Весела Табакова: Медиите не са Херкулес, но те сами омаловажават ролята си

| от |

По информация в социалните мрежи от нейни приятели днес ни е напуснала доц. д-р Весела Табакова, уважаван от мнозина преподавател във ФЖМК. Припомняме едно нейно интервю от 2009, което за съжаление е все така актуално.

tabakova

Ето какво казва тя в интервю за в. Банкер през 2009.

Доц. д-р Весела Табакова е сред най-острите и критични медийни експерти у нас. Преподавател е във Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на десетки статии и книги. Шеф е на Центъра за независима журналистика. Последният проект на центъра, по който в близките дни ще бъде представена книга, изследва конфликта на интереси, корупцията и ролята на медиите в антикорупционния натиск. Проектът е реализиран с подкрепата на Демократична комисия при посолството на САЩ у нас. Книгата е била готова преди две години, но излиза сега. Пред „БАНКЕРЪ“ Весела Табакова обяснява защо се е случило така и анализира медийната среда с днешна дата.

Г-жо Такабакова, книгата „Неосъществена раздяла“ е била готова преди две години, защо чак сега я издавате?

– Силно вярвахме, че след толкова сериозни разследвания нещо ще започне да се случва, че прокуратурата може да се самосезира… Журналистическите разследвания не доведоха до нищо. Дори след публикацията „120 млн. от Батко“, която ясно доказваше облагодетелстване при конфликт на интереси при шефа на „Пътна инфраструктура“, тогавашният премиер съобщи, че това е само привидно. Разследването започна след плесницата на Европейската комисия. Тогава започна и трескава работа за приемане на закон за конфликт на интереси.
Книгата неслучайно има заглавие: „Неосъществена раздяла“ и подзаглавие „Из историята на една социална болест“. Корупцията и конфликтът на интереси продължиха да съществуват неразделни и неразделени. В последните месеци обществото е обнадеждено, че може да има някаква промяна. Медиите обаче се оказаха в ситуация, в която демонстрират обичта си към победителите.

Защо?

– Един много известен британски журналист казва, че уважението на журналистите към управляващите и политиците трябва да е същото, каквото е уважението на кучетата към стълбовете за улично осветление. С тази драстична метафора той подчертава критичната функция на медиите към властта. Но и властта трябва също да желае критика за себе си. Това е предпоставка за развитието на медиите като независими. Според доклада на „Репортери без граница“, както е известно, България отиде на по-ниско стъпало по отношение на медийната ситуация. Според „Фрийдъм Хаус“ сме сред „частично свободните медии“. От Европейския съюз там са Румъния и Италия.

Наистина ли качеството на журналистиката се влошава?

– За пръв път това се констатира още през 2005 година. При анализа на ситуацията се отчитат много фактори и индикатори – посегателствата върху журналисти, реакцията на обществото, наличието или неналичието на плурализъм на медийните съдържания, автоцензурата, стари и нови зависимости на редица журналисти… Може да се говори и за натиска на рекламния бизнес върху медиите. Отдавна не е тайна, че в нарушение на Закона за радио и телевизия има съвместяване на рекламен бизнес и медийна собственост.
Тези дни се създаде странна ситуация. Тя показа адекватното отношение на една разследваща журналистка, създала филм за превръщането на Слънчев бряг в бетонни градини и неадекватното поведение на 17 лобистки организации, които настояваха да се спре излъчването на филма. Бях шокирана от лексиката на тези хора. В декларацията им, забележете, до премиера те използват лексика, която си мислех, че сме забравили! Имаше дори фраза „предателство на националните интереси“!

Излиза, че средата пречи на журналистиката. Така ли?

– Средата и представите на тази среда за свобода на словото наистина понякога ни връщат към стари времена. Вярно е, че в много случаи балансът между дългосрочния интерес на обществото и краткосрочния частен интерес е тежък. Понякога това изтощава и енергията на медиите. Миналата година изследвах текстове за НАТУРА 2000, но сред тях нямаше сериозни разследвания. Имаше опити за активно поведение и натиск върху институциите, медиите направиха немалко, но там, където наистина се изисква „гмуркане в дълбокото“, те не действат. Не призовавам към всеобщ медиен героизъм и не възприемам медиите като съвкупен Херкулес, който трябва да извърши всичко, което системата на правосъдието не желае да свърши.

Сигурно има и други негативни фактори…

– Медиите сами омаловажиха от началото на прехода своята роля, защото ни предложиха медийна реалност от скандал в скандал. Абсурдният пример от последно време е Красьо Черничкия. Питам се кой е този човек – само на 27 г., а изглеждащ като всесилен, като демиург? Защо никой не направи разследване за този човек, който може да се окаже персонификация на особеностите на прехода ни?

Властта ли изкуши медиите, за да са толкова безкритични?

– Признавам, че напоследък аз не се дразня чак толкова от медийното спокойствие спрямо новите управляващи. Все пак през последните години България имаше най-неефективните правителства. Корупцията се разрасна чудовищно. Хората имат нужда от „междучасие на надеждата“. Дано обаче започне часът, в който медиите имат сериозна роля.

Четвъртата власт май доброволно се отдава на управленските страсти?

