Вальо

| от |

Валентин Стоев, на 20 години или просто Вальо. Един от малкото българи, достигнали до Кралската академия за слово и драма (Royal Central School of Speech & Drama).

Как Вальо стигна дотам, колегите от Дневник вече разказаха тук.

Ние (по-точно нашият английски агент) намираме Вальо вече в Лондон.

Ето ексклузивният материал на Юлия Кошаревска подплатен със снимки от личния архив на Вальо :

Дъждовен ботевски лондонски следобед

В началото на април, по време на предизпитната треска в Бристол, една приятелка от България ми се обади по телефона, за да ми каже да гледам „Ботев е идиот“. И аз го изгледах.

Няколко месеца по-късно седя в кафе в Лондон със същата тази приятелка, която вече учи английски и актьорско майсторство  в Queen Merry; румънската ми съквартирантка и Вальо, който, сред всички онези есета, статии и репортажи, видях как обяснява, че Ботев е идиот.

Сега дружно разказваме на румънката кой е Ботев, за какво се е борил и какво е правил в Букурещ. Вальо чистосърдечно  ѝ благодари, а тя не съвсем уверено казва „Моля.“

775598_583178108378918_320925321_o

Англичаните около нас сякаш са от друга планета – потънали са в лаптопите и смартфоните си и все по-често ни мятат пренебрежителни погледи. Очевидно темата не само не им е интересна, но и не разбират що е то балкански дух и балканци седнали на маса (на която си устройваме малък пир с вафли „Боровец“ и бисквити „Траяна“ – истински повод за радост за всеки български студент на Острова).

Споменаваме и филма, а румънката тихичко пита дали Вальо е известен в България. Казвам, че ще стане, а разговорът се завърта около заглавието на филма. „Не са избрали добре заглавието,“ заключва северната ни съседка.

„Не, просто Ботев е идеалист, а за такива хора днес няма място,“ отвръща Вальо.

812824_583178151712247_1198272554_o

Погледнах го недоверчиво. Нима?

Ако тези думи идваха от някой от обезверените ми приятели, останали в България и невярващи, че нещо някога ще се промени, щях само да кимна, защото спорът до никъде нямаше да доведе. Но Вальо е завършил 12. клас миналата година, живял година сам и сега е сам в Лондон. Той е първият българин приет в Лондонската Кралска Академия, за да учи актьорско майсторство. Не се страхува от неизвестното, а такова е всичко наоколо – дори и въпросът къде ще спи тази вечер. Животът в Лондон е непосилно скъп,а  заради натоварения график с репетиции (и не без съдействието на идеологията на мистър Фураж) за сега не е ясно дали ще може да работи и колко. Трябва му спонсор. Трябва му някой, който да му даде причина да продължава да е също толкова усмихнат и да развие още повече талантите си.

„Не мислиш ли, че ти самият си идеалист като Ботев?,“ питам аз.

1072289_658479864182075_1159924304_o

„Животът ме научи, че не е добре да съм прекален идеалист. Като малък можех по цял ден да съм на площада заради някоя идея, но пораснах.“

„И само още колко ще пораснеш тук…“ си мисля, но решавам този път да замълча, че достатъчно наплаших зайците.

Вальо подрежда мислите си с винг чун; обикаля Лондон със зеления си куфар, който все повече се слива със сивото време наоколо и не се притеснява излишно. Все пак всичко се случва по най-добрия начин.

820642_583178361712226_2018527940_o

Щом задълбах във въпросите за идеалистите, по добрия (надявам се) навик от университета, извадих тефтерче, за да не изпусна нещо важно, от което след това ще излезе страхотен цитат.  Ако не друго, поне с ентусиазма си предизвиках усмивки по лицата на всички, а Мира от Queen Merry обясни, че е чакала червената тетрадка още щом ми „светнали очите“ при мисълта за историята. Изглеждах малко наивна, но какво от това – нали знам тя как се озарява, когато заговори за някой филм или пиеса. При Вальо е същото. Страстта към това, което и двамата правят е завладяваща; кара те да отстъпиш  малко и просто тихо да ги гледаш.

