В спора за Украйна и двете страни грешат

| от |

Автор: Джонатан Фрийленд, Гардиън

Когато се обсъждат далечни събития, изглежда, че най-трудно е да се каже „и двете“. Украйна е пример за това – дебатите в случая са сведени до размяна на взаимни обвинения, като всяка страна отправя неверни противоположни твърдения към другата, настоявайки, че всеки аспект на разгръщащата се криза може да бъде сведен до избор „или-или“, а всъщност истината много често не е толкова еднозначна.

Ukraine

И така, едната страна шумно осъжда Русия за въоръженото й нахлуване в Крим, с което е нарушила украинския суверенитет. Какво лицемерие, крещят техните противници. Как смее Западът да критикува Русия, когато САЩ, Великобритания и техните съюзници нахлуха в Ирак преди 11 години. Това е изборът. Или Русия греши, или Западът. Не може и двете.

А всъщност може. Напълно възможно е един западняк да се противопоставя както на действията на Русия в Крим, така и на нахлуването в Ирак – всъщност да се противопоставя и на двете по една и съща причина: те са неоправдани  нарушения на суверенитета. Естествено, това може да е трудно за Джон Кери, като се има предвид неговото гласуване в Сената през 2002 г. в подкрепа на упълномощаването на Джордж У. Буш да използва  военна сила срещу Саддам Хюсеин – случай, който трябваше да го накара да се замисли, преди да осъди Владимир Путин за това, че е действал „по начин, характерен за 19 век, като е нахлул в друга страна въз основа на напълно измислен претекст“.

Но е глупаво да се упреква Барак Обама за случая с Ирак. Той е президент на Съединените щати отчасти защото се противопостави на нахлуването през 2003 година. Именно неговата позиция за Ирак му помогна да победи Хилари Клинтън в надпреварата за кандидатурата на Демократическата партия. Ако искате, можете да порицаете Обама за Либия или за продължаващата война на САЩ с безпилотни самолети, но конкретно примерът с Ирак не прави позицията му за Крим лицемерна. Прави я последователна. Да се пренебрегва този факт, да се държи сегашното правителство отговорно за греховете на предишното, като че ли Обама и Буш са просто взаимозаменяемите лица на постоянната власт на САЩ, означава да се пренебрегва основния принцип, че в демократичните общества правителствата се сменят. Вероятно не в Русия, където Путин командва, откакто Бил Клинтън беше в Белия дом. Но в демократичния свят нещата стоят по този начин.

Това съвсем не е единственият безсмислен избор, предлаган в дебатите за Украйна. Единият лагер критикува грубите лъжи и хитрини на Путин – на своята пресконференция миналата седмица той се изяви като кремълска версия на „комичния Али“, като смешно оспорваше фактите, настоявайки, че руските войници, които всеки можеше да види със собствените си очи, били всъщност мирни украинци, отбили се в местния магазин за маскарадни костюми и купили си руски военни униформи. Очарователното му твърдение, навяващо спомени за миналото, че руските сили били поканени в Украйна от сваления й президент – също както съветските войски бяха поканени в Унгария през 1956 г. и по-късно в Чехословакия през 1968 г., – накара един коментатор да предположи, че Путин си е загубил ума.

От другата страна е противниковият лагер, който ви призовава вместо това да погледнете новите сили, управляващи Украйна. Този лагер отбелязва влиянието на крайнодесните групи „Свобода“ (която първоначално носеше исторически отекващото име Украинска социалнационалистическа партия) и „Десен сектор“, възнаградени сега с места в украинското правителство, и на фашистките военизирани формирования, които патрулират по улиците на Киев, като носят на ръцете си ленти със свастики и скандират антиеврейски лозунги. Те с тревога насочват вниманието ви към осветения с факли парад на крайни националисти, почитащи паметта на Степан Бандера, тачен като герой на украинската независимост въпреки сътрудничеството му с нацистите по време на Втората световна война.

