shareit

Вижте Саграда Фамилия завършена… през 2026

| от |

Време на построяване : 144 години. Доста по-малко от английската катедрала в Йорк (252 години) и дори експресно в сравнение с Великата Китайска стена (276 години ефективен строеж за период от 2000 години). Но Саграда Фамилиа, известната катедрала в Барселона, ще е изискала малко търпение и много работа преди да се извиси в цялата си прелест.

Дирекцията на превърналата се в истинска туристическа атракция далеч преди да е завършена катедрала пусна видео, което показва как ще изглежда в завършен вид, издигаща се в каталунското небе… през 2026. Проектирана е от Гауди, строежът ѝ започва през 1882 и се очаква тя да бъде завършена точно 100 години след смъртта на известния си създател.

La-Sagrada-Familia-Distance

След като бъде завършена катедралата, която днес има 8 кули, ще има 18. Число препраща към 12 апостола, 4 евангелиста, Исус и Дева Мария. Най-високата, тази на Исус, ще достига 172 метра височина, което ще направи от Саграда Фамилия най-високата катедрала в Европа, задминавайки тази в Улм, Германия (161,53 метра).

Обявена за част от световното наследство от ЮНЕСКО и осветена от папа Бенедикт XVI през 2010, Саграда Фамилия привлича всяка година повече от 2,5 милиона туристи.

 

 
 
Коментарите са изключени

Специалната операция на ЦРУ за деморализиране на СССР

| от |

Студената война отдавна се смята за синоним на всички безумия, които човек може да измисли. Връщайки лентата назад можем да попаднем на сериозно разнообразие от красиви идеи. Някога в сградата на МИ6 се решава да не се гасят лампите, когато служителите си тръгват от стаята. Идеята зад тази маневра е външни наблюдатели и доброжелатели никога да не знаят кога един човек е там и кога не е. След като автомобилите на по-важните лица са със затъмнени стъкла, шансовете да се следи човек стават минимални.

Разбира се след едно определено време започнали да идват и сметките за ток, което автоматично ги отказало от тази стратегия. Много имена остават следа в историята на шпионските игри, но трябва да признаем, че Франк Уиснър може да даде много повече на света, отколкото сме подозирали. Уиснър започва да работи за ЦРУ през 1947 година и отговаря за офиса за специални проекти. И съответно новият агент трябва да отговаря за координирането на действия в чуждестранни региони. В зародиша на тази война е ясно кои са регионите. Заеманата длъжност позволявала работа с пропаганда, икономически войни, предотвратяване на директен конфликт чрез саботаж и антисаботаж.

През 50-те години работи в Румъния и остава изумен какви зверства се случват с благословията на политическия режим. Очевидно Франк не се справял особено добре, защото през цялото му време и кариера се оказва, че работи със съветски шпиони под прикритие. Почти всеки негов агент се оказва къртица, но пък със сигурност всички са се смяли на най-брилянтния план. Уиснър искал да покаже превъзходството на американската армия и западния блок. Подобно доказване не може да стане с директен контакт и премерване на силите. Липсват поводи за демонстрация и така се стига до последната инстанция – пропагандата. Решението на Франк е да използва помощите за обществото. Неговата идея е да използва каналите на различни благотварителни организации.

В тях ще се поставят различни подаръци и козметични стоки, както и презервативи. Тук идва голямата идея на Франк. В кутийките трябвало да бъдат поставени презервативи. Обикновено пише какъв размер могат да бъдат и съответно геният искал да постави надпис „Medium“, но самите презервативи да бъдат „Large“. Не всички залагали на този вид логистика и планът се променил злачително. Вече щели да се използват самолети, които да прелетят и да хвърлят презервативите. По този начин мъжете щели да знаят колко по-сериозни са армиите на запад. Имайки предвид европейската полова карта, подозираме, че нито една армия от източния блок не би могла да се впечатли. Планът никога не се осъществява, но стратегията за деморализация би могла да свърши много работа, особено ако се прилага в страни като Китай и Япония.

 
 
Коментарите са изключени

Пилоните, които трябва да се счупят

През повечето време пилоните по улиците са за да държат табели, уличните светлини и така нататък. Те трябва да бъдат добре проектирани, за да издържат на ветрове, бури, цунамита и земетресения. От време на време обаче те трябва да се счупят и то по конкретен начин. Това трябва да се случи при удар на автомобил – за да се намалят щетите и да се спасят животи.

post-light-bases-from-roadside-design-guide-by-the-association-of-state-highway-and-transportation-outdoor

Снимка: Roadside Design Guide

Един от методите, който се използва за правилното счупване на пилоните, е известен като slip base system. В основата си пилонът е направен да се изплъзва при удар. Вместо от край до край пилонът да е едно парче, той е два отделни стълба, застопорени заедно чрез съединителни плочи като на снимката. Това позволява двата пилона да се разделят при сблъсък.

По време на катастрофа, системи като тази могат значително да намалят щетите по автомобила и неговите пътници. След сблъсък, тези системи също така улесняват последващия ремонт.

Има и сглобки, направени по специфичен начин – например, двете съединените плочи са под ъгъл (обикновено 10 до 20 градуса спрямо земята). Този дизайн оптимизира пилонът за удари от предварително предполагаема посока. Целта е след въпросния удар (да чукнем на дърво) горният стълб да се изстреля във въздуха.

При тази система е необходима нормална сила за разбиването на сглобката, докато същевременно тази сглобка все пак е достатъчно здрава, за да издържа на елементите, които изброихме по-горе, както и да забави катастрофиралата кола. Правилното завиване на болтовете между двата пилона постига това – затова и умението на монтиращите е от критично значение.

В наши дни все по-често се използват късащи се болтове, които са предназначен да се счупят в конкретна точка. Те са предпочитани и защото способността им да се счупят правилно не зависи толкова от посоката или ъгъла на удара. Те отнемат и от фактора монтаж, тъй като правилното затягане вече не е съществено.

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

| от |

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени

Музикалните улици – когато пукнатините в пътя са там нарочно

| от |

Откакто автомобилът се превърна в движеща сила в глобалната култура, пътните инженери търсят начини да ограничат рисковете, свързани с шофирането.

Някои градове използват ограничения на скоростта и гъвкави ленти (които могат да сменят посоката на движение в зависимост колко е часа), за да коригират и контролират потока на трафика през пиковите часове. Много магистрали имат оребрени участъци, за да накарат автомобилите да вибрират, предупреждавайки за предстоящи завои или внезапни спирания или за да предупредят шофьорите, че карат твърде близо до мантинелата.

На няколко места по света обаче, последните се използват и за различен ефект. 

Чрез дълбочината и разстоянието на оребренията, инженерите могат да контролират тона и ритъма на вибрациите, които се произвеждат, когато водачът преминава над тях. Ако приемем, че автомобил се движи с постоянна скорост, по-близкото разстояние между оребренията правят тона по-висок, а по-далечното разстояние – по-нисък.

Във видеото хората от National Geographic показват как се използва този подход, за да се насърчат шофьорите да намалят скоростта си по един от най-емблематичните пътища в Америка: Road 66.

Шофьорите обаче трябва да карат точно по ограничението 45 мили в час (70 км/ч), за да чуят мелодията в правилното темпо и тоналност.

Не всички музикални пътища обаче са създадени да коригират поведението на пътя. Първият известен ни музикален път е създаден в Дания през 1995 г. Той е направен от двама музиканти и е се казва Асфалтофонът. За разлика от повечето музикални пътища, този използва издатини, а не вдлъбнатини, за да създава вибрации.

Около десетилетие по-късно в Япония шофьор на булдозер случайно прави вдлъбнатини на пътя и осъзнава, че с правилното им поставяне, тази техниката може да се използва за създаване на музика. Национален изследователски институт усъвършенства подхода на шофьора и създава четири различни мелодични пътища в цялата страна с надеждата, че ще привлекат туристи.

Спазването на ограничението на скоростта, за да чуете мелодията може и да забави хората, но също така може да ги накара да извадят телефон и да снимат клипче. Или пък да увеличат и да я чуят мелодията пискливо, защото им е по-забавно… Внимавайте.

 
 
Коментарите са изключени