В спора за Украйна и двете страни грешат
Автор: Джонатан Фрийленд, Гардиън
Когато се обсъждат далечни събития, изглежда, че най-трудно е да се каже „и двете“. Украйна е пример за това – дебатите в случая са сведени до размяна на взаимни обвинения, като всяка страна отправя неверни противоположни твърдения към другата, настоявайки, че всеки аспект на разгръщащата се криза може да бъде сведен до избор „или-или“, а всъщност истината много често не е толкова еднозначна.
И така, едната страна шумно осъжда Русия за въоръженото й нахлуване в Крим, с което е нарушила украинския суверенитет. Какво лицемерие, крещят техните противници. Как смее Западът да критикува Русия, когато САЩ, Великобритания и техните съюзници нахлуха в Ирак преди 11 години. Това е изборът. Или Русия греши, или Западът. Не може и двете.
А всъщност може. Напълно възможно е един западняк да се противопоставя както на действията на Русия в Крим, така и на нахлуването в Ирак – всъщност да се противопоставя и на двете по една и съща причина: те са неоправдани нарушения на суверенитета. Естествено, това може да е трудно за Джон Кери, като се има предвид неговото гласуване в Сената през 2002 г. в подкрепа на упълномощаването на Джордж У. Буш да използва военна сила срещу Саддам Хюсеин – случай, който трябваше да го накара да се замисли, преди да осъди Владимир Путин за това, че е действал „по начин, характерен за 19 век, като е нахлул в друга страна въз основа на напълно измислен претекст“.
Но е глупаво да се упреква Барак Обама за случая с Ирак. Той е президент на Съединените щати отчасти защото се противопостави на нахлуването през 2003 година. Именно неговата позиция за Ирак му помогна да победи Хилари Клинтън в надпреварата за кандидатурата на Демократическата партия. Ако искате, можете да порицаете Обама за Либия или за продължаващата война на САЩ с безпилотни самолети, но конкретно примерът с Ирак не прави позицията му за Крим лицемерна. Прави я последователна. Да се пренебрегва този факт, да се държи сегашното правителство отговорно за греховете на предишното, като че ли Обама и Буш са просто взаимозаменяемите лица на постоянната власт на САЩ, означава да се пренебрегва основния принцип, че в демократичните общества правителствата се сменят. Вероятно не в Русия, където Путин командва, откакто Бил Клинтън беше в Белия дом. Но в демократичния свят нещата стоят по този начин.
Това съвсем не е единственият безсмислен избор, предлаган в дебатите за Украйна. Единият лагер критикува грубите лъжи и хитрини на Путин – на своята пресконференция миналата седмица той се изяви като кремълска версия на „комичния Али“, като смешно оспорваше фактите, настоявайки, че руските войници, които всеки можеше да види със собствените си очи, били всъщност мирни украинци, отбили се в местния магазин за маскарадни костюми и купили си руски военни униформи. Очарователното му твърдение, навяващо спомени за миналото, че руските сили били поканени в Украйна от сваления й президент – също както съветските войски бяха поканени в Унгария през 1956 г. и по-късно в Чехословакия през 1968 г., – накара един коментатор да предположи, че Путин си е загубил ума.
От другата страна е противниковият лагер, който ви призовава вместо това да погледнете новите сили, управляващи Украйна. Този лагер отбелязва влиянието на крайнодесните групи „Свобода“ (която първоначално носеше исторически отекващото име Украинска социалнационалистическа партия) и „Десен сектор“, възнаградени сега с места в украинското правителство, и на фашистките военизирани формирования, които патрулират по улиците на Киев, като носят на ръцете си ленти със свастики и скандират антиеврейски лозунги. Те с тревога насочват вниманието ви към осветения с факли парад на крайни националисти, почитащи паметта на Степан Бандера, тачен като герой на украинската независимост въпреки сътрудничеството му с нацистите по време на Втората световна война.
Все пак би трябвало да е възможно да се приеме истинността и на двете гледни точки, да се осъди фактическата диктатура на Путин в Москва и да се изрази възмущение от присъствието на фашисти в европейско правителство в Киев през 21 век. Твърде често обаче воюващите лагери се затварят очите за едното, а осъждат другото. Това важи не само за коментатори и експерти, обсъждащи темата в интернет и по медиите. Джон Кери и външните министри от Европейския съюз би трябвало да разберат, че позицията им срещу руската намеса в Украйна няма да бъде подкопана, ако заклеймят расистките главорези, изиграли роля във въстанието на Майдана и спечелили парче от властта. Възможно е едновременно да се поддържат и двете позиции.
Всъщност обратното би означавало да се отрече, че реалността винаги е упорито, влудяващо сложна. Вземете например въпроса за антисемитизма, който се превръща в бойно поле за словесната война във връзка с Украйна, при която Путин се представя за защитник на обсадените евреи в страната. Напълно вярно е, че водачите на „Свобода“ едно време твърдяха, че Украйна се управлявала от „московско-еврейска мафия“ – доста силни думи, като се има предвид, че евреите съставляват приблизително 0,15 процента от населението на страната, или че ругаеха родената в Украйна актриса Мила Кунис, наричайки я „мръсна еврейка“. Вярно е също така, че синагоги бяха замеряни с коктейли Молотов и че един лидер на общността беше толкова уплашен, че предложи евреите да напуснат Украйна в името на своята безопасност.
Все пак е вярно и това, че млади евреи взеха дейно участие в протестите на Майдана и дори създадоха собствена бойна група срещу вече сваленото правителство. Вярно е също така, че когато еврейски лидери помолиха новите власти в Киев да осигурят защита на важни сгради на общността, искането им веднага беше удовлетворено. Не може да се пренебрегне и това, че еврейски лидери, които смятат, че някои от антисемитските нападения са били извършени от проруски провокатори, не се доверяват на новите властници в Киев, също както не може да се подмине писмото, изпратено в четвъртък от ръководството на украинските евреи до Путин, в което руският президент беше призован да отстъпи и е обвинен, че използва въпроса за антисемитизма и проявява лицемерие, като се има предвид репутацията на собствената му страна.
С други думи, нищо не е така ясно, както биха искали враждуващите лагери и техните поддръжници в чужбина. Вярно е, че Крим беше част от Русия до 1954 г. и че сега е част от Украйна по силата на капризите на историята. Но е вярно и това, че нахлуването в региона все пак представлява нарушение на международното право. Както е вярно също така, че руснаците не са произвели и един изстрел от гняв, а при нахлуването в Ирак бяха убити стотици хиляди хора – това обаче не оправдава действията на Путин.
В миналото се говореше, че Тони Блеър предпочитал външните работи пред вътрешните въпроси, защото те предоставяли морална сигурност, липсваща у дома. Писал съм за това как някои външни наблюдатели следят израелско-палестинския конфликт, все едно че той е сблъсък между два съпернически футболни отбора, при който моят винаги е прав, а твоят никога не е прав.
Но светът не е такъв. Той рядко е черно-бял. Реалността обикновено изисква от нас да мислим едновременно по два явно противоположни начина. Животът не е „или-или“. Той е и двете.
