shareit

Великите любовни истории: Сергей Есенин и Айседора Дънкън: Историята на болната любов между майката на модерния танц и лошото дете на руската поезия

| от Мая Вуковска | |

Грациозен беше той, пък и поет на всичкото отгоре.

Със ловки думи на любов наричаше

жена една на четиридесет и нещо

момиче лошо  и любима своя.[1]

Така описва себе си и своята трета съпруга, американската балерина Айседора Дънкън, един от най-великите и противоречиви поети на Русия, Сергей Есенин. В продължение на три години двамата ги свързва неутолима страст, която в един момент уродливо ще се трансформира в студено пренебрежение при него и болезнена емоционална зависимост при нея. Единственото, което остава след тяхната голяма, но болна любов, е само това четиристишие…

Sergey_Yesenin_2 (1)

Багажът на миналото

Когато Есенин и Дънкън се запознават, тя е на 44, а той – на 26.

Есенин вече е успял да прецака живота си по много параграфи. Алкохолизирал се е до степен, че вече дори не може да се съсредоточи, за да напише два реда. Обаче по тънката част все още се има за неустоим Дон Жуан и често обича да се хвали на приятелите си: “Ех, колко жени са ми минали през ръцете – към три хиляди някъде! Добре де, триста. Но всъщност май са някъде около 30…” Въпреки младата си възраст бохемът със златни къдрици и ангелски красиво лице вече има зад гърба си два катастрофално завършили брака и три деца.

Айседора пък вече се е сдобила със световна слава  заради революционния си подход към класическия балет. В Париж са луди по нея, защото танцува така, което никой друг преди нея не е дръзвал – боса, разкрепостена и дива. Наричат я “божествената босонога”. Но и в личния си живот е също толкова безпардонна и скандална. Тя е атеистка, комунистка, окултистка, ненавижда институцията на брака, не крие бисексуалността си, а любовниците й са повече на брой от корсетите. Мотото й е “Няма ограниченията. Всички сме способни да нарушим Десетте божи заповеди, макар и да не го правим.” И тя ги нарушава, както си иска. В живота й обаче се случва трагедия, която успява да убие уверената и силна жена в нея. През 1913 г. двете й деца заедно с бавачката загиват при нелеп инцидент. На един от мостовете на Сена двигателят на автомобила изгасва, шофьорът излиза, за да погледне под капака, но забравя да сложи спирачката и колата пада в реката. Вратите блокират и пътниците вътре загиват.

Цял Париж е настръхнал от възмущение и желание за мъст. И тогава почернената майка поразява цяла Франция, когато, изправяйки се пред съда, заявява, че прощава на шофьора. Нищо не може да й върне децата, казва тя, а той има семейство, така че трябва да продължи да живее на свобода заради него.

Isadora_Duncan_portrait_cropped

Едва посъвзела се след трагедията, балерината решава отново да бъде майка. Уви, и този път съдбата решава да я накаже, отнемайки живота на новородената й дъщеря едва няколко часа след раждането. В този момент Айседора решава, че оттук нататък ще се грижи само за чужди деца. Осиновява шест момичета и се отдава с цялата си душа на преподавателска дейност. Когато самият Луначарски, първи комисар на “Наркомпрос” и академик на Академията на науките на СССР, я кани да направи собствена танцова школа в Москва, Дънкън не се замисля и за секунда преди да приеме предложението.

800px-Сергей_Есенин_с_сёстрами_Катей_и_Шурой

Златокосият ангел

Следреволюционна Москва. Годината е 1920 г. Айседора е повече от обнадеждена за това, което я очаква, защото в нейните очи съветската столица е градът на бъдещето.

На едно шикарно парти в дома на популярния в светските среди художник Жорж Якулов Айседора, ослепителна и величествена в дългата си до земята туника, веднага привлича вниманието на Есенин, който също е сред гостите. Поетът е така запленен от световната знаменитост, че цяла вечер ходи по петите й като кученце и се опитва да я заговори, но само на руски – език, който Дънкън говори слабо. Езикът на любовта обаче е разбираем от всички и скоро балерината вече е полегнала на хълбок на дивана, а поетът е коленичил пред нея и милва ръката й. Айседора прокарва пръсти през гъстите му руси къдрици и го нарича с очарователния си акцент “золотая голова” и “ангел мой”. После се навежда и допира устните си до тези на Есенин.

След  тази целувка нещата се развиват с голяма скорост и само след няколко дни поетът се пренася в разкошния дом на балерината.

Трудно е да се обясни случилото се през тази нощ между двамата, но биографите им виждат връзка между прехласването на Дънкън по младежа и факта, че той удивително прилича на Патрик, един от загиналите й синове.

