shareit

Весела Табакова: Медиите не са Херкулес, но те сами омаловажават ролята си

| от |

По информация в социалните мрежи от нейни приятели днес ни е напуснала доц. д-р Весела Табакова, уважаван от мнозина преподавател във ФЖМК. Припомняме едно нейно интервю от 2009, което за съжаление е все така актуално.

tabakova

Ето какво казва тя в интервю за в. Банкер през 2009.

Доц. д-р Весела Табакова е сред най-острите и критични медийни експерти у нас. Преподавател е във Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на десетки статии и книги. Шеф е на Центъра за независима журналистика. Последният проект на центъра, по който в близките дни ще бъде представена книга, изследва конфликта на интереси, корупцията и ролята на медиите в антикорупционния натиск. Проектът е реализиран с подкрепата на Демократична комисия при посолството на САЩ у нас. Книгата е била готова преди две години, но излиза сега. Пред „БАНКЕРЪ“ Весела Табакова обяснява защо се е случило така и анализира медийната среда с днешна дата.

Г-жо Такабакова, книгата „Неосъществена раздяла“ е била готова преди две години, защо чак сега я издавате?

– Силно вярвахме, че след толкова сериозни разследвания нещо ще започне да се случва, че прокуратурата може да се самосезира… Журналистическите разследвания не доведоха до нищо. Дори след публикацията „120 млн. от Батко“, която ясно доказваше облагодетелстване при конфликт на интереси при шефа на „Пътна инфраструктура“, тогавашният премиер съобщи, че това е само привидно. Разследването започна след плесницата на Европейската комисия. Тогава започна и трескава работа за приемане на закон за конфликт на интереси.
Книгата неслучайно има заглавие: „Неосъществена раздяла“ и подзаглавие „Из историята на една социална болест“. Корупцията и конфликтът на интереси продължиха да съществуват неразделни и неразделени. В последните месеци обществото е обнадеждено, че може да има някаква промяна. Медиите обаче се оказаха в ситуация, в която демонстрират обичта си към победителите.

Защо?

– Един много известен британски журналист казва, че уважението на журналистите към управляващите и политиците трябва да е същото, каквото е уважението на кучетата към стълбовете за улично осветление. С тази драстична метафора той подчертава критичната функция на медиите към властта. Но и властта трябва също да желае критика за себе си. Това е предпоставка за развитието на медиите като независими. Според доклада на „Репортери без граница“, както е известно, България отиде на по-ниско стъпало по отношение на медийната ситуация. Според „Фрийдъм Хаус“ сме сред „частично свободните медии“. От Европейския съюз там са Румъния и Италия.

Наистина ли качеството на журналистиката се влошава?

– За пръв път това се констатира още през 2005 година. При анализа на ситуацията се отчитат много фактори и индикатори – посегателствата върху журналисти, реакцията на обществото, наличието или неналичието на плурализъм на медийните съдържания, автоцензурата, стари и нови зависимости на редица журналисти… Може да се говори и за натиска на рекламния бизнес върху медиите. Отдавна не е тайна, че в нарушение на Закона за радио и телевизия има съвместяване на рекламен бизнес и медийна собственост.
Тези дни се създаде странна ситуация. Тя показа адекватното отношение на една разследваща журналистка, създала филм за превръщането на Слънчев бряг в бетонни градини и неадекватното поведение на 17 лобистки организации, които настояваха да се спре излъчването на филма. Бях шокирана от лексиката на тези хора. В декларацията им, забележете, до премиера те използват лексика, която си мислех, че сме забравили! Имаше дори фраза „предателство на националните интереси“!

Излиза, че средата пречи на журналистиката. Така ли?

– Средата и представите на тази среда за свобода на словото наистина понякога ни връщат към стари времена. Вярно е, че в много случаи балансът между дългосрочния интерес на обществото и краткосрочния частен интерес е тежък. Понякога това изтощава и енергията на медиите. Миналата година изследвах текстове за НАТУРА 2000, но сред тях нямаше сериозни разследвания. Имаше опити за активно поведение и натиск върху институциите, медиите направиха немалко, но там, където наистина се изисква „гмуркане в дълбокото“, те не действат. Не призовавам към всеобщ медиен героизъм и не възприемам медиите като съвкупен Херкулес, който трябва да извърши всичко, което системата на правосъдието не желае да свърши.

