Обратно броене до финала на „Игрите на глада“

| от |

Трилогията „Игрите на глада“ на Сюзън Колинс е всичко друго, но не и продукция, към която може да останеш безразличен.

Каквито и чувства да предизвиква у вас поредицата – от презрение към тийн литературата като култура до възхищение от простата, но ясна гледна точка на Колинс – едно е сигурно: финалът на единствената антиутопия от нов вид е едно от най-чаканите кинозаглавия този сезон.

Идеята на „Игрите на глада“ звучи като гнусно саркастична версия на „Биг Брадър“ и по-лош и тийнвариант на „1984“ на Оруел.  И все пак, привлича вниманието веднага.

Сдобиването с книгата, а впоследствие и с цялата трилогия, първоначално се оказва по-трудно, отколкото си мисля. Освен тийнейджърите, общо взето никой друг не е чувал за „Игрите на глада“. Факт, който две години по-късно се промени толкова рязко, че караше „Здрач“ да изглежда като нелепа версия на книжния Джъстин Бийбър.

Първият филм от трилогията „Игрите на глада“ се появява през 2012 година. Според някои той поема вълната на хиляди други екранизации от този вид и славата му ще бъде мимолетна. Филмът предизвиква разнопосочни реакции. Някои казват, че филмът е адски тъп. Други, че е страхотен. Един приятел дори ми се обади, за да ми каже, че историята му повлияла много брутално и той трудно се съвзел, каквото и точно да значи това. Някои възхваляваха идеята на Колинс и изпълнението на Лорънс, а други отричаха поредицата като поредната тийн глупост, към която имат ясно изразени предубеждения и не ги крият.

Първият филм от „Игрите на глада“ е странно не емоционален. Лорънс блести като диамант сред рояка от останали актьори и ако до този момент съм имала някакви съмнения, че тя не е „момичето, направено от огън“, още след първите 20 минути на филма се отричам от думите си. Дженифър Лорънс е родена да играе Катнис Евърдийн.

На хартия, като повечето персонажи от този тип литература, Катнис, иначе отворена мъжкарана, звучи плоско, пренебрежително, досадно и като дама в беда, която не си го признава. Изпълнението на Лорънс от друга страна я кара да се приземи леко и плавно, да добие плътност и да изглежда като нормално момиче, за което идва един момент, „в който трябва да се въоръжи и да започне да реже глави.“ И Катнис, уплашена до смърт, в шок от онова, което се случва, точно колкото и зрителят, който я гледа, прави точно това. А Лорънс е достоверна, дори когато стреля с лък, пее, целува най-добрия си приятел, макар самата тя да твърди, че не се справя особено добре в нито едно от трите неща.

Зарежете „Наръчник на оптимиста“, „Американска схема“ и „Зимен дар“, истината е, че аз се влюбих в Лорънс именно в „Игрите на глада“. Нейната Катнис е онази, която предпочитам, мадам Колинс. 

Втората част на „Игрите на глада“, която излиза година след първата, е посрещната с овации.  „Игрите на глада: Възпламеняване“ е най-доброто, което тийн киното и антиутопиите от 21 век (те са различни от онези от преди толкова години) могат да предложат. Той е силен, цветен, структуриран, измислен добре. Той е перфектният тийн филм.

След него се появиха още няколко опита да се създадат подобен тип филми по подобен тип книги, но нещата бяха наистина много лоши. Може би успехът на „Игрите“ се дължи на наистина добре измисления свят на Колинс, може би – на изпълнението на Лорънс и останалите актьори, които този път изглеждат по-шлифовани, по-добри, по-достоверни…

Третата част на „Игрите на глада“ е посрещната със смесени чувства. Може би, защото тя филмира само първата половина на финалния роман на Колинс.  Сюзън Колинс толкова рязко сменя стила и структурата на романите си, че шокът е голям. В началото на историята тя някак успява да те излъже, че удобният антиутопичен свят, който е създала ще продължи да си върви по старо му, но някъде в средата на романа осъзнаваш, че си прецакан жестоко. Уви, вече е късно и връщане назад няма.

