вярват, че разполагат с готова милиция, която ги чака в лицето на членовете на Американския легион:
Бедните, но добре обучени ветерани от Първата световна война бяха идеалните кандидати за фашистка милиция [и] чрез Американския легион, те вече бяха организирани и униформени… близо милион членове.
Смедли Бътлър
Без съмнение Смедли Бътлър е американски герой. Присъединява се към пехотинците на 16-годишна възраст и:
Първо служи в Куба като непълнолетен лейтенант през 1898 година… заради актовете си на смъртоносен героизъм в Боксерското въстание, докато е бил още в юношеските си години… е удостоен с първия си от два медала на честта [и става] комендант на родната полиция на Хаити… В Китай от 1927-1929 г. Бътлър… е повишен в генерал-майор.
Участници в Боксерското въстание
Като не особено сервилен човек, Бътлър често се е сблъсквал с различни неприятности. През 1932 г. той защитава Бонус маршовете (на снимката най-горе), протест на 20 000 бедни ветерани от Първата световна война, които правят лагер във Вашингтон в опит да получат пари за участието си във войната.
Бътлър е бил много популярен сред ветераните и често е бил молен да говори пред ветерански групи. В обръщение към членове на Американския легион през 1931 г. Бътлър казва:
Прекарах 33 години… като мъж от висок клас за Големия бизнес, за Уолстрийт и банкерите. Накратко, бях рекетьор за капитализма… пречиствах Никарагуа за международните банки… през 1909-1912г… Мексико… за американските петролни интереси през 1916г… Доминиканската република за американски захарни интереси през 1916г… Хаити и Куба… за момчетата от Нешънъл сити… Помогнах в изнасилването на половин дузина централноамерикански страни в полза на Уолстрийт…
Бътлър остава защитник на правата на войниците и продължава да изнася лекции срещу печалбарството от войната, споделяйки страха си, че фашизмът в САЩ нараства.
По-голямата част от основната версия на сюжета на заговора идва от показанията на генерал Бътлър пред Специалния комитет на Камарата (Комитета на Маккормак-Дикщайн). Той твърди, че през 1933 г. към него са се обърнали Дойл и Макгуайър под претекста, че искат да помогне за реформирането на Американския легион.
В началото на заговора Бътлър трябва да „постави“ 200-300 редовни легионери сред публиката на годишната конвенция, да ги накара да вдигнат шумотевица и след това да излязат и да изнесат реч, която ще е предварително написана от Дойл и Макгуайър. На въпроса откъде ще дойдат парите за транспортиране на войниците до Чикаго, Бътлър казва, че Макгуайър му е казал: „О, ние имаме приятели“, които включват Грейсън Мърфи.
Бътлър се измъква, но след това по-късно Робърт Кларк идва при него, наследник на компанията за шевни машини Singer, идва при него и му обяснява, че речта е важна за плана им да върнат златния стандарт в Америка:
Не искам да загубя [състоянието си]. Склонен съм да похарча половината… за да спася другата половина. Ако излезете и направите това изказване в Чикаго, сигурен съм, че те ще приемат резолюцията и това ще бъде една стъпка към връщането на стандарта.
Бътлър отново отказа да произнесе речта.
След конвенцията, през ноември 1933 г., Макгуайър се отново говори с Бътлър, този път да ръководи „много голяма супер организация за поддържане на демокрацията“, която той определи по-късно като „френска организация от супер войници“. Твърди се, че Макгуайър казва на Бътлър, че войниците ще „подкрепят президента… [като се уверят], че той няма да променя метода [на финансиране на правителството]“.
Заговорът, според Бътлър, включва и внедряването на „помощник-президент“, секретар по общите въпроси, за да помогне на преумореният Франклин, за когото „всеки може да каже, че здравето на президента отлсабва… и тъпият американски народ ще се хване на това след секунди“.