Сигурно има и други негативни фактори…

– Медиите сами омаловажиха от началото на прехода своята роля, защото ни предложиха медийна реалност от скандал в скандал. Абсурдният пример от последно време е Красьо Черничкия. Питам се кой е този човек – само на 27 г., а изглеждащ като всесилен, като демиург? Защо никой не направи разследване за този човек, който може да се окаже персонификация на особеностите на прехода ни?

Властта ли изкуши медиите, за да са толкова безкритични?

– Признавам, че напоследък аз не се дразня чак толкова от медийното спокойствие спрямо новите управляващи. Все пак през последните години България имаше най-неефективните правителства. Корупцията се разрасна чудовищно. Хората имат нужда от „междучасие на надеждата“. Дано обаче започне часът, в който медиите имат сериозна роля.

Четвъртата власт май доброволно се отдава на управленските страсти?

– Не само на управленските страсти, а и на икономическите могъщества. Неотдавна например имаше декларация на група журналисти от Варна, че няма да отразяват протестите на еколозите за така наречената Алея първа. Преди години, когато еколози биеха камбани на тревогата за Витоша, Рила, Пирин и т.н., винаги се намираха услужливи медии и журналисти да интервюират едни хора, които пък обясняваха, че протестиращите прокарват чужди интереси. Резултат от това е бетонирането на планините, и не само на тях.

Може ли да се измери колко са корумпирани медиите?

– Може. За всяко нещо може да се изработи методология. Макар че е трудно да се намерят „вътрешни хора“, готови да се разделят с заплатата си. Но има и други по-лесно различими проблеми. Например една от причините за деформациите при определянето на дневния ред на обществото чрез медиите е свързана с негативизма, с лошата новина, която, както е известно още от Богарт, е добра новина. Не става дума да няма негативни новини, защото в живота има много тягостни събития. Става дума за това, как се структурира медийният дневен ред, как се структурира самата новина.
Непременно ли пазарната ориентация трябва да влиза в конфликт с елементарните стандарти в журналистиката? В медиите е видимо също, че често има конфликт на интереси. Рекламното съдържание трябва да се разграничава от медийното. Превръщането на журналисти в пиар агенти на политици е безусловна корупция. В гилдията дори тарифата на някои журналисти не е тайна.
Във вътрешния кодекс на „Вашингтон поуст“ има текст, че журналистът може да приеме подарък само ако връщането му по пощата струва повече от самия подарък. Значи ако са ви дали химикалка, може да я задържите.

Но не и ако тя е „Паркер“.

– Да, тя трябва да се върне. Жалко е, когато журналист се интересува от подаръчето, което може да получи. Все пак, както казваше Дан Радър, „Новините са бизнес, но журналистиката е светлина.“

У нас подобна идея е утопия, репортерите не са добре платени в общия случай…

– Никъде не е казано, че бедният човек непременно е корумпиран и помияр. В колегията трябва да има самовглеждане и саморефлексия. Готовността на някои журналисти да бъдат изкушени и обладани от власт и от корпорации не е свързана с материално равнище. Лека-полека имунитетът може да се създаде чрез саморегулация вътре в медията. Бизнес изданията по света имат ясни стандарти, че например журналистът не може да се възползва от информация, придобита поради спецификата на неговата работа. Пита се дали ние сме готови за това. На студентите си давам пример от последната президентска кампания в САЩ. Съпругата на политически коментатор в „Лос Анжелис таймс“ става говорителка на Маккейн – кандидата на Републиканската партия. Журналистът веднага декларира пред мениджмънта ситуацията на конфликт на интереси. Решението е – по никакъв повод да не пише за кампанията.

Звучи като мираж за българската действителност.

– Нима няма критична маса?

Няма, всички, които скачат срещу системата, са изхвърлени в нейната периферия…

– Тогава да извършим ритуално самоубийство! Не е точно така! Когато става въпрос за конфликт на интереси и корупция в медиите, има достатъчно механизми за противопоставяне, но има неща, за които сте права.