DSC_1746

И двамата носят една малка искрица, която някак ми припомни за „Радецки“ и юнаците на онзи.. идиота… Ботев…

   на чела им левски знаци,

в очите им плам.

И някъде сред всички обяснения що е Oyster card, къде се пазарува и кои черти на англичаните не са ни по вкуса; някъде между бурния балкански смях и темите за малките фуражчета в университета и ограниченията за работа, за щастие, път успя да си пробие чувството от Вазовите стихове:

                     но сърца ни са горещи -

               гладни сме за бой!

 

А ако някой е готов да доразпали искрата на Вальо и той да не заприлича на Ботев с това, че трябва да прекъсне следването си, нека не се срамува и да си каже : )

Facebook страницата „Да подкрепим един талант“ пък събира идеи как да му бъде помогнато, а всеки може да се свърже с Валентин по e-mail на valyo100 (at) abv.bg.

IMGP3378

IMGP3420

IMGP3519

 
 

Саундтракът към филма „Най-великият шоумен“ постави рекорд

| от chr.bg |

Саундтракът към филма „Най-великият шоумен“ оглави британската класация за албуми за 19-а непоследователна седмица и постави рекорд за последните 50 години.

Предишният рекордьор – саундтракът към филма „Треска в събота вечер“, оглавяваше британската класация 18 непоследователни седмици през 1978 г.

Най-успешният албум със саундтрак в британската класация обаче е „Звукът на музиката“. Той я оглавява 50 седмици от 1965 г. до 1968 г.

Успехът на саундтрака към филма „Най-великият шоумен“ в британската поп класация обаче е за сметка на новите албуми на Джорджа Смит и „Бийч бойс“. Дебютният албум на Джорджа Смит „Lost & Found“ зае третото място. На второто е „Staying at Tamara’s“ на Джордж Езра. „Бийч бойс“ в сътрудничество с Кралския филхармоничен оркестър заеха четвъртото място. На пето е Ед Шийран с „Divide“.

В класацията на синглите Джес Глин надделя над „Клийн бандит“ и зае първото място с „I’ll Be There“. Така тя подобри рекорда си за най-много хитове на певица в британската класация – 7.

„Solo“ на „Клийн бандит“ зае второто място, а „2002“ на Ан Мари – третото. Четвърти е Джордж Езра с „Shotgun“. Пета е Ариана Гранде с „No Tears Left to Cry“.

 
 

Ех, няма такива играчи вече*

| от Daher Lammoth |

Пол ши*ания Гаскойн, или просто Газа.

Или футболистът, който молеше за тишина журналистите на пресконференция, след което се изпърдяваше или оригваше в микрофоните. Същият футболист, който за рождения ден на негов чернокож приятел, му подарява посещения в солариум. Отвлича клубния автобус и го разбива в една спирка. Гонят го от хотел, задето се е къпал гол в декоративния фонтан на входа. Изсрал се в чорапите на Дженаро Гатузо, един от най-свирепите футболисти, за добре дошъл в новия му отбор. Изпикава се върху лицето на капитана Ричард Гъф през нощта, за да го събуди, защото не могъл да заспи и иска да играят билярд с него. Треньорът му сър Боби Робсън го нарекъл „тъп като метла“, а на следващия ден Газа излиза на тренировка със стърчаща метла от калците….