Бътлър никога не се присъединява към този заговор, но говори със своя приятел и репортера на Philadelphia Record, Пол Комли Френч за това. Френч разследва нещата през септември 1934 г. и свидетелства, че когато говорил с Макгуайър, той му казал, че:
Имаме нужда от фашистко правителство в тази страна… Единствените мъже, които имат патриотизма да го направят, са войниците, а Смедли Бътлър е идеалният водач. Той можеше да организира милион мъже за една нощ.
Френч потвърди останалата част от историята на Бътлър.
Никой никога обаче не е съден за този заговор.
Коментарите са изключени
Непотопяемата Виолет Джесоп, която оцеля Титаник, Британик и Олимпик
|
|
Виолет Джесоп – жената, която оцеля при потъването на корабиte Титаник и Британик, а също така е на борда на третия от триото кораби от олимпийски клас, Олимпик, когато претърпява голяма авария.
Виолет се радва на невероятен късмет от малка. Родена е през 1887 г. в Аржентина в семейство на ирландски имигранти и още като дете се разболява от туберкулоза, a докторите предвиждат само няколко месеца живот. По някакъв начин обаче успява да се пребори с болестта и всъщност живее дълъг, здрав живот.
Когато баща й почива, майка й се мести със семейството във Великобритания, където си намира работа като стюардеса на кораб, а докато тя работи, Виолет посещава монашеско училище. За съжаление, майка й се разболява и за да се грижи за своите братя и сестри, Виолет решава също да стане стюардеса на кораба.
Първата от дълга поредица неприятности за нея е въобще намирането на кораб, който да я вземе. По това време тя е само на 21 години, а повечето жени, работещи като стюардеси в началото на 20 век, са на средна възраст. Работодателите смятат, че младостта и добрия й външен вид ще бъдат в нейн недостатък, „създавайки проблеми“ на екипажа и пътниците. (По време на кариерата си тя получава поне три предложения за брак, докато работи на различни кораби, един от много богат пътник от първа класа.)
Олимпик
В крайна сметка Виолет решава проблема като се облича със стари дрехи и не носи грим. След кратко работи известно време на борда на парахода Ориноко през 1908 г., тя е наета от Уайт Стар Лайн.
За Уайт Стар започва първо на борда на Маджестик и след това на Олимпик през 1910 г. Въпреки дългите часове и минималното заплащане (2,10 британски лири всеки месец или около 200 лири днешни пари), тя харесва работата си на борда на огромния кораб. Първоначално има известни притеснения относно тежките метеорологични условия, докато пътува през Атлантика, но й харесва, че американците се отнасят към нея повече като към човек.
HMS Hawke
Една година по-късно проблемите започват. През 1911 г. Олимпик се удря в HMS Hawke (кораб, направен да потъва кораби като се блъска в тях). И двата кораба отнасят значителни щети като корпусът на Олимпик се чупи под нивото на водната, но като по чудо не потъна. Те успяват да го върнат на пристанището и Виолет се отървава без сериозни наранявания.
Титаник
Няколко години по-късно, Уайт Стар Лайн търси екипаж, който да се грижи за ВИП-овете на борда на непотопяемия кораб Титаник. Отнема малко време на приятелите и семейството й да я убедят, че ще бъде прекрасно изживяване и в крайна сметка Виолет решава да приеме работа на борда на кораба. Както знаете, Титаник ударя айсберг и потъва, убивайки над 1500 души.
Виолет успя да избяга от бедствието на спасителна лодка 16 и в мемоарите си пише:
Бях извикана на палубата. Пътниците се разхождаха спокойно наоколо. Стоях на преградата с другите стюардеси и гледах как жените се прегръщат със съпрузите си, преди да се качат в спасителните лодки с децата си. Някъде след това офицерът на кораба ни нареди да влезем в лодката, за да покаже на няколко жени, че е безопасно.
Когато се качва в спасителната лодка, й дават бебе, за което да се грижи. Когато бяха спасени от кораба Карпатия, майката на бебето (или поне Джесоп смята, че е тя) я намира, изтръгва го от ръцете й и бяга.
Британик
Спокойно може да предположим, че след Титаник тя ще спре да работи по кораби или поне кораби от олимпийския клас, но не. В началото на Първата световна война тя решава да служи като медицинска сестра на борда на сестринския на Титаник, Британик, който плава в Егейско море. Вероятно знаете какво се случва с Британик. Карабът се натъкна на мина, която е пусната от немска подводница. В резултат получава значителни щети и бързо започва да потъва.
Този път Виолет няма късмета да се качи в спасителна лодка, тъй като корабът потъва твърде бързо. Вместо това тя скоча зад борда. По нейни думи:
Скочих във водата, но бях засмукан под кила на кораба, който ме удари в главата. Успях да се измъкна, но години по-късно, когато отидох при лекаря си заради чести главоболия, той откри, че съм получил фрактура на черепа!
Но дори тази трета катастрофа не е повод за Виолет да спре с корабите. След войната мореплаването стават все по-популярна форма на транспорт. Дори круизните кораби добиват популярност. Виолет напусна Уайт Стар Лайн и отива в Ред Стар Лайн, където работи по круизи няколко години.
За щастие, нито един корабите, на които работи вече, не е претърпявал значителни щети. Известно време след Втората световна война тя се заема с чиновническа дейност, но се връща към корабите няколко години по-късно и работи за Роял Мейл преди да се пенсионира на 61-годишна възраст. Останалата част от живота си прекара в градинарство и отглеждане на пилета. Почива през 1971 г. от сърдечна недостатъчност на 84-годишна възраст.
Коментарите са изключени
Изненадващо проблемната история на метъра
|
|
Въпреки че днес я имаме за даденост, универсалната мерна единица метър всъщност е невероятно нещо. Тя позволява на учени, разделени по култура, език, раса и хиляди километри разстояние, да работят заедно по задачи и проблеми, все едно са един до друг. И така, как се появява метърът?
Преди да го обсъдим, важно е да разберем какво всъщност представлява той. Преди него, европейските стандартни (малко или много) единици за мерене е ярдът и инчът. Въпреки че днес има международно установена точна дължина за 1 инч, преди няколкостотин години тази дължина в известна степен варира.
Например, в продължение на стотици години официалното определение на инча е следното:
Три зрънца ечемик, изсушени и кръгли, поставени едно до друго, по дължина.
На някои места 1 инч пък е равен на комбинираната дължина на 12 макови семена… Както пише в книгата „Ръководство на Британия за числата и измерванията“, горното определение е въведено по време на управлението на крал Едуард II през 14 век. Известно е обаче, че ечемичните зърна са били стандартна мерна единица в продължение на стотици години.
Също така, още по-рано, през 1150 г., крал Дейвид от Шотландия обявява „широчината на палеца на човек“ за стандартна мерна единица, която като много от останалите мерки, макар и видимо практична, е и доста глупава, ако търсите каквато и да е точност. Но въпреки крал Дейвид, ечемикът остава предпочитаната из цяла Англия мерна единица в продължение на стотици години.
Ечемик
Удивително, но общоприетата стойност за инча не се приема в световен мащаб чак до 1 юли 1959 г., след като по-рано, през февруари, няколко държави колективно не подписват Международното споразумение за ярда и паунда. В това споразумение страните, включително САЩ, Канада, Великобритания, Южна Африка, Нова Зеландия и Австралия, решават 1 инч официално да бъде дефиниран като 25,4 милиметра.
И така, какво направи метричните единици толкова точни, че да са за предпочитане да дефинират дължината на инча пред зърната ечемик? Това, което ги прави предпочитани, е че метърът е извлечен от нещо, което всеки по Земята може да използва за справка – самата Земя.
Идеята за въвеждането на метъра като мерна единица се появява за първи път по време на Френската революция. Като пример за това колко необходима е общоприетата единица, според Кен Адлер, автор на „Мярката на всички неща: Седемгодишната одисея, която промени света“, има около 250 000 различни мерки и теглилки в употреба във Франция по това време.
Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г., художник: Жан-Пиер Уе
Първоначално са предложени два метода за създаване на стандартизирана мерна единица: първият е с махало, което изминава половината си период за 1 секунда. Другата идея е да се намери дължината на един квадрант от земния меридиан и да се раздели на 10 милиона.
Френската академия на науките избра втората идея поради факта, че гравитацията може да варира макар и леко в зависимост от това къде се намирате на Земята, което би повлияло на люлеенето на махалото, което ще направи универсалността на стандарта невъзможна.
Но въпреки че методът за получаване на единицата е договорен през 1791 г., точният размер на един квадрант от земния меридиан по това време не е бил известен. За да го открият, двама знаменити френски астрономи от онова време, Пиер Мешен и Жан-Батист Жозеф, тръгват от Париж в две противоположни посоки, за да определят дължината на земния меридиан между Дюнкерк и Барселона.
Работата на двамата мъже, която би трябвало да отнеме малко повече от година, всъщност приключва след 7 години – откъдето идва и заглавието на споменатата по-горе книга на Кен Адлер. Защо отнема толкова много? Всъщност заради доста причини, най-малката от които беше, че те често са арестувани по време на пътуванията си – опитвайки се да вършат изследванията си, по презумпция изглеждат подозрителни за властите по време на Френската революция.
В крайна сметка двамата правят необходимите измервания, но възникна проблем – Мешен допуска малка, но въпреки това значителна грешка много рано в процеса на картографиране на меридиана, която е открита чак по-късно. Той не успява да вземе предвид, че въртенето на Земята я прави с нееднородна форма. В резултат това измерванията му са грешни, макар и със съвсем малко. Тази грешка обаче ще излезе скъпа на Мешен, защото докато пътува наново за нови измервания, за да я поправи няколко години по-късно, той се разболява от жълта треска и умра.
В крайна сметка грешката му довежда до това първият метър да е неточен с приблизително 1/5 от милиметъра.
Докато двойката обаче обикаля из цяла Европа, за да прави изчисленията си, французите все пак се нуждаеха от нещо, по което да клибрира метъра, и затова те правят няколко платинени пръти с дължина „1 метър“ на базата на по-ранни и по-малко точни изчисления. Когато двойката се връща и през 1799 г. вече се дефинира точната (почти) дължина за метъра, прътът, който е най-близо до този резултат, е поставен в трезор и става официалният стандарт за дължината на метъра. По-късно същата година, така наречената метрична система се разпространява в цяла Франция.
Този платинен прът, известен като mètre des Archives, всъщност беше използван буквална като линийка, към която всички други измервателни уреди са калибрирани в продължение на няколко години. Въпреки това, върху научната общност бързо се оказва натиск да намери по-ефективен, лесно възпроизведим метод за определяне дължината на метъра, тъй като все повече и повече страни започват да прилагат метричната система.
В края на краищата, метърните пръчки, който са изготвяни от метал по оригиналната платинена, са били податливи както към повреди, така към стандартно износване, което води, разбира се, до една несигурност тази метална мярка същата дължина ли е, не е ли, което пък забавя или напълно спира световния научен прогрес.
За да се разреши този проблем и за да може всеки да бъде уреден универсален стандарт за мерната единица, представители на над двадесет страни бяха поканени в Париж да се включат към Международната комисия за метъра. Тези представители се срещат няколко пъти от 1870 до 1872 г. и вземат решение за изливането на няколко нови „метрични прототипа“, изработени от 90% платина и 10% иридий, които ще се превърнат в новия стандарт, по който всички ще сее водят.
С течение на времето ние ставаме малко по-взискателни към процеса на дефиниране на метъра. От 1960 г. официалното определение се променя на:
… Дължината на метъра е равна на 1650 763,73 дължини на вълната във вакуум на излъчването при прехода между нивата 2p10 и 5d5 на криптон 86 атом.
То остава само до 1983 г., когато дефиницията за метър отново се променя, тъй като технологията за измерване продължава да се усъвършенства.