Спасението в новите медии ли е?

– Шокиращо е, но у нас дори в блогърството има анонимност. Не съм от тези, които твърдят, че новите медии решават проблема със свободата на словото, още по-малко – с публичния дебат. Комуникацията се гетоизира – няма публичен дебат, а дебатиращи гета. От гледна точка на функционирането на критицизма спрямо властта ИНТЕРНЕТ е нискоефективен. Форумите възпроизвеждат уродливите нагласи в обществото. Това пък показва защо и медиите се подвеждат. Отчайващо е ,че много медии се превърнаха в бюро жалби – тича леля Пенка в сутрешния блок на телевизията Х, защото ѝ спрели водата. Това няма нищо общо с така необходимия граждански достъп до медиите.

Неотдавна от екрана на голям тв канал слезе водещ, който според негови колеги се движи с охрана, има няколко джипа…

– Не страдам, че го няма вече, не съм го и гледала и слушала. Зная, че по едно време беше изчезнал от екрана, след като стана ясно, че бил водещ в пловдивския чалга клуб „Чака-рака“ или „Рака-чака“, не помня. Помислих, че е имал достойнството да напусне. Хубаво, вадил си хляба там, но не е хубаво такъв човек да се представя за изразител на гражданското общество, какъвто е журналистът. Има журналисти, които работят за имиджа на хора от нечистите етажи на обществото. Уви, и това го има…
Медията е зависима от претенцията на самата общественост към нея. Много зрители се възмущават и не одобряват разни риалити формати. Но те, уви, са характеристиката на времето ни, в което са смесени елементи на предмодерната, модерната и постмодерната епоха. Тази особеност често поражда уродливост, но колкото и да се бунтуваме, характерно за времето ни е навлизането на маргиналиите в публичността.

Доколко са уродливи медиите?

– Не могат да се правят подобни обобщения – за медиите като съвкупност. Все пак има дистанционно, вестниците се купуват или не се купуват. Можем да имаме претенции към БНТ, защото се финансира от бюджета.

Какви са вашите претенции към БНТ?

– Да живее в днешния ден. Скоро БНТ празнува 50-ия си рожден ден, но до такава степен зацикли в миналото, че дори аз, възрастният човек, се ужасявам от това. На юбилей всеки се хвали за славните си дела. Но БНТ и румънската телевизия са единствените, които не предават звездния миг на човечеството – кацането на Луната. Защо в еуфорията на празника никой не ни обясни защо това беше така? От това дори става „жълт“ сюжет от тоталитарно време. Вярно е обаче, че по БНТ има хубави концерти и филми, имаше и един много добър реалити формат.

БНТ обаче отдавна не е на дневен ред…

– Вярно, демодирана тема е. Сигурно има българи, които я гледат. Не е решен обаче важен казус – финансирането ѝ. И отчитането на изразходваните средства. Зрителят трябва да знае какъв ресурс поемат разните предавания. По цял свят обществените медии публикуват отчети.
Всеки момент ще бъде поправен Законът за радио и телевизия, съставът на СЕМ ще бъде редуциран…

Оправдано ли е?

– Основният проблем е изместен – независимостта на СЕМ. Има ситуации, в които той въобще не се интересува от случващото се. Девет човека са много, но същественото е на хората да им е ясно какво точно върши този СЕМ.

Говори се, че там има корупционни практики…

– Да, говори се, че има такива индикации, но никой не ми е давал плик да го предам на някого. Има смущаващи случаи, наистина.

Подготвя се нов медиен закон. Какво задължително трябва да съдържа?

– Има драстично необходими текстове – сред тях е този с прозрачността на собствеността. Проблемът е изключително болезнен за медиите.

 
 

Великите любовни истории: Джон Ф. Кенеди и Джудит Кембъл Екснър – един любовен танц с мафията

| от Мая Вучева |

Всъщност това не е велика любовна история. Не е дори средно голяма любовна история. Това е историята на една от многото извънбрачни връзки на един от най-харизматичните, но също и най-надценявани американски президенти. С какво тогава е толкова интересна, ще попитате. И ще се учудите от отговора. Защото случилото се между Кенеди и госпожица Кембъл Екснър не е просто секс и кой откъде е. В автобиографичната си книга от 1977 г. никому неизвестната тогава американка потвърждава за вярна една от многото теории около трагичната смърт на президента, а именно, че чикагската мафия стои зад убийството.

