shareit

Вече може да разгледате Средната земя на Google Maps

| от |

Screenshot_6

В случай, че феновете на Толкин не са имали достатъчно материал, за да задоволят своето любопитство с три филма за Властелинът на пръстените, три (в процес) филма за Хобитът, книги и т.н., то те вече могат да проучат и Средната земя чрез Google.

Това ново Google начинание е интерактивна версия, която предлага обиколка с екскурзовод из Средната земя и среща с всички елфи, хобити и други същества, които я обитават.

Приключението започва тук: http://middle-earth.thehobbit.com/

 
 
Коментарите са изключени

Първият председател на БОК – Ефтим Китанчев

| от |

България участва на първата модерна олимпиада през 1896 (формат, който барон Пиер де Кубертен съживява) с делегация в състав: гимнастиците Панайот Белев, Илия Пенчев, Димитър Илиев и Шарл Шампо и техния ръководител Тодор Йончев. Само Шарл Шампо обаче успява да се състезава на олимпиадата – в 3 дисциплини от гимнастиката.

Чак 27 години по-късно, на 30 март 1923 г. по инициатива на Министерството на войната се създава Българският олимпийски комитет. Целта на този БОК е да организира състезателите за участието им на олимпиадата в Париж следващата година. Този път да се състезават отиват 4 лекоатлети, 7 колоездачи и 2 състезатели по конен спорт, както и националният ни отбор по футбол. Един от ездачите е генерал Владимир Стойчев, който се класира на 11 място в от общо 99 участници.

За първи председател на БОК е избран Ефтим Китанчев. Той служи в комисията от 1923 до 1925. 

Ефтим Цветков Китанчев е роден през 1868 година в село Подмочани, Ресенско. Брат му е видният български политик Трайко Китанчев.

TraikoKitantchewBGteacher

Трайко Китанчев

Преди да получи длъжността си в БОК, Ефтим е и военен като от 1892 година е кавалерийски офицер в Българската армия, с чин подпоручик. Става поручик през 1895 година, а през 1901 година вече е капитан.  Завършва Кавалерийската школа в Пинероло, Италия, през 1906 година, а нов чин – майор – получава на 31 декември 1908 година. Но армейското му издигане не спира до тук. На 14 юни 1913 година, точно преди Междусъюзническата война да започне, е произведен в чин подполковник, а от 5 октомври 1916 година – и в полковник.

Служи в Първи кавалерийски ескадрон, в Първи конен полк, като началник на Кавалерийската школа, командир на пети и седми конен полк. По време на Първата световна война е назначен в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. Служи и като комендант на София.

През 1919 се уволнява от войската и заниманията му вече са съсредоточени в спортна дейност – занимава се с конната езда и фехтовката. Именно тогава управата на Българския народен спортен съюз го делегира начело на Българския олимпийски комитет. На следваща година той приема за своя цел да изпрати възможно най-много спортисти на олимпиадата в Париж.

След тази богата военна кариера Ефтим Китанчев отдава последните години от живота си на олимпийското движение в България.

Какво обаче успява да свърши Китанчев за скромния срок на своята службата? Всъщност не прави нищо особено и революционно. Но действията му днес могат да послужат за ярък пример за поведение на себеотдаденост и скромност.

Олимпийските игри в Париж наближават и Българският олимпийски комитет получава покана да пусне свои състезатели не от кой да е, а лично от човека, който възражда един от най-големите спортни форуми в света – барон Пиер дьо Кубертен.

Charles Champaud

Шарл Шампо

Това на практика ще бъде първата олимпиада, на която реално ще се състезават българи. Вече сме пращали свои представители – на гореспоменатите първи Олимпийски игри във формата, в който ги знаем днес, през 1896 г., на които под флага на България успява да се състезава само Шарл Шампо. Но въпреки че участва за България, както може би отгатвате по името му, Шампо не е българин, той е швейцарец. Затова сега на предстоящото огромно за българския спорт събитие, новосъздаденият олимпийски комитет и неговият председател имат силното желание да пратят колкото се може повече наши състезатели. Именно това желание ще произведе постъпката на Ефтим Китанчев.

