shareit

Волейболните национали: Хората зад големите имена

| от chronicle.bg |

Волейболните ни национали се изправят срещу Франция в изключително тежък полуфинал в „Арена Армеец” в събота от 20:45 часа.

Шансовете ни за победа не са големи, но и досега бяхме сред аутсайдерите на първенството.

Отборът на Пламен Константинов отвя конкуренцията досега, като най-запомнящи се бяха двете победи с по 3:0 над Германия.

Злата отново ще бъде препълнена от 12 000 „бяло-зелено-червени” фенове, които ще бъдат в огромна подкрепа на отбора.

Преди важния полуфинал с Франция, решихме да ви представим националите ни, но в човешката им страна.

В галерията оставяме чисто волейболните неща и ви представяме националите ни с по няколко изречения.

 
 
Коментарите са изключени

Мъжете, които пуснаха бомбите над Хирошима и Нагасаки

| от |

В 2:45 ч. сутринта в понеделник, 6 август 1945 г., четиримоторен самолет Boeing B-29 Superfortress излита от остров Тиниан. Вътре, както беше обичайно за този тип самолети, имаше бомба. Въпреки това, за разлика от обичайните бомби, които американските военновъздушни сили хвърлят върху Япония от приблизително вече една година, тази бомба има малко по-различен състав – вместо изобутилметакрилат или както е по-известен, напалм, тя беше с високо обогатен уран-235. „Little Boy“ тежеше 4400 килограма, и в 8:15 ч. местно време беше пусната над Хирошима.

44,4 секунди по-късно се взриви и 60 000 души загинаха на място. На 9,5 километра нагоре в небето и на 16 от мястото Пол У. Тибетс почувства ударна вълна от 2,5 g. Странно, но мъжът не чувстваше съжаление.

Paul W. Tibbets

Пол У. Тибетс

Бригаден генерал Пол У. Тибетс, пилотът на Enola Gay – самолетът, който пусна „Little Boy“, е роден на 23 февруари 1915 г. Младият Пол прави първия си полет на 12-годишна възраст. Вече влюбен във летенето, Тибетс, през февруари 1937 г. се записва в армията, където летенето му показа, че е пилот над средното ниво.

След като се дипломира като лейтенант, първата работа на Тибетс е да бъде личен пилот на Джордж Патън, което му позволява да събере над 15 000 часа летателно време. Той се издига бързо сред военните редици и става капитан с първата си команда от 1942 г. До ноември 1942 г., вече повишен в подполковник, Тибетс показа още от себе си по време на войната в Северна Африка, откарвайки Айзенхауер до Гибралтар за операция „Факел“, нахлуването на съюзниците във френската Северна Африка.

До 1943 г. Тибетс си спечели репутацията на опитен и отличен пилот, които дори получава симпатиите на самия Дуайт Айзенхауер. След като тества новосъздадения Boeing B-29 в продължение на една година, Пол беше препоръчан на генерал-майор Узал Ент да го имат предвид за „специални мисии“. През септември 1944 г. Тибетс става отговорен за организирането, обучението и командването на тайно поделение „Силвърплайт“ – крилото на ВВС в Проекта Манхатън. Той беше натоварен със задачата да изглажда логистичните и техническите въпроси. Включително и да вземе решението самият той да пусне атомната бомба.

Когато получи заповедта, че са избрани градовете Хирошима, Кокура и Нагасаки, като първа, втора и резервна цел на ядрения удар, Тибетс отива при екипажа си. В 02:15 ч. те вече бяха във въздуха, а останалото е история. Тибетс, спомняйки си за гледката на изригващата атомна гъба, пише в мемоарите си: „Ако Данте [Алигиери] беше с нас в самолета, щеше да се ужаси!“

Charles W. Sweeney

Генерал-майор Чарлз Суини

Три дни по-късно генерал-майор Чарлз Суини хвърли бомбата върху Нагасаки. Суини беше добре подготвен, но въпреки това, предната вечер неговия B-29 не функционираше добре, тъй като помпата на резервното гориво се беше повредила. Работейки с 600 галона по-малко гориво от очакваното, Суини все пак решава да тръгне към рандевуто с двата самолета, които ще го придружават в мисията, близо до остров Якушима.