Джудит Кембъл е първата жена, която публично признава, че е имала връзка с президента Кенеди. “Най-ужасното нещо, което направих, е да се влюбя в женен мъж,” казва с огорчение тя години по-късно. “И го пазих в тайна от страх за живота си.”

To Hell And Back

Но коя е Джудит Кембъл Екснър?

Родена е през 1935 г. в заможно семейство, което живее в тузарски квартал в Пасифик Палисейдс, Калифорния. Едва 18-годишна се жени за актьора Уилям Кембъл. Този брак отваря вратите за Джудит към холивудския елит.  Понеже е доста хубава (всъщност поразително прилича на Елизабет Тейлър!) известните мъже постоянно флиртуват с нея. Но тя поддава на чара само на Франк Синатра, който по онова време е по-известен и от Исус. Годината е 1959 и тя вече се е развела с Кембъл. Затова нищо не й пречи да каже “да” на поканата на Синатра да поплажува с него на Хавай. Интимната им връзка  продължава няколко месеца.

Животът на младата жена ще се промени завинаги на 7 февруари 1960-а. Вечерта на тази дата тя придружава Синатра, с когото вече са само приятели, на концерта му в Лас Вегас. Сред публиката е и Джон Кенеди, личен приятел на певеца. По онова той е сенатор от Масачузетс и тъкмо е бил номиниран от Демократите за кандидат за президентския пост. След концерта Синатра ги запознава.  В интервю за списание “Пийпъл” години по-късно Кембъл си спомня така първата им среща: “Говорихме за много неща. Джак [JFK ] се прояви като същински клюкар и не спря да ме разпитва за всичко и всички. Онази вечер просто не искаше да ме пусне да си тръгна.”

Judith Exner

След срещата в Лас Вегас в продължение на месец Кенеди няма да пропусне и ден, в който да не й се обади. Краят на телефонната любов идва на 7 март, когато двамата правят секс за първи път в нюйоркския хотел “Плаза”. Въпреки че през годините Първата дама Джаки Кенеди често казва на всеослушание, че президентът е гола вода в леглото и свършва бързо, Джудит изглежда няма подобни оплаквания и, без да се замисля за последиците, се впуска в бурна връзка с него.

Любовните й занимания с бъдещия президент обаче не пречат на честите й срещи с бившия й любовник Синатра. След друг негов концерт в Мачми Бийч певецът я представя на приятелчатата си-мафиози  Джо Фискети и Сам “Момо” Джанкана. Въпреки че последният й се представя като Сам Флууд, тя много скоро разбира, че това всъщност е скандално известеният Чикагски Кръстник. Този факт обаче не я тревожи особено и, хоп! – и с него в леглото.

Когато Кенеди разбира, че са станали баджанаци не с кого и да е, а с могъщия бос на чикагската мафия, вместо да разкара Джудит, решава да я използва за личните си цели и амбиции. Още преди да спечели предварителните президентски избори, Кенеди е търси начин да се срещне с Джанкана, понеже е сигурен, че той ще може да му удари едно рамо в президентската му кампания. Сега вече с общото гадже в картинката играта тотално се променя. Скоро Кембъл започва да действа като връзка между Кенеди и Джанкана. През април 1960 г. е възложена и първата й задача. Джудит е поканена на вечеря в дома на сенатора в Джорджтаун, докато бременната Джаки е във ваканция. Кенеди и един от лобистите от предизборния му щаб се притесняват дали ще могат да си осигурят достатъчно гласове в Западна Вирджиния.