…
Днес измерването на метър вече е стигнало пълен кръг като се връща към първоначалната предложение за дефинирането му да се използване време, макар че този път се ползва малко по-сложна технология от махалото. По-конкретно, метърът е определен като точно:
Дължината на пътя, изминат от светлина във вакуум, във времевия интервал от 1/299 792 458 от секундата.
Това е цифрата, за която е постигнато всеобщо съгласие, след като учените я измерват, използвайки нещо, което всеки добър учен трябва да включи в опитите си за максимум ефект – лазери.
Каква е разликата между съвременната дължина и тази от измервания на Мешен и Жозеф? Оказва се, че техният метър се различава от модерния само с половин милиметър.
Коментарите са изключени
Жестокостите на евгеника
|
|
Терминът идва от гръцкото „eugenes“, което означава „добре роден“ – затова не е изненада, че евгениката се стреми да създаде по-добра човешка раса като целенасочено подбира предпочитаните черти и елиминира лошите, както се прави при развъждане на животни. През годините евгениката има редица привърженици – от едни от най-големите и възхитени мислители в света до, както знаем, едни от най-лошите хора в историята.
.png)
Платон с учениците си
Евгениката е стара, колкото Платон (въпреки че не я е наричал така) и в „Държавата“ той твърди, че именно държавата трябва да контролира възпроизвеждането на своите управници:
Доброто трябва да бъде сдвоено с добро, а лошото с лошо, а потомството на единия трябва да се отглежда, а на другия да се унищожава; по този начин стадото ще бъде запазено в първокачествено състояние.
Въпреки че възгледите му се посмиряват с възрастта, дори към края на живота си той все още смята, че браковете на управляващата класа трябва да се провеждат „под надзора на съвет на матрони, назначен от магистратите“.
И все пак гледната му точка беше по-хуманна, от обичайната практика за поддържане на населението в бойна форма в Спарта, в която децата, негодни за военна служба, се хвърляха в пропаст.
Франсис Галтън
Идеята за подбор тип „оцеляват най-силните“ става много популярен в средата и края на 19 век благодарение на работата на Чарлз Дарвин „Произход на видовете“ (1859 г.). Въз основа на това неговият братовчед Франсис Галтън, също известен учен, който създава първата метеорологична карта, проявява интерес към целенасочения подбор на конкретни човешки черти и въвежда термина „евгеника“.
Само с най-добрите намерения (и затваряйки очите си за нежелани последствия), Галтън обясни своята философия и цел:
Накланяне средното качество на нация ни към нейната по-добра част в днешния ден би направило общия тон на домашния, социалния и политическия живот по-висок. Расата ни като цяло ще бъде по-малко глупава, не толкова лекомислена, по-малко първосигнална и политически по-предвидлива…
През следващите 80 години интересът към евгениката нараства в САЩ и Европа. Разбира се, най-ужасната й реализация се случва в Германия през 30-те и 40-те години. Но не само нацистите я подкрепиха – Уинстън Чърчил и други видни фигури също са силни привърженици на евгениката.
Уинстън Чърчил
През 1933 г., в Германия влиза в сила Законът за предотвратяване на генетично болните потомства. В резултат на това са проведени около 400 000 принудителни стерилизации на хора, които са били с умствени увреждания, шизофренични, маниакално-депресивни, епилептични, глухи, слепи, с болест на Хънтингтън, с някакви тежки физически деформации или страдащи от алкохолизъм.
До 1935 г. Нюрнбергските и брачните закони за здравето разширяват програмата за евгеника и тя вече включва евреи като забраняват браковете им (и сексът) с неевреи. Като „мярка за безопасност“ преди двама души да сключат брак са се правили медицински прегледи, за да гарантира, че няма да има „расово замърсяване“.
От другата страна на океана, в САЩ, евгеника също става много популярна в началото на 20 век. До 1936 г. 31 от 48 щата са имали някакъв вид закон за евгеника или стерилизация.