Все пак би трябвало да е възможно да се приеме истинността и на двете гледни точки, да се осъди фактическата диктатура на Путин в Москва и да се изрази възмущение от присъствието на фашисти в европейско правителство в Киев през 21 век. Твърде често обаче воюващите лагери се затварят очите за едното, а осъждат другото. Това важи не само за коментатори и експерти, обсъждащи темата  в интернет и по медиите. Джон Кери и външните министри от Европейския съюз би трябвало да разберат, че позицията им срещу руската намеса в Украйна няма да бъде подкопана, ако заклеймят расистките главорези, изиграли роля във въстанието на Майдана и спечелили парче от властта. Възможно е едновременно да се поддържат и двете позиции.

Всъщност обратното би означавало да се отрече, че реалността винаги е упорито, влудяващо сложна. Вземете например въпроса за антисемитизма, който се превръща в бойно поле за словесната война във връзка с Украйна, при която Путин се представя за защитник на обсадените евреи в страната. Напълно вярно е, че водачите на „Свобода“ едно време твърдяха, че Украйна се управлявала от „московско-еврейска мафия“ – доста силни думи, като се има предвид, че евреите съставляват приблизително 0,15 процента от населението на страната, или че ругаеха  родената в Украйна актриса Мила Кунис, наричайки я „мръсна еврейка“. Вярно е също така, че синагоги бяха замеряни с коктейли Молотов и че един лидер на общността беше толкова уплашен, че предложи евреите да напуснат Украйна в името на своята безопасност.

Все пак е вярно и това, че млади евреи взеха дейно участие в протестите на Майдана и дори създадоха собствена бойна група срещу вече сваленото правителство. Вярно е също така, че когато еврейски лидери помолиха новите власти в Киев да осигурят защита на важни сгради на общността, искането им веднага беше удовлетворено. Не може да се пренебрегне и това, че еврейски лидери, които смятат, че някои от антисемитските нападения са били извършени от проруски провокатори, не се доверяват на новите властници в Киев, също както не може да се подмине писмото, изпратено в четвъртък от ръководството на украинските евреи до Путин, в което руският президент беше призован да отстъпи и е обвинен, че използва въпроса за антисемитизма и проявява лицемерие, като се има предвид репутацията на собствената му страна.

С други думи, нищо не е така ясно, както биха искали враждуващите лагери и техните поддръжници в чужбина. Вярно е, че Крим беше част от Русия до 1954 г. и че сега е част от Украйна по силата на капризите на историята. Но е вярно и това, че нахлуването в региона все пак представлява нарушение на международното право. Както е вярно също така, че руснаците не са произвели и един изстрел от гняв, а при нахлуването в Ирак бяха убити стотици хиляди хора – това обаче не оправдава действията на Путин.

В миналото се говореше, че Тони Блеър предпочитал външните работи пред вътрешните въпроси, защото те предоставяли морална сигурност, липсваща у дома. Писал съм за това как някои външни наблюдатели следят израелско-палестинския конфликт, все едно че той е сблъсък между два съпернически футболни отбора, при който моят винаги е прав, а твоят никога не е прав.

Но светът не е такъв. Той рядко е черно-бял. Реалността обикновено изисква от нас да мислим едновременно по два явно противоположни начина. Животът не е „или-или“. Той е и двете.

 
 

МОТИВ: ЗИМЕН ПЪТ – камерна вечер за ценители в ново арт пространство

| от chr.bg |

На 24 ноември в „Къщата на София“, ул. „Миджур“ 12, българската публика за първи път ще има възможността да чуе на живо класически романтизъм в изпълнение на баритона Айвън Лъдлоу, акомпаниран от пианиста Даниел Тонг в първия за сезона концерт МОТИВ: ЗИМЕН ПЪТ от известния, вече 3 годишен, цикъл за камерна музика, който тази година стартира с нова артистична концепция.

