shareit

Весела Табакова: Медиите не са Херкулес, но те сами омаловажават ролята си

| от |

По информация в социалните мрежи от нейни приятели днес ни е напуснала доц. д-р Весела Табакова, уважаван от мнозина преподавател във ФЖМК. Припомняме едно нейно интервю от 2009, което за съжаление е все така актуално.

tabakova

Ето какво казва тя в интервю за в. Банкер през 2009.

Доц. д-р Весела Табакова е сред най-острите и критични медийни експерти у нас. Преподавател е във Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на десетки статии и книги. Шеф е на Центъра за независима журналистика. Последният проект на центъра, по който в близките дни ще бъде представена книга, изследва конфликта на интереси, корупцията и ролята на медиите в антикорупционния натиск. Проектът е реализиран с подкрепата на Демократична комисия при посолството на САЩ у нас. Книгата е била готова преди две години, но излиза сега. Пред „БАНКЕРЪ“ Весела Табакова обяснява защо се е случило така и анализира медийната среда с днешна дата.

Г-жо Такабакова, книгата „Неосъществена раздяла“ е била готова преди две години, защо чак сега я издавате?

– Силно вярвахме, че след толкова сериозни разследвания нещо ще започне да се случва, че прокуратурата може да се самосезира… Журналистическите разследвания не доведоха до нищо. Дори след публикацията „120 млн. от Батко“, която ясно доказваше облагодетелстване при конфликт на интереси при шефа на „Пътна инфраструктура“, тогавашният премиер съобщи, че това е само привидно. Разследването започна след плесницата на Европейската комисия. Тогава започна и трескава работа за приемане на закон за конфликт на интереси.
Книгата неслучайно има заглавие: „Неосъществена раздяла“ и подзаглавие „Из историята на една социална болест“. Корупцията и конфликтът на интереси продължиха да съществуват неразделни и неразделени. В последните месеци обществото е обнадеждено, че може да има някаква промяна. Медиите обаче се оказаха в ситуация, в която демонстрират обичта си към победителите.

Защо?

– Един много известен британски журналист казва, че уважението на журналистите към управляващите и политиците трябва да е същото, каквото е уважението на кучетата към стълбовете за улично осветление. С тази драстична метафора той подчертава критичната функция на медиите към властта. Но и властта трябва също да желае критика за себе си. Това е предпоставка за развитието на медиите като независими. Според доклада на „Репортери без граница“, както е известно, България отиде на по-ниско стъпало по отношение на медийната ситуация. Според „Фрийдъм Хаус“ сме сред „частично свободните медии“. От Европейския съюз там са Румъния и Италия.

Наистина ли качеството на журналистиката се влошава?

– За пръв път това се констатира още през 2005 година. При анализа на ситуацията се отчитат много фактори и индикатори – посегателствата върху журналисти, реакцията на обществото, наличието или неналичието на плурализъм на медийните съдържания, автоцензурата, стари и нови зависимости на редица журналисти… Може да се говори и за натиска на рекламния бизнес върху медиите. Отдавна не е тайна, че в нарушение на Закона за радио и телевизия има съвместяване на рекламен бизнес и медийна собственост.
Тези дни се създаде странна ситуация. Тя показа адекватното отношение на една разследваща журналистка, създала филм за превръщането на Слънчев бряг в бетонни градини и неадекватното поведение на 17 лобистки организации, които настояваха да се спре излъчването на филма. Бях шокирана от лексиката на тези хора. В декларацията им, забележете, до премиера те използват лексика, която си мислех, че сме забравили! Имаше дори фраза „предателство на националните интереси“!

Излиза, че средата пречи на журналистиката. Така ли?

– Средата и представите на тази среда за свобода на словото наистина понякога ни връщат към стари времена. Вярно е, че в много случаи балансът между дългосрочния интерес на обществото и краткосрочния частен интерес е тежък. Понякога това изтощава и енергията на медиите. Миналата година изследвах текстове за НАТУРА 2000, но сред тях нямаше сериозни разследвания. Имаше опити за активно поведение и натиск върху институциите, медиите направиха немалко, но там, където наистина се изисква „гмуркане в дълбокото“, те не действат. Не призовавам към всеобщ медиен героизъм и не възприемам медиите като съвкупен Херкулес, който трябва да извърши всичко, което системата на правосъдието не желае да свърши.

Сигурно има и други негативни фактори…

– Медиите сами омаловажиха от началото на прехода своята роля, защото ни предложиха медийна реалност от скандал в скандал. Абсурдният пример от последно време е Красьо Черничкия. Питам се кой е този човек – само на 27 г., а изглеждащ като всесилен, като демиург? Защо никой не направи разследване за този човек, който може да се окаже персонификация на особеностите на прехода ни?

