shareit

Весела Табакова: Медиите не са Херкулес, но те сами омаловажават ролята си

| от |

По информация в социалните мрежи от нейни приятели днес ни е напуснала доц. д-р Весела Табакова, уважаван от мнозина преподавател във ФЖМК. Припомняме едно нейно интервю от 2009, което за съжаление е все така актуално.

tabakova

Ето какво казва тя в интервю за в. Банкер през 2009.

Доц. д-р Весела Табакова е сред най-острите и критични медийни експерти у нас. Преподавател е във Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на десетки статии и книги. Шеф е на Центъра за независима журналистика. Последният проект на центъра, по който в близките дни ще бъде представена книга, изследва конфликта на интереси, корупцията и ролята на медиите в антикорупционния натиск. Проектът е реализиран с подкрепата на Демократична комисия при посолството на САЩ у нас. Книгата е била готова преди две години, но излиза сега. Пред „БАНКЕРЪ“ Весела Табакова обяснява защо се е случило така и анализира медийната среда с днешна дата.

Г-жо Такабакова, книгата „Неосъществена раздяла“ е била готова преди две години, защо чак сега я издавате?

– Силно вярвахме, че след толкова сериозни разследвания нещо ще започне да се случва, че прокуратурата може да се самосезира… Журналистическите разследвания не доведоха до нищо. Дори след публикацията „120 млн. от Батко“, която ясно доказваше облагодетелстване при конфликт на интереси при шефа на „Пътна инфраструктура“, тогавашният премиер съобщи, че това е само привидно. Разследването започна след плесницата на Европейската комисия. Тогава започна и трескава работа за приемане на закон за конфликт на интереси.
Книгата неслучайно има заглавие: „Неосъществена раздяла“ и подзаглавие „Из историята на една социална болест“. Корупцията и конфликтът на интереси продължиха да съществуват неразделни и неразделени. В последните месеци обществото е обнадеждено, че може да има някаква промяна. Медиите обаче се оказаха в ситуация, в която демонстрират обичта си към победителите.

Защо?

– Един много известен британски журналист казва, че уважението на журналистите към управляващите и политиците трябва да е същото, каквото е уважението на кучетата към стълбовете за улично осветление. С тази драстична метафора той подчертава критичната функция на медиите към властта. Но и властта трябва също да желае критика за себе си. Това е предпоставка за развитието на медиите като независими. Според доклада на „Репортери без граница“, както е известно, България отиде на по-ниско стъпало по отношение на медийната ситуация. Според „Фрийдъм Хаус“ сме сред „частично свободните медии“. От Европейския съюз там са Румъния и Италия.

Наистина ли качеството на журналистиката се влошава?

– За пръв път това се констатира още през 2005 година. При анализа на ситуацията се отчитат много фактори и индикатори – посегателствата върху журналисти, реакцията на обществото, наличието или неналичието на плурализъм на медийните съдържания, автоцензурата, стари и нови зависимости на редица журналисти… Може да се говори и за натиска на рекламния бизнес върху медиите. Отдавна не е тайна, че в нарушение на Закона за радио и телевизия има съвместяване на рекламен бизнес и медийна собственост.
Тези дни се създаде странна ситуация. Тя показа адекватното отношение на една разследваща журналистка, създала филм за превръщането на Слънчев бряг в бетонни градини и неадекватното поведение на 17 лобистки организации, които настояваха да се спре излъчването на филма. Бях шокирана от лексиката на тези хора. В декларацията им, забележете, до премиера те използват лексика, която си мислех, че сме забравили! Имаше дори фраза „предателство на националните интереси“!

Излиза, че средата пречи на журналистиката. Така ли?

– Средата и представите на тази среда за свобода на словото наистина понякога ни връщат към стари времена. Вярно е, че в много случаи балансът между дългосрочния интерес на обществото и краткосрочния частен интерес е тежък. Понякога това изтощава и енергията на медиите. Миналата година изследвах текстове за НАТУРА 2000, но сред тях нямаше сериозни разследвания. Имаше опити за активно поведение и натиск върху институциите, медиите направиха немалко, но там, където наистина се изисква „гмуркане в дълбокото“, те не действат. Не призовавам към всеобщ медиен героизъм и не възприемам медиите като съвкупен Херкулес, който трябва да извърши всичко, което системата на правосъдието не желае да свърши.

Сигурно има и други негативни фактори…

– Медиите сами омаловажиха от началото на прехода своята роля, защото ни предложиха медийна реалност от скандал в скандал. Абсурдният пример от последно време е Красьо Черничкия. Питам се кой е този човек – само на 27 г., а изглеждащ като всесилен, като демиург? Защо никой не направи разследване за този човек, който може да се окаже персонификация на особеностите на прехода ни?