Поради объркване на срещата, за което Суини ще бъде порицан по-късно, беше загубено ценно време. Екипажът най-накрая стигна до Кокура, където, уви, е облачно, което е проблем. След две неуспешни прелитания и вече значително намаляване на горивото, Суини решава да тръгне към втората цел: Нагасаки. По-късно „Кокура късмет“ ще стане често използвана фраза в японския лексикон. С отчайващо малко гориво и тежка облачна покривка над Нагасаки, Суини решава да пусне бомбата на радари, въпреки нарежданията да бомбардира, само ако визуално може да потвърди целта. Получената неточност от 2,4 километра спестява на Нагасаки още по-големи щети, защото околните хълмове спират голяма част от ударната вълна, в следствие на което само 60% от града е бил унищожен

След Нагасаки, и двамата мъже бяха непоклатими в оправдаването на бомбардировките като правилни и наложителни. Тибетс остава „убеден, че сме спасили повече животи, отколкото сме отнели“, и заключава: „Би било морално грешно, ако имахме това оръжие и не го използвахме, а вместо това оставихме да умрат още милиони хора.“ В своите мемоари Суини също прави подобни твърдения, както и изглажда някои фактически неточности, които има в общественото пространство, за събитията.

Суини почина на 84-годишна възраст на 16 юли 2004 г. в болница в Масачузетс в Бостън. Тибетс почина на 92-годишна възраст през 2007 г. в дома си в Колумб Охайо.

Пол Тибетс твърди в мемоарите си, че кодовото име „Fat man“ (Дебел човек) се отнася до Уинстън Чърчил, но Робърт Сърбър, който е работил върху създаването на бомбите и всъщност ги е кръстил, твърди пък в своите мемоари, че я е кръстил на Каспър Гутман, „Дебелия човек“, от филма „The Maltese Falcon“. Въпреки че за Сербер по други места е казал, че името идва просто от размера и формите на бомбата.

Само един човек, подполковник Яков Бесер, лети на борда на двата самолета – както в бомбардировката над Хирошима, така и над Нагасаки.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Twister – между забавата и забравата

Първоначалната идея за играта, която по-късно ще еволюира в Twister, идва от рекламния директор и изобретател Рейн Гайър през 1965 г. Неговата компания, Reynolds Guyer Agency of Design, беше наета да направи промоционален щанд на компания за боя за обувки и докато мисли идеи, той си играе с малки цветни кръгчета хартия. Изведнъж го връхлита вдъхновение за нещо много по-различно от промоционален щанд – настолна игра, в която пионките не бяха пластмасови, а са живи хора. Гайър нарече първата версия на творението си „King’s Footsie“, а купищата смях от хората, които я тестват, го кара да се чувства уверен в успеха й. В този момент Гайер наема дизайнерите на игри Чарлз Ф. Фоли и Нийл Рабенс, които да му помогнат в по-нататъшното развитие на проекта.

Те се колебаят между няколко различни имена и накрая се спират на „Pretzel“. За съжаление, това име не беше свободно и те го променят на „Twister“. Гайер не беше доволен от него, защото смята, че не е описателно за играта по начина, по който беше „Pretzel“.

Когато дойде време за патентоване на играта, Гайер твърди, че Фоли и Рабенс умишлено са го пренебрегнали и изключили от патента. Той казва: „Беше направен патент и, казано направо, аз не бях включен в него. Фоли и Рабенс свършиха страхотна работа, но ние работихме заедно по нея. Чувствам се зле, че не останаха, за да развием подразделение на нашата компания. Хората имат склонност да приписват нови продукти на един човек, но аз никога в нито един от разработените от мен продукти не съм виждал да се случва само един човек да го е измислил – споделят се идеи, това е процес.“

Според Рабенс, малко след подаването на патента, те дават правата за играта на Гайер, с уговорката, че ще получат дял от всички печалби от играта. Каквато и да е истината по въпроса, малко след това Фоли и Рабенс създадоха собствена компания за играчки. Гайър също продължи напред към по-големи и може би по-добри неща, когато изобрети топката Nerf – мека топка, специално за игра вкъщи.

Междувременно, през 1965 г. в Milton-Bradley, които бяха придобили правата за Twister, главните шефове бяха малко загрижени за може би леко палавия аспект на играта и какво евентуално този аспект може да навреди на изрядно чистата репутация на тяхната компания. За други обаче потенциалът за печалба надвишаваше всякакви морални съображения – в края на краищата играта се състоеше от лист найлон и парче картон, така че производствените разходи на практика бяха нулеви. Въпреки това, през първите си няколко месеца на пазара, Twister изобщо не се продаваше. Веригата магазини Sears, например, не искаха да сложат играта в каталога си, защото не бяха сигурни, че е подходяща за таргета им, които е семейството.

Точно когато Milton-Bradley се канеха да приключат нещата, се прави един последен отчаян ход да се популяризира играта. PR екипът реши да я покаже на хората от предаването Tonight Show. Ето репортаж за годишнина от играта, в който се показват кадри и от шоуто.