John_F._Kennedy,_White_House_photo_portrait,_looking_up

Снимка: By White House Press Office (WHPO) – John F. Kennedy Presidential Library and Museum, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1393796

Затова е решено Джудит да се свърже с новия си приятел Джанкана, за да уреди среща между него и сенатора. Това ще е първата от общо десетина срещи, за които тя ще посредничи. Джанкана не е особено дискретен и обича да се хвали пред Кембъл, че ако не е бил той, президентът щял да го “издуха” с вота в Куук Каунти, Илинойс, намеквайки по този начин, че именно той е помогнал  за набирането на решителните няколко хиляди гласа за крайния изход на изборите. Изглежда докато е траела усилената предизборна кампания, Кембъл не се е досещала за истинските мотивите на Кенеди да я направи посредник между него и мафията.

“Мислех си, че Джак ме обича и че ми има доверие и затова ме кара да правя неща, които са важни за него. Бях на 26 и нямах собствени цели в живота си. Оставих се да бъда въвлечена във всичко това, сигурно защото за първи път се чувствах значима.”

Връзката между Кенеди и Кембъл започва да се разсъхва, когато ФБР надушва за тайните им далавери с мафията. Бюрото изпраща агенти да следят любовницата на новия президент. Лично Едгар Хувър се нагърбва със задачата да проучи връзката на Джанкана с Кенеди. Намерението му е да шантажира с откритията си президента, за да получи от него зелена светлина да следи Мартин Лутер Кинг, когото пък подозира във връзки с комунистически лидери. Междувременно на любовния фронт също се случват интересни неща. Кръстника използва момента, че отношенията между президента и Кембъл вече съвсем са охладнели, и й предлага брак. Тя обаче му отказва и слага край на отношенията им.

Lt._John_F._Kennedy_aboard_the_PT-109

Снимка: By Unknown – http://www.jfklibrary.org/Asset+Tree/Asset+Viewers/Image+Asset+Viewer.htm?guid={DCDEF7A0-228A-42C9-AAB3-93D4957091D3}&type=Image, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1395734

Година по-късно, на 22 ноември 1963 г. JFK е убит.

Кембъл изпада в дълбока депресия и дори прави опит за самоубийство. В следващите години има краткотрайни сексуални връзки с различни мъже (сред които бейзболиста Еди Фишер) и ражда сина си Дейвид. Десет години след убийството на Кенеди Кембъл е призована да свидетелства пред Сената. Тя излъгва. В интервю през 1988 г. оправдава тогавашното си поведение така: “Ако бях казала истината, щяха да ме убият. Ужасно ме беше страх за живота ми и затова излъгах. Вижте какво стана с Джак! И със Сам! ” Сам Джанкана е убит в охранявания си от полицията дом със седем куршума в главата, точно преди и той да бъде призован за свидетел. През 1975 г. Джудит се жени за голф играча Дан Екснър, бракът й с когото продължава 11 години.

Джудит Кембъл Екснър решава най-накрая да проговори и да разкрие цялата истина за връзката си с президента Кенеди, когато вече е на 54 години и терминално болна от рак на гърдата. “Докторът ми дава най-много още три години живот, затова искам да сложа ред в живота си, за да мога да си отида с чиста съвест.” И го прави като през 1977 г. издава мемоарите си под заглавие “Къртицата на мафията: Историята и животът на Джудит Екснър, любовницата на Джон Ф. Кенеди”. Джудит губи битката с рака през 1999 г.

А в края на 2019-а мистерията около убийството на JFK и съмнението, че мафията е имала пръст в него, остават.

 
 
Коментарите са изключени

Най-отдаденият камикадзе на Япония

| от |

Япония е страна, която няма еквивалент. Отдадеността на жителите е пословична. Самурайската дисциплина, която все още може да бъде забелязана сред населението може да бъде пример за всички останали, а започне ли онзи далечен дълг да зове, всеки е готов първи да даде живота си в името на родината. Пример за подобни действия може да бъдат така добре познатите камикадзета.

В края на Втората Световна война, когато Япония бавно и сигурно започва да отстъпва в сраженията, авиаторите решават да изгубят живота си, отколкото да се върнат като изгубили. Легендарна е историята за един японски войник, който продължава сражението си около 20-30 години след края на Втората Световна война, вярвайки, че неговите капитани ще се завърнат. В този вид сражения се оказва, че пилотите създават редица главоболия на противника и практически още няма лечение на този вид фанатизъм. Забиващите се самолети, натъпкани с експлозив трудно могат да бъдат отклонени от маршрута, особено с толкова отдаден пилот.