– Не само на управленските страсти, а и на икономическите могъщества. Неотдавна например имаше декларация на група журналисти от Варна, че няма да отразяват протестите на еколозите за така наречената Алея първа. Преди години, когато еколози биеха камбани на тревогата за Витоша, Рила, Пирин и т.н., винаги се намираха услужливи медии и журналисти да интервюират едни хора, които пък обясняваха, че протестиращите прокарват чужди интереси. Резултат от това е бетонирането на планините, и не само на тях.

Може ли да се измери колко са корумпирани медиите?

– Може. За всяко нещо може да се изработи методология. Макар че е трудно да се намерят „вътрешни хора“, готови да се разделят с заплатата си. Но има и други по-лесно различими проблеми. Например една от причините за деформациите при определянето на дневния ред на обществото чрез медиите е свързана с негативизма, с лошата новина, която, както е известно още от Богарт, е добра новина. Не става дума да няма негативни новини, защото в живота има много тягостни събития. Става дума за това, как се структурира медийният дневен ред, как се структурира самата новина.
Непременно ли пазарната ориентация трябва да влиза в конфликт с елементарните стандарти в журналистиката? В медиите е видимо също, че често има конфликт на интереси. Рекламното съдържание трябва да се разграничава от медийното. Превръщането на журналисти в пиар агенти на политици е безусловна корупция. В гилдията дори тарифата на някои журналисти не е тайна.
Във вътрешния кодекс на „Вашингтон поуст“ има текст, че журналистът може да приеме подарък само ако връщането му по пощата струва повече от самия подарък. Значи ако са ви дали химикалка, може да я задържите.

Но не и ако тя е „Паркер“.

– Да, тя трябва да се върне. Жалко е, когато журналист се интересува от подаръчето, което може да получи. Все пак, както казваше Дан Радър, „Новините са бизнес, но журналистиката е светлина.“

У нас подобна идея е утопия, репортерите не са добре платени в общия случай…

– Никъде не е казано, че бедният човек непременно е корумпиран и помияр. В колегията трябва да има самовглеждане и саморефлексия. Готовността на някои журналисти да бъдат изкушени и обладани от власт и от корпорации не е свързана с материално равнище. Лека-полека имунитетът може да се създаде чрез саморегулация вътре в медията. Бизнес изданията по света имат ясни стандарти, че например журналистът не може да се възползва от информация, придобита поради спецификата на неговата работа. Пита се дали ние сме готови за това. На студентите си давам пример от последната президентска кампания в САЩ. Съпругата на политически коментатор в „Лос Анжелис таймс“ става говорителка на Маккейн – кандидата на Републиканската партия. Журналистът веднага декларира пред мениджмънта ситуацията на конфликт на интереси. Решението е – по никакъв повод да не пише за кампанията.

Звучи като мираж за българската действителност.

– Нима няма критична маса?

Няма, всички, които скачат срещу системата, са изхвърлени в нейната периферия…

– Тогава да извършим ритуално самоубийство! Не е точно така! Когато става въпрос за конфликт на интереси и корупция в медиите, има достатъчно механизми за противопоставяне, но има неща, за които сте права.

Спасението в новите медии ли е?

– Шокиращо е, но у нас дори в блогърството има анонимност. Не съм от тези, които твърдят, че новите медии решават проблема със свободата на словото, още по-малко – с публичния дебат. Комуникацията се гетоизира – няма публичен дебат, а дебатиращи гета. От гледна точка на функционирането на критицизма спрямо властта ИНТЕРНЕТ е нискоефективен. Форумите възпроизвеждат уродливите нагласи в обществото. Това пък показва защо и медиите се подвеждат. Отчайващо е ,че много медии се превърнаха в бюро жалби – тича леля Пенка в сутрешния блок на телевизията Х, защото ѝ спрели водата. Това няма нищо общо с така необходимия граждански достъп до медиите.

Неотдавна от екрана на голям тв канал слезе водещ, който според негови колеги се движи с охрана, има няколко джипа…

– Не страдам, че го няма вече, не съм го и гледала и слушала. Зная, че по едно време беше изчезнал от екрана, след като стана ясно, че бил водещ в пловдивския чалга клуб „Чака-рака“ или „Рака-чака“, не помня. Помислих, че е имал достойнството да напусне. Хубаво, вадил си хляба там, но не е хубаво такъв човек да се представя за изразител на гражданското общество, какъвто е журналистът. Има журналисти, които работят за имиджа на хора от нечистите етажи на обществото. Уви, и това го има…
Медията е зависима от претенцията на самата общественост към нея. Много зрители се възмущават и не одобряват разни риалити формати. Но те, уви, са характеристиката на времето ни, в което са смесени елементи на предмодерната, модерната и постмодерната епоха. Тази особеност често поражда уродливост, но колкото и да се бунтуваме, характерно за времето ни е навлизането на маргиналиите в публичността.

Доколко са уродливи медиите?

– Не могат да се правят подобни обобщения – за медиите като съвкупност. Все пак има дистанционно, вестниците се купуват или не се купуват. Можем да имаме претенции към БНТ, защото се финансира от бюджета.

Какви са вашите претенции към БНТ?

– Да живее в днешния ден. Скоро БНТ празнува 50-ия си рожден ден, но до такава степен зацикли в миналото, че дори аз, възрастният човек, се ужасявам от това. На юбилей всеки се хвали за славните си дела. Но БНТ и румънската телевизия са единствените, които не предават звездния миг на човечеството – кацането на Луната. Защо в еуфорията на празника никой не ни обясни защо това беше така? От това дори става „жълт“ сюжет от тоталитарно време. Вярно е обаче, че по БНТ има хубави концерти и филми, имаше и един много добър реалити формат.

БНТ обаче отдавна не е на дневен ред…

– Вярно, демодирана тема е. Сигурно има българи, които я гледат. Не е решен обаче важен казус – финансирането ѝ. И отчитането на изразходваните средства. Зрителят трябва да знае какъв ресурс поемат разните предавания. По цял свят обществените медии публикуват отчети.
Всеки момент ще бъде поправен Законът за радио и телевизия, съставът на СЕМ ще бъде редуциран…

Оправдано ли е?

– Основният проблем е изместен – независимостта на СЕМ. Има ситуации, в които той въобще не се интересува от случващото се. Девет човека са много, но същественото е на хората да им е ясно какво точно върши този СЕМ.

Говори се, че там има корупционни практики…

– Да, говори се, че има такива индикации, но никой не ми е давал плик да го предам на някого. Има смущаващи случаи, наистина.

Подготвя се нов медиен закон. Какво задължително трябва да съдържа?

– Има драстично необходими текстове – сред тях е този с прозрачността на собствеността. Проблемът е изключително болезнен за медиите.

 
 

Защо Дейвид Боуи има различен цвят очи

| от chronicle.bg |

Дейвид Боуи е преоткривал себе си безброй пъти по време на горе-долу 50-годишната си кариера. Но има едно нещо, което винаги си остава същото – очите му. Ако някой не е забелязал, музикантът е известен с това, че има различен цвят очи – едното е кафяво, а другото синьо. Или поне така изглежда на снимки…

Видите ли, и двете очи на Боуи са един и същ цвят – светло сини. Нещо, което той самият сам казва често по интервюта. Защо тогава изглеждат различни?

Защото Дейвид има анизокория – това е медицински термин, който описва състояние, при което двете зеници на човек са различен размер. Около 20% от хората по света имат анизокория. В повечето случаи обаче е до голяма степен безобидна и едвам доловима. В случая на Боуи обаче тя е изключително силно проявена и той има проблеми с виждането с лявото си око.

Анизокорията може да се причини от много неща – от синдрома на Хорнер до много интензивна мигрена, но хората предимно се раждат с нея. Всъщност, статистически много от вас, които четат това, ще имат лека форма на анизокория, която е едвам доловима, ако човек не се вгледа отблизо.

Това състояние може да се причини и благодарение на травма, какъвто е и случая на Дейвид.

Singer David Bowie

През 1962, когато е на 15 години, Боуи се сбива леко с неговия приятел Джордж Ъндърууд, който в един момент ще участва в групата му, но след това ще стане художник. Боят е заради момиче, което и двамата харесвали. Без да знае за чувствата на приятеля си, Боуи се хвали, че „бях Казанова с нея“ и когато Ъндъруд чува това, по негови думи: „толкова бях огорчен, че отидох до него, обърнах го и ‘бам’ го ударих без да мисля“.

Без да знае, Джордж е наранил мускул в лявото око на Боуи, който отговаря за свиването на ириса му и така го оставя перманентно разширен.

Хората, разбира се, биват удряни в лицата постоянно без никакви перманентни последствия. Тогава как случая на Боуи е различен? Както той сам поставя нещата: „не беше много силен удар, но явно ме е хванал под особен ъгъл“ като нокатът на Ъндърууд явно е закачил окото на Боуи и така е наранил вече споменатия мускул.

Въпреки усилията на докторите да спасят напълно зрението в окото му, то остава перманентно увредено като самият музикант го описва като „много мъгляво“, а ирисът остава отворен до края на живота му.

Дейвид по-късно ще изтъкне именно това като причина едното му око да изглежда различен цвят от другото. 

На снимки с по-силен контраст или такива, снети със светкавица, разликата в зениците на музиканта си личи най-много като функционалната ще се свива и разширява, докато другата ще е с един и същ размер. Именно това създава илюзията, че двете му очи са с различен цвят. Също така, лявото му око е доста по-податливо онзи ефект, в който очите изглеждат червени по снимки, както ни се е случвало и на нас. Това също допринася за разликата.

Фактът, че естественият цвят на очите на Боуи е светлосин също помага за по-изявена разлика в цвета им. В хода на кариерата му, разбира се, се появяват слухове за хетерохромия – състояние, при което двете очи по рождение са с различен цвят.

June_odd-eyed-cat_cropped

Коте с хетерохромия 

С оглед на рок кариерата на Дейвид, зрителните му проблеми не са от такова значение, но пък готиният ефект става емблематичен за него. Някои от най-иконичните му снимки го подчертават и това се харесва и на самия него, защото допълва „мистиката“ около персоната му.

Боуи осъзнава колко допринасят очите за неговия имидж и дори в крайна сметка благодари на Ъндърууд за това, че го удря. Също така му прощава за инцидента и двамата остават приятели като Ъндърууд рисува за някои от по-ранните албуми на музиканта.

 
 

Историята на Бакен – “бащата и майката” на всички увеселителни паркове по света

| от Вучето |

“Бъдещето не е това, което беше.”

Цитатът принадлежи на американския драматург и комик Милтън Берле и много точно обобщава една от характерните особености на датската народопсихология: убеждението, че животът в добрите стари времена е бил по-хубав от сегашния.

А какви са били те, “добрите стари времена”? Ще се убедите, че са били безкрайно вълнуващи и приказноподобни, ако вие, дами и господа, склоните да предприемете едно пътешествие назад през вековете. Пътешествие, което започва през 1583-ма – рождената година на първия в света увеселителен парк.

Дюрехавсбаккен или накратко Бакен (Хълмът) се намира в Клампенборг, на 10 км северно от Копенхаген и се посещава ежегодно от 2,7 милиона туристи. Това го прави вторият по популярност атракционен парк в Дания след прочутите „Градини Тиволи“ в датската столица.

Началото на историята на този забележителен парк се свързва с легендата за Кирстен Пийл – младо и невинно девойче, което една нощ през 1583 г. се загубва в гората Бувесков. Какво е търсила там сама по това време, легендата не казва. Дълго време се лутала Кирстен в тъмната и страшна гора. Вече твърдо убедена, че тук ще намери смъртта си, разкъсана от някой див звяр, от една цепнатина в скалата неочаквано бликнал извор, който й показал пътя към Копенхаген. Историята за това чудо тръгнала от уста на уста и скоро хората започнали да прииждат в Бувесков в търсене на чудния извор. Годините минавали, а Изворът на Кирстен Пийл, както вече бил известен, набирал все по-голяма популярност. На една умна женица й хрумнало да се обяви за “пазителка” на атракциона и започнала да събира такса от посетелите, които идвали с надеждата, че пиейки от водата, ще се излекуват от мъчителните си болести.

Dyrehavsbakken_i_1800-tallet

Въпреки че благодарение на крал Фредерик III, гората постепенно променя облика си и се превръща в парк, обитаван от различни животински видове (някои от които кралят с удоволствие отстрелва по време на лов), за около сто години славата на извора замръква. Най-вече защото междувременно столичаните откриват други “чудодейни” извори, от които да се лекуват. Обаче един ден през 1732 г., докато се мотае из парка, яхнал коня си, кралският балетмайстор Хайнрих Бринкман се натъква на занемарената изворна чешма и моментално решил да го изтупа от прахта на хорското забвение. С подкрепата на приятеля си и кралски парукиер Греве той реновира чешмата и отбелязва събитието с паметна плоча. До 1756 г. достъпът на простолюдието до кралския парк е забранен. Забраната вдига демократично настроеният Фредерик V и даже нарежда да поставят до чешмата каса за дарения, които да отиват за нуждите на една от градските болници.

С повторното обнародване на Извора на Кирстен, той се превръща във всенародна сензация, към която започват да се стичат улични артисти и всякакви търговци. През 60-те години на 18-и век славата на кралския парк с извора надхвърля границите на Дания и се превръща в притегателна сила за творци от цяла Европа, сред които е и популярният мим Пиеро, който и до ден днешен е символ на парка и любима детска атракция.

Бакен става място, където представители на различни социални прослойки, селяни и граждани, си “мешат капите”. По онова време забавленията в Копенхаген са малко, а народът масово не се интересува от политика. Затова вместо да се занимават с безсмислено политикастване, хората предпочитат да прекарват времето си в приятна компания насред зелените горски поляни. Бакен продължава да бъде все така популярен дори по време на Наполеоновите войни. А когато първият датски парен локомотив “Каледония” е пуснат на вода, копенхагенци вече могат да се придвижват до Бакен по по-приятен и бърз начин, избягвайки неравните сухоземни пътища, водещи дотам. Гостите, предпочели да използват крайбрежния пешеходен маршрут пък са посрещани пред червени порти на парка от т.нар. “четкачи” – местни момчета, чието задължение било честта да изчеткват връхните им дрехи от прахта.

Освен че все повече занаятчии и артисти отварят павилиони, се появяват и първите сладкари, които започват да предлагат лакомства по италиански и швейцарски рецепти най-вече за радост на хлапетата.

Dyrehavsbakken_1849

През 1843 г. обаче се появява първият голям конкурент на Бакен. В сърцето на столицата врати отваря друг увеселителен парк, при това много по-голяма по площ и с повече атракции – Тиволи. За жадните гости на новия парк цели талиги, теглени от коне, превозват вода от извора в Клампенборг.

19-и век идва с пушеци на заводски комини и тракащи железопътни релси. Ура, индустриалната революция е тук! През 1863 г. е открита железницата в Клампенборг. На 27 юли вестник “Дагбладе” отбелязва забележителния факт, че само в един неделен ден железницата е извозила 20 хиляди посетители на Бакен. Освен икономическия възход обаче индустриализмът носи и класово разделение. Представителите на бюргерското общество вече избягват местата, където ходи простолюдието. В очите на префинените граждани Бакен вече е средище на селяндури и когато самите те посещават парка, то е, за да “изучават селския бит”.

През 1861 г. в Бакен нов павилион за тютюн и бира отваря 36-годишният “Йоде” Андерсен, или Евреина Андерсен. Прякорът му лепват още по времето, когато работи като келнер в ресторант “Еврейската изба”. Мечтата на Йоде обаче е да отвори кабаре. В столицата вече има над 120 такива, които се ползват с особена популярност и посещаемост, особено сред господата. И го прави. Кръщава павилиона си “Сан Суси” и той моментално се превръща в атракция номер едно в Бакен. През следващите 15 години Йоде отваря още две кабарета като таксата за вход е 10 йоре – значителна сума за тогава, като се има предвид, че обичайната надница за час е 43 йоре. През 1875 г. полицейският наместник за района издава заповед, според която певиците в павилионите на Евреина Андерсен трябва да са навършили 18 години, текстовете на песните да са с “благоприлично съдържание”, а контактът между момичетата и зрителите – забранен.

На празника по случай лятното слънцестоене през 1883 г. Бакен отбелязва 300-та годишнина от легендата за Кристен Пийл с пищно тържество. Освен хиляди столичани, на него присъства престолонаследникът Фредерик (вече осми поред с това име) и други членове на кралското семейство.

Dyrehavsbakken,_c._1825

Новото столетие настъпва с гръм и трясък и носи със себе си забележителни иновации и в увеселителния парк: първите автоматизирани въртележки и цирковото представление Circus Revue. Особено знакови фигури за този период са братята Стефансен. Tе започват кариерата си като пътуващи жонгльори, а когато се озовават в Бакен през 1913 г., решават да започнат нов бизнес с модерните за онова време радиоколи. През 1936 г. братята купуват и модернизират най-известния павилион “Бакенс Хвиле”, който и до днес е семейно притежание.

Бакен тотално променя физиономията си след края на Втората световна война. Все повече известни пърформъри се изявяват по сцените му, а строителството на нови и все по-атрактивни и вдигащи адреналина съоръжения не спира.

Днес посетителите на Бакен могат да избират между шест вида влакчета като най-популярното и най-старото от тях е Рутшебанен. То достига скорост от 75 км/ч по трасе с дължина от 987 м и височина 22 метра. Другите атракциони са над 20 на брой за големите и още 10 за най-малките посетители. Разбира се, на територията на Бакен човек може да се забавлява и по много други начини, които не включват блъскащи се колички, стремглаво спускане от 30-метрова кула, стрелби с водни пистолети от клатушкащи се лодки, каране на джет ски и битки с лазерни мечове. Паркът разполага със седем игрални зали, а талисманът на парка, клоунът Пиеро всеки ден изнася представления за децата. Кабарета продължават да функционират и привличат зяпачи наред с музикалните изпълнения на живо ккакто на открито, така и в многото барове на територията на целия парк.

8528b6ab2e09dbcbcbaeaaae6579d95d

За да може човек да издържи на всички тези предизвикателства за тялото и сетивата, му е необходимо, разбира се, да се зареди с енергия. А нея може да си я достави като похапне обилно и разнообразно. В гастрономически план изборът също е голям – от най-обикновена стрийт фууд на народни цени до традиционните датски “отворени сандвичи” с морски деликатеси и хрян, които са на цени като за японски туристи. Датската бира се лее от почти всеки ъгъл, така че дори и най-отегчените бащи и майки да има с какво да запълнят времето, докато децата им пищят, скачат, тичат и се тъпчат със захарен памук и хот-дог.

Ако пък сте от тези туристи, които ще решат да посетят най-стария увеселителен парк в света с идеята да си излекуват жлъчката или хемороидите, да знаете, че Изворът на Кристен Пийл още си е там. Така че наздраве!

 
 

Лабиринтът на Минотавъра – дешифриране на един мит

| от Георги Марков |

Легендата за Минотавъра си остава една от най-плашещите и в същото време най-познати епизоди на общоевропейското културно наследство.

Забулен в зората на средиземноморската цивилизация, този стар като самата история разказ е роден в първия от блестящите центрове на Европа – Минойски Крит. Възможно ли е обаче историята и археологията да хвърлят нова светлина върху този вечен мит и да го приближат смразяващо близо до реалността?

Нима можем да си представим, че легендата е нещо повече от полет на мисълта, повече от бронзовите и мраморни изображения и фреските, някога украсявали дворците на Крит?

Митът

Богатата древногръцка митология има няколко любими мотива, като сред тях особено силно изпъкват връзките между смъртни жени и олимпийски богове, неограничената самодоволна гордост на някои царе (позната с древногръцкия термин хюбрис) и наказанието, което всеки трябва да понесе за нея.

Легендата за Минотавъра по изкусен начин комбинира и трите теми. Могъщият владетел на Крит цар Минос се възгордява прекомерно, забравя ограниченията на своята човешка природа и се самопровъзгласява за господар на моретата, отказвайки да извършва жертвоприношения на бог Посейдон, повелител на водната шир. Посейдон, подобно на брат си Зевс, не е особено търпелив и благосклонен към подобни предизвикателства и решава да накаже самозабравилия се владетел. За целта той изпраща на бреговете на Крит неземно красив бик, който пленява вниманието на Пасифа, съпругата на Минос. Царицата не успява да устои на божественото животно и скоро се оказва бременна с плода на противоестествената си страст. Смазаният от позора на изневярата Минос успява да привлече на служба най-известния и гениален творец в цяла Гърция – ненадминатия Дедал, който заедно със сина си Икар започва да проектира специален подземен дворец затвор – Лабиринт. В него невярната царица ражда ужасяващо създание с тяло на мъж и глава на бик, притежаващо неутолим апетит за човешка плът.

Ала слуховете за божественото наказание скоро се разпространяват из целия гръцки свят. Още по-лошо – тъй като Крит владее моретата, дори горди градове като Атина са принудени да плащат на Минос тежки данъци. Налогът на атиняните е особено жесток – всяка година седем невръстни младежи и седем девойки, избрани сред най-благородните фамилии на полиса, трябва да отплават за чертозите на Крит. Там ги очаква зловеща съдба – един по един, те стават жертва на Минотавъра сред тънещите в мрак коридори на Лабиринта.

Ала когато Тезей, смелият син на цар Егей, предлага доброволно да се принесе в жертва, гневът на боговете най-сетне се уталожва и те решават да помогнат на младежа да се пребори с чудовището. Макар и съвсем млад, Тезей е обречен да се превърне в един от най-известните, могъщи и обичани герои в цялата древногръцка митология. С помощта на богинята Атина Палада той спечелва сърцето на критската принцеса Ариадна, дъщеря на Минос. Тя му дава кълбо прежда, с което да намери пътя си из Лабиринта. В епичен сблъсък Тезей съумява да победи Минотавъра и да спаси останалите атински младежи и девойки – в знак на благоволение Посейдон вдига проклятието си върху Крит, а едно от най-ужасните чудовища е изпратено в подземния свят.

Разкопаният Лабиринт в Кносос
Разкопаният Лабиринт в Кносос

Разкриването на Лабиринта

В продължение на хилядолетия тази история пленява въображението на десетки поколения из цялото Средиземноморие, а в последствие се разпространява из Европа. Художници, скулптори, поети и писатели ѝ отдават голямо внимание – тя се оказва великолепен нравоучителен материал за опасността от неконтролираната човешка гордост. Ала до самия край на XIX в. никой дори не може да си представи, че в нея може да се съдържа дори зрънце истина.

Крит затъва в провинциална, селска изостаналост и няма човек със здрав разум, който да свърже неугледния, беден остров с легендата за имперски блясък, недостижимо могъщество и слава. През втората половина на XIX в. обаче, поредица от археологически открития ще започне да подкопава това, което интелигентните и образовани европейци считат за здрав разум. Историята на свой ред скоро е принудена да направи първите си сериозни крачки в разгадаването на древните митове. Сензационните открития на Хайнрих Шлиман при Троя и Микена хвърлят мост между хилядолетията и с един скок преодоляват бездната между легендите и историческия факт. Неизбежно е Крит рано или късно също  да привлече вниманието на професионалните археолози.

Местоположението на най-значимия от всички древни градове на острова, Кносос, е открито съвсем случайно през 1878 г. от местен жител, който носи името на царя от легендата – Минос Калокайринос.

Повече от две десетилетия по-късно, през 1900 г., сър Артър Еванс пристига в Крит с твърдото намерение да разкрие една от най-великите мистерии на всички времена. Ала Еванс, за разлика от аматьора Шлиман, е изключително добре образован археолог, завършил Оксфорд, ходеща енциклопедия по антична история и митологията на егейския регион. Но дори и той не може да си представи важността и мащаба на чакащите го открития. Пред смаяните погледи на англичанина и неговите сътрудници местните работници неуморимо започват да разкриват една от най-великите археологически находки на всички времена – дворецът на Минос в Кносос.

Кносос - реконструкция
Кносос – реконструкция

„Дворец“ обаче се оказва неточно определение – всъщност става дума за огромен град, чието население в дните на пълния му разцвет вероятно достига 100 000 души. В началото академичните авторитети опитват да нагодят сензационните открития в шаблона, предложен от Шлиман – универсална егейска цивилизация с общ произход. За Артър Еванс обаче е очевидно, че Кносос не само е значително по-стар, но и съвсем различен от културна гледна точка от археологическите обекти в континентална Гърция.

Оксфордският учен осъзнава, че се е натъкнал на нещо, което ще преобърне учебниците по антична история с главата надолу.

Ала най-шокиращото откритие тепърва ще излезе на бял свят. Eкипите скоро се натъкват на структура, чиято функция трудно подлежи на адекватно обяснение. Архитектурният план на находката не оставя съмнение – става дума за лабиринт, силно напомнящ историята за Минотавъра. На смаяните археолози и историци за пръв път ще се наложи да разгледат легендата от напълно сериозна научна позиция.

Минойската култура и важността на образа на бика

Разкопките на сър Артър Еванс са едва първата стъпка в разкриването на една от най-впечатляващите древни цивилизации, далеч по-стара от Троя и Микена. Много скоро историците трябва да признаят, че в зенита на своето могъщество (18-15 в. пр. Хр.) Крит може да си съперничи с Хетското царство и Египет на фараоните. Пулсиращото сърце на тази култура е морската търговия с империите на древния Изток, която концентрира несметни богатства за господарите на Крит.

Повечето Велики Сили на този период – Египет, Вавилон, Асирия, Хетското царство – базират мощта си на сухопътни армии, докато Крит разчита на непобедимата си флота. Една от първите особености, която силно изненадва археолозите по време на разкопките в Кносос, е очевидната липса на укрепления и градски стени. Ала когато характеристиките на минойската цивилизация започват да се разкриват по-ясно, обяснението идва от само себе си – никой враг не би могъл да се добере до острова, защитаван от многобройната му флота.

Фреска с минойски бик - разкопки в Крит
Фреска с минойски бик – разкопки в Крит

Най-важният религиозен символ на минойската цивилизация е бикът – синоним на божествена сила и на мъжкото начало на вселената. Царят, чиято власт е абсолютна и неоспорима, вероятно едновременно с това изпълнява ролята и на върховен жрец на култа към свещеното животно. Глави на бикове се появяват повсеместно и в различни форми в минойската материална култура – във фрески, статуи, дори в ежедневни вещи и домашни мебели. Следователно не бива да се изненадваме, че древните цивилизации в източното Средиземноморие, а вероятно и самите критяни, асоциират културата на острова с бика. Историците са почти единодушни, че древните гърци заемат бика като символ на Зевс – а следователно и на върховната божествена сила – именно от Крит.

Разкодиране на мита – смръзяващи кръвта открития

Всичко казано дотук обаче не ни приближава до обяснение на конкретните елементи от мита за Минотавъра. Артър Евънс е първият изследовател, който следва очевидната връзка между критската иконография на бика и легендата, но археологията и историята се нуждаят от по-богат набор от доказателства, за да разгадаят мистерията.

Разкопките в Кносос продължават дълго след като основният комплекс на двореца е обстойно проучен. През 70-те години, германски екип археолози, работещ в Кносос, се натъква на поредното откритие – цели купчини човешки кости са намерени в една от ямите на дворцовия храм. Анализът не оставя съмнение, че те принадлежат на деца, вероятно на възраст между 12 и 14 години. Работата на германските археолози потвърждава една от старите хипотези за религиозните практики на минойската култура – те вероятно са включвали човешки жертвоприношения и дори форми на канибализъм.

Едновременно с това историците на периода (първата половина на II хил.пр.Хр.) се обединяват около тезата, че Крит упражнява строга политическа доминация над по-голямата част от континентална Гърция, която почти сигурно включва и Атина. Едно по едно малките, разпръснати парчета на пъзела започват да се нареждат в обща картина.

Канибалистичните ритуали на минойския култ към бика изискват човешки жертвоприношения – вероятно на деца между 10 и 15 годишна възраст. При положение, че това е държавна религия, изискването на човешки данък от подчинените градове допълнително подсилва усещането за могъщество и неоспорима власт сред минойския елит. Историците изказват добре аргументираната теза, че главата на бик почти със сигурност е присъствала като част от тези ритуали – може би като символична вещ, иконографски шлем или подобие на корона, носена от царя-жрец. Ако тези ужасяващи ритуали са се случвали в храмов комплекс, който притежава плана на лабиринт, нима би било трудно за древните хора да превърнат смразяващата кръвта церемония в метафизичен акт, наложен от самите олимпийски богове?

Дворецът в Кносос
Дворецът в Кносос

Истинският Минотавър?

Ако следваме логиката на тази хипотеза, то Минотавърът наистина е съществувал – той се припокрива с ужасяващия образ на царя-жрец, свещенодействащ в храмовия комплекс на Кносос. Откритието на детските кости притеснително близо съвпада с един от централните елементи на легендата – че чудовището се храни с плътта на невръстни младежи и девойки.

Твърде интересно е и участието на Тезей в цялата история – защото изследователите изказват интересна хипотеза и за неговата роля. Около 1500-1400 г.пр.Хр. Крит бързо започва да залязва в резултат на поредица от негативни събития – природни бедствия, политически проблеми и ранните нашествия на т.нар. „морски народи“. От това в най-голяма степен се възползват градовете в Егейска Гърция, които в следващите столетия ще доминират региона. Символичният начин, по който принцът на Атина слага край на критското проклятие, може би е алегория за реалното изместване на центъра на властта в Източното Средиземноморие.

Така историята и археологията успяват увлекателно да дешифрират един от най-пленяващите древногръцки митове и да ни убедят, че легендата за Минотавъра може да се окаже далеч по-близка до реалността, отколкото някога сме си представяли.

 
 

Как една група изкара $20 000 в Spotify с тишина

| от chronicle.bg |

Мълчанието е злато и през 2014 една малко известна американска фънк банда под името Vulfpeck взима тази поговорка присърце. Тя издава албум, съставен изцяло от тишина, и го качва в популярния музикален сайт Spotify. В резултат на това бандата изкарва малко над $20 000 от слушания – най-високият хонорар, който са изкарвали от сайта дотогава. Ето историята на „Sleepify“.

Sleepify-album-cover

Обложката на Sleepify

Според фронтмена и пианист на Vulfpeck, Джак Стратън, идеята за албума се появява по време на разговор между него и известния музикален продуцент Рон Феър. Стратън отбелязва, че бил заинтригуван, конкретно след като Рон му казал, че кавърът на Lady Marmalade, който прави за „Moulin Rouge“, може да се купи легално, само ако човек си купи целия саундтрак към филма.

Той си спомня странния начин, по който Рон е бил горд от това, че хората трябва да платят $18 долара, за да слушат един конкретен хит, и как определил ситуацията като „страшна победа“. Това накарало Джак да се замисли как човек би могъл да изиграе музикалната система днес, по-конкретно Spotify. 

За тази цел Стратън влиза в профила на групата в Spotify и се опитва да пресметне колко пари изкарват от едно слушане на тяхна песен. Стига до сумата от $0,56, което е малко по-малко от обещаваните от сайта $0,8 и все пак приемливо. Vulfpeck-at-rockwood-october-4-2013

Част от Vulfpeck на сцена

След това той се заравя в мистичния и километричен текст „Правила и условия“ на сайта, където открива, че за едно „слушане“ се приема слушане на песен за повече от 30 секунди. Тогава му идва и идеята: защо просто не направи албум с 30-секунди звукови файлове с тишина?

Първоначалния стремеж на бандата не е да прецака системата на Spotify, а (доста благородно) да събере пари за турне, което ще бъде безплатно за феновете й. Според Джак, бандата получава стотици предложения за участия от феновете си из цяла Америка, но просто не може тръгне на турне поради липсата на средства. Както обикновено е случая с не толкова популярните групи.

Музикантите смятат, че схемата ще е успешна, ако броя на феовете им, които плащат за онлайн услугата и ще изслушат албума, е в хилядите.

Това ни довежда до самия албум „Sleepify“ – кръстен така, защото групата иска хората да си го пускат нощем, докато спят. Той има 10 „парчета“ като всяко от тях е дълго по 31 или 32 секунди. В тон с темата за съня, името на първата песен е Z, на втората – ZZ, на третата – ZZZ и така нататък.

Първоначално албумът има малко слушания, предимно заради малката фен база на Vulfpeck. Скоро обаче различни групи, както и музикални сайтове, намират произведението и го споделят в профилите си в социалните мрежи, което значително вдига слушанията. До степен, в която дори се публикуват ревюта за албума. Някои от тях твърдят, че той е характерен с „първостепенна минималистична естетика“, а други – че е „фина, любопитна работа, която изкушава слушателя да чуе какво може да дойде по-нататък“.

Дори Spotify намират албума за забавен. Говорителят на компанията, Греъм Джеймс, го нарича „оригинална шега“ и „производен на песента на Джон Кейдж“. Второто визира композицията на Кейдж 4’33“, която е просто 4 минути и 33 секунди тишина. Мнението на Spotify обаче се променя, когато албумът започва да набира милиони слушания и не изглежда, че скоро ще спре.

Компанията осъзнава, че „Sleepify“ може да вдъхнови и други изпълнители на сайта да направят същото, съответно мило и възпитано моли Vulfpeck да го свали, защото нарушава правилата и условията им. Въпреки няколко запитвания от групата кои точно правила и условия нарушава, което е съвсем в реда на нещата като имаме предвид, че в песните няма нецензурен или обиден език (…), а по това време Spotify няма клауза за песни с тишина, компанията отказва да даде обяснение.

Затова и групата решава да не маха албума си и това принуждава Spotify да го премахне самостоятелно. Ход, което до голяма степен дразни групата, а членовете й заявяват „Може би щеше да е по-добре за сайта, ако го бяха свалили веднага, а не чак след като се изписа толкова много в пресата“.  Също така се подчертава, че въпреки премахването на техният албум, дълъг 5 минути и половина, на сайта все още може да се слуша 4’33“ на Джон Кейдж. 

В отговор на свалянето на „Sleepify“ Vulfpeck пуска нов „албум“, озаглавен „Official Statement“ (от англ. – Официално становище), който просто съдържа (немузикално) обяснение от бандата за ситуацията, кратък инструментал на пиано и като последен акт на протест – 30 секунди тишина.

В крайна сметка песните в „Sleepify“ са слушани около 5,5 милиона пъти, от което бандата изкарва малко над $20 000, които Spotify все пак й изплаща. Ако калкулираме, ще установим, че това е доста по-малко на слушане, отколкото Стратън първоначално предполага – около $0,3 вместо $0,5. И все пак – парите са достатъчно за национално турне в няколко града като Лос Анджелис, Ню Йорк и Ан Арбър, с вход свободен за феновете.

Когато по-късно питат самите членове на групата какво самите те мислят за албума – дали според тях е променил или разкритикувал критериите за музика и дали е показен за тогавашното положение в музикалната индустрия – Стратън отговаря „Виждам го като произведение на изкуството – или там нещо такова.“