Ех, няма такива играчи вече :'(

Тези, които ме познават от малък, знаят че винаги съм симпатизирал на най-големите дървета в световния футбол – Англия. Най-вече заради онзи национален харизматичен отбор от 1990 г., съставен от „касапина“ Тери Бътчър, Стюърт „Психо“ Пиърс, споменатия магически ненормалник Газа, вечно бинтования като след война Марк Райт, геният-идиот Крис Уодъл, дядо Шилтън и легендата-джентълмен Гари Линекер (вероятно единстеният от онзи отбор, който не се напивал до припадане). Този отбор спечели сърцето на съвсем малкия Дахер, който за първи път гледаше оназ странна игра с топка. Физиономиите на Газа са имали пръст в това.

И макар през годините държавните им управители, начело с тъпи патки като Тереза Мей, или военнопрестъпници като Тони Блеър и „Пиг Гейт“ Камерън, да бяха направили всичко възможно да ме отвратят от английската нация, все пак английският хумор, писатели като Дейвид Мичъл, Тери Пратчет, Докинс, режисьори като Ридли Скот, Кен Лоуч, Дани Бойл, Мийдоус и т.н. комици и музиканти, и най-вече спомените за Газа, поддържаха симпатията ми към това общество.

Утре Англия излиза срещу Тунис. Англичаните продължават да стават все по-сиви и все по-нехарезматични. Звездата на отбора е фъфлещия Хари Бастунов (Кейн). Дори колегата му от Тотнъм, кореецът Хюн Мин Сон, говори по-разбираем английски от него.
Тактиката на англичаните е ясна – търчане по фланговете на житния бегач Стърлинг и центриране с надеждата да бъде уцелена главата на Хари.

И все пак….. Кам Он Ингерлааанд! Бйип Бийп Бийп.

 

*Текстът е представен без редакция от фейсбук страницата на Daher Lammoth

 
 

Къде са пушили за първи път

| от chr.bg |

Американски археолози и химици изследваха артефакти, открити в края на 30-те години на 20-и век при разкопки на обект на древно индианско селище, и откриха тръбичка за пушене на над 3000 години със следи от тютюн по нея.

Според учените своеобразната лула била използвана за медицински цели. Тя била открита в скала близо до мястото, където се сливат реките Флинт и Тенеси. Понастоящем мястото на разкопките е залято с вода вследствие на построения наскоро бент недалеч от Гънтърсвил в северната част на Алабама. След като били открити, тръбичката за пушене и други артефакти били поставени в пластмасови пликове и изпратени в държавно хранилище в Алабама. Там тръбичката за пушене е регистрирана с номер FS74.

Учените изследвали артефактите с помощта на масспектрометрия, за да идентифицират химичните вещества във вътрешността им. Оказало се, че във вътрешността на находката с номер FS74 има следи от тютюн. При това било установено, че откритите край тръбичката за пушене животински кости датират от 1685-1530 г. пр. Христа. Резултатите показват, че тръбичката била предназначена за пушене и сама по себе си е най-древното доказателство за употреба на тютюн в Северна Америка.

 
 

Мечтите, които няма да се сбъднат, ако спреш да работиш в офис по 8 часа на ден

| от chronicle.bg |

„Ще напусна офиса и ще работя от вкъщи на свободна практика!“

„Ще напусна, защото ме ограничава стоенето от 9 до 5 в офиса.“

Или върховното:

„Ще напусна, за да се развивам, защото не искам да влизам в машината на фиксирания 8-часов работен ден.“

Мисли, които се въртят в почти всяка милениалска глава. Прекрасни на теория, трудно осъществими на практика.

Добавете към тези „аргументи“ и някой чиклит роман и представата е на една ръка разстояние. Напускате работа, на втория ден пиарите на „Ив Сен Лоран“ се свързват с вас, за отидете на Малдивите и да ви снимат голи за рекламата на новия им парфюм. После звънят от „Прада“, „Гучи“ и свършвате на корицата на септемврийския брой на „Воуг“.

Или пък на третия ден след напускане на работа от комитета на „Пулицър“ ви пишат, че сте награден за невероятната ви поезия, вдъхновена от момичето от Люлин 3.  Следват тонове бестселъри и участия в риалити шоута. Остава само да треснете молбата си за напускане на бюрото на шефа.