Не трябва да забравяме, че България също е записана с подобни геройства – Списаревски разцепва тежък бомбардировач на две. Връщайки се обратно на японскот участие ще попаднем на един много интересен случай – Хаджиме Фуджи. Като авио инструктор може да се похвали с много обучени пилоти, но едно нещо пречило много – армията отказвала да го изпрати на мисия. Колкото и варварско да е било решението на камикадзетата, армията все пак имала етика и не позволявала на хора със семейство да участват. Летецът имал съпруга и две деца, няколко пъти писал с молба да бъде изпратен, за да даде живота си за империята, но всеки път получавал отказ. Някога Хаджиме е трябвало да наследи семейната ферма, но понеже виждал повече чест в армейските редици, решил да стане доброволец.


View this post on Instagram

Hajime Fujii, lahir pada 30 Ogos 1915, dibesarkan di Ibaraki Prefecture. Ibu bapanya mahu beliau mengambil alih ladang keluarga, tetapi beliau menawarkan diri untuk menyertai Tentera Darat. Beliau telah dihantar ke China, di mana Jepun telah berperang sejak tahun 1931. Semasa di China, peluru mortar telah mencederakan tangan kiri beliau. Semasa pemulihan di sana, beliau bertemu Fukuko buat pertama kali sebelum berkahwin. Mereka dikurniakan dua orang anak, Kazuko dan Chieko hasil dari perkahwinan mereka. Fujii kemudian telah dipilih untuk memasuki Army Air Corps Academy. Beliau menawarkan diri untuk menyertai misi serangan khas kamikaze (bunuh diri) tetapi permohonannya ditolak kerana beliau mempunyai isteri dan anak. Pada 14 Disember 1944, isterinya telah terjun membunuh diri bersama dua orang anaknya di Arakawa River berhampiran Kumagaya Aviation School, supaya suaminya dengan bebas boleh pergi menyertai misi serangan kamikaze (bunuh diri). #atokdean #matiitubenar #war #japan #history #kamikaze #HajimeFujii

A post shared by ATOK DEAN (@atokdean) on

Изпратен е на фронта в Китай до 1931 година. Точно там среща жена си Фукуко. Фуджи е ранен и прекарва известно време в болницата, когато получава предложение да премине във ВВС на Япония. Честта е изключително висока, а и той самият се оказва достатъчно добър и надарен пилот. Самолетите в неговите ръце можели да направят всичко. Именно той започва да обяснява на своите кадети, че при нужда трябва да разбиват своите изтребители в големите кораби и вражеските лагери. Често напомня, че ако пилотът ще умира, няма смисъл да умре сам. Може да звучало много лесно, особено след като той нямало да извърши този вид „геройство“, но мотото на инструктора било „Делата и думите трябва да са постоянни“.

И дела имало, Фуджи написал две молби към своите началници, обяснявайки, че иска да умре за страната си и не може да гледа как неговите кадети не се връщат, а той самият не може да даде пример за действията си. Една от причините е било семейството, но другата е позицията, която заема. Японецът запалвал душите на младите пилоти, които политали всеки ден, отбранявайки родината си. В семейството ситуацията била подобна. Съпругата не искала да се раздели със своя мъж, но разбирала защо страда. Дамата взела двете си деца и на 14 декември 1944 г. отишла до близката река, за да скочи в ледените води. На следващата сутрин са открити телата на 3-ма души. Властите разпознават 24-годишната съпруга, голямата дъщеря на 7 години и малката на 1 година. Ръцете на голямата дъщеря били завързани за ръцете на майката. Когато полицията се обажда на вдовеца, той става от клас с думите:
„Най-вероятно днес ще роня сълзи. Моля простете ми за днес. Моля ви, разберете.“

Когато вижда телата на семейството си, той споделя, че винаги е съветвал всички да бъдат готови за смъртта, но той самият не можел да достигне толкова далече. В дома си открива и едно писмо, което окончателно затваря загадката:
„Понеже може да се притесняваш за нас и не можеше да изпълниш задълженията си свободно, защото сме живи, решихме да направим това. Тръгнахме преди теб, но ще те чакаме. Моля, бий се без никакви резерви.“
Вечерта след погребението, Фуджи пише още едно писмо до своята 7-годишна дъщеря Казуко:
„Студен и мразовит декемврийски ден