Умният ход на г-жа Колинс не свършва до тук. Тя приключва историята си леко bitter sweet, за да може всички да са доволни един вид. За разлика от повечето автори на този тип поредици тя обаче не се оправдава и не казва, че всъщност някъде в шкафа на баба си има заключени пет страници с друг финал. Не, подобно на Джилиан Флин, тя защитава позицията си до последно.

Повечето хора, които са гледали само филмите и са шокирано потресени от последния, дори не предполагат какъв би могъл да е финалът. Нещо, което винаги ме забавлява. Прочел ли си книгата, все едно знаеш някаква голяма тайна, до която другите нямат достъп. А това е просто книга в крайна сметка.

Същинският финал идва само след 10 дни по кината у нас. Не се правете, знам, че го очаквате, ако не с нетърпение, то със сигурност с интерес.

Онова, което харесвам в тази история, е фактът, че ме разплака в първата си част и изненада в следващите две. Освен това беше като сложен пъзел, в който не всичко, което виждаш ти харесва, но ти е трудно да отвърнеш поглед. Като да гледаш катастрофа на каданс. Отново и отново. Първият филм от началото на края за „Игрите на глада“ може и да не прилича на първите два и това е целенасочено. Пригответе се, и вторият няма да прилича на тях.

Катнис Евърдийн, Пийта Меларк и светът, който Сюзън Колинс създава, отдавна са напуснали полето на тийн литературата и са си извоювали достойно място след малкото поредици, които трябва да се видят и сред малкото антиутопии с такава тематика. „Игрите на глада“ създадоха собствено разклонение в своя жанр и хиляди автори, решили да хванат вълната на успеха, се опитаха да се наместят там. Уви, замисляйки се, смятам, че нито един не успя.

Да, знам колко сте предубедени към „Игрите на глада“, защото ви звучат като нещо, което вече сте гледали или като нещо, което не искате да гледате. Предубедени сте. Когато човек е взел решение за нещо, преди да се е запознал с него, е нормално да си прави изводи, без да има всички факти. Но това е нормално. Ние живеем във време, в което хората няма кога да гледат всичко, но за сметка на това имат нужда да имат мнение по въпроса. Няма лошо.

Аз пък чакам „Игрите на глада“ с истинско нетърпение. Признавам си.          

 
 

Конър Макгрегър участва в #10Years Challenge

| от chronicle.bg |

Конър Макгрегър участва в #10Years Challenge след като направо 30 милиона последователи в Instagram. MMA боецът в момента е една от най-големите звезди в бойните спортове като предизвика рекордни продажби за UFC с битките си през октомври. Той участва в първия си MMA двубой, когато е едва на 19 години.

10 години по-късно Макгрегър е един от най-високо платените бойци на планетата. Думите към двете снимки са: „5 световни титли по-късно“. Конър спечели титлите в свръхлека категория  (66 кг.) и в лека категория (70 кг.) в Cage Warriors, а след това прави също и в UFC.

Ирландецът тепърва ще уговаря следващия си двубой, който потенциално може да бъде срещу Поли Малиняджи. Макгрегър иска да се бие отново с Хабиб Нурмагомедов след като миналата година руснакът го надви. В момента мачът им се подготвя, но и двамата ще срещнат други опоненти преди той да се случи.

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.

 
 

Новото издание на „Часовете“: лек против губене на часове е студените зимни вечери

| от chronicle.bg |

Отново се връщаме към клишето с четенето на книги в студена зимна вечер. И колкото и да не искаме да го употребяваме, когато става въпрос за „Часовете“ на Майкъл Кънингам, няма как да го пропуснем. Защото именно сега е времето да превърнете идиличната картинка в реалност с новото издание на романа, което от днес е в книжарниците у нас.

„Часовете“ (за която Кънингам получава „Пулицър“) е първото от поредицата предстоящи заглавия на Locus Publishing за 2019 г. и е част от библиотека LUX IN TENEBRIS, посветена на книгите с хитови филмови екранизации.

