Volkswagen Amarok: офроуд в „Манастирски ливади“, парти и мокро пране

| от Цветелина Вътева |

Пред нас стои чудовище. Не е годзила, нито тиранозавър, нито демогоргон, не прилича и на мегалодон. Но е голямо и изглежда страшно. И ни привлича на ницшеанския принцип на бездната, в която знаете…ако се взирате твърде дълго, и тя ще започне да се взира във вас.

Това е Volkswagen Amarok – немски пикап с 3,0-литров турбодизелов двигател V6 TDI, 8-степенна автоматична скоростна кутия ZF и перманентно 4х4 задвижване 4MOTION.

Имаме един ден с него и искаме да разберем „какво толкова“ и защо някой би си купил грамадна машина, в която да превозва крави, вместо секси кросоувърче кабриолет, с което да дефилира по софийските улици.

Първата и очевидна причина е офроуд талантът на Amarok. Може да смятате, че този талант е излишен в условията на градска среда с хубава пътна мрежа, но ще сгрешите фатално. Запътваме се към луксозния столичен квартал „Манастирски ливади“, където квадратният метър на апартамент в нова сграда започва от 1000 евро. Гмурваме се в сюрреалистичен пейзаж от спретнати селски къщурки, миниатюри на небостъргачи, криви полуулици и…онова, което търсим: мини пропасти, пълни с кална вода.

Не се налага да ходим до Паничище, откъдето да катерим рилските езера с Amarok-a: имаме си съвършен офроуд терен точно тук: в сърцето на „Манастирски ливади“. Може и без кавичките.

volkswagen amarok

Вариантите на задвижването на пикапа са три – задно, 4MOTION с водещо задно задвижване и включване на предния мост при нужда, което има и бавни предавки при ръчната скоростна кутия и 4MOTION с перманентно задвижване на колелата с Torsen диференциал. Запазваме си блокирането на диференциала за потенциално изкачване на Килиманджаро , но и без него се справяме добре. Скоростната кутия успешно симулира бавни скорости при потегляне и спускане, които се подпомагат от асистента за спускане по хлъзгав склон – може да го активирате от един бутон, включително в движение.

Amarok преодолява манастирските бездни със завидна лекота и освен пръските кал по джантите, по нищо друго не личи, че сме били на офроуд.

volkswagen amarok

Връщаме се към центъра, като по пътя ми прави впечатление колко бързо реагира автомобилът и колко лесно се кара. Първоначално се смущавам от когнитивния дисонанс, създаден от мъжкарския, заплашителен външен вид на автомобила (резките линии, огромните джанти и агресивната предна броня са достатъчни, за да разбереш, че тази кола не се шегува), и елегантния интериор. Впоследствие установявам, че този странен „ин и ян“ ми харесва: да шофираш кола, която е едновременно безкомпромисна в пресичането на скандално неравни терени, и гальовна към шофьора и пътниците, не е толкова лошо.

AmarokParty-6

Ергономични седалки, много кожа, мултифункционален волан и екран на мултимедийната система, на който спокойно може да се гледа последния епизод на „Stranger Things”…всичко това прави интериора на Amarok непривичен за класическия шофьор на пикап Родни от Луизиана, но прекрасен за хора, които искат хем да карат кола с устойчивостта на минотавър, хем да се глезят в луксозно купе.

Докато обсъждаме тези неща, стигаме до центъра на София, където в средата на деня има чутовно задръстване. Забавляваме се с погледите на околните шофьори, които издават смесица от респект и лек потрес. И стигаме до офиса, където ни чакат…не папки с документи и каквото друго чака обикновените хора в обикновените им офиси, а купчина мокро пране.

Паркираме Amarok на „Париж“, опъваме едно въже в легена и простираме дрехите – перфектно. Докато се печем на слънце, чорапите изсъхват за нула време.

volkswagen amarok

След това изиграваме една партия 3-5-8. Шефката ни бие (или ние й даваме да ни бие – нека остане загадка). Минувачите ни завиждат.