Музикантите ще разгърнат красотата на чувствата в едно от най-забележителните произведения на Франц Шуберт – “Зимен път”, композирано по стиховете на Вилхелм Мюлер. Романтичното настроение ще пренесе зрителите в епоха, в която чувствата са били музика, а думите – страст.

Самият  Шуберт е твърдял, че тези песни са го завладявали повече от всичко, което е написал, защото напълно се е сливал с поетичните образи.

Ivan-Ludlow

Айвън Лъдлоу солира на едни от най-престижните европейски оперни сцени като Неапол, Сполето, Париж, Лион, Атина, Тулуза, Уелска Национална Опера, Страсбург, Марсилия, Бордо, Лозана и много други. Роден в Лондон, но израсъл в Брюксел, той е възпитаник на Гилдхол Скуул и Националното оперно студио. Айвън е изнасял рецитали из цяла Европа и САЩ, като често си партнира с Даниел Тонг – пианист на Лондонския Бридж ансамбъл.

DanielTong

Събитието в „Къщата на София“ е само първият от шестте камерни концерта от цикъла МОТИВ 2018. Всеки месец българската публика ще има щастието да преживее по едно събитие с изпълнители, наградени от престижни европейски и световна конкурси, които концертират на легендарни световни сцени. Неподражаемите по рода си камерни вечери ще дадат нов облик на музикалната сцена – изпълнителите ще представят изкуството си пред камината, в артистичната среда на елитната галерия, в непосредствено общуване с публиката по особено емоционален начин. Местата в залата ще бъдат не повече от 50, а организаторите ще допълнят специалната атмосфера на вечерта с комплимент за всеки гост.

Kashtata-na-Sofia

Билети: на касите на Eventim в страната, онлайн на www.eventim.bg или преди събитието в „Къщата на София“, ако има останали свободни места.

 
 

Култовите персонажи от началото на телевизията до днес

| от chronicle.bg |

Когато телевизията се появява в средата на миналия век, всички медии изпадат в паника, най-вече киното. Телевизията ще ги убие. Пресата, печата като цяло, киното. Всичко вече е достъпно за обикновения човек, той може да върши няколко неща едновременно, докато гледа филм, слуша новини или музика. Може би само рекламният бизнес се радва, че ще достига до много по-голяма аудитория и ще разполага с много повече средства, предимно визуални.

То не било толкова страшно. И вестници имаме още, и книги имаме, и радио що-годе още имаме, а пък киното – то пак си е добре.

За наше щастие телевизията ни е дала едни от най-добрите художествени продукти под формата на сериали. А добрият сериал, в повечето случаи, неминуемо води до ярки герои, които оживяват отвъд екрана и частица от тях започва да живее в нас самите.

Феновете разбират какво е да мислиш за доктор Хаус, часове, дни, месеци след като сезонът е приключил. Или какво е да откриваш прилики между The X-Files и реалния живот. Или когато си бил дете, и си гледал за първи път „Спасители на плажа“, а след това си мечтал да срещнеш я Дейвид Хаселхоф, я Памела Андерсън на плажа в Несебър. Или пък баба ти, която се възмущава от Стефани Форестър и въздиша по Рич… Хубави времена бяха.

Днес е световният ден на телевизията. Тя е всеобхватно поле. Благодарни сме й за хиляди неща. За детството, за информацията. Дразним й се, че ни манипулира и все говорим как „не гледаме телевизия“. Е не е точно така! Сериали гледате все пак.

На световния ден на телевизията си припомняме малка част от любимите ни телевизионни персонажи. С тях отраснахме, с тях се смяхме и дори днес се усмихваме, когато се сещаме как бързахме да се приберем, за да ги гледаме. Чувствайте се свободни да добавите и вашите предложения като коментари. Ще ги включим след това в нашата галерията.

 
 

Червените коси на Холивуд, които обожаваме: Част 2

| от chronicle.bg |

Преди време ви показахме любимите ни червенокоски от киното. Червеното ни е любимо, затова продължаваме. 