Властта ли изкуши медиите, за да са толкова безкритични?

– Признавам, че напоследък аз не се дразня чак толкова от медийното спокойствие спрямо новите управляващи. Все пак през последните години България имаше най-неефективните правителства. Корупцията се разрасна чудовищно. Хората имат нужда от „междучасие на надеждата“. Дано обаче започне часът, в който медиите имат сериозна роля.

Четвъртата власт май доброволно се отдава на управленските страсти?

– Не само на управленските страсти, а и на икономическите могъщества. Неотдавна например имаше декларация на група журналисти от Варна, че няма да отразяват протестите на еколозите за така наречената Алея първа. Преди години, когато еколози биеха камбани на тревогата за Витоша, Рила, Пирин и т.н., винаги се намираха услужливи медии и журналисти да интервюират едни хора, които пък обясняваха, че протестиращите прокарват чужди интереси. Резултат от това е бетонирането на планините, и не само на тях.

Може ли да се измери колко са корумпирани медиите?

– Може. За всяко нещо може да се изработи методология. Макар че е трудно да се намерят „вътрешни хора“, готови да се разделят с заплатата си. Но има и други по-лесно различими проблеми. Например една от причините за деформациите при определянето на дневния ред на обществото чрез медиите е свързана с негативизма, с лошата новина, която, както е известно още от Богарт, е добра новина. Не става дума да няма негативни новини, защото в живота има много тягостни събития. Става дума за това, как се структурира медийният дневен ред, как се структурира самата новина.
Непременно ли пазарната ориентация трябва да влиза в конфликт с елементарните стандарти в журналистиката? В медиите е видимо също, че често има конфликт на интереси. Рекламното съдържание трябва да се разграничава от медийното. Превръщането на журналисти в пиар агенти на политици е безусловна корупция. В гилдията дори тарифата на някои журналисти не е тайна.
Във вътрешния кодекс на „Вашингтон поуст“ има текст, че журналистът може да приеме подарък само ако връщането му по пощата струва повече от самия подарък. Значи ако са ви дали химикалка, може да я задържите.

Но не и ако тя е „Паркер“.

– Да, тя трябва да се върне. Жалко е, когато журналист се интересува от подаръчето, което може да получи. Все пак, както казваше Дан Радър, „Новините са бизнес, но журналистиката е светлина.“

У нас подобна идея е утопия, репортерите не са добре платени в общия случай…

– Никъде не е казано, че бедният човек непременно е корумпиран и помияр. В колегията трябва да има самовглеждане и саморефлексия. Готовността на някои журналисти да бъдат изкушени и обладани от власт и от корпорации не е свързана с материално равнище. Лека-полека имунитетът може да се създаде чрез саморегулация вътре в медията. Бизнес изданията по света имат ясни стандарти, че например журналистът не може да се възползва от информация, придобита поради спецификата на неговата работа. Пита се дали ние сме готови за това. На студентите си давам пример от последната президентска кампания в САЩ. Съпругата на политически коментатор в „Лос Анжелис таймс“ става говорителка на Маккейн – кандидата на Републиканската партия. Журналистът веднага декларира пред мениджмънта ситуацията на конфликт на интереси. Решението е – по никакъв повод да не пише за кампанията.

Звучи като мираж за българската действителност.

– Нима няма критична маса?

Няма, всички, които скачат срещу системата, са изхвърлени в нейната периферия…

– Тогава да извършим ритуално самоубийство! Не е точно така! Когато става въпрос за конфликт на интереси и корупция в медиите, има достатъчно механизми за противопоставяне, но има неща, за които сте права.

Спасението в новите медии ли е?

– Шокиращо е, но у нас дори в блогърството има анонимност. Не съм от тези, които твърдят, че новите медии решават проблема със свободата на словото, още по-малко – с публичния дебат. Комуникацията се гетоизира – няма публичен дебат, а дебатиращи гета. От гледна точка на функционирането на критицизма спрямо властта ИНТЕРНЕТ е нискоефективен. Форумите възпроизвеждат уродливите нагласи в обществото. Това пък показва защо и медиите се подвеждат. Отчайващо е ,че много медии се превърнаха в бюро жалби – тича леля Пенка в сутрешния блок на телевизията Х, защото ѝ спрели водата. Това няма нищо общо с така необходимия граждански достъп до медиите.

