shareit

Войник за два милиона долара

| от |

defense-large

Пентагонът направи нов анализ на бюджета за 2014-та, за да разбере, че всеки един войник, който в момента е в Афганистан, струва 2,1 млн. долара. Става дума за голямо увеличаване на сумата от досегашните 1,3 милиона долара.

Експерти на Пентагона твърдят, че увеличението се дължи на ръста на разходите за възстановяване на армията и оборудването, необходимо за Афганистан.

С това не са съгласни обаче анализаторите на Центъра за стратегически и бюджетни анализи. Те твърдят, че през последните бюджетни години САЩ са вдигнали значително разходите за оборудване. Освен това, въпреки големия брой войници, които вече са изтеглени от Афганистан, общите разходи за подкрепа на останалите войници в страната са останали същите.

Така разходите за разузнаване, наблюдение, както и цялата система за подкрепа на войниците, не са намалени, въпреки значителния спад на войски в Афганистан.

Изводът – един американски войник в чужбина струва на роднината си над два милиона долара. Въпросът, който веднага ни дойде на ум е – колко печели САЩ от всички тези войни?

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Чарли Чаплин и Ууна О’Нийл: Една любов в изгнание

| от Вучето |

“Току що се запознах с Чарли Чаплин. Какви сини очи има само!” Това пише 17-годишната Уна О’Нийл на своя приятелка  през 1942 г. Изумително красивото момиче е дъщеря на известния драматург Юджийн О’Нийл и писателката Агнес Болтън. Когато среща великия Чаплин за първи път, самата тя е начинаеща актриса, на която предвиждат голямо бъдеще в киното. Две години преди съдбоносната среща хубавелката е влюбена до уши не в кого и да е, а в Дж. Д. Селинджър, който тогава обаче е световно неизвестен, защото все още не е написал “Спасителят в ръжта”.

Само че писателят е с, меко казано, неприятен характер, а тя – негова пълна противоположност: кротка, свенлива и сдържана. Затова и романсът между двамата е обречен на провал още от самото си начало. Пред бурните страсти със суетния мегаломан Джери тя избира сигурността с 37 години по-възрастния Чарли, на когото ражда осем деца! И ако Чаплин е първият и единствен съпруг за Уна, за него тя е съпруга номер четири.

Преди Уна

Чарли Чаплин може и да е световна звезда, обожавана от хора по целия свят, но на любовния фронт далеч не е толкова успешен. Още при първия брак нещата тръгват на зле. Когато е на 29, се жени за 16-годишната актриса Милдред Харис, понеже тя го забаламосва, че е бременна от него. Алармата се оказва фалшива и бракът, разбира се, не просъществува дълго. Покрай него обаче старлетката успява да намаже дебело, тъй като  я затрупват с оферти да се снима във филми.

Чарли очевидно си пада по тийнейджърки, защото и втората съпруга е на 16, когато се жени за нея. Този брак е придружен от грандиозен обществен скандал. Актрисата Лита Грей, която участва във филма на Чаплин “Треска за злато” oт 1925 г., твърди, че Чаплин я принудил да се омъжи за него, забременявайки я “неочаквано”. Въпреки че публично го нарича “манипулативен плейбой”, Грей издържа в оковите на този брак цели три години (с година повече от предишната съпруга) и дори ражда двама сина на Чаплин. След това обаче следва шумен развод, съдебното дело по което се разпростира на повече от 50 страници.

Lita_Grey

Снимка: By studio work for hire – [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21572834

Разочарован от провалените си връзки до този момент, Чаплин се въздържа да забременява млади актриси в продължение на девет години. После обаче среща 22-годишната звезда от Бродуей Полет Годар. Този път тя е тази, която успява да го завлече пред олтара, лъжейки го, че е на 17. Двамата са заедно цели седем години преди ревността да сложи прът в колелата на брачната кола. За разлика от предишните съпруги, Годар е горда и независима жена и се дразни от опитите на мъжа си да контролира живота и кариерата й. Това е и основната причина да си тръгне от семейното имение през 1940 г., скоро след премиерата на общия им филм “Големият диктатор”.

Но четири се оказва щастливото число на Чаплин. На 53 той е вече прочут и преуспял актьор и режисьор, когато се случва най-щастливото събитие в живота му, както сам определя срещата си с Уна.