Естествено, че когато става въпрос за женската коса, всички цветове са хубави. Е да, но червеното (във всички негови нюанси) си е най-хубаво. Наречете го банално, тривиално или както искате, то си е нашият любим цвят. Защото е секси, защото е рядко срещано, защото когато й отива, е най-подходящият цвят за нея. Всъщност това е единственият цвят, при който не ни пука дали е естествена или не. Ако й отива червено, може да се боядисва колкото си иска.

Днес сме на червена вълна. Ей така, без повод. Понеделнишки. Защото те превземат екрана. Тази година, миналата, всяка година.

Имаме Кейт Мара в House of Cards, Чесика Частейн в The Death and Life of John F. Donovan (излиза в началото на 2018 г.), Ейми Адамс в „Лигата на справедливостта“, Ема Стоун, където се сетите и още много. Вижте червената галерия горе, в която сме събрали още от най-яките червенокоси актриси от днес… и вчера (защото едно време си бяха добри).

 
 

Интервю с госпожица Юлия

| от Цветелина Вътева |

Отдавна следим с интерес и отразяваме какво се случва на сцената на единствения у нас лабораторен театър „Сфумато“. И съвсем закономерно в една от любимите ни актриси се превръща талантливата Албена Георгиева.

Но не просто и не само, защото е една от ученичките от експерименталния клас на основателите на „Сфумато“ професрорите Маргарита Младенова и Иван Добчев, а заради таланта си, заради завлядяващото си присъствие на сцената, заради външната лаконичност и вътрешната огненост, с които извайва героините си.

Вече сме писали за играта й в „Жули, Жан и Кристин“ от А. Стриндберг и в „Стъклената менажерия“ от Т. Уилмяс, предстои ни да я гледаме в „Идиот“ по едноименния роман на Ф.М. Достоевски.

Поводът за днешния ни разговор е малко по- различен. На 29.11. 2017 г от сцената тя и колегите й Христо Петков и Мирослава Гоговска ще кажат сбогом на публиката на един изящен спектакъл, играл се на български и европейски сцени едно цяло десетилетие, и чествал наскоро юбилейното си стотно представление – „Жули, Жан и Кристин“. Спектакъл, който не спира да вълнува, и за който ще се говори дълго време.

албена георгиева

В последните десет години госпожица Юлия е била част от живота Ви поне веднъж месечно, няма да е пресилено, ако кажа, че не си представям друга актриса да я играе. С какви чувства се разделяте с тази мечтана от всяка актриса, и вероятно знакова за вас, роля?

Толкова дълго сме били заедно със Жюли, че имам чувствтото, че тя е пуснала корени в мене. Така че аз се разделям не с Жюли, а с възможността да съм нея в релаността на спектакъла и на сцената, иначе тя си остава с мене. Странното е, че толкова много пъти, над сто, пък и повече, абсолютно хладнкокръвно на финала вдигам ръката си с бръснача към шията ми/й, толкова пъти съм изричала тази фраза „Аз съм последната“ и сега, колкото повече наближава 29.11 се улавям, че изпитвам някакъв странен смут, вълнение, което трудно овладявам, и естествено- тъга. Но Жюли е момиче, а актрисата вече не е, уви. Закономерно.

Поразява силата на общото изпъление, ансамбловата работа в представлението. Нито един от тримата герои не изпъква над останалите. Как постигнахте тази почти музкална хармония в играта си с колегите Ви Мирослава Гоговска и Христо Петков?

Когато започнахме репетиции ние с Мира и с Христо се познавахме като партньори от два предишни спектакъла, в които бяхме работили заедно, но този път имахме действително редкия шанс да сме част от един наистина творечески процес, който ни даде време без да бързаме да се открием по друг начин един друг, да открием език, на който да говорим на сцената. Работейки по цял ден ние тримата на сцената, Грети (Маргарита Младенова) и Дани (Даниела Олег Ляхова) в залата, беше трудно, естествено, но смислено – да се караме, да се обичаме, да си вярваме, да не си вярваме, да си имаме доверие. А по – нататък във времето, в годините, в които сме били заедно, ние минахме оттатък представата за актьорско партньорство. Аз мисля, че ние сме повече от това. И сега позлвам случая да кажа, че много ги обичам и съм им безкрайно благодарна.