AmarokParty-45

Сещаме се за поне още няколко неща, които могат да се правят в Amarok: диво моминско парти, първа среща между млади влюбени, дълбок сън под открито небе и превозване на отбор мажоретки или 12 пожарникара с 12 кученца от календар.

За съжаление, нямаме време да осъществим всичките идеи, за които ни вдъхновява пикапът и скоро поемаме по обратния път към неговия дом.

160-те конски сили с пиков въртящ момент от 550 Нм нежно и бързо ни прекарват по Цариградско шосе с лекота, която малко шокира. Митът за друсащия пикап, който провокира мигновена бъбречна криза, е безжалостно развенчан: тази кола вози почти като лимузина. Изпреварването не представлява никакъв проблем и карането в лява лента се случва съвсем естествено. Старт-стоп системата на двигателя пести гориво – както и дългото предавателно число при най-високите предавки. То осигурява и така желаните ниски нива на CO2 емисии и още по-ниски нива на шума. Слушаме спортния подкаст на Webcafe по пътя, без да се налага да набичваме звука на максимум.

AmarokParty-79

Докато слънцето залязва над Околовръстното и облизва с умиращите си лъчи Бизнес парка, имаме отговор на въпроса защо някой би си купил Amarok вместо секси кросоувърче. Комбинацията от работна сила, стилен интериор, мачовска визия, добър двигател, прилични коне и офроуд дарба просто е много добра.

А и ако внезапно паднете в заледено езеро ви се наложи да прострете чифт мокри чорапи някъде, а сте далеч от парното и домашния простор…знаете какво да правите.

Още снимки може да видите в галерията.

 
 

Интервю с госпожица Юлия

| от Цветелина Вътева |

Отдавна следим с интерес и отразяваме какво се случва на сцената на единствения у нас лабораторен театър „Сфумато“. И съвсем закономерно в една от любимите ни актриси се превръща талантливата Албена Георгиева.

Но не просто и не само, защото е една от ученичките от експерименталния клас на основателите на „Сфумато“ професрорите Маргарита Младенова и Иван Добчев, а заради таланта си, заради завлядяващото си присъствие на сцената, заради външната лаконичност и вътрешната огненост, с които извайва героините си.

Вече сме писали за играта й в „Жули, Жан и Кристин“ от А. Стриндберг и в „Стъклената менажерия“ от Т. Уилмяс, предстои ни да я гледаме в „Идиот“ по едноименния роман на Ф.М. Достоевски.

Поводът за днешния ни разговор е малко по- различен. На 29.11. 2017 г от сцената тя и колегите й Христо Петков и Мирослава Гоговска ще кажат сбогом на публиката на един изящен спектакъл, играл се на български и европейски сцени едно цяло десетилетие, и чествал наскоро юбилейното си стотно представление – „Жули, Жан и Кристин“. Спектакъл, който не спира да вълнува, и за който ще се говори дълго време.

албена георгиева

В последните десет години госпожица Юлия е била част от живота Ви поне веднъж месечно, няма да е пресилено, ако кажа, че не си представям друга актриса да я играе. С какви чувства се разделяте с тази мечтана от всяка актриса, и вероятно знакова за вас, роля?

Толкова дълго сме били заедно със Жюли, че имам чувствтото, че тя е пуснала корени в мене. Така че аз се разделям не с Жюли, а с възможността да съм нея в релаността на спектакъла и на сцената, иначе тя си остава с мене. Странното е, че толкова много пъти, над сто, пък и повече, абсолютно хладнкокръвно на финала вдигам ръката си с бръснача към шията ми/й, толкова пъти съм изричала тази фраза „Аз съм последната“ и сега, колкото повече наближава 29.11 се улавям, че изпитвам някакъв странен смут, вълнение, което трудно овладявам, и естествено- тъга. Но Жюли е момиче, а актрисата вече не е, уви. Закономерно.

Поразява силата на общото изпъление, ансамбловата работа в представлението. Нито един от тримата герои не изпъква над останалите. Как постигнахте тази почти музкална хармония в играта си с колегите Ви Мирослава Гоговска и Христо Петков?