Най-стандартното и очаквано нещо е именно той като председател на БОК да води българската делегация във Франция на церемонията по откриването на Игрите. Така да се запознае с барон Дьо Кубертен и да се покаже пред света. Китанчев обаче отказва да замине за Париж, а мотивът за решението му е чудесен – вместо него, с парите за неговото пътуване да бъде изпратен още един български спортист. В резултат на това България участва на Игрите с 24 спортисти – 4-ма лекоатлети, 7 колоездачи, 2-ма състезатели по конен спорт и футболния ни отбор (като, разбира се, само 11-те играли се считат официално за участници).

За съжаление, те не успяват да спечелят медал. Сред тях са поручик Крум Лекарски и ротмистър Владимир Стойчев, който участва в турнира по конен спорт.

След игрите Ефтим Китанчев става генерален консул на България в Атина. Там е и кончината му през 1925 година, когато е на 57-годишна възраст.

Страната започва да печели редовно медали от летни олимпийски игри чак при олимпиадата в Хелзинки през 1952 година. Спортните ни успехи се увеличават с всяка следваща и да достигнат своя пик на известната олимпиада в Москва през 1980 година, на която страната ни печели общо 41 медала (сред които 8 златни) и така се нарежда на трето място в общото класиране по този показател.

След смяната на политическия режим в страната, представянето ни на олимпийските игри постепенно спада, като на всяка следваща олимпиада медалите намаляват драстично, докато накрая се стига до олимпиадата в Лондон през 2012 година. Там страната печели едва 2 медала, което е най-слабия резултат за България от 1956 година насам

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на тиксото

| от |

Въпреки оригиналното си име, Scotch (от англ. ез. – шотландец), лепенката не е измислена от шотландците. Тя е изобретена от мъж на име Ричард  Дрю от Минесота, който напуска висшето си образование и работи за малка компания за шкурки, основана през 1902 г. и зовяща се Minnesota Mining and Manufacturing. Тя по-късно ще стане известна като 3M. Самото име „Scotch“ си има собствена история, която се оказва почти толкова интересна, колкото и изобретяването на самото тиксо.

Tape dispenser

Ричард Гърли Дрю, както е родното му име, е роден в Сейнт Пол, Минесота през 1899 г., Дрю прекарва една година в университета в щата си като се записва в програмата по машиностроене, а след нея прекратява. Той успява да плати за каквото малко време прекарва в университета като свири на банджо и включва тази информация, когато изпраща молбата си за откритата позиция на лабораторен техник в 3М. Ричард получава работата и така започва да се пише история…

През 20-те години на 20 век е много модерно автомобилите да се боядисват в два тона боя, което е страхотно главоболие за бояджиите. За да заобиколят трудностите на този вид боядисване, най-голямата от които е, че колата трябва да се разглоби и всяка част да се боядисва отделно, бояджии и механиците изпробват най-различни начини. За съжаление, техните опити се оказват все неуспешни. На някои места се залепят вестници върху вече готовите части на колата, докато други използват хартиена лента. Тези техники обаче често оставят отпечатъци от лепило върху колата, които са трудни за отстраняване. Разбира се, това означава също, че бояджиите трябва да свършат цялата работа наново.

Woman's Ball Gown LACMA M.2007.211.939 (2 of 3)

Мостра на плата креп

Една от отговорностите на Дрю в 3M е да доставя мостри на различни размери шкурки на местните автомонтьорски работилници, които да ги тестват. Там често чува работниците, които отговарят за боята, да се оплакват от проблемите с лентата, която ползват. На 23-годишният тогава лаборант му хрумва идеята да създаде нова лента, която да залепва плътно, така че боята да не се разтича, където не трябва, както и след това да се отлепя чисто, без да оставя следи от лепило или парчета от себе си. Дрю взима лепилото, което се ползва от 3M при производството на шкурките като начало на проекта си. Оттам му отнема две години да експериментира с различни видове лепила, които нанася върху ленти от креп, за да уцели най-накрая правилната комбинация. И така през 1925 година се ражда скочът, тиксото, лепенката или както и да го наричаме днес.