На 3 май 1966 г. Джони Карсън и гостът му същата вечер, красивата и напета Ева Габор, демонстрираха очарованията на дотогава почти непознатата игра и на практика я спассяват. След известно време кривене, усукване и кълчене, както и тежкия унгарски акцент на Ева и безценните изражения на Джони, публиката в студиото вече ревеше от смях. В този момент Twister избухна – три милиона бройки от играта бяха продадени само за една година.

Twister е обявен за „Игра на годината“ през 1967 г. и се превръща в една от емблематичните играчки на десетилетието, надмината единствено от обръча. Някои от конкурентните компании обвиняват Milton-Bradley, че продава „секс в кутия“, но оплакванията им приличат повече на най-обикновени обиди на киселяци, които завиждат, че не са измислили те евтината за правене, елементарна и изключително успешна игра.

През изминалите десетилетия Twister се превърна в любима част от поп културата. Смята се, че над 65 милиона души са играли играта, а турнирите по Twister са станали популярни като събития за набиране на средства, особено за деца от колежа. Играта се споменава в песни на R.E.M и Бритни Спиърс, както и се показва в телевизионния ситком „Friends“. Днес е много трудно да се намери някой в западния свят, който поне не е чувал за нея, ако и да не я е играл. Не е лошо за игра, която започна като промоционален щанд за боя за обувки.

 
 
Коментарите са изключени

Уолас Хенри Хартли свири в България, преди да се качи на „Титаник“

Едва ли има човек, който да не знае историята на Titanic. Филмът на Джеймс Камерън успя да разкаже историята толкова пъти, че дори и 100 години по-късно няколко поколения са добре запознати с трагичната съдба на презокеанския лайнер. На борда на този кораб е имало пътници от цял свят и почти всички са смятали, че ще пристигнат в САЩ на борда на един от най-луксозните кораби, но съдбата е имала други планове. Една от най-въздействащите сцени във филма е момемнтът, в който музикантите свирят последната песен, преди да потъне кораба.

Wallace_Hartley

Снимка: By The original uploader was Bluedustmite at English Wikipedia. Original author unknown – Transferred from en.wikipedia to Commons by LittleTony87 using CommonsHelper. First published in London Illustrated News in may 1912, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8266127

Според някои източници, Уолас Хенри Хартли и неговият оркестър продължават да свирят. Единствената разлика е, че господата свирят до стълбите, а не на палубата, както е представено във филма. Липсва информация за последната им песен, но някои оцелели говорят за „Song d’Automne“ на Джанго Райнхарт. Целият оркестър потъва с кораба. Тялото на Хартли е открито на 4 май 1912 година. За погребението на този музикант почти всички от Колн се редят по улиците, за да го изпратят. Актьорът, който изиграва неговата роля е професионален цигулар и се старае да пресъздаде изцяло атмосферата. Историята на Хартли обаче е малко по-дълга за разказване. Изненадващ е фактът, че можете да откриете особено присъствие на музиката и в българските среди.

gettyimages-527962498-594x594

Според статия в Уикипедия, Уолас е един от основоположниците на джаз движението в България. Според предоставената информация там, след Илинденско-Преображенското въстание, редица българи успяват да избягат в САЩ и Канада, където започват да се установяват и да налагат добре познатите родни обичаи. Завърналите се българи, които идват като доброволци за участието си в Балксанската война, носят със себе си и добре познатата музика, която са чували в САЩ. Според източника, един от първите завършени джаз музиканти е именно Уолас Хартли. Той пристига с неговия оркестър във Варна през 1911 година. Варненци били очаровани от новия вид музика и пълнели залата на джаз музикантите. Много скоро Хартли получава покана да свири в София.

Titanic_Band

Снимка: By Unknown – Published in 1912 by the Amalgated Musicians Union, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15312507

Според данни на e-vestnik.bg локацията на музиканта е софийското Градско казино (днес по-познато като градска художествена галерия на ул. „Гурко“ 1). Именно в София, Хартли получава покана да свири на един от най-големите кораби (за времето си). Тогава най-вероятно е смятал, че това е особена чест. 33-годишният музикант се завръща в Англия и прекарва известно време със своята годеница в Йоркшир. След това се качва на борда на престижния кораб и се надява да види новия свят. Музикалното наследство все пак остава и влияе много на развитието на джаза в родните среди. През 20-те години на миналия век се говори за джас и употребата на български инструменти, но според някои хора, тогаващната версия на джаз е била повлияна и от народната музика, следователно тук е звучала малко по-различно, но въпреки това е редно да маркираме присъствието на този музикант и прокарването на един цял нов жанр.

 
 
Коментарите са изключени

Първият робовладелец в САЩ е бил чернокож

| от |

Антъни Джонсън за пръв път пристига в Америка като слуга през 1620 г. в колонията Вирджиния. Той не идва по собствена воля, както мнозина други, които се съгласяват да станат наемни и независими слуги в замяна на място в Новия свят. Джонсън е заловен в Ангола от вражеско племе и е продаден на търговец, който го транспортира във Вирджиния, където след това е продаден на тютюнопроизводител.