Когато започнахме репетиции ние с Мира и с Христо се познавахме като партньори от два предишни спектакъла, в които бяхме работили заедно, но този път имахме действително редкия шанс да сме част от един наистина творечески процес, който ни даде време без да бързаме да се открием по друг начин един друг, да открием език, на който да говорим на сцената. Работейки по цял ден ние тримата на сцената, Грети (Маргарита Младенова) и Дани (Даниела Олег Ляхова) в залата, беше трудно, естествено, но смислено – да се караме, да се обичаме, да си вярваме, да не си вярваме, да си имаме доверие. А по – нататък във времето, в годините, в които сме били заедно, ние минахме оттатък представата за актьорско партньорство. Аз мисля, че ние сме повече от това. И сега позлвам случая да кажа, че много ги обичам и съм им безкрайно благодарна.

23376256_531143450557696_1241563254635714243_n

Визията на спектакъла също е един от компонентите, за които си заслужава да се спомене. Хиперреалната среда и костюмите са дело на наистина талантливата, многократно награждавана, и за съжаление, рано напуснала ни художничка Даниела Олег Ляхова. Разкажете малко за работата си с нея.

Дани имаше уникалната човешка способност да присъства едновременно тихо и твърдо. Това, което се нарича твърда ръка с нежни пръсти. Спомням си как ден преди премиерата на „Жюли, Жан и Кристин“ в цялата лудница тя беше намерила време да ми направи, да ми подари тениска със снимка от спектакъла. Помня как ме убеждаваше, че именно това е роклята на Жюли и никоя друга. Помня как с малките си пръстчета правеше мехурчето с кръвта на птичката, която Жан убива. Помня турнетата, в които сме били заедно с нея в една стая, и как в едно от тях ме извади от тотален човешки и актьорски срив, само с няколкото думи, които ми каза. Рядко талантлив и скромен човек…А, спомям си как отидох в болницата и й занесох домашно приготвен шоколад, и тя ми се обади да ми каже колко е вкусен. Много тънък човек, винаги съм й се доверявала на усещането за театър, питала съм я какво мисли и тя ми е казвала. И винаги е била страшно точна. Дани…Дани липсва.

DSCF0119

Трудно ли се репетира с Маргарита Младенова? Това, че сте нейна ученичка и асистентка в актьорските й класове в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ дава ли Ви специални привилегии, или обратното, още по- взискателна е към Вас?

Когато репетирам с Грети аз се чувствам като човек, на когото някой дрържи ръката, в най – високия и в най- пълния смисъл на думата, като ученичка, и съм й завинаги благодарна за това усещане. Грети е първият режисьор, който ми се довери и продължава да ми се доверява повече, отколкото аз се доверявам сама на себе си. Това, че съм й асистентка и ученичка не ми дава никакви специални привилегии, обратно – повишава нивото на трудност и на отговорност, естествено. Но ние работим толкова отдавна, че аз вече я разбирам от половин дума. От това не ми е по- лесно в репетициите, но изпитвам някакво особено удоволствие. Не спирам да се въхищавам на търпението, на максимализма, и на любовта към актьора, с която работи. Винаги ще се уча от нея. Грети е незаменима.

И за финал: Усещахте ли Вие и колегите Ви през всичките тези години разлика в начина, по който българската и чуждестранна театрална публика възприема, реагира, оценява спектакъла?

У нас трудно се снема предубеждението на т.нар театрална и „изкушена“ публика, което никак не пречи да се случват онези най- скъпоценни за актьора мигове. Мигове, в които аз съм тя, и тя е аз. Когато публиката ти вярва и върви заедно с теб, тя ти се отблагодарява не с аплодисменти, а с едни тишини, в които се случва невъобразимо нещо, заради които всички ние продължаваме да искаме да сме актьори.

След представлението е предвидена среща на творческия екип с публиката. Побързайте да се сдобиете с билети от касата на театъра на ул. „Димитър Греков“ 2, на тел. 02/944 01 27 и 02 /943 38 90 всеки ден без неделя от 14.00 до 19.00 часа, както и онлайн тук.