Властта ли изкуши медиите, за да са толкова безкритични?

– Признавам, че напоследък аз не се дразня чак толкова от медийното спокойствие спрямо новите управляващи. Все пак през последните години България имаше най-неефективните правителства. Корупцията се разрасна чудовищно. Хората имат нужда от „междучасие на надеждата“. Дано обаче започне часът, в който медиите имат сериозна роля.

Четвъртата власт май доброволно се отдава на управленските страсти?

– Не само на управленските страсти, а и на икономическите могъщества. Неотдавна например имаше декларация на група журналисти от Варна, че няма да отразяват протестите на еколозите за така наречената Алея първа. Преди години, когато еколози биеха камбани на тревогата за Витоша, Рила, Пирин и т.н., винаги се намираха услужливи медии и журналисти да интервюират едни хора, които пък обясняваха, че протестиращите прокарват чужди интереси. Резултат от това е бетонирането на планините, и не само на тях.

Може ли да се измери колко са корумпирани медиите?

– Може. За всяко нещо може да се изработи методология. Макар че е трудно да се намерят „вътрешни хора“, готови да се разделят с заплатата си. Но има и други по-лесно различими проблеми. Например една от причините за деформациите при определянето на дневния ред на обществото чрез медиите е свързана с негативизма, с лошата новина, която, както е известно още от Богарт, е добра новина. Не става дума да няма негативни новини, защото в живота има много тягостни събития. Става дума за това, как се структурира медийният дневен ред, как се структурира самата новина.
Непременно ли пазарната ориентация трябва да влиза в конфликт с елементарните стандарти в журналистиката? В медиите е видимо също, че често има конфликт на интереси. Рекламното съдържание трябва да се разграничава от медийното. Превръщането на журналисти в пиар агенти на политици е безусловна корупция. В гилдията дори тарифата на някои журналисти не е тайна.
Във вътрешния кодекс на „Вашингтон поуст“ има текст, че журналистът може да приеме подарък само ако връщането му по пощата струва повече от самия подарък. Значи ако са ви дали химикалка, може да я задържите.

Но не и ако тя е „Паркер“.

– Да, тя трябва да се върне. Жалко е, когато журналист се интересува от подаръчето, което може да получи. Все пак, както казваше Дан Радър, „Новините са бизнес, но журналистиката е светлина.“

У нас подобна идея е утопия, репортерите не са добре платени в общия случай…

– Никъде не е казано, че бедният човек непременно е корумпиран и помияр. В колегията трябва да има самовглеждане и саморефлексия. Готовността на някои журналисти да бъдат изкушени и обладани от власт и от корпорации не е свързана с материално равнище. Лека-полека имунитетът може да се създаде чрез саморегулация вътре в медията. Бизнес изданията по света имат ясни стандарти, че например журналистът не може да се възползва от информация, придобита поради спецификата на неговата работа. Пита се дали ние сме готови за това. На студентите си давам пример от последната президентска кампания в САЩ. Съпругата на политически коментатор в „Лос Анжелис таймс“ става говорителка на Маккейн – кандидата на Републиканската партия. Журналистът веднага декларира пред мениджмънта ситуацията на конфликт на интереси. Решението е – по никакъв повод да не пише за кампанията.

Звучи като мираж за българската действителност.

– Нима няма критична маса?

Няма, всички, които скачат срещу системата, са изхвърлени в нейната периферия…

– Тогава да извършим ритуално самоубийство! Не е точно така! Когато става въпрос за конфликт на интереси и корупция в медиите, има достатъчно механизми за противопоставяне, но има неща, за които сте права.

Спасението в новите медии ли е?

– Шокиращо е, но у нас дори в блогърството има анонимност. Не съм от тези, които твърдят, че новите медии решават проблема със свободата на словото, още по-малко – с публичния дебат. Комуникацията се гетоизира – няма публичен дебат, а дебатиращи гета. От гледна точка на функционирането на критицизма спрямо властта ИНТЕРНЕТ е нискоефективен. Форумите възпроизвеждат уродливите нагласи в обществото. Това пък показва защо и медиите се подвеждат. Отчайващо е ,че много медии се превърнаха в бюро жалби – тича леля Пенка в сутрешния блок на телевизията Х, защото ѝ спрели водата. Това няма нищо общо с така необходимия граждански достъп до медиите.