Въпреки това, Джонсън технически не е бил роб, както е била дефиницията тогава. Той просто е бил длъжен да служи на фермера за известно време в замяна на легло и храна. Въпреки това, подобно на робите, слугите могат да бъдат продадени или дадени под наем на някой друг и в по-голямата си част те могат да бъдат наказвани, както собствениците им сметнат за удачно. Една от най-големите разлики между робите и слугите беше, че след като договорът на слугите изтече, често те ще получат някаква малка компенсация за услугите си, за да им се помогне да започнат живота си като свободни хора. Това може да включва известно количество земя, храна (често достатъчна за една година), дрехи и инструменти.

По време на службата си, слугите обикновено успяваха да научат някакъв занаят, което беше основната цел за мнозина, които избраха да отидат в Америка – често бедни, необразовани, без възможности и в търсене на по-добър живот. Поради това в началото повечето слуги в британските колонии в Америка всъщност бяха ирландци, англичани, немци и шотландци, а не африканци.

Джонсън, разбира се, не избра сам да дойде, но въпреки това, веднъж в Америка, той работи като тютюнопроизводител, както изисква договорът му. През това време срещна и бъдещата си съпруга, която се казва просто Мери и която идва в Америка около две години след него като беше взета от същия мъж, който взима и Джонсън.

През 1635 г., след като работи в тютюневата ферма в продължение на около 14 години, Джонсън получава свободата си, придобива земя и необходимото за създаване на собствена ферма. Източниците не са много ясни относно това дали изкупува останалите години по договора на жена си или тя го изпълнява докрай, но в крайна сметка двамата вече свободни слуги започват да работят за себе си.

Те скоро се замогват и се възползват от една система, специално създадена за насърчаване на повече колонисти, според която, ако платите, за да докарате нов колонист, независимо дали го купувате на доковете или уреждате някой да ви го докара от странство, ще получите 200 декара земя. Това ни отвежда към 1654 г. Един от слугите на Джонсън, Джон Касор, който е доведен от Африка, твърди, че има договор „седем или осем години“ и че го е изпълнил. Така той моли Джонсън за свободата си.

Джонсън обаче не вижда нещата по този начин и отказва молбата. Въпреки това, според Касор, Джонсън в крайна сметка се съгласил да му позволи да напусне, като се предполага, че натискът идва от семейството на Джонсън, което смята, че Касор трябва да бъде свободен. Така Касор отиде да работи за мъж на име Робърт Паркър.

Или Джонсън си е променил мнението, или никога не е казал, че Касор може да си отиде, защото скоро завежда дело срещу Паркър, твърдейки, че Робърт е откраднал слугата му и че Касор е собственост на Джонсън до живот и не е слуга.

Джонсън в крайна сметка печели делото и не само си взима слугата обратно, но Касор става негов роб за цял живот, както той сам твърдеше. Това официално прави Джонсън първият легален собственик на роби в британските колонии, които по-късно ще се превърнат в САЩ. (Имаше други роби преди това в Америка, доста всъщност, но не и законни.)

Court Ruling on Anthony Johnson and His Servant

Решението на съдията по въпроса беше обявено, както следва:

Този ден Антъни Джонсън подаде жалбата си до съда срещу г-н Робърт Паркър и заяви, че той открива слугата му Джон Касор под предлог, че слугата е свободен човек. Съдът сериозно обмислял и претеглял условно двете страни и преценява, че г-н Робърт Паркър най-несправедливо пази споменатия слуга от Антъни Джонсън като негов господар… Ето защо с решение на съда се разпорежда, че споменатият Джон Касор незабавно трябва да се завърне в услугата на споменатия майстор Антъни Джонсън, и че г-н Робърт Паркър трябва да извърши плащане на всички такси по делото.

Около 7 години по-късно, Вирджиния прави тази практика напълно законна за всички, през 1661 г., като позволява на всеки свободен бял, чернокож или индиец да може да притежава роби, както и слуги.

Докато временно победата на Джонсън в съда и получената в резултат работна ръка на един от слугите му за цял живот без съмнение оказа положително влияние върху процъфтяващия му бизнес, в крайна сметка постепенната промяна в нагласите на колониите към робството и расата ще е в ущърб на семейството му като робството бавно става все по-малко в услуга на нечие финансово състояние и повече за това откъде сте вие или вашите предци.

Когато умира през 1670 г., вместо плантацията да се наследи от децата му, съдът обявява, че „като чернокож мъж Антъни Джонсън не е гражданин на колонията“ и присъжда имението на бял заселник.

 
 
Коментарите са изключени