Да, работата всеки делничен ден от 9 до 5 е нещо крайно досадно. Както впрочем и половината живот. Разбира се че да прекарваш осем часа на ден, пет дни в седмицата на едно бюро в офис, заедно с още десетина колеги и денят ти да минава под ритъма на щракащи клавиатури, не е най-прекрасната работа. В един момент омръзва. А днес милениалите са на върха си и упорито скандират колко ограничаващо е да работиш по 8 часа на ден в офиса. Мисълта за самостоятелно индивидуално развитие е все по-изкушаваща.

Прекрасно, дано се случи на всеки, който го пожелае. Нека все пак уточним няколко неща, които няма да ви се случат (особено у нас), ако напуснете работа и решите да пишете своя собствена версия на чиклит роман.

Няма да изживеете своя „Яж, моли се и обичай“. Знаем, че дори тези, които наричат книгата „боклук“, искат да им се случи същото, но не – няма. Дори Елизабет Гилбърт е трябвало да работи поне 16 години в офис, докато си позволи да напусне. Още повече, (и това тя самата го казва), тя подписва договор с издателство да напише точно тази книга, което й отстъпва финанси, за да пътува 3 месеца в Италия, 3 в Индия и 3 в Бали. Така че нещата са с една идея по-подсигурени и човек е с една идея по-опитен преди да се впусне в подобно начинание. Та да, няма да направите околосветско пътешествие и да издадете бестселър. Но може да пробвате с булевардна стихосбирка (защото ще я пишете на някой булевард) „Яж, пости и се надявай“.

Няма да срещнете съвършената любов. На ментално ниво ще бъдете твърде заети да мислите как ще вържете двата края. А на материално, голяма е вероятността да не си платите интернета или телефона и да останете без Facebook, Tinder, Grindr и всичките съвременни способи за запознанство с нови хора и „опознаване на нови култури“. А вечеринки вече няма…

Няма да превърнете таланта си в кариера за милиони. Историята просто не познава такъв случай. Стивън Кинг е работил много време в обществена пералня още преди да напише „Кери“. Тенеси Уилямс е работил три години във фабрика за обувки и пише всеки ден, предимно нощем. Чак след години идват „Трамвай Желание“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Джоан Роулинг години наред е била учителка. Схванахте ли идеята? Свободата си има цена. И тя винаги е 8-часов работен ден. За всички, дори за онези с яките снимки – човекът зад апарата е много вероятно да е, както казва приятелка на приятелка, „некво IT”.

Няма да можеш да обвиняваш никого. Мда, когато си в екип с още 15 човека все има на кого да стовариш вината за собствените си грешки. А това, всички знаем, е много сладко. И е много кофти, когато нямаш избор, че твоята тъпотия си е само твоя тъпотия. Помислете за това преди да напуснете.

Няма да откриеш вътрешното си Аз, което да те направи щастлив и блажен. Няма и да усетиш свободата. Ще усетиш просто временното блаженство да не зависиш от определена група хора. Но много скоро ще дойде следващата такава. И ще откриеш, че си още по-далеч от свободата.

За да не кажете сега, че мразим милениалите и сме черногледи, ето няколко прекрасни неща, които Ще ви се случат:

Ще си плащате сами осигуровките.

Ще пиете по-малко (защото пиенето е пари)

Ще ходите повече пеша (защото и пътуването е пари)

Ще преотктриете сладостта на краткотрайните флиртове (защото дълготрайните връзки изискват някаква минимална стабилност в чудото, наречено живот)

Ще заздравите връзката с мама, тате и баба (да са живи и здрави и дълго да ви гледат)

И накрая нека само уточним, че няма нищо лошо в стремежа на човек към самоусъвършенстване, свобода и професионално развитие. Лошо е , когато мечтаем правопропорционално на възможностите си.