Твоят живот приключи в река Аракава. Болезнено тъжно е, че заедно с майка си жертва живота си, за да може баща ти да изпълни своето най-силно желание и да положи своя живот в името на страната. Както и да е, надявам се, че заедно със сестра си и майка си ще се усмихваш. Татко много скоро ще ви последва. В този момент бих те държал силно до мен, докато заспивам. Ако Чиеко плаче, моля те да се погрижиш добре за нея. Сбогом за кратко. Баща ти ще се изправи в една от най-великите битки и ще бъде подарък за цялото семейство. Надявам се, че двете ще ме чакате. “

WAR & CONFLICT BOOK ERA:  WORLD WAR II/NAVY

Снимка: By U.S. Navy; The original uploader was Quercusrobur at English Wikipedia.. – This media is available in the holdings of the National Archives and Records Administration, cataloged under the National Archives Identifier (NAID) 520678., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=53290

Японската армия крие този случай с притеснението, че мнозина други ще последват примера. Получават трето писмо от летеца, но този път е подписано с кървав отпечатък. Там пише, че иска да участва, за да почете паметта на жена си и двете си дъщери. На тръгване от школата, кадетите предават самурайски меч като подарък за всичко научено, както и сериозната мисия.

На 8 февруари 1945 година започват тренировките и вдовецът е официално назначен за командир на ескадрилата. На 28 май идва и бойната мисия близо до бреговете на Окинава. Там се крият два разрушителя, които трябва да бъдат неутрализирани. За корабите не е трудно да се преборят с японската атака, но все пак има два самолета, които успяват да се разбият в разрушителя Дрекслър и да бъдат причина за неговото потапяне след няколко минути. Мисията е завършена. Макар и тялото да не е намерено, надгробният камък на Фуджи стои точно до този на жена му.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени

Как да виждаме повече от слепите петна зад автомобила

| от |

Стикерът, предупреждаващ, че „предметите в огледалото са по-близо, отколкото изглежда“, е полезен само когато въобще можете да видите други превозни предмети в него. Ако не можете, може би сте си нагласили огледалата неправилно. Знаем, че тази информация може да боли, но може и да е вярно. Стотици хиляди автоматични катастрофи годишно се приписват на слепите петна.

Това е често срещана грешка, която лесно може да се направи, но за щастие също толкова лесно да се поправи.

Първо обаче: правилното поставяне на вътрешното огледало е сравнително лесно – то просто трябва да отразява директно отзад, така че да виждате през задното си стъкло по време на шофиране. Това изглежда очевидно, но може да създаде проблем при настройването на страничните огледала.

Страничните огледала нямат някаква отправна точка, според която да се нагласят. Много хора са склонни да ги накланят твърде навътре, което позволява на шофьорите да виждат част от автомобила си, но увеличават слепите петна. Едно малко по-различно нагласяване може да доведе до по-безпроблемно обратно виждане.

Методът за нагаждане на огледалата по по-оптимален начин е сравнително прост. Той са базира на това, че докато шофирате, не е нужно да виждате задната част на колата си в страничните огледала.

За да нагласите огледалото от страната на водача: преместете главата си така, че да е точно до прозореца и регулирайте огледалото, така че тази страна на вашия автомобил почти да не се вижда.

След това, за да нагласите далечното огледалото: преместете главата си в центъра на автомобила и го регулирайте така, че тази страна на автомобила ви също почти да не се вижда.

Това е. А сега ето бонус как да размразим предното стъкло:

По принцип някои коли имат такава опция, но тя отнема време, а със стъргалката отнема усилие вън на студа. Някои хора пръскат стъклото с топла вода, но това може да го счупи и тогава никъде няма да ходите.

Решението е в една бутилка с пулверизатор да сипете една част вода и две части изопропилов алкохол. Точката на замръзване на този алкохол е 89 градуса. Просто напръсквате предното стъкло и сте готови.

 
 
Коментарите са изключени