Неотдавна от екрана на голям тв канал слезе водещ, който според негови колеги се движи с охрана, има няколко джипа…

– Не страдам, че го няма вече, не съм го и гледала и слушала. Зная, че по едно време беше изчезнал от екрана, след като стана ясно, че бил водещ в пловдивския чалга клуб „Чака-рака“ или „Рака-чака“, не помня. Помислих, че е имал достойнството да напусне. Хубаво, вадил си хляба там, но не е хубаво такъв човек да се представя за изразител на гражданското общество, какъвто е журналистът. Има журналисти, които работят за имиджа на хора от нечистите етажи на обществото. Уви, и това го има…
Медията е зависима от претенцията на самата общественост към нея. Много зрители се възмущават и не одобряват разни риалити формати. Но те, уви, са характеристиката на времето ни, в което са смесени елементи на предмодерната, модерната и постмодерната епоха. Тази особеност често поражда уродливост, но колкото и да се бунтуваме, характерно за времето ни е навлизането на маргиналиите в публичността.

Доколко са уродливи медиите?

– Не могат да се правят подобни обобщения – за медиите като съвкупност. Все пак има дистанционно, вестниците се купуват или не се купуват. Можем да имаме претенции към БНТ, защото се финансира от бюджета.

Какви са вашите претенции към БНТ?

– Да живее в днешния ден. Скоро БНТ празнува 50-ия си рожден ден, но до такава степен зацикли в миналото, че дори аз, възрастният човек, се ужасявам от това. На юбилей всеки се хвали за славните си дела. Но БНТ и румънската телевизия са единствените, които не предават звездния миг на човечеството – кацането на Луната. Защо в еуфорията на празника никой не ни обясни защо това беше така? От това дори става „жълт“ сюжет от тоталитарно време. Вярно е обаче, че по БНТ има хубави концерти и филми, имаше и един много добър реалити формат.

БНТ обаче отдавна не е на дневен ред…

– Вярно, демодирана тема е. Сигурно има българи, които я гледат. Не е решен обаче важен казус – финансирането ѝ. И отчитането на изразходваните средства. Зрителят трябва да знае какъв ресурс поемат разните предавания. По цял свят обществените медии публикуват отчети.
Всеки момент ще бъде поправен Законът за радио и телевизия, съставът на СЕМ ще бъде редуциран…

Оправдано ли е?

– Основният проблем е изместен – независимостта на СЕМ. Има ситуации, в които той въобще не се интересува от случващото се. Девет човека са много, но същественото е на хората да им е ясно какво точно върши този СЕМ.

Говори се, че там има корупционни практики…

– Да, говори се, че има такива индикации, но никой не ми е давал плик да го предам на някого. Има смущаващи случаи, наистина.

Подготвя се нов медиен закон. Какво задължително трябва да съдържа?

– Има драстично необходими текстове – сред тях е този с прозрачността на собствеността. Проблемът е изключително болезнен за медиите.

 
 

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени

Свиркащият език от Канарските острови

За някои хора свиркането с уста е много повече от начин да повикаш кучето си. Езикът „силбо гомеро“, който все още се говори на Канарските острови, се свирка вместо да се изговаря по начина, по който вие четете този текст в главата си. Не само че е изключително интересен начин на комуникация, но и има доста голям обхват като позволява на разговарящите да се чуват над 3 километра без никакви помощни средства.

Силбо гомеро се използва от хиляди години на Канарските острови и е бил доста полезен преди мобилните телефони. В миналото с едно просто изсвиркване хората са могли да се разберат от двата края на острова или да се намерят в навалицата.

За нас езикът звучи като песен на птички. 

Demostración de silbo gomero, La Gomera, España, 2012-12-14, DD 01

Демонстрация на силбо гомеро в ресторант на остров Ла Гомера (един от седемте Канарски острови)

За да „говори“, един „силбадор“ (испанската дума за човек, който говори силбо гомеро) просто пъха пръст в устата си, с които ще променя тона на свирнята, докато с другата си ръка насочва посоката на звука. Езикът представлява свиркова форма на местният испански диалект. С помощта на 5 „гласни“ и 4 „съгласни“, силбадорът има на разположение над 4 000 думи. Трябва да се има предвид, че свиркането не е винаги много ясно и човек често трябва да се повтаря, както и да разчита до значителна степен на контекст.

Не се знае много за произхода на езика. Създаден е от местните на острова и след това е адаптиран за испанския след 16 век. Подобни подсвиркващи езици са забелязвани в Гърция, Турция, Китай и Мексико, но никой от тях не е толкова развит и комплексен колкото силбо гомеро.

La_Gomera_1

Пейзаж от остров Ла Гомера

Уви, в последните години езикът се използва все по-малко и по-малко, защото основното му предимство – далекобойността му – се надминава от мобилните телефони. Има, разбира се, опити това интересно и до голяма степен уникално културно наследство да бъде запазено, като се настоява децата да го изучават в училище.

