Обратно броене до финала на „Игрите на глада“

Трилогията „Игрите на глада“ на Сюзън Колинс е всичко друго, но не и продукция, към която може да останеш безразличен.

Каквито и чувства да предизвиква у вас поредицата – от презрение към тийн литературата като култура до възхищение от простата, но ясна гледна точка на Колинс – едно е сигурно: финалът на единствената антиутопия от нов вид е едно от най-чаканите кинозаглавия този сезон.

Идеята на „Игрите на глада“ звучи като гнусно саркастична версия на „Биг Брадър“ и по-лош и тийнвариант на „1984“ на Оруел. И все пак, привлича вниманието веднага.

Сдобиването с книгата, а впоследствие и с цялата трилогия, първоначално се оказва по-трудно, отколкото си мисля. Освен тийнейджърите, общо взето никой друг не е чувал за „Игрите на глада“. Факт, който две години по-късно се промени толкова рязко, че караше „Здрач“ да изглежда като нелепа версия на книжния Джъстин Бийбър.

Първият филм от трилогията „Игрите на глада“ се появява през 2012 година. Според някои той поема вълната на хиляди други екранизации от този вид и славата му ще бъде мимолетна. Филмът предизвиква разнопосочни реакции. Някои казват, че филмът е адски тъп. Други, че е страхотен. Един приятел дори ми се обади, за да ми каже, че историята му повлияла много брутално и той трудно се съвзел, каквото и точно да значи това. Някои възхваляваха идеята на Колинс и изпълнението на Лорънс, а други отричаха поредицата като поредната тийн глупост, към която имат ясно изразени предубеждения и не ги крият.

Първият филм от „Игрите на глада“ е странно не емоционален. Лорънс блести като диамант сред рояка от останали актьори и ако до този момент съм имала някакви съмнения, че тя не е „момичето, направено от огън“, още след първите 20 минути на филма се отричам от думите си. Дженифър Лорънс е родена да играе Катнис Евърдийн.

На хартия, като повечето персонажи от този тип литература, Катнис, иначе отворена мъжкарана, звучи плоско, пренебрежително, досадно и като дама в беда, която не си го признава. Изпълнението на Лорънс от друга страна я кара да се приземи леко и плавно, да добие плътност и да изглежда като нормално момиче, за което идва един момент, „в който трябва да се въоръжи и да започне да реже глави.“ И Катнис, уплашена до смърт, в шок от онова, което се случва, точно колкото и зрителят, който я гледа, прави точно това. А Лорънс е достоверна, дори когато стреля с лък, пее, целува най-добрия си приятел, макар самата тя да твърди, че не се справя особено добре в нито едно от трите неща.

Зарежете „Наръчник на оптимиста“, „Американска схема“ и „Зимен дар“, истината е, че аз се влюбих в Лорънс именно в „Игрите на глада“. Нейната Катнис е онази, която предпочитам, мадам Колинс.

Втората част на „Игрите на глада“, която излиза година след първата, е посрещната с овации. „Игрите на глада: Възпламеняване“ е най-доброто, което тийн киното и антиутопиите от 21 век (те са различни от онези от преди толкова години) могат да предложат. Той е силен, цветен, структуриран, измислен добре. Той е перфектният тийн филм.

След него се появиха още няколко опита да се създадат подобен тип филми по подобен тип книги, но нещата бяха наистина много лоши. Може би успехът на „Игрите“ се дължи на наистина добре измисления свят на Колинс, може би – на изпълнението на Лорънс и останалите актьори, които този път изглеждат по-шлифовани, по-добри, по-достоверни…

Третата част на „Игрите на глада“ е посрещната със смесени чувства. Може би, защото тя филмира само първата половина на финалния роман на Колинс. Сюзън Колинс толкова рязко сменя стила и структурата на романите си, че шокът е голям. В началото на историята тя някак успява да те излъже, че удобният антиутопичен свят, който е създала ще продължи да си върви по старо му, но някъде в средата на романа осъзнаваш, че си прецакан жестоко. Уви, вече е късно и връщане назад няма.

Умният ход на г-жа Колинс не свършва до тук. Тя приключва историята си леко bitter sweet, за да може всички да са доволни един вид. За разлика от повечето автори на този тип поредици тя обаче не се оправдава и не казва, че всъщност някъде в шкафа на баба си има заключени пет страници с друг финал. Не, подобно на Джилиан Флин, тя защитава позицията си до последно.

Повечето хора, които са гледали само филмите и са шокирано потресени от последния, дори не предполагат какъв би могъл да е финалът. Нещо, което винаги ме забавлява. Прочел ли си книгата, все едно знаеш някаква голяма тайна, до която другите нямат достъп. А това е просто книга в крайна сметка.

Същинският финал идва само след 10 дни по кината у нас. Не се правете, знам, че го очаквате, ако не с нетърпение, то със сигурност с интерес.

Онова, което харесвам в тази история, е фактът, че ме разплака в първата си част и изненада в следващите две. Освен това беше като сложен пъзел, в който не всичко, което виждаш ти харесва, но ти е трудно да отвърнеш поглед. Като да гледаш катастрофа на каданс. Отново и отново. Първият филм от началото на края за „Игрите на глада“ може и да не прилича на първите два и това е целенасочено. Пригответе се, и вторият няма да прилича на тях.

Катнис Евърдийн, Пийта Меларк и светът, който Сюзън Колинс създава, отдавна са напуснали полето на тийн литературата и са си извоювали достойно място след малкото поредици, които трябва да се видят и сред малкото антиутопