Вяра, любов и уиски
|
|
Вижте трейлъра на „Вяра любов и уиски“. Млада българка се отказва от приказния си живот в Америка и се връща у дома при своя страстен приятел Вал, който обаче има саморазрушителни навици. Когато съвсем неочаквано в България пристига годеникът ù Скот, тя трябва да избере между уреденото бъдеще, което той ù предлага и обречената любов с Вал.
Видеото показва някои от най-ключовите моменти в историята на Кристина Николова, която на 17-годишна възраст заминава да учи в Америка. Тя споделя, че лентата ѝ разказва за едно от онези познати лета, когато емигрантите се връщат у нас от САЩ, за да се видят с близките си. В ролите Ана Стояновска, Валери Йорданов, Явор Бахаров, Лидия Инджова, Юри Рахнев, Джон Кеблър (John Keabler) и др. – режисьорски дебют за Кристина Николова, която е и съсценарист на лентата с Пол Далио (Paul Dalio).
Премиерата на филма ще е на 1 ноември в „Paradise center“ в София.
Коментарите са изключени
Великите военни изцепки – Битката при ридовете Ал Рашад (2017г.)
|
|
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Годината е 2017-та. В Ирак вече от над петдесет месеца се води кървава борба за оцеляване между правителствените сили и кюрдите от една страна и зловещата джихадистка организация „Ислямска държава“ от друга. Ситуацията е доста оспорвана и проблематична за местните сили. Джихадистите разполагат с множество опитни бойци, въоръжени с модерни автомати, хитро измайсторени самоделни миномети и гаубици и разбира се страховитите им атентатори-самоубийци, чийто действия отварят огромни пробойни в редиците на иракските сили за сигурност.
Най-тежките часове на правителството в Багдад са отминали с офанзивите от 2014 г., когато ИДИЛ почти успяват да достигнат столицата. В рамките на по-малко от две седмици, джихадистите извършват светкавична кампания в дълбочина от близо хиляда километра и без проблеми завземат някои от най-големите градове в Ирак – Мосул, Тикрит, Самара, Фалуджа и Рамади. Над 30% от територията на страната попада в техни ръце, а изглежда скоро и самият Багдад може да падне.
Колапсът на иракското правителство предизвиква намесата на водена от САЩ международна коалиция. Коалиционните сили, използвайки чести и масирани бомбардировки, успяват да спрат настъплението на ИДИЛ. Въпреки това, през 2015-та и 2016 г., джихадистите в основни линии запазват главните си позиции, а битките с тях коства живота на хиляди убити и ранени военни, полицаи и цивилни. През октомври, 2016 г., иракската армия започва своята най-голяма офанзива до тогава – битката за Мосул. В нея са ангажирани над 40 000 иракски войници, още около 10 000 чуждестранни военнослужещи, целия ВВС потенциал на Ирак, както и силите на Коалицията, а отделно от тях се мобилизират и кюрдските сили в Иракски Кюрдистан.
Снимки: By Valentin Panzirsch – File:Wildschein, Nähe Pulverstampftor.jpg, CC BY-SA 3.0 at, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46902117
Кампанията срещу Мосул се очаква да продължи няколко седмици. Оказва се, че в щабовете на анти-джихадистките сили са сбъркали – битката трае до юли 2017 г. През това време, освен основните джихадистки сили около и в Мосул, в тила на коалицията и иракските части действат други отряди на ИДИЛ, които атакуват конвои и снабдителни части. Борбата се оказва дълга и кървава, а изходът й – не така сигурен.
През април, 2017 г., иракските сили вече са затворили обръча около Мосул и са го изолирали от останалите владения на ИДИЛ. Въпреки това, в тила на основните части, джихадистите продължават да разгръщат своята мрежа от местни клетки и атентатори, с която постоянно тероризират цивилното население и пречат на снабдяването. В териториите, все още контролирани от групировката, се прилагат жестоки закони и ограничения. Всеки опит за бягство се наказва със смърт, а ултра консервативните изисквания към населението носят след себе си заплахи, глоби и публично линчуване.
В тази напрегната обстановка, в пограничните зони между позициите на ИД и кюрдите около Киркук, се води една непрекъсната партизанска борба. Освен джихадисти и пешмерга, в сраженията участват и местните арабски племена, част от които подкрепят ИД, а другите – Коалицията. За да сплашат своите подопечни, ИД извършват постоянни публични екзекуции на хора, обвинени в дезертьорство – както сред цивилните, така и от собствените им редици. При една подобна показна акция в средата на април, 25 души са разстреляни в областта около град Хауиджа – една от крепостите на ИД в централен Ирак.
Няколко дни по-късно, вероятно на 20-21 април, Ислямска държава изпраща свой ударен отряд в засада срещу кюрдските части. Подобни ударни звена са с размера на стандартно отделение – ок. 8-10 души. Снабдени са с огнестрелно оръжие, експлозиви и РПГ-та. Целта им е да заемат стратегически удобни позиции край ключови снабдителни пътища и да ликвидират противникови конвои с припаси и оръжие. При подобни светкавични атаки, джихадистите се стремят да ударят тила и челото на конвоя, да блокират движението му и да заграбят каквото могат от доставките, избивайки възможно най-много врагове. Следва бързо оттегляне в планини, пещери и скрити бази, за които знаят само джихадистите. Плячката в последствие се преразпределя по специално изготвена мрежа от скрити снабдителни депа. На базата на тази изпитана система, „Ислямска държава“ успява да се снабдява адекватно с муниции, оръжие и гориво в продължение на месеци, особено в зони, където установяването на директен териториален контрол е невъзможно.
Снимки: By Richard Bartz, Munich Makro Freak – Own work, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2142197
Като избрана позиция, джихадисткият отряд избира ридовете Ал Рашад, разположени на ок. 88 км южно от Киркук. Пресеченият терен е идеален за прикриване движението на групата, а в равнинната местност, северно от ридовете минават няколко важни снабдителни маршрута на пешмергите. Освен височините, провинцията е заета и от обширни царевични насаждения. Избрали мястото, джихадистите преминават през нивите и заемат позиция в близост до пътя. Операцията се развива безпроблемно с изключение на няколко подплашени от бойците глигана, които се скриват в гъсталаците.
Привечер, вероятно на 21ви или 22ри април, 2017 г., всичко изглежда спокойно на позицията на ИД. Бойците са изпълнили успешно началната фаза от операцията, а идващите дни обещават да са благодатни за атаки срещу кюрдите. Бойците се приготвят за сън, оставени са и часовои. Тогава, изневиделица връхлита враг, който бойците на ИД не са очаквали.
От околните царевични полета, срещу джихадистите се надига вълна от…глигани. Дивите прасета са се събрали на голямо стадо, вероятно провокирани от подплашването на техните побратими няколко часа по-рано. Глиганите лесно улавят дирята на джихадистите и открили позицията им се хвърлят за разплата. На пръв поглед нищо твърде сериозно за хора с автомати. На практика, както би ви казал всеки ловджия, глиганът хич не е лесен за убиване, а освен това е и доста бърз и свиреп.
Хванати неподготвени и полузаспали, бойците на ИД нямат време за реакция и са пометени от вълната козина и бивни, която прегазва бивака им като валяк. Всички осмина бойци на групировката са тежко ранени, но за трима срещата се оказва фатална. Докато другарите им се опитват да се измъкнат, трима от бойците на ИД са подхванати от глиганите, които ги разкъсват почти до неузнаваемост с бивните си. В рамките на няколко кървави минути, невъзпятата битка за ридовете Рашад приключва с категорична и пълна победа на дивите прасета. Иронията разбира се е пълна – кълнящите се че са най-праведни мюсюлмани джихадисти, са позорно избити от едно от най-нечистите животни в ислямската традиция.
Мнозина европейци възприемат случката като забавен куриоз, но за местното население тя има и силно символично значение. Фактът че именно диви прасета надделяват над джихадистите само доказва абсурдността и неправоверността на тяхната кауза в очите на мюсюлманите от района. Позорната случка и до сега се използва в анти-джихадистките проповеди на мюсюлманските духовници в Близкия Изток и служи като анекдотичен пример, че неправомерното позоваване на божията воля за извършване на човеконенавистни дела, рано или късно води до възмездие, често доста неочаквано.
Коментарите са изключени
Улици на историята: Борис Руменов – зевзекът, обичан от всички
|
|
Ако се движите по бул. „Черни връх“ и преминете ул. „Филип Кутев“ на юг, следващите две пресечки ще бъдат ул „Джон Атанасов“ и „Борис Руменов“. Подозираме, че няма човек, който да не е чувал за Джон Атанасов. Българския учен е дал много на човечеството, а в замяна е получил не само име на столична улица, а и световно призвание. Кой тогава е Борис Руменов? Кратка справка в Уикипедия ще покаже, че става въпрос за Борис Николов Руменов. Той е известен повече с псевдонима си „Борю Зевзека“ – известен хуморист, актьор и издател на едно от първите хумористични списания в България.