ЖУЛИ, ЖАН И КРИСТИН
от Аугуст Стриндберг
Адаптация и постановка: Маргарита Младенова
Сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова
Участват: Албена Георгиева, Христо Петков, Мирослава Гоговска
Снимки: Симон Варсано

 
 

МОТИВ: ЗИМЕН ПЪТ – камерна вечер за ценители в ново арт пространство

| от chr.bg |

На 24 ноември в „Къщата на София“, ул. „Миджур“ 12, българската публика за първи път ще има възможността да чуе на живо класически романтизъм в изпълнение на баритона Айвън Лъдлоу, акомпаниран от пианиста Даниел Тонг в първия за сезона концерт МОТИВ: ЗИМЕН ПЪТ от известния, вече 3 годишен, цикъл за камерна музика, който тази година стартира с нова артистична концепция.

Музикантите ще разгърнат красотата на чувствата в едно от най-забележителните произведения на Франц Шуберт – “Зимен път”, композирано по стиховете на Вилхелм Мюлер. Романтичното настроение ще пренесе зрителите в епоха, в която чувствата са били музика, а думите – страст.

Самият  Шуберт е твърдял, че тези песни са го завладявали повече от всичко, което е написал, защото напълно се е сливал с поетичните образи.

Ivan-Ludlow

Айвън Лъдлоу солира на едни от най-престижните европейски оперни сцени като Неапол, Сполето, Париж, Лион, Атина, Тулуза, Уелска Национална Опера, Страсбург, Марсилия, Бордо, Лозана и много други. Роден в Лондон, но израсъл в Брюксел, той е възпитаник на Гилдхол Скуул и Националното оперно студио. Айвън е изнасял рецитали из цяла Европа и САЩ, като често си партнира с Даниел Тонг – пианист на Лондонския Бридж ансамбъл.

DanielTong

Събитието в „Къщата на София“ е само първият от шестте камерни концерта от цикъла МОТИВ 2018. Всеки месец българската публика ще има щастието да преживее по едно събитие с изпълнители, наградени от престижни европейски и световна конкурси, които концертират на легендарни световни сцени. Неподражаемите по рода си камерни вечери ще дадат нов облик на музикалната сцена – изпълнителите ще представят изкуството си пред камината, в артистичната среда на елитната галерия, в непосредствено общуване с публиката по особено емоционален начин. Местата в залата ще бъдат не повече от 50, а организаторите ще допълнят специалната атмосфера на вечерта с комплимент за всеки гост.

Kashtata-na-Sofia

Билети: на касите на Eventim в страната, онлайн на www.eventim.bg или преди събитието в „Къщата на София“, ако има останали свободни места.

 
 

Дебора от Big Brother: в тинята, където й е мястото

| от Цветелина Вътева |

Това, че шоуто „Big Brother“ в същината си напомня „Игрите на глада“ и е способно да срине нечий живот изобщо не е новина, но въпреки това някои случки, които се разиграват в Къщата и на телевизионния екран, раздвижват обществената перисталтика.

Поредната жертва на Големия брат, е певицата Дебора – мис Видин, мис Северозападна България, фолк певица, известна с песента „Буба лази“ (според собствените й твърдения). Снощи тя бе изгонена от Къщата, след като поиска да напусне, обидена от дадения й прякор Мис Махмурлук, и в състояние на афект напсува Big Brother. А днес се появи в предаването „На кафе“ при Гала с тъмни очила, под тях – насинено око, разплакана, с твърдението, че трима души са я пребили пред дома й и признанието, че алкохолът й помага да се справи с паническите атаки, от които страда.

Цялата псевдотерапевтична среда, в която видяхме певицата – първо в изповедалнята на Big Brother, а и после и в „На кафе“, увеличава с телевизионната си лупа проблемите на една жена, които никак не са уникални. Псувнята по Големия брат може и да е безпрецедентна, но паник атаките, наливането с алкохол в опит за преодоляването им, истериите и насилието над жени са ужасно далеч от безпрецедентността. Те са ежедневие.