Неотдавна от екрана на голям тв канал слезе водещ, който според негови колеги се движи с охрана, има няколко джипа…

– Не страдам, че го няма вече, не съм го и гледала и слушала. Зная, че по едно време беше изчезнал от екрана, след като стана ясно, че бил водещ в пловдивския чалга клуб „Чака-рака“ или „Рака-чака“, не помня. Помислих, че е имал достойнството да напусне. Хубаво, вадил си хляба там, но не е хубаво такъв човек да се представя за изразител на гражданското общество, какъвто е журналистът. Има журналисти, които работят за имиджа на хора от нечистите етажи на обществото. Уви, и това го има…
Медията е зависима от претенцията на самата общественост към нея. Много зрители се възмущават и не одобряват разни риалити формати. Но те, уви, са характеристиката на времето ни, в което са смесени елементи на предмодерната, модерната и постмодерната епоха. Тази особеност често поражда уродливост, но колкото и да се бунтуваме, характерно за времето ни е навлизането на маргиналиите в публичността.

Доколко са уродливи медиите?

– Не могат да се правят подобни обобщения – за медиите като съвкупност. Все пак има дистанционно, вестниците се купуват или не се купуват. Можем да имаме претенции към БНТ, защото се финансира от бюджета.

Какви са вашите претенции към БНТ?

– Да живее в днешния ден. Скоро БНТ празнува 50-ия си рожден ден, но до такава степен зацикли в миналото, че дори аз, възрастният човек, се ужасявам от това. На юбилей всеки се хвали за славните си дела. Но БНТ и румънската телевизия са единствените, които не предават звездния миг на човечеството – кацането на Луната. Защо в еуфорията на празника никой не ни обясни защо това беше така? От това дори става „жълт“ сюжет от тоталитарно време. Вярно е обаче, че по БНТ има хубави концерти и филми, имаше и един много добър реалити формат.

БНТ обаче отдавна не е на дневен ред…

– Вярно, демодирана тема е. Сигурно има българи, които я гледат. Не е решен обаче важен казус – финансирането ѝ. И отчитането на изразходваните средства. Зрителят трябва да знае какъв ресурс поемат разните предавания. По цял свят обществените медии публикуват отчети.
Всеки момент ще бъде поправен Законът за радио и телевизия, съставът на СЕМ ще бъде редуциран…

Оправдано ли е?

– Основният проблем е изместен – независимостта на СЕМ. Има ситуации, в които той въобще не се интересува от случващото се. Девет човека са много, но същественото е на хората да им е ясно какво точно върши този СЕМ.

Говори се, че там има корупционни практики…

– Да, говори се, че има такива индикации, но никой не ми е давал плик да го предам на някого. Има смущаващи случаи, наистина.

Подготвя се нов медиен закон. Какво задължително трябва да съдържа?

– Има драстично необходими текстове – сред тях е този с прозрачността на собствеността. Проблемът е изключително болезнен за медиите.

 
 

Оръжията, които промениха света: Копието

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

Човечеството съществува от относително скоро на Земята – около 4-5 милиона години. През по-голямата част от този скромен за живота на планетата период, хората не са нищо особено и съществуват в сянката на много други живи същества, които доминират тогавашният свят. Бавно и постепенно хората еволюирали, борейки се за оцеляване срещу различни хищници и тревопасни, които били по-бързи, по-силни и по-издръжливи от тях. Това, което в крайна сметка наклонило везните в полза на нашите предци, било умението им да създават сечива, с които да изравняват баланса на силите срещу дивата природа.

A_spear_and_a_series_of_javelins.

Снимка: By Master z0b – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21993208

Никой не знае кога за първи път хората са използвали копия. Причината за това е, че дървените части, които са основния процент от едно копие, се разлагат с времето и не оставят ясни следи. Подсказка за това, че копието е вероятно първото оръжие, използвано от хората е фактът, че някои видове шимпанзета също използват дълги прътове, които подострят със зъби в единия край, за да ловят дребни бозайници в джунглите на Екваториална Африка. Пак от Африка са и най-ранните следи от употреба на копия от хората – вероятно около 400-500 000 години пр. Хр.

От тогава на сетне, хората започват да разработват различни методи за развитие на това оръжие. Още най-ранните запазени образци показват опити за прикачане на каменни остриета на върховете на копията – доказателство, че под формата на подострени колове, това оръжие се е ползвало доста по-рано. Около 300 000 години пр. Хр., неандерталците вече разполагат с добре развита технология за изработване на каменни остриета, която тогава съперничи с тази на нашите преки предци от вида хомо сапиенс. С напредъка на хилядолетията ясно се разработват два вида копия – по-къси, които се мятат и по-дълги, които се използват за пряк сблъсък със съответния опонент. Кога точно копието се трансформира от средство за лов в средство за война е трудно да се каже, но познавайки човешката природа, е много вероятно двете функции да са съжителствали още от самото начало.