Борю е роден в Цариброд на 27 декември 1884 година. Там израства, завършва Първа мъжка гимназия в София и следва литература в Софийския университет. Благодарение на щедрата си баба, заминава във Виена, където иска да продължи обучението си, но за беда театралната школа печели неговото внимание и губи уважението на баба му, която спира издръжката. След като липсва силния финансов гръб, Борю завършва драматургия в Загреб.
Започва своята актьорска кариера в Народния театър, но винаги намира време, за да помага на хумористичните страници в печата. Вниманието му е насочено към списание „Барабан“, което за наша голяма радост вече може да се разглежда и в онлайн формат – тук. Писателите в скромното издание наричат себе си „Барабанистите“. Хумористичното перо е наказвало редица дръзки личности, а когато за него се грижат хора като Чудомир, Александър Божинов, Райко Алексиев, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Смирненски, Йордан Сливополски, Сава Злъчкин и Никола Костов, хуморът е не само гарантиран, но и брониран.
За разлика от днешните хапещи шеги, екипът на г-н Зевзека не се е опитвал да удуши всичко, до което се допре. В повечето случаи можете да видите лек и приятен хумор, забавни истории, някоя друга алкохолна вечер пълна с бисери и всичко това само в 20-на страници, както и доста приятни карикатури. Един от върховете на илюстрациите е в юбилейния брой 100 на изданието от 1911 година. Точно там се крият нарисуваните лица на всички, които бият барабана. Добрата новина е, че все още може да притежавате това парче история на символична сума и цялата карикатура може да видите тук. Към края на годината ще стане ясно, че идва време за оръжие и за по-малко усмивки. Балканската война ще мобилизира всички редактори, а вместо перо ще им бъдат зачислени пушки.
Борис Руменов излиза на преден план, оставяйки своето прозвище за списанието и надеждата за по-добри дни. Участва в трите предстоящи войни: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. След демобилизацията се завръща обратно и възстановява изданието „Барабан“. Бившият главен редактор и вече издател установява с мъка, че огромна част от хората, с които се е смял на своята юбилейна карикатура няма да се завърнат. Всички войни отнемат много повече от смешките на Зевзека – разделят го с приятели като Димчо Дебелянов, Страшимир Кринчев, Август Розентал, Петър Стоянов, Поручк Христо Донев, Александър Константинов, Стоян Шакле и Неделчо Василев. Въпреки тежкият удар, Борю не се предава и продължава да развива изданието си. Впрочем трябва да се признае, че дори и по време на войната се стреми да бъде полезен на изкуството и не случайно създава един от първите фронтови театри в – Полевия военен театър към Първа пехотна софийска дивизия. Автор е на „Балканска комедия“, където познати герои като Ганю Балкански, Газда Джуро и Хасан ага.
Ясно е, че мотивът е обвързан около балканската война и след като сърбинът и черногорецът получават своя дежурен бой, българинът се оттегля от сцената, пък дори и изгубил, той запазва достойнството си. За Зевзека казват, че е човек, който не може да се обвърже с титли и внимание. Той разсмива хората и точно този смях е неговата достатъчна награда. По тази причина може да бъде забелязан сред елита, но и сред обикновените хора. За него всеки човек е интересен. Освен това, покрай всички шеги, Борю е запален на тема „Птицевъдство“. Редактира и същата рубрика във вестник „Заря“. Точно по тази линия променя и хумористичните страници на в-к „Утро“ и „Дневник“ на „Кукуригу“ и „Кудкудяк“. През Втората световна война, Борю вече е насочил таланта си в една друга посока – радиото.
През цялото време зад микрофона се стреми да остане далече от политическия живот. И до някаква степен успява да го прави, докато не идват чуждите стремежи. На 10 октомври 1944 г. пред дома на Борю се появяват двама души. Те заявяват на хумориста, че е арестуван, да вземе минимално количество вещи и да тръгне след тях. Застрелян е в Борисовата градина, а тялото му е хвърлено в Перловската река. Много по-късно ще стане ясно, че никой не е смятал Борю за враг на когото и да било. Неговият единствен опонент се казва Станислав Бъчваров, който сам се прекръства на Вихров. Докато Руменов работи в „Заря“, „Утро“ и „Дневник“, Вихров се опитва да пробие и носи свои творби. За разлика от скромните артисти, Станислав Бъчваров се смята за следващия Шекспир и точно това създава една безумна омраза. Именно Руменов отхвърля огромна част от неговите предложения. Станислав Бъчваров така или иначе искал да разчисти още интелектуални сметки, но за жалост вторият враг Елин Пелин така и не успява да бъде намерен. Безумията на този пишман творец продължават и след разчистването на сметките. Един ден влиза с кон в радио „София“, за да предаде своите творби, които да се четат в ефир. Човешката злоба убива Борис Руменов, а по думите на г-н Вихров/Бъчваров, няколко питиета са помогнали допълнително за тази цел.
Коментарите са изключени
Изстреляхме ракетата, писмото ви е на път
|
|
В разгара на Студената война, подводница изстрелва ракета над САЩ, носеща малко по-необичаен товар. Изстреляна през юни 1959 от USS Barbero (SSG-317) във водите на Вирджиния, тази ракета Regulus I носи 3000 писма, адресирани до висши държавни служители. Президентът Айзенхауер, вицепрезидентът Никсън, членовете на кабинета и федерални служители са в списъка на адресатите заедно с всички губернатори на Съединените щати, членовете на Конгреса и на Върховния съд.
Тестът на този метод за доставяне на поща, който първоначално се пази тайна от обществеността, преминава успешно. Ракетата Regulus I стига до целта си, движейки се с впечатляващите 965 километра в час, след което забавя и каца, оставяйки шефа на Пощата Артур Самърфийлд очарован от резултата. „Тази небойна употреба на ракети за пренасяне на поща е и първата официална употреба на ракети от пощенска служби в света“, хвали се той.
Самърфийлд също така прогнозира, че „преди човекът да стъпи на Луната, пощата вече ще се доставя в рамките на няколко часа от Ню Йорк до Калифорния, Великобритания, Индия или Австралия с помощта на ракети.“
Още през 1810 германският писател Хайнрих фон Клайст предлага система от артилерийски батареи, които да препредават поща из цялата страна. Писмата, сложени в специални черупки, се изстрелват към целта си и след това се изстрелват обратно. Той преценява, че една мрежа от 300 километра, от Берлин до Вроцлав, може да предаде едно съобщение само за половин ден, което за онова време е впечатляващ срок.
През идния век много други ще се опитат да разнасят поща по въздуха. Говори се дори как да се създадат презатлантически ракетни маршрути за международна комуникация – такива ракети могат да съкратят сроковете за доставка от седмица (или повече) до ден. Поредица опити за изпращане на поща с ракети в рамките на Европа завършват с колеблив успех като някои ракети се закачат в дървета, а други просто експлодират при удар.
При теста с USS Barbero през 1959 системите за ориентиране и управление на ракетите вече са достатъчно развити. Този конкретен тест не е само за изпращане на поща. Той изпрати и друг вид съобщение – от Министерството на отбраната на САЩ до останалите държави – в което се казва ясно, че управляемите ракети на американските военни могат да постигнат висока степен на точност. Както при много други експериментални технологии от средата на 20-ти век, тази ракета за пренасяне на поща също е демонстрация на сила.
Коментарите са изключени
Да криеш любовника си на тавана цели 10 години
|
|
Колко дълго можете да пазите своята изневяра в тайна? Година? Може би две? А какво ще кажете за цели десет години? Това също би могло да се случи, но Доли Остерайх вдига летвата твърде високо. Жената не просто се възползвала от своя любовник, а го държала на тавана в периода на връзката. Очевидно изневерите са били различни през 30-те години на миналия век. Мнозина биха нарекли подобни отношения „сексуално робство“, ала сякаш и двете страни са били доволни от постигнатото. Да започнем всичко отначало. Доли се жени за своя съпруг Фред Остерайх (заможен производител) и по всичко личи, че двамата изживяват своята приказка.
Публичният им живот е пример за останалите богаташи, те са винаги усмихнати, изглеждат щастливи на всяка снимка и във всеки един момент показват своята любов. И историята продължава така до фаталната 1913 г. с едно много специално запознанство. Дали годината е фатална или съпругата е изморена от брачния живот, не можем да знаем, ала съдбата си знае работата и понякога действа без задръжки. Госпожа Остерайх се обадила на своя съпруг и го помолила да изпрати работник от фабриката, за да погледне счупената шевна машина. На вратата почукал 19-годишния Ото Санхубер с надеждата, че ще успее да спечели доверието на началството си, както и по-добра заплата. Домакинята отворила вратата, носейки прозираща копринена роба и дълги чорапи.
Мнозина подозират, че в този ден шевната машина не била ремонтирана. Младият Ото щял да „обърне внимание“ на много от домашните уреди в дома на своя началник. Освен това, когато липсвала възможността на домашния уют, любовниците се възползвали от близките хотели, за да продължават своите занимания. Съседите пък не одобрявали подобни действия и многократно съобщавали за извънбрачните забавления на съпругата, докато Фред се труди за семейния бюджет. Една вечер и той решил да повдигне въпроса и най-накрая да реши как ще продължи животът му. Доли отвърнала, че Ото бил само нейният полу-брат по душа, с когото прекарвали времето си заедно, говорейки за най-различни теми от живота. И за допълнително успокоение потвърдила, че отношенията им били само платонически и младежът бил средство да се запълва времето на домакинята, докато се върне съпругът.
Този отговор не донесъл достатъчно покой на съпруга и Доли взела важното решение – изпратила Ото на тавана. Мнозина биха отказали подобно предложение, ала Ото нямал семейство. На тавана имал само легло и маса, луксът не бил толкова добре осигурен за него. Интимният роб обяснявал често, че отношенията им били като тези на майка и син, ако изключим някои други подробности. Самотните вечери били време за отдаване на друго хоби – писането на любовни и криминални истории с псевдоним. Доли помагала на своя любовник да ги публикува, използвайки своята влиятелна фамилия. Следва и по-добрият въпрос: как е възможно Фред никога да не разбере, че Ото е на тавана? Някои вечери мъжът чувал шумове от тавана, ала не допускал и в най-дивите си фантазии, че ще бъде част от историята в категория „глупави хора“. Неговото заключение от необичайните шумове е вярата, че горе има призраци.
След 5 години със странните шумове, мъжът най-накрая предложил да се преместят в друго жилище. Доли нямала нищо против, но искала домът им да има таван. Ото бил освободен от своята клетка и изпратен по-рано в Лос Анджелис, за да очаква новия си постоянен адрес. Веднъж щом локацията става ясна, Ото изпреварва новодомците и се настанява в своята нова килия. И точно тук се случва драматичният обрат. През 1922 г. (близо десет години от началото на аферата) семейството започва един много сериозен скандал. Любовникът слушал и в един момент се притеснил много за здравето на своята любима. Хукнал надолу по стълбите с две от пушките на домакина. Фред най-накрая осъзнал защо някога е чувал шум на тавана и какво са имали предвид всички съседи относно полубрата на Доли. В опит да получи някакво възмездие за една от най-дългите изневери в историята мъжът напада любовника и получава три изстрела в гърдите, при това от собствените му оръжия. Докато нещастникът издъхвал, любовниците мислили версия за смъртта му. Окончателното решение било да инсценират обир. Доли била заключена от Ото в килера на дома, докато той свалил часовника на Фред и се скрил на тавана.
Тропнал няколко пъти силно от тавана, за да даде знак, че е добре скрит, а Доли започнала да крещи за помощ. Полицията повярвала на тази версия, а съпругата бързо решила да започне отначало живота си, карцирайки за пореден път любовника на тавана в новия си дом. Историята можела да се повтори, докато не се появил Хърман Шапиро – брокерът на недвижими имоти. Вдовицата започнала да се влюбва и решила да даде скъпия диамантен часовник на бившия си съпруг – същият е обявен за откраднат, както се досещате. Хърман си спомнил заглавията във вестниците, получил една нескопосана история като отговор и си заминал. Същата вечер се появява и третия любовник на Доли (точно така, много са). Рой Клъмб помогнал за изхвърлянето на оръжието на престъплението. След един скандал през 1923 г. Рой отива в полицията и разказва всичко от часовника до инсценирането на обира. Следва арест и само един интересен въпрос: как жената успява да се заключи в килера сама?
Разпитите били дълги и изморителни, затова Доли помолила Хърман да занесе храна на нейния полу-брат. Ото бил толкова щастлив, че вижда друго човешко същество от години и бързо разказал цялата си история. Най-накрая историята започнала да се нарежда. Хърман изгонил Ото от дома, а той, осъзнавайки, че ще бъде издирван за убийство, бяга в Канада. Всичко останало било запазено в тайна поне за още няколко години, когато брокерът среща Ото и Доли отново. Това е и последното му посещение в полицията. Следват арести, а различните печатни издания успяват да продават тази история цели 8 години след разплитането на сагата. Справедливостта също не успява да тържествува. Убиецът можел да получи доживотна присъда, но след като 7 години не бил обвинен, давността по делото е изтекла. Същото важало и за неговата половинка. Доли се оженила, изненадващо не за своя тавански секс роб, а за мъж, с когото имала афера цели 30 години. Нейният любовник напуснал за последен път Лос Анджелис и никога повече не се върнал. Доли умира през 1961 г. на 81 години, а съдбата на Ото така и не става ясна, кариерата му на писател не тръгва в правилната посока, а и никой повече не се интересува от него.
Коментарите са изключени