Почитателите на добрата литература могат да се насладят на разтърсващата история, която свързва Клариса Вон, Лора Браун и Вирджиния Улф, в брилянтния превод на Иглика Василева, която е един от най-добрите преводачи от английски език в България. В биографията й, чиято върхова точка е преводът на „Одисей“ на Джеймс Джойс, присъстват редица творби на Вирджиния Улф.

Michael-Cunningham-c-Photograph-by-Richard-Phibbs

Книгата „Часовете“ е модерна класика, а за популярността ѝ помага екранизацията от 2002 г. с участието на холивудските величия Никол Кидман (спечелила „Оскар“ за ролята си на Вирджиния Улф), Мерил Стрийп (Клариса), Джулиан Мур (Лора), Ед Харис (Ричард) и др. С 9 номинации за „Оскар“ и 7 за „Златен глобус“ лентата на режисьора Стивън Долдри определено е сред най-запомнящите се филми от началото на века.

„Часовете“ не е просто книга, вдъхновена от друга велика книга – „Госпожа Далауей“. Майкъл Кънингам отдава заслужена почит към британската писателка Вирджиния Улф и приноса ѝ към световната литература. Книгата му е наситена с директни препратки към едно от най-добрите ѝ произведения – „Госпожа Далауей“ от 1925 г. Като дори самото заглавие („Часовете“) е работният вариант на романа на Улф.

Вирджиния Улф е емблематична фигура за британската и световна модерна литература на 20 век. Като изявена феминистка тя смело прокарва ексцентричните си разбирания в едно консервативно общество. Улф оставя след себе си няколко романа, множество разкази, есета, 4000 писма, 30 тома дневници.

Chasovete_Michael Cunningham

„Часовете“ е драматична, завладяваща и дълбоко разтърсваща история на три жени: Клариса Вон, която в една нюйоркска утрин се занимава с организирането на прием в чест на любим човек; Лора Браун, която бавно започва да се задушава под тежестта на идеалния семеен уют в предградията на Лос Анджелис от петдесетте; Вирджиния Улф, която се възстановява в компанията на съпруга си в лондонското предградие и започва да пише „Мисис Далауей“. Историите на трите героини се преплитат, за да достигнат финал, болезнено изящен в своята цялост.

 
 

Бил Мъри и София Копола отново заедно в проект за Apple

| от chronicle.bg |

Номинираният за Оскар Бил Мъри и носителката на Оскар София Копола отново ще работят заедно – този път по филма „On the Rocks“. Първият им проект, „Lost In Translation“ от 2003 година, има забележителен успех, но те се срещат отново чак при снимките на „A Very Murray Christmas“ за Netflix през 2015 година.

Усилията на Копола да стигне до Мъри за „Lost In Translation“ на този етап вече са легендарни, защото актьорът няма агент и може да бъде достигнат само по един стационарен телефон, който той от време на време проверява за съобщения. Трудът й все пак се оправдава, когато Бил получава първата си номинация за Оскар за играта си във филма, а самата София печели Оскар за оригинален сценарий.

„On the Rocks“ е седмият игрален филм на Копола. В него освен Мъри ще играе и Рашида Джоунс, но повече информация за актьорския състав все още няма. Филмът ще бъде пуснат от A24 и Apple, което бележи началото на партньорството им, за което двете компании сключиха сделка през ноември 2018 година.

В момента не знаем още много и за самата продукция като цяло – потайност, типична за проекти с участието на Apple. Сюжетът разказва млада майка, която се свързва със своя баща-женкар в Ню Йорк. Снимките започват тази пролет.

Последните проекти на Копола са в областта на оперната режисура – тя постави популярната италианска „La Traviata“. Мъри пък скоро приключи снимките по зомби комедията „The Dead Don’t Die“ на Джим Джармуш, както и работата си по силно очаквания „Zombieland 2″. Освен „On the Rocks“, актьорът предстои да участва и в „The French Dispatch“ на своя дългогодишен приятел Уес Андерсън.