Scotch tape

Успехът на Scotch Brand Masking Tape позволява на Дрю да се издигне нагоре в корпоративната йерархия на 3M. Така през 1929 г. позицията му на технически директор в лабораторията му позволява да развие и друга своя идея.

Целофанът е бил изобретен наскоро от DuPont и се използва от бакалии и пекари като санитарно средство за опаковане на хранителни им стоки. Въпреки това, няма удобен начин да се запечати целофанът с тиксо, защото лепилото е върху цветна подложка и вреди на външния вид. Така Дрю и неговият екип от изобретатели разработват лента, която използва самия прозрачен целофан като подложка.

За съжаление, машината, която 3M използва, за да нанесе лепилото върху целофановата основа, я разкъсва, а самото лепило, когато се полага върху нея, изглежда кехлибарено. Екипът в крайна сметка създава ново прозрачно лепило и модифицира машините да работят с целофан. Новата лента се казва Scotch Brand Cellulose Tape (като на снимката най-горе), но за жалост изглежда, че не се харесва на магазинерите, към които е таргетирано, въпреки звънливите отзиви от няколко теста, които компанията прави. Това става, защото DuPont вече е пуснал на пазара целофан, който може да бъде запечатан с топлина.

Все пак, въпреки че губи оригиналния си целеви пазар, а Дрю е уволнен, защото идва Голямата депресия, тиксото на бранда Scotch процъфтява заради другите си най-различни домашни приложения.

И така, всичко това ни връща към начина, по който името Scotch се дава на лепящите лентите на 3M. Когато Дрю и компанията започват да дават на бояджиите на автомобили да тестват новия им продукт, един художник се оплаква от липса на лепило върху лентата. Една версия на историята твърди, че бояджията попитал: „Why so Scotch with the adhesive?“ („Защо толкова по шотландски с лепилото?“, ползвайки „шотландски“, както ние бихме използвали „габровски“ – в смисъл на стиснато). Друга версия гласи, че бояджията казва: „Take this back to your Scotch bosses and tell them to put more adhesive on it.“ („Върнете това обратно на вашите шотландски шефове и им кажете да поставят повече лепило върху него.“, което носи същия смисъл)

Дрю прилага повече лепило върху лентата и в крайна сметка я кръщава с името, което самите бояджиите й дават.

 
 
Коментарите са изключени

Произходът на емоджитата и емотиконите

| от |

В исторически план писменият език винаги е бил доста ограничен в способността си да представя адекватно неща като жестикулации, изражения на лицето, промени в тона и други подобни. Хората се опитват да намерят начини за решаване на този проблем, изглежда откакто имаме писменост.

Поглеждайки към най-ранните писания, положението трагично – с пълна липса на малки букви, препинателни знаци и дори интервали между думите. Както можете да си представите, например, на древногръцки рядко се е случвало човек да разбере даден текст от първия път, или дори след няколко четения.

До III в. пр. н. е. пунктуацията вече започва да се формира като идея. Основен тласък в тази посока прави Алдо Манутий Младши (1547-1597), който издава книга по този въпрос в началото на 60-те години, наречена „Orthographiae ratio“ (Система на ортографията). В книгата Алдо изказва резон за препинателните знаци – запетайката ще разделя фрази, двоеточието ще се използва за изреждане, „пълната точка“ ще бележи края на изречение и така нататък. Tой изрично отбеляза, че целта на тези знаци е по-голяма от просто помощ и че те са необходими, за да се изрази и запази значението на написаното.

Но все още дори най-изтъкнатите писатели се оплакват, че основните инструменти на писмения език са недостатъчни, за да се предаде смисъла на определени твърдения и думи в едно писмено произведение.

Noto Emoji KitKat 263aNoto Emoji KitKat 263aNoto Emoji KitKat 263a

Eмоджитата и емотиконите съществуват от доста отдавна, въпреки че едва в последно време се използват широко в комуникацията. Всъщност се оказва, че най-ранното известно ни смайли е на около 4000 години.

Оттам отиваме директно към 1635 г. за следващото смайли – от нотариуса Ян Ладисладес от град Тренчин в Словакия. Той добавя малката усмивка до подписа си в документ относно сметките на кметството.