NPG P283; Charlie Chaplin by Strauss-Peyton Studio

Снимка: By Strauss-Peyton Studio – National Portrait Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24576869

ФБР и други главоболия

Когато двамата се женят през 1943 г., Уна не подозира, че заради политическите пристрастия на съпруга си и съдебните проблеми, причинени от озлобена бивша любовница, ще им се наложи в най-скоро време да напуснат Щатите. Всичко започва, когато актрисата Джоан Бари заявява на всеослушание, че е бременна от Чаплин. Той отрича и Бари завежда съдебен иск за бащинство. Поредният скандал около  актьора става повод директорът на ФБР Едгар Хувър, който от години подозира Чаплин в подривна прокомунистическа дейност, да организира кампания за целенасочено очерняне на обществения му имидж. Компроматите буквално заваляват. Обвиняват го в неблагодарност към САЩ – държавата, която го е приютила като 19-годишният млад британски актьор през 1908г., а цензурата спира от прожекция филма му “Мосю Верду”, в който Чаплин остро критикува капитализма и световната надпревара във въоръжаване със средства за масова унищожение.

ФБР обвинява Чаплин по четири параграфа, най-сериозният от които е нарушаване на Конвенцията за трафика на бели роби от 1910 г., криминализиращ извеждането през щатската граница на жени за сексуални цели. Въпреки че липсват каквито и да е сериозни доказателства в подкрепа на обвиненията, Чаплин е изправен пред съда през март 1944 г. и при евентуална присъда, го грозят 23 години затвор. Бедите обаче не свършват дотук. Когато Джоан Бари ражда дъщеря си Керъл Ан през октомври същата година, съдът отсъжда в нейна полза, въпреки че не е допуснал като доказателство кръвни проби за установяване бащинството на Чаплин. Актьорът е осъден да изплаща издръжка на Керъл Ан до навършване на 21 години.

Chaplin_City_Lights_still

Снимка: By United Artists – www.creativelydifferentblinds.com/TVStageandFilm/CharlieChaplin/CityLights, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19983420

В такава нажежена обстановка Чаплин не вижда друга алтернатива освен да заживее в изгнание в чужбина. Добър случай за това се удава, когато през септември 1952 г. семейството заминава за Лондон за премиерата на “Светлините на рампата”.  Намерението им е повече да не се върнат в Америка. Въпреки че още на другия ден от Правосъдното министерство заявяват, че Чаплин е свободен да се върне в страната и че няма да бъде подложен на политически гонения, той отказва. Вместо това праща Уна да сложи в ред нещата му. След това двойката се установява за постоянно в Корсие-сюр-Веви, в имението Маноар дьо Бан край Женевското езеро.

Живот в Швейцария

Изглежда, че най-после трудните времена са отминали и вече на територията на политически най-неутралната страна в света, любовта между Чарли и Уна разцъфтява с пълна сила. Чаплин никога не е бил по-щастлив, а и не може да бъде по-благодарен за безусловната любов, с която Уна, в своята ненатрапчива тиха смиреност, не престава да го обгръща през последните години. Тя се движи около него, не, рее се около него с лекотата на небесен ангел и прави всичко да изглежда по-добро и по-красиво.

“Всеки ден от живота си с Уна,” пише Чаплин в автобиографичната си книга, “не преставам да се удивлявам и да преоткривам дълбокия й и красив характер. Дори понякога, както си върви пред мен  по тесните градски улички с това нейно простичко достойнство, изпъната като струна крехка фигура и пригладени назад тъмни коси, в които проблясват сребърни нишки, чувствам как буца засяда в гърлото ми и ме връхлита вълна от безкрайна любов и възхищение заради всичко, което е тя.”

Oona_O'Neill_-_1943

Снимка: By Associated Press – Ebay, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29088723

Въпреки всички изгледи в миналото, че би могла да има блестяща филмова кариера, Уна предпочита да прекара остатъка от живота си в сянката на мъжа, когото обича безгранично. В редките интервюта, които дава, казва, че е удовлетворена от ролята си на съпруга и майка на осемте им деца и не би желала нищо повече за себе си в този живот. “Чарли е целият ми свят”, признава тя през 1960 г. Затова, когато на 88-годишна възраст Чаплин издъхва в съня си в дома им на Коледа, тя предпочита да прекара остатъка от живота си ту в Швейцария, ту в Ню Йорк в усамотение и почти в пълна изолация от външния свят. Сама тя си отива от този свят 14 години по-късно, през 1991 г., от рак на панкреаса. Погребана е до съпруга си в Корсие-сюр-Веви.

Днес семейното имение е превърнато в музей. Във всяка стая има голям екран, на който се прожектират домашни видеа от семейния архив, както и откъси от документални филми от времето, когато Чаплин е обявен за персона нон грата от американското правителство. В съседство на къщата има музей с восъчни фигури, пресъздаващи различните му филмови роли, както и ресторант, кръстен на най-известното му екранно превъплъщение – Скитника.