Clacton_Spear_02

Копие на 420 000 години според Wikipedia

Снимка: By Chemical Engineer – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=54401955

В епохата на първите държави, появили се в Египет, Месопотамия, Китай и Индия, копието остава предпочитано оръжие на пехотата, а също и на първата кавалерия. Всички велики армии на древността разчитали на копиеносците като гръбнак на своите сухопътни сили, а копията бързо били адаптирани във военноморското дело. Успоредно с развитието на металургията и ковашкия занаят, копията започнали да придобиват все по-качествени остриета, произвеждани от все по-здрави и еластични сплави, за да се стигне накрая до стоманата. Успоредно с тяхната еволюция и развитието на другите хладни оръжия, започнала и еволюция в защитното въоръжение.

Разработването различни видове копия, довело и до формиране на специфични тактически построения на пехотата, съобразени с употребата на този вид оръжие. Дългото копие за ръкопашен бой предполагало формирането на гъсти редици от войници. Скрити зад щитове, те създали полеви еквивалент на брониран таралеж – фалангата. Колкото по-качествена била бронята и по-стабилни остриетата на копията, толкова по-ефективни били и формациите. Успоредно с тях се появили и леките авангардни части, съставени от войници с малка или почти никаква броня, които използвали наръч от къси копия за мятане, с които засипвали врага от близо, преди да се премине към директното сражение.

Любопитното е, че тези формации се появили във всички части на Евразия и Северна Африка и вървели ръка за ръка с развитието на държавите и появата на организираните армии. За разлика от тях, в Северна и Южна Америка, където по-дълго се запазва раздробеността на населението, разделено и от значителните разстояния, употребата на копието не довела на първо време до формиране на подобни хомогенни военни формирования.

Mesa_Verde_spear_and_knife

Снимка: By Unknown – https://web.archive.org/web/20040616114628/http://www.nps.gov/meve/edu_resources/artifacts/pages/i42a_jpg.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=576934

Без съмнение, най-прочутите войни, използващи копието с убийствена ефективност, били армиите в Елада от времето на Гръко-персийските и Пелопонеските войни и техните наследници – могъщите фаланги от времето на Александър Велики и Диадохите. За около 200 години, стегнатите формации от копиеносци доминирали напълно бойните полета на Средиземноморието. Успоредно с тях се развила и тежката кавалерия, също въоръжена с дълги копия, използвани за разгром на вражеските формации и помитане на всяка зле организирана пехотна сила. С началото на римската експанзия, копието загубило първостепенната си роля на пехотно оръжие.

Макар да запазва ключовото си значение и в римската военна практика, то се изравнява по функционалност с късите мечове – гладиуси, които римляните използвали с невероятна ефективност срещу пъстра палитра от противници. Въпреки това, през цялата Античност копието си остава първостепенно оръжие, чиято роля нараства значително с модернизирането и еволюцията на кавалерийските сили в епохата на Великото преселение на народите.

Именно след варварските нашествия, копието освен като важно оръжие на пехотата, става най-популярно като средство за постигане на победа в ръцете на конницата. Кавалерията търпи непрекъснато развитие през Средновековието и поне до XV век остава най-ключовата тактическа формация по бойните полета на Евразия. В добавка с развитието на множество видове кавалерийски и пехотни копия, еволюцията на снаряжението води до създаването на специфичния военен контингент, най-често наричан рицари. Тази тежка кавалерия доминира бойните полета на Стария Свят през XIII, XIV и XV век и на върховете на нейните копия са спечелени някои от най-бляскавите победи в тогавашна Европа.

Stele_of_Vultures_detail_01-transparent

Снимка: By Unknown – Eric Gaba (User:Sting), July 2005., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37082486

Оръжието, което служи вярно на рицарите се превръща в пряката причина за техния крах. От края на XIII век на сетне, в Европа започва постепенно развитие на един особен вид копие – пиката. По своята същност той е средновековна версия на древните македонски сариси – дълго дървено тяло – ок. 3-5 метра, завършващо с масивно метално острие. С помощта на тези дълги оръжия, пехотата, построена отново в гъсти фаланги, започнала да разгромява кавалерийските атаки. Най-прочути в това отношение били страховитите швейцарски копиеносци, които били господари на европейските бойни полета между 1475 и 1525 г.

На тяхна основа, в началото на XVI век, в Испания били формирани специални пехотни блокове, наречени терции. Те съчетавали способността на пиконосците да контрират кавалерията, с новата огнева мощ – пехотното стрелково оръжие – аркебузите и мускетите. Комбинацията от пики и мускети окончателно прекършила тежко бронираната кавалерия. За лобно място на средновековната конница, историците смятат полята край Павия, където през 1525 г., войските на император Карл V съставени от испански терции и германски наемници – ландскнехти (също организирани по швейцарски модел), разгромили категорично цветът на европейската тежка кавалерия – френските жандарми.