Ако има някакъв позитив от това, че една жена, която очевидно се нуждае от помощ и подкрепа, бе стъпкана в телевизионната кал, то това е прозрението, което може да удари някои хора, че Дебора е съвършено оформен прототип на жената-жертва на насилие.

Тя е слаба, психически неуравновесена, кастрирана от самоувереност, неспособна на самоуважение, емоционална лабилна, готова да каже „Обичам те“ на някой, когото не познава. Все неща, които карат човека да страда, и то да страда зверски. Неща, за които страдащият няма вина. И които го превръщат в лесна мишена за всички агресори, насилници и садисти, които надушват психичния дисбаланс у жените както акулите надушват кръв.

Онова, което видяхме при Гала, с изключение на самата Гала, която реагира искрено съчувствено и адекватно, е една показателна миниатюра за това с какво се сблъскват хората с чести психични проблеми у нас: пълно и тотално неразбиране, стената на Пинк от „Пинк Флойд Стената“, уж състрадателни, но всъщност укоризнени погледи. Докато певицата се изсипа емоционално и тотално се разля от рамките на приемливото поведение, коментаторите на Big Brother се държаха като набори на 90-годишен покойник на погребението му: с едно тихо, но натрапчиво внушение: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз в ковчега“.

Това е и големият проблем с домашното насилие. Не насилниците и не жертвите, а третите лица: съседите, които чуват виковете, но мълчат. Минувачите, които виждат, но не се обаждат. Зрителите, които гледат и се тюхкат, но след това си лягат с онази същата мисъл: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз“.

Не ме разбирайте погрешно: Дебора е на социалното дъно. Тя не се вписва в нито един шаблон на „успеха“. Тя е простовата, хистерична, невъздържана и не особено интелигентна. Но с извинение за популизма, преди да бъдем прости или софистицирани, хистерични или непоклатими, невъздържани или обрани, интелигентни или тъпи, ние сме първо хора.

И когато някой човек страда, не е ли здравата, първосигнална реакция да изпитаме емпатия? Явно не.

Шоуто си гледа рейтинга и това е нормално: разбира се, че Big Brother ще покаже Дебора как пие чаша след чаша вино, разбира се, че ще й даде прякор „Мис Махмурлук“. Всяка пукнатина в някой от съквартирантите, през която може да влезе провокация на кукловода, трябва да се използва. И това не е подсъдимо (дори морално), защото това е същината на това риалити и всеки, който влиза в него трябва да е наясно с рискове, които поема.

Голямата драма с Дебора не е в Big Brother, а в това, че нейният случай бързо надникна в мозъка на обществеността и през коментарите във Facebook и заглавията на жълтите медии стана ясно каква свинщина е вътре. Какъв примитивизъм, удобно заключен в позицията „Тя си е виновна, мани я тая пияница“.

Много обичаме да си чешем езиците за това колко е важно да се ограничи домашното насилие, колко е разпространено сексуалното насилие, и как хората не бива да бъдат стигматизирани заради временни психични разстройва, през които минават. Но ето че на ТВ екрана излезе една Дебора, с всичката си простота и антипатичност, и бързо ни показа, че можем само да си чешем езиците.

Но когато пред нас се появи жертва на насилие и на психичен проблем, всичко, което можем да направим е словесно да я смачкаме в тинята. Където й е мястото, нали.

 
 

Еротика в Instagram и няколко артисти, които да следите

| от chronicle.bg |

Тази седмица сме на еротична вълна. Лятна и с оскъдно облекло, напук на застудяващото време и многото пластове дрехи, които ходят по улиците.

Еротичната фотография (изобщо фотографията като цяло) отдавна вече не е само между страниците на списанията и по негативите. Естествено, днешните фотографи, които използват социалните мрежи като свое портфолио, не могат да се мерят с Марио Тестино, Сам Хаскинс или Ани Лейбовиц, но се справят доста добре.

Оставяме на вас да прецените. Днес ви показваме някои от любимите ни еротични фотографи, които можете да следвате в Instagram. Опитайте да гледате безпристрастно на работата им. Трудно е, но опитайте.