На 7 август 1862 г. журналист на Ню Йорк Таймс включва смайлито в транскрипция на реч на Ейбрахам Линкълн: „Вярвам, че няма прецедент за появата ми пред вас по този повод, [аплодисменти] но също така е вярно, че няма прецедент да бъдете тук сами (аплодисменти и смях ;)…“

На 30 март 1881 г. редакторите на списание Puck създават набор от типографски емотикони, които да помогнат за по-ясното обозначение на някои емоции като радост, меланхолия, безразличие и удивление.

След това телеграфът ще помогне за напредъка в имитацията на реалния човешки разговор, но най-силният напън да се опитаме да уловим говора ни в текстова форма всъщност ще дойде чак през дигиталната ера. Тогава потребителите още на ранните компютърни системи, например, на системата PLATO IV през 1972 г., използват реално гъвкавостта й, за да създадат цял набор от първите емотикони.

Ако се чудите за разликата между двете – „емоджи“ произлиза от японската дума за „картина“ и „персонаж“. „Емотикона“ произлиза от английски и означава „икона с емоции“. Следователно, каквато и прилика да има между двете думи, тя е напълно случайна и нито една от тях не произхожда от другата.

В системата PLATO IV (каквато използва младото момче на снимката най-горе) потребителите могат да натиснат SHIFT + Space и така символът, който след това напишат, ще се появи върху предния символ. По този начин могат да се създадат всякакви малки изображения, които да внушават различни емоции и в крайна сметка потребителите правят стотици подобни символи.

На 12 април 1979 г. мъж на име Кевин Маккензи предлага „-)“ да се използва, когато нещо е написано на шега. Но нито потребителите на PLATO IV, нито Макензи се смятат за създатели на емотиконите, защото и в двата случая (както и в много други) те просто не са причината за популяризирането им.

Кой тогава е отговорен измислянето на емотиконите и емоджитата? Що се отнася до първото – професорът по компютърни науки д-р Скот Е Фалман от университета Карнеги Мелън.

Подобно на други преди него, вдъхновението му идва от бюлетин бордовите системи. Самият той разказва:

В Карнеги Мелън много използвахме бюлетин бордовите системи. Голяма част от постовете бяха хумористични (или опити за хумор). Проблемът беше, че ако някой направи саркастична забележка, някои читатели няма да успеят да схванат шегата и всеки от тях ще публикува дълъг отговор в грешната посока и скоро първоначалната тема на дискусията се отклонява.

Noto Emoji Oreo 1f192Noto Emoji Oreo 1f192Noto Emoji Oreo 1f192

На 1 ноември 1997 излиза J-Phone, който има, освен букви, и набор от 90 емоджита. Въпреки това, този телефон не се счита за мястото, откъдето произхождат емоджитата, преди всичко защото той е доста скъп и повечето хора не могат да си го позволят. Затова трябва да се обърнем към един служител на телекомуникационната компания NTT DoCoMo – Шигетака Курита. Година след като излиза J-Phone, през 1998 г., Курита получава задача да създаде набор от картинки, които да описват различни емоции и идеи, за мобилната интернет система на NTT DoCoMo.

И така, само за 5 седмици Курита представя 176 броя емоджита в размер 12 × 12 пиксела. Що се отнася до неговото вдъхновение, той заяви: „И емоджи, и канджи (китайски знаци, използвани в японската система за писане) са идеограми, но не намерих вдъхновение за проектиране на емоджи в канджи… При създаването на емоджи намерих вдъхновение в пиктограмите, манга и разни други източници.“

 
 
Коментарите са изключени

Защо зомбитата ядат мозъци

| от |

Зомбитата са основна част от поп култура от десетилетия и заради тях концепцията за мъртвите, които се връщат към живота и по някакъв начин се угощават с живите, се разпространи практически във всякакви форми и формати. Една черта, която на пръв поглед е характерна само за зомбитата, е това, че се хранят с мозък. Но защо тази идея е толкова присъщa за зомбитата и откъде се е появила?