През следващите над 150 години, пехотните блокове, въоръжени с пики и мускети се превръщат в еталон за европейското военно изкуство. Все по-нарастващата огнева мощ на мускетите води до намаляване на броя на копиеносците в армиите на тогавашна Европа. Изобретението, което подписва смъртната присъда на копието, служило вярно на човечеството над половин милион години, е щикът. Чрез прикачането на острие на върха на мускета, пехотата вече можела да спира кавалерия и без помощта на копията. Между 1690 и 1720 г., всички големи европейски армии изоставили пиките и въоръжили всичките си пехотинци с мускети, снабдени със щикове.

Разбира се, копието продължило да се използва извън Европа чак до края на XIX век, най-вече в Африка, но всяка среща на копиеносците и организираните европейски армии, въоръжени първо с мускети, а после и с пушки, завършвала, в крайна сметка, катастрофално за древното оръжие. С появата на бойните машини, скорострелните огнестрелни оръжия и съвременните армии, копието останало оръжие на миналото, запазило в себе си ритуалната стойност на най-древния спътник на човешките войни и ловци.

 
 
Коментарите са изключени

Хари Мелницата – най-добрият боксьор, за когото не сте чували

| от |

„Определено безстрашен и почти неудържим“ не е дори близо до изчерпателно описание на феномена на бокса Хари Греб.

„Mелница от Питсбърг“, както е известен сред феновете си, е роден през юни 1894 г. Ето какво казва за него специалистът по история на бокса Ерик Йоргенсен:

Греб може би е бил най-великият боец спрямо размера си, който е живял някога. Със сигурност е в топ 2 или 3. Той комбинира скоростта на Рей Робинсън, непоклатимостта на Джим Джефрис, издръжливостта на Хенри Армстронг и необузданата свирепост на Стенли Кечел с воля за победа, ненадмината в аналите на спорта. В своя пик той беше непобедим, надвивайки почти всеки от средна, лека и тежка категория. Страхотен, страхотен боец.

Той се бие рекордните 299 пъти за 13 години. Това е особено невероятно достижение, като се има предвид, че повечето съвременни боксьори се бият не повече от 40-45 пъти през цялата си кариера. Освен това той печели рекордните 261 пъти и губи само 20 мача, а останалите са равенства.

Освен това Греб става световен шампион в средна категория като задържа титлата от 1923 до 1926 г. и американски шампион в лека-тежка категория от 1922 до 1923 г. Той побеждава боксови легенди като Ал Маккой, Тайгър Флауърс, Левински, Мики Уокър, Кид Норфолк, Джак Дилън, Джими Слатери, Макси Розенблум, Томи Гибънс, Томи Логран и дори два пъти надвива най-добрия претендент за титлата в тежка категория Бил Бренън.

Gene Tunney Portrait LOC

Джийн Тъни

Греб също така е единственият човек в историята, който хвърля на Джийн Тъни брутален пердах при първата им битка в Медисън Скуеър Гардън през 1923 г. Ако не знаете кой е, много боксови експерти смятат Джийн за един от най-големите шампиони в тежка категория на всички времена, с невероятен рекорд от 65 победи и само 1 загуба – от Хари Греб. Самият Тъни призна, че Мелницата от Питсбърг:

Никога не се задържаше на едно място за повече от половин секунда, всичките ми удари бяха насочени и преценени правилно, но винаги удрях въздуха. Той скачаше напред-назад, удряше ме с леви крошета, завърташе ме, после ме удряше с десни крошета и после пак. Ръцете ми хвърчаха към него, но беше все едно се бия с октопод.

Въпреки това Джийн Тъни, имайки значително предимство откъм тегло и височина, става най-лошият кошмар на Греб и в крайна сметка ще спечели четири от петте двубоя от легендарното им съперничество. Всъщност след последния им бой Греб посети съблекалнята на Тъни и на шега му казва:

Никога не искам да те видя или да се бия с теб отново.

Хари Греб, въпреки това, никога не е отлагал мач срещу никого и винаги се е стремял да се бие с най-добрите възможни противници; той дава възможност на всеки независимо в коя категория е и от коя расата, показвайки откритост, която не е често срещана по онова време. Например, през 1926 г. той става първият бялокож шампион в средна категория, който дава шанс на афро-американски боксьор за титлата му, когато се изправя срещу Тигър Флауърс.

Той пренебрегва размера на противниците си и печели много пъти срещу мъже, които са с 10-20 килограма по-тежки от него. Според слуховете, легендарният шампион в тежка категория, Джак Демпси, се е страхувал да защитава титлата си срещу Греб. Той я защитава няколко път срещу други бойци, които обаче Греб, който е в средна категория, вече бе победил.

Друго неудобство за Хари, освен че често се бие с по-големите от него, беше, че в битка с Кид Норфолк през 1921 г. си разлепя ретината на едното око. След този инцидент имал проблеми с очите, но все още не бил сляп в това око. През 1922 г. обаче след мача си с Боб Ропър, Греб остави напълно сляп в дясното око.

И въпреки това, Греб успява да стане световен шампион в средна категория. Той продължи да се бие срещу топ боксьори, докато е полусляп, в продължение на над 5 години.

За съжаление, на 22 октомври 1926 г. името на Хари Греб ще украси заглавията на новините за последен път.

Хари Греб, бивш шампион в средна категория и единственият мъж, победил Джийн Тъни, настоящ световен шампион в тежка категория, почина в болница в Атлантик Сити, Ню Джърси, след малка операция снощи за отстраняване на счупена кост от носа му – контузия, получена при автомобилна катастрофа в Питсбърг преди две седмици.

След операцията Греб изпада в кома, от която не успява да се събуди, а смъртта му настъпва в следствие на сърдечна недостатъчност, предизвикана от шока от операцията и  нараняванията, получени при инцидента. Лекарите казаха, че Греб е излязъл от упойката сполучливо, но не изцяло. По-късно сърдечната му дейност става много слаба и той постепенно изгасва, въпреки усилията на докторите.

Едва 32-годишен, ранната смърт на Греб прекъсна това, което все пак е една от най-впечатляващите кариери в историята на бокса.

 
 
Коментарите са изключени

Джак Парсънс – окултистът, който направи революция в ракетостроенето

| от |

Марвел Уайтсайд Парсънс (който обаче всички наричат Джак) е роден в Лос Анджелис, Калифорния през 1914 г. в семейство от средна класа. След като научава за изневерите на съпруга си с друга жена, майката на Джак, Рут, прави нещо доста шокиращо за времето си: подава молба за развод. Така Рут става неомъжена жена с две деца (Джак има сестра). За нейно и на децата й щастие, родителите й, които живеят в Масачузетс, решават да се преместят на запад и да й помагат с малките. Семейството на Рут е доста заможно и си купува дом в Пасадина, Калифорния.

Детството на Джак минава в самота и богатство. Той има възможност да си седи в стаята по цял ден и да чете без да му се налага да работи, за да помага на семейството (както се случваше в този момент с много негови връстници). Той четеше много Жул Верн, включително романа му от 1865 г. „От Земята до Луната“, както и тогава новото научнофантастично списание „Невероятни истории“. Така скоро за него космоса от просто това, което беше над главата му, се издига до романтична мания.

Един ден в училище, докато някакви деца го бият, по-голямо момче се намесва и прекратява побоя. Това момче, Ед Форман, ще стане най-добрият приятел на Джак, както и основна фигура в космическите му мечти.

Ед и Джак прекарват дните си, говорейки за научнофантастичните книги, които четат, и скоро започват да си правят експерименти. Ед взима инструменти от баща си, а Джак снабдява материали от Hercules Powder Company, където работи, и така двамата започват да си правят експлозиви. В един момент учителите и майката на Джак доста се притесняват за него, но експериментите продължават.

През 1934 г., когато Джак вече е на 20, интересът на двамата към ракетите преминава от детска фантазия към академично занимание, когато, въпреки че не са студенти, те получават подкрепата на Калифорнийския технологичен институт (CalTech) и заедно с няколко от хората в университета създават групата за ракетни изследвания.

Rocket-motor-test-browse

Джак (с черната жилетка) и колегите му по време на експеримент на Хелоуин 

На Хелоуин през 1936 г. групата извърши първия си тест на двигател, близо до язовира Девилс гейт. Двигателят избухна, но така те добиват известна слава. Поради рисковия характер на заниманията им те получават прякора „Самоубийствения отряд“ („Suicide Squad“, като филма с Джаред Лето). Ракетната технология на този етап се смята от много учени за глупава научна фантастика без каквото и да било практическо приложение.

Самоубийственият отряд обаче е началото на прочутата Jet Propulsion Laboratory – институцията, отговорна за кацането на роувъра на Марс и много други постижения в бранша на ракетите и роботите.

Алистър Кроули

През 1935 г. Джак се ожени за младата дама Хелън Нортуп. По това време той започва да проявява интерес и към окултното и антихриста. След като прочита няколко книги от Алистър Кроули, английски окултист, кабалист, церемониален маг, поет и основател на учението Телем, той започна да посещава служби в църквата му. Джак приема този нов свят като друга възможност фантазиите му да станат реалност. Присъединява се към религиозната организация Ордо Темпли Ориентис, която приема учението на Кроули, и се издига сред редиците й до ръководител на клона в Калифорния. За кратко веруюто на ОТО включва и сексуалната магия. Разходката на Парсънс в окултното започна да се задълбочава…

През 1939 г. ракетната група получава пари от армията за проучване на реактивни двигатели. Според биографичната книга на Джон Картър за Парсън „Sex and Rockets: The Occult World of Jack Parsons“, по-голямата част от парите в крайна сметка отиват за ремонт на сградите на CalTech, които групата унищожава с експериментите си.

До 1942 г. групата, ръководена от Парсънс, успешно създава течно реактивно гориво, което да остава стабилно при по-агресивни условия. Когато САЩ се включва във Втората световна война групата продава 60 реактивни двигателя, захранвани от новото й реактивно гориво, на военновъздушните сили. Те бяха най-авторитетните ракетни учени в Америка.

През това време Джак Парсънс продължава с окултното. С новодобитото си богатство той организира религиозни церемонии в дома си. Тези церемонии се състояли от силни викове, оргии и призоваване на Антихриста, към последното от които Парсънс ще стане обсебен.

Джак привлича и 16-годишната сестра на Хелън, Сара, към церемониите. Скоро той и Сара не само спяха заедно – нещо, което не беше кой знае какво в контекста на общността – но и развиха дълбока емоционална връзка. Хелън не е много доволна от тази ситуация и сравнително мирно и тихо напуска Парсънс.

След като получи поредната поръчка от армията, за разработване на ракетни оръжия, групата официално стана известна като Jet Propulsion Laboratory (която съществува и до днес като част от НАСА). Парсънс продава своя дял в компанията и става един вид консултант като често работи по отделни проекти. Той е световно известен като един от водещите експерти по ракетология, въпреки че няма академично образование в областта.

L. Ron Hubbard in 1950

Л. Рон Хъбард

През 1947 г. той заявява пред Pacific Rocket Society, че един ден ракетите ще закарат хората на Луната. Точно когато Парсънс е във върха си обаче, привидно балансирайки професионалната си кариера и все по-радикалните си религиозни убеждения, нещата рязко ще поемат надолу.

Джак и Л. Рон Хъбард, с когото са близки приятели покрай окултизма и религията, създават компанията Allied Enterprises като Парсънс вкарва всичките си спестявания в нея. Първоначалната им идея е да закупят няколко яхти и да ги препродадат с цел печалба.

Хъбард обаче има други намерения. Той краде всичките активи от компанията, включително и парите на Парсънс, и бяга в Маями. Заедно със Сара.

По-късно Л. Рон Хъбард ще създаде сциентологията.

За да си го върне на Хъбард и Сара, Парсънс извършва ритуал и ги проклева. Той смята, че този ритуал дава резултат:

Хъбард се опита да ми избяга като отплава в 5:00 ч., но аз извърших пълна евокация на Бартзабел (духът на Марс или войната) в 8:00 ч. В същото време, доколкото можех да науча, корабът му беше ударен от внезапен шквал (силен вятър), който го принуди да се върне на пристанището… Ето ме в Маями в преследване децата на глупостта ми; не могат да мръднат без да отидат в затвора. Опасявам се обаче, че по-голямата част от парите ми вече са изчезнали.

Той обаче бързо спира всякакви окултни и юридическите усилия срещу двойката, когато Сара го заплашва да разкрие, че сексуалната им връзка започва, когато е била непълнолетна. В крайна сметка малка част от парите на Парсънс са върнати, а Хъбард и Сара остават заедно.

На 17 юни 1952 г. в 17:08 ч. два взрива в работилница му тежко раняват Джак. Разследването стигна до заключението, че той смесва живачен фулминат (т. нар. гърмящ живак), когато случайно го изпуска на земята, което довежда до първоначалната експлозия, която пък предизвиква втората . Въпреки това, бидейки изключително опитен с експлозиви и винаги вземайки подходящи мерки за безопасност, мнозина, които са го познавали и са работили с него, твърдят, че той не би бил толкова небрежен…

След като съседи го изкарват от къщата, той е приет в болницата, но почива 30 минути по-късно. Тогава е само на 37 години. Когато чува за фаталния инцидент, майка му се отнема живота си.

 
 
Коментарите са изключени

Как една немска кинозвезда вдъхнови създаването на Жокера

| от |

В „Joker“, който излезе сравнително скоро, феновете се насладиха на най-новата екранна интерпретация на закачливия психопат. Преди брилянтния Хоакин Феникс в ролята са влизали дълга поредица от всепризнати актьори като Сизър Ромеро, Джак Никълсън, Хийт Леджър и Джаред Лето.

Това, че филмът е посветен само на Жокера подчертава, че може би с изключение на Лекс Лутор, той е най-известният и развит злодей и антагонист, който вселената на комиксите ни даде. И не е трудно да се види защо: Жокерът носи със себе си постоянна заплаха от непредсказуем хаос, който се крие зад широка му лъчезарна усмивка, и именно заради него Клоунът принц на престъпността е далеч по-изнервящ и вълнуващ от един обикновен злосторник, който просто иска да превземе планетата.

Conrad Veidt by Becker & Maass

Конрад Вайд

Жокерът е създаден от творчески екип в състав Боб Кейн, Бил Фингър и Джери Робинсън за комикса „Batman“ брой 1 през април 1940 г. Докато за точния му произход все още се водят дебати, единодушно се смята, че злодеят е вдъхновен от външния вид и поведението на една позабравена филмова звезда, Конрад Вейдт от Германия, във филмовата адаптация на „Човекът, който се смее“ на Виктор Юго от 1928 г.

В интервю на Comic-Con през 2009 г., Робинсън разказва как обединява сили с Кейн и Фингър малко след дебюта на Батман в „Detective Comics“ брой 27, издаден през май 1939 г., и заедно започват да размишляват върху това какъв враг да дадат на черния рицар.

За целта Робинсън, по това време студент в Колумбийския университет, се обръща към своите изследвания и наблюдения в областта на литературата. Първо, той знаеше, че всички велики герои имат противник, който наистина ги подлага на изпитания, независимо дали това е професор Мориарти за Шерлок Холмс или Голиат за Давид. Той също така искаше персонажа да притежава някаква характерна физическа черта, а-ла Гърбушкото на Нотр Дам. И накрая, той смята, че е от съществено значение порасонажът да има „някакъв атрибут, който да създава един вид противоречивост в образа му“ като мисли, че ако персонажът е лош, но има чувство за хумор, това би създало интригуващото психологическо въздействие.

Идвайки от семейство на картоиграчи, не минава много време преди пред Робинсън да изкристализира концепцията, която ще обедини всичките му изисквания. Той вади жокера от колода карти и я показва на Кейн и Фингър.

Фингър отбелязва, че лицето от картата много му напомня на това на Конрад Вайд от „Човекът, който се смее“, което първоначално не говори абсолютно нищо на колегите му. Но той им дава книга със снимки от филма от 1928 г., в който се разказва за момче на име Гуинплайн, което е осакатено така, че устата му винаги да седи в неестествена усмивка като наказание към баща му, който обижда краля. Въпреки че образът му е положителен и симпатичен, на снимките човекът е с коса, отметната назад, и с неестествено широка усмивка, което създава достатъчно притеснителен образ, за да могат тримата да формират антагонист, достоен за Батман.

Кейн обаче си спомня нещата по малко по-различен начин. В интервю от 1994 г. за Entertainment Weekly той каза:

„Бил Фингър и аз създадохме Жокера. Бил беше писател. Джери Робинсън дойде при мен с една карта жокер. Това е начинът, по който ще обобщя историята… Бил Фингър имаше книга със снимки на Конрад Вайд и ми я показа и каза: „Ето Жокера“. Джери Робинсън няма абсолютно нищо общо с процеса, но винаги ще твърди, че го е създал, докато не умре. Той донесе игрална карта, която използвахме в няколко броя, в които Жокера носеше такава карта в себе си.“

Официално сочен до 2015 г. за едноличен създател на Батман, Кейн е известен с това, че споделя много малко заслуги за успеха на комикса с други хора, дори при условие, че Фингър създава външния вид на Рицаря, както и много от другите герои, заедно с историите им. Що се отнася до собствените му спомени за произхода на Жокера, Фингър по интервюта обикновено отдава заслуга на целия екип.

В крайна сметка обаче всички са съгласни, че тъжният и обезобразен Гуинплайн е образът, по който е моделиран злодея. И въпреки че по първоначален план персонажът е трябвало бързо да умре, той е спасен от един от редакторите, защото показва потенциал да бъде източник на интриги. Така и става – затова днес Жокерът е на едно от челните места в класацията на враговете на Батман.

Joaquin Phoenix (2005)

Хоакин Феникс 

Както Робинсън също отбеляза в интервю от 2009 г., Жокерът нарочно e създаден без конкретна история за произхода му, което дава възможност за нови и нови реинтерпретации на героя както върху белия лист, така и на екрана. През 1951 г., например, излиза романът „Batman: Arkham Asylum“, в който се засяга присъщата за Жокера анархистичност, която пък ясно можем да видим в играта на Хийт Леджър в „The Dark Knight“ на Кристофър Нолан.

Жокерът на Хоакин Феникс пък следва траектория, очертана в комикса от 1988 г. „The Killing Joke“.

 
 
Коментарите са изключени