И накрая – ако смятате, че ще ви разкажем за този език без да ви дадем пример, то вие сте в дълбока заблуда:

 
 
Коментарите са изключени

Непробиваемата (почти) защита на Франция

| от |

След Първата световна война Франция съвсем разбираемо се притеснява от ново нападение. Те претърпяват множество щети и загуби през тази Първа световна и искат да предотвратят ново поражение от враговете си. Затова решават да построят защитна стена – така се ражда линията „Мажино“. Кръстена на военния министър на Франция генерал Андре Мажино, тя представлява серия укрепления по границата на Франция с Германия и Италия, около 400 км. от Белфор до Лонгюйон.

Самата Линия е манифестация на модерните отбранителни технологии по онова време. Вместо една масивна стена, тази Линия представлява над 500 сгради – някои като замъци, други като бункери – като основната цел на всички е да спрат нападението на врага. Бункерите били масивни, някои достигали 6 етажа надолу в земята, и имали всички необходими условия за живот плюс болници и влакови линии, с които да се осигурява придвижването от бункер до бункер. Самото въоръжение пък е съвсем друго нещо. Ако следващата война отново зависи от окопите, както през Първата световна, то французите са в готовност.

И все пак на 10 май 1940 Германия напада Франция и след 2 месеца Франция се предава. Какво се обърква?

Първата грешка на франсетата е, че разчитат прекалено много на линията „Мажино“ и нямат достатъчно мобилни части. След ПСВ се изразяват две основни логики по отношение на защитата на държавата: мнозина си научават урока от безкрайните битки в окопите. Затова ако държавата попадне в нова подобна война, тя много по-добре ще е в състояние да се защити благодарение на Линията. Няколко хора, като например Шарл дьо Гол, твърдят, че има нужда от още мобилни единици като танкове и самолети. Гласовете им обаче са пренебрегнати и така Франция се озовава в безизходица пред немския блицкриг.

Frahan JPG01

Гледка към Ардените 

Вторият и много по-значителен проблем е пренебрегването на защитата около Ардените и Белгия. Французите смятат, че през гората не могат да минат танкове и съответно няма нужда да се строят бункери. По време на изграждането на Линията, Франция и Белгия са съюзници, така че Белгия също остава незащитена в това отношение. За нещастие на Франция, Германия успява да влезе в страната през Белгия, Холандия и най-дяволито през горите на Ардените. Така немците стигат до ядрото на държавата без въобще да се изправят пред основната й защита – линията „Мажино“.

За мнозина линията „Мажино“ остава най-яркият символ на хюбрис – построяването на стена самостоятелно не може да защити цялата държава от заплаха като Германия. И все пак трябва да се отбележи, че тя изпълнява основната си задача да успява да забави италианската армия, докато не идват нацистите, и дори след идването им, тя не бива пленена, а просто трябва да се предаде заедно с цяла Франция.

 
 
Коментарите са изключени

А ние си мислехме, че кафето на морето е скъпо

| от |

Ценителите на кафето са известни със склонността си да набиват големи суми пари за висококачествени сортове от любимото си кафе. Луксозните зърна като тези от рода Кона или Сините планини са известни с изключително високата си стойност на пазара. Но над тях е Копи Лувак – най-скъпото кафе в света. Цената му може да варира, но Копи Лувак (което се превежда като „кафе от цибетка“) може да достигне цифри от $50 за 100 грама.

Това не е никак изненадващо като се има предвид, че на година се произвеждат едва 225 килограма за целия свят. 

Paradox hermaph 060924 ltn

Цибетка, наричана още Индокитайски мусанг

Изненадващ може да бъде обаче причината за рядкостта на това кафе. Не са точно растенията, които се срещат рядко, а отпадъците на цибетката. Кафените зърна не са Копи Лувак, докато не минат през храносмилателната система на животинка от вида paradoxurus hermaphroditus, или Азиатската палмова цибета.

CoffeeBerry

Плодовете на растението кафе

Палмовите цибетки са нощни животни с размерите на котка, които обитават дърветата на югоизточна Азия и индонезийските острови. Те много обичат черешките на растението кафе, които хапват цели, но храносмилат само външната част, а зърното в средата се изхвърля цяло. Хората, които произвеждат Копи Лувак, разказват, че въпреки непокътнатия външен вид на кафените зърна, отвътре те са преминали през трансформация, при прехода си през цибеткената система. Дали заради ефекта на храносмилателните ензими върху зърната, или заради това, че животинките избират само най-зрелите кафени плодове, преработените зърна, които оставят след себе си, имат уникален вкус.

В момента, по-голямата част от добива на това ценно кафе е продадена в Япония, въпреки че започва да се появява на пазарите в САЩ и Европа. Ограничеността на добива гарантира висока цена. Вкусът на Копи Лувак се описва като уникален, с комплексни карамелови нотки и земен или дивечов вкус.

Вече кафетата по летищата и морските курорти не ни се струват толкова скъпи.

 
 
Коментарите са изключени