Всички съвременните екранизации с участието на зомбита имат корени към един и същи първоизточник – кинематографичния шедьовър на Джордж А. Ромеро „Night of the Living Dead“. Макар че е вярно, че зомбитата са съществували под различни форми преди излизането на филма през 1968 г., за него до голяма степен се смята, че въвежда концепцията за модерното зомби в творческия свят и почти всички продукции, които ги включват, следват образа от „Night of the Living Dead“ по някакъв начин.

Зомбитата на Ромеро всъщност обаче не ядат мозъци в нито един от шестте филма от поредицата, които режисира. Всъщност самият той няма представа откъде въобще идва идеята и в интервю за Vanity Fair през 2010 г., много категорично обяснява: „Всеки път, когато давам автографи, ми казват „Напиши „Яж мозъци!“ Не разбирам какво означава това. Никога не съм карал зомби да яде мозък.“

Произходът на тропата „зомбита, ядещи мозъци“ всъщност се появява в поп културата чак след като „Night of the Living Dead“ излиза през 60-те, като за първи път се вижда в „Return of the Living Dead“ от 1985 г. След излизането на филма на Ромеро, той и неговият съавтор, Джон Русо, се разделят като Русо запазва правата върху суфикса „живи мъртви“, докато за Ромеро остава „на мъртвите“. Между двата филма няма връзка основно заради характера на зимбитата – докато тези на Джордж могат да бъдат „убити“ в известен смисъл чрез унищожаване на главата им, зомбитата на Джон са на практика безсмъртни като могат да оцелеят без глави и дори силно обгорени.

По отношение на това защо зомбитата се хранят с мозъци, най-близкото, което имаме като официално обяснение, е цитат от сценариста и режисьор на „Return of the Living Dead“, Дан О’Банън, който предполага, че умрелите имат нужда да се хранят с мозъците на живите, защото по някакъв начин това облекчава болка им.

Запалените фенове на зомби жанра са се опитвали да развият това разсъждение, като твърдят, че чудовищата ядат мозъци и черва заради високите нива на серотонин, които съдържат – нещо, за което се предполага, но в никакъв случай не е потвърдено в официалния коментар към филма. Дизайнерът на продукцията, Уилям Стаут, отбелязва, че идеята да се храним мозъци по някакъв начин да облекчи болката на зомбито „има смисъл“.

Що се отнася до инвестирането на време и усилия в такива минорни подробности за зомбита, Ромеро, който все пак се е установил като авторитет по всички зомби въпроси, критикува хората, които приема работата му на сериозно. Включително Макс Брукс , който е автор на най-продаваното ръководство за оцеляване на зомби атака. Ромеро винаги е твърдял, че фокусът на филмите му не е зомбитата, а ние самите, или по-скоро нашата реакция към тях, а зомбитата и това как те като цяло функционират не е важно. Идея, споделена и то много други хора във филмовата индустрия.

Robert Kirkman by Gage Skidmore 4

Робърт Киркман

Например, Робърт Киркман, създателят на изключително популярния сериал „The Walking Dead“ казва, че никога няма да разкрие как започва първото огнище на зомбита или как те заразяват чрез ухапване, защото това е „маловажно“ за историята. По същия начин, във филма „Shaun of the Dead“ причината за зомби апокалипсиса, около който филмът се върти, и как точно „работят“ зомбитата, никога не се разкрива. Темата само се намеква бегло, което е директно смигване към филмите (и философията) на Ромеро, където по подобен начин никога не се разказва защо или как зомбитата са в състояние да съществуват.

Що се отнася до това защо идеята зомбитата да ядат мозъци, е успяла да стане толкова широко разпространена, въпреки факта, че това не е черта на зомбита на Ромеро (и като цяло на почти всички такива в съвременната фантастика) – смята се, че не друг, а представете си сериалът „The Simpsons“ е основният виновник за по-сериозното популяризиране на тропата. В класиката „Treehouse of Horror“ от 1992 г. сегментът „Dial Z for Zombies“, който сам по себе си е хумористичен ремикс на „Return of the Living Dead“, е един от най-ранните екранни моменти (с изключение на самия „Return of the Living Dead“), който показва глада на зомбитата към мозък. 

 
 
Коментарите са изключени