За щастие законодателството не беше толкова крайно, колкото искаха някои по-върли защитници на евгениката, като неврологът Фостър Кенеди. Както той пише през 1942 г.: „Аз подкрепям евтаназията за онези безнадеждни хора, които не е трябвало никога да се раждат – грешките на природата.“
Всъщност Кенеди предложи, когато „дефектно дете“ навърши пет години, ако назначен медицински съвет определи, че:
Дефектният няма бъдеще или надежда за такова, тогава вярвам, че е милостиво и добре да се облекчи на дефектният – често измъчван и сгърчен, гротесков и абсурден, безполезен и безумен, и напълно нежелан – агонията от живота му.
Друг привърженик на евгениката, Хенри Лафлин от влиятелната лаборатория на Cold Spring Harbour, беше малко по-малко груб. Вместо от „убийства по милост“ (както ги наричаха), той предлага просто спиране на размножаване на „неадекватните“.
През 1927 г. Върховният съд на САЩ в делото Бък срещу Бел отсъжда стерилизация на „умствено немощна бяла жена“:
Съдът намира, че Кари Бък има вероятност да стане родител на социално неадекватно потомство и затова трябва да бъде полово стерилизирана. Така нейното благополучие, както и на обществото, ще бъдат насърчени. Подобно – за целия свят е по-добре, ако вместо да се чака, докато екзекутират изроденото потомство за някакво престъпление или то започне да гладува заради безсилието си, обществото може да попречи на тези, които явно са негодни, да продължат рода си.
След като общо над 60 000 души са били подложени на стерилизация в Съединените щати, законите се премахват в средата на 20 век. Но подобни закони можеха да се намерят из целия западен свят и там по същия начин започнаха да се премахват в отговор на крайностите, до които нацистите стигат в програмите си по евгеника.
.jpg)
Калвин Кулидж
Както можете да си представите, расистите и ксенофобите използват евгенични принципи, за да напреднат идеологията си. С имена като фондация „Расово подобрение“ активистите в САЩ насърчават Конгреса да приеме Закона за имиграцията от 1924 г., който слага ограниченията на броя на имигрантите от „по-низшите“ раси като например от Южна Европа и Азия. Президентът, който подписва закона, Калвин Кулидж, веднъж каза по този въпрос: „Америка трябва да се запази американска… Биологичните закони показват, че хората се влошават, когато се смесват с други раси.“
…
Наскоро Северна Каролина създаде фонд за компенсация в размер на 10 милиона долара за жертви на насилствена стерилизация и изглежда, че щата Вирджиния е иска да направи нещо подобно. Независимо от това, евгениката не изчезва и всъщност през последните години тя се превърна в централна точка на дебат сред генетиците, етиците и активистите.
Съсредоточавайки се върху пренатални и преимплантационни диагнози, някои генетици заемат позиция в полза на т. нар. „нова евгеника“:
Поради напредъка в генетичния скрининг, ние сме в състояние да намалим разпространението на заболявания, причинени от единични генетични мутации, например сърповидно-клетъчна анемия, болест на Хънтингтън, синдром на Даун.
Много от привържениците на тази „нова евгеника“ смятат, че „хората, които носят ген като GSS (който предизвиква ужасно и смъртоносно невродегенеративно заболяване), имат морално задължение да използват предимплантационна диагноза – ако могат да си я позволят – за да пощадят следващото поколение“.
Тези срещу съвременната евгеника обаче сочат потенциалните проблеми на генетичното тестване:
Тъй като все повече хора възприемат генетичен скрининг, изборът да се използва може да стане по-труден за отказване. Щом стане възможно да се създадат „превъзходни“ качества при хората, единственият морален избор на родителите би бил да имат генетично по-добри деца.
Онези, които откажат, биха имали чувството, че пращат децата си в по-недостойна класа на обществото. Или както едно от тези „недостойни“ деца каза във филма „Гатака“, „никога няма да разбера каква сила накара майка ми, за сложи вярата си в ръцете на Бог, а не в ръцете на местния генетик.“
Коментарите са изключени