 
 
Коментарите са изключени

Да ядеш грехове – една изчезнала професия от 19 век

| от |

Съществуват най-различни професии в началото на 20-и век. В някои села в Англия, Шотландия и Уелс присъстват много изкушаващи работни позиции. Макар и да изглежда лесно изпълнение, все пак няма научно доказателство за поглъщане на грехове, заемането на тази работна позиция изисква квалификация. Като за начало, кандидатът е трябвало да изяде парче хляб, напоено с грехове. До тук добре, ала парчето хляб е поставено върху гърдите на мъртвец. Обикновено гълтачът на грехове трябва да извърши този ритуал пред очите на семейството. Още несправедливости следват в подробностите – семейството консумира бира, докато консуматорът се храни само с хляб. Някога жителите на острова вярвали, че греховете могат да бъдат напоени в хляба, а щом минел служителя, можел да ги отнеме и по този начин да позволи на починалия да стигне по-бързо до рая.

Гълтачът на грехове не само ги премахвал от починали, но и ги абсорбирал. Това най-вероятно повишавало много сериозно нивата на психоза. Личност като тази е била смятана за демон, мразена и същевременно достатъчно опасна в обществото. След всяка следваща церемония, гълтачът имал дарбата да кълне хора, а много често в архивите се говори, че прокълнатият успява да се побърка и да почине до една седмица.

Според митичния английски фолклор, абсорбирането на греховете не било само предпазване от ада, но и гаранция, че душата на починалия нямало да скита по земята под формата на призрачна форма. Практикуващите не са особено желана компания и дори не са добре платени. За успокояването на душата на мъртвия, както и на семейството, гълтачът получава половин шилинг на операция. Добрата новина е, че покрай гарантираното посещение в ада, професионалният заличител на житейски грешки получава и безплатна храна, стига да си изяде хляба. По това време католическата църква набюдава тази практика като чиста конкуренция.

Според духовниците, това е просто поредният добър трик за създаването на монопол върху погребалните церемонии. Следователно добавяме още едни хора, които професионалният гълтач трябва да избягва. Като допълнителни мерки, църквата подготвяла и сурови наказания за онзи, който използвал подобни услуги. Повечето практикуващи били антисоциални, отхвърлени от обществото и негодни за друга работа, следователно се надявали, че така и така животът им не е особено добър, могат да се препитават по този начин. Не е документирано кога гълтачите приключват своята професионална кариера, но с течение на времето църквата успява да вземе превес над групата странни хора.

 
 
Коментарите са изключени

Как да не се излекуваме от Голямата чума в Лондон

| от |

Възникнала между 1665 и 1666, Голямата чума не е точно първият път, в койтоЛондон преживява такава ужасна епидемия на болестта – периодични случаи в града има от много време. Въпреки това, Голямата чума определено оставя отпечатък. Според смъртните листове от тази година, през 1665 умират 68 596 души в резултат на чумата. Смята се обаче, че този брой е силно занижен, тъй като групи като квакерите, например, не съобщават за смъртните си случаи, а много бедни просто са изхвърлени в масови гробове без смъртта им да бъде регистрирана. В крайна сметка между 25% и 50% от населението на Лондон умира от чумата без никой да знае какво я предизвиква. В един момент се забранява събирането на трупове през деня, защото когато гражданите виждат колко са много, наставала паника. Това довежда до някои интересни методи за превенция…

Например, по това време се смята, че чумата се причинява или поне се предава по-лесно от „лош въздух“. В резултат на това, се палят огньове из целия град по заповед на властите; в домовете също огньовете се поддържат ден и нощ, независимо от температурата навън, а мнозина започват да пушат тютюн, за да поддържат въздуха в дробовете си без зараза. Това довежда до нетипичната за нас ситуация, при която хора от всички възрасти, включително деца, са принудени да пушат. А. Дж. Бел няколко десетилетия след чумата пише:

..когато той беше учител в Итън през годината, в която беше бушувала Голямата чума, всички деца пушеха в училище по задължение, а той самият никога не е бил бит толкова много в живота си, колкото една сутрин, когато го хванали да не пуши. 

Друго нещо, което лондончани вярват, че помага за разпространението на чумата, са многобройните бездомни котки и кучета по улиците на града им. Дотолкова, че с официален указ от крал Чарлз II се нарежда да „не се допускат свине, кучета, котки или домашни гълъби да преминават по улиците или да ходят от къща на къща“. В резултат хиляди животни са убити и незабавно заровени или изгорени. Въпреки че кучетата и котките са пренасяли бълхи, заразени с чума, смята се, че цялата операция всъщност помага на чумата, тъй като същите бездомни котки и кучета са контролирали много по-опасните разпространители на чумата – плъховете.

Wenceslas Hollar - Plan of London before the fire (State 2), variant

Карта на Лондон, 1665

Може би най-съмнителното нещо, което лондончани предприемат като мярка за ограничаване разпространението на болестта, е карантината на всяка къща, в която живее жертва на чумата, за 40 дни. Вратите на тези къщи се заключат и се маркират с голям червен кръст, над който пише думите: „Господи, се смили над нас“. За да се гарантира, че никой няма да избяга, пред къщата често се слагала охрана.

Тъй като е било нормално да се запечатва къща с всичките й обитатели все още вътре, независимо дали са болни или не, лондончани започват да подкупват инспекторите, които ходят по домовете да търсят признаци на чума, да игнорират всякакви такива признаци в техния дом. Това е и една от причините записаните смъртни случаи да са толкова малко. Когато не ставало с подкуп, някои направо бягали от домовете си, оставяйки цялото си имущество, като предпочитали да живеят на улицата вместо да се заразят от чумавия в дома им или да умрат от глад затворени.

Някои пробивали най-тънката стена на къщата си, за да избягат, а един мъж дори взривява входната врата със самоделна бомба от фойерверки. Но вероятно най-гениалният метод за бягство е ловът на пазачи. При него обитателите на дома внимателно спускат бесилки през прозореците, за да ги сложат около врата на пазача долу пред къщата и да го издърпат нагоре, докато не го обесят, или просто да го душат, докато не им предаде ключовете. В първия случай, тялото на стражата ще бъде дискретно изхвърлено, като се увие в чаршаф (така изглежда като тялото на жертва на чумата и съответно никой не би го проверявал и пипал прекалено много) и се изхвърли безцеремонно в преминаващата количка с мъртви. Удивително, но в историческите извори пише, че поне „партида“ охрани, което за нас днес означава около 20, са били убити по този начин от отчаяни граждани.

За щастие и на гражданите, и на охраните, чумата премина през есента на 1666 г. и абсолютно нищо страшно не се случва с Лондон някога отново… Освен ако не броим огромния пожар, който изпепелява града едва година по-късно, като унищожава приблизително 85% площта му в рамките на стените. Около 65 000 души са оставени без дом, а огънят изгаря и страшно много архиви, свързани с неотдавнашната чума, което затруднява уточняването на неща като точната смъртност и колко хора се заразяват, но успяват да се възстановят. След това, разбира се, и друг път са се случвали ужасни неща в Лондон през неговата много пъстра история. Но кой брои.

 
 
Коментарите са изключени

Бетонът на римляните е много по-добър от бетона ни

| от |

Стоманобетонът е чудо на съвременната индустрия и част от основата на цивилизацията, каквато я познаваме. И все пак съвременният бетон има своите недостатъци. С течение на времето водата си прокарва път в бетона и води със себе си ръжда, а след това се разширява и го напуква. Как тогава древните римляни са били в състояние да изградят структури, които биха могли да издържат 2000 години, дори и в люти морски условия?

„Римската рецепта“, пише Гардиън, „държи заедно кейове, вълноломи и пристанища. Освен това, за разлика от съвременните материали, древните с течение на времето стават по-здрави.“ Учените откриха химичен процес в сместа от вулканична пепел, вар, морска вода и парчета вулканични скали, която римляните ползват: солената вода и вулканичният материал могат да продължат да взаимодействат и така да създават нови съединения (един вид нови минерали), подсилващи бетона с времето.

Мари Джаксън, геолог от Университета в Юта, е съавтор на проучване, което се занимава с тези скорошни открития за състава на римския бетон. Използвайки чувствителни електронни микроскопи, както и други инструменти и технологии, Джаксън казва, че тя и колегите й могат да наблюдават „малките естествени лаборатории в бетона, да видим как  точно са минералите в него, последователността на възникналите кристали и техните свойства“.

Всичко си идва на мястото, когато изследователите осъзнават, че материалите, които откриват в древния бетон (и които не очакват да намерят в него), не са добавяни съставки – те са плод на последвали химическа реакция между съставките на самия бетон. Компонентите в сместа се разтварят, взаимодействат и се променят, оставяйки нови материали да кристализират през вековете. Днес хората, които работят за създаването на нови подобрени строителни материали като, например, бетони, които се самопоправят, могат да научат много от тези открития.

Днешният бетон обикновено се прави от кварцов пясък, варовик, глина, креда, както и други съставки. Добавете вода и възниква екзотермична реакция, свързваща чакъла или пясъка около стоманена арматура. Но след като бетонът изсъхне, няма повече реакции.

 
 
Коментарите са изключени