23376256_531143450557696_1241563254635714243_n

Визията на спектакъла също е един от компонентите, за които си заслужава да се спомене. Хиперреалната среда и костюмите са дело на наистина талантливата, многократно награждавана, и за съжаление, рано напуснала ни художничка Даниела Олег Ляхова. Разкажете малко за работата си с нея.

Дани имаше уникалната човешка способност да присъства едновременно тихо и твърдо. Това, което се нарича твърда ръка с нежни пръсти. Спомням си как ден преди премиерата на „Жюли, Жан и Кристин“ в цялата лудница тя беше намерила време да ми направи, да ми подари тениска със снимка от спектакъла. Помня как ме убеждаваше, че именно това е роклята на Жюли и никоя друга. Помня как с малките си пръстчета правеше мехурчето с кръвта на птичката, която Жан убива. Помня турнетата, в които сме били заедно с нея в една стая, и как в едно от тях ме извади от тотален човешки и актьорски срив, само с няколкото думи, които ми каза. Рядко талантлив и скромен човек…А, спомям си как отидох в болницата и й занесох домашно приготвен шоколад, и тя ми се обади да ми каже колко е вкусен. Много тънък човек, винаги съм й се доверявала на усещането за театър, питала съм я какво мисли и тя ми е казвала. И винаги е била страшно точна. Дани…Дани липсва.

DSCF0119

Трудно ли се репетира с Маргарита Младенова? Това, че сте нейна ученичка и асистентка в актьорските й класове в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ дава ли Ви специални привилегии, или обратното, още по- взискателна е към Вас?

Когато репетирам с Грети аз се чувствам като човек, на когото някой дрържи ръката, в най – високия и в най- пълния смисъл на думата, като ученичка, и съм й завинаги благодарна за това усещане. Грети е първият режисьор, който ми се довери и продължава да ми се доверява повече, отколкото аз се доверявам сама на себе си. Това, че съм й асистентка и ученичка не ми дава никакви специални привилегии, обратно – повишава нивото на трудност и на отговорност, естествено. Но ние работим толкова отдавна, че аз вече я разбирам от половин дума. От това не ми е по- лесно в репетициите, но изпитвам някакво особено удоволствие. Не спирам да се въхищавам на търпението, на максимализма, и на любовта към актьора, с която работи. Винаги ще се уча от нея. Грети е незаменима.

И за финал: Усещахте ли Вие и колегите Ви през всичките тези години разлика в начина, по който българската и чуждестранна театрална публика възприема, реагира, оценява спектакъла?

У нас трудно се снема предубеждението на т.нар театрална и „изкушена“ публика, което никак не пречи да се случват онези най- скъпоценни за актьора мигове. Мигове, в които аз съм тя, и тя е аз. Когато публиката ти вярва и върви заедно с теб, тя ти се отблагодарява не с аплодисменти, а с едни тишини, в които се случва невъобразимо нещо, заради които всички ние продължаваме да искаме да сме актьори.

След представлението е предвидена среща на творческия екип с публиката. Побързайте да се сдобиете с билети от касата на театъра на ул. „Димитър Греков“ 2, на тел. 02/944 01 27 и 02 /943 38 90 всеки ден без неделя от 14.00 до 19.00 часа, както и онлайн тук.

ЖУЛИ, ЖАН И КРИСТИН
от Аугуст Стриндберг
Адаптация и постановка: Маргарита Младенова
Сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова
Участват: Албена Георгиева, Христо Петков, Мирослава Гоговска
Снимки: Симон Варсано