1923._Esen_duncan

“Вече съм Дънкън”

През май 1922 г. Айседора и Сергей се женят, приемайки обща фамилия с тиренце по средата. Заради това поетът обича да се шегува: “Вече и аз съм Дънкън.” Въпреки неприязънта на Айседора към брака, тя склонява да се омъжи, защото без да са узаконили връзката си,  младият й любовник не би могъл да пътува свободно из Европа. Много скоро обаче и двамата ще осъзнаят, че са направили огромна грешка. Бракът им се оказва като коняка, който прислужницата им сервирa в чайника на закуска – нездравословен, но ужасно ароматен. Но дотогава младоженците не си губят времето и веднага след като подписват, се впускат в едно лудо сватбено пътешествие, съчетано с гастролите на Айседора, което започва в Берлин, минава през Франция и Белгия и се катапултира в Америка. За известната танцьорка обаче това се оказва изпитание по-тежко дори от смъртта на децата й. Не минава и ден без кавга между съпрузите. Караниците им са истински широкомащабен екшън спектакъл – хвърчат обиди и бутилки, трошат се мебели и порцеланови съдове. Когато ги изгонят от някой хотел, те просто се преместват в следващия и започват отново.

И така в продължение на цяла година…

Добричкото руско мъжленце

Докато пътуват насам-натам, Есенин успява да намрази “чужбината”. Причината е, че  самовлюбен човек като него не понася да бъде никой. А зад граница той не е гениалното дете на поезията, понеже никой даже не е чувал името му. В очите на другите той е просто добричкото руско мъжленце на голямата звезда. В едно от писмата си до добрия си приятел, поета Анатолий Маринегоф, Есенин пише: “Тук е такава скука, че ми се иска да пратя всичко на майната си. Само се моля душата ми да не умре и да не загубя любовта към изкуството си. Защото очевидно тук то никому не е нужно.”

Обстановката и нестабилните му отношения с Айседора отпушват клапана на психическата нестабилност на Есенин. Освен че често го избива на агресия, той се опитва да се разтушава като си купува скъпи дрехи и обувки (с парите на жена си!) и като се напива до безсъзнание. Един от лекарите на балерината й обръща внимание относно нездравия вид на мъжа й – бледото, подпухнало лице, торбичките под очите, хрипливия глас. Намеква й, че  ако незабавно не спре да пие, ще си има голям проблем с него. Само че тя е безсилна да му повлияе. Той, от своя страна, все повече се дразни от присъствието й, обижда я и й натяква, че му е писнало да се влачи подир него като гъска и да не му дава и минутка спокойствие.

800px-Есенин_и_Дункан.

Трагичните финали

През 1923 г. съпрузите се връщат в Москва. Айседора таи надежда, че нещата ще си дойдат на мястото и че Сергей отново ще я обича така, както в началото на връзката им. Това обаче не се случва и Айседора не крие разочарованието си: “Доведох детето обратно в родината му, но повече не искам да имам нищо общо с него.” През следващите седмици двамата почти не се виждат, нито пък си говорят и скоро Дънкън се връща в Париж. Сама. Вкъщи я заварва телеграма със следния текст: “Обичам друга. Ожених се за нея. Щастлив съм. Есенин.”

Другата е София Андреевна, внучка на Лев Толстой. Жени се за нея, без изобщо да се е развел с Айседора.  С новата съпруга изкарват само няколко месеца заедно.

На 28 декември 1925 г. Есенин е намерен мъртъв в стаята си в хотел “Ангелтер” в Санкт Петербург.  Причината за смъртта не е ясна, но според биографите му депресията го е довела до самоубийство чрез обесване. Последното му стихотворение “Сбогом, приятелю, сбогом” е написано ден преди фаталното събитие. Говори се, че, тъй като не е разполагал с мастило, го е написал със собствената си кръв. 30-годишният Сергей Есенин е погребан в московското гробище “Ваганковскойе”.

Животът на Дънкън също върви към трагичния си финал, но тя, разбира се, няма как да знае това и прави смели проекти за бъдещето. На 14 септември 1927 г. 50-годишната Айседора се качва в кабриото на красивия италиански механик Беноа Фалкето, за да се поразходят из Ница. Преди да потеглят тя се обръща към няколко приятели и безгрижно им маха с ръка: “Адио, любими мои, потеглям към славата.” Но също и към вечността.  Приятният бриз подхваща омотания около врата й червен копринен шал и го замотава в откритите спици на “Бугати”-то. Вратът й се пречупва като сламка и смъртта настъпва мигновено.

Тялото на балерината е кремирано, а урната с прахта й е положена в гроба на двете й деца в парижкото гробище “Пер Лашез”.

[1] “Черният човек” (1925) – превод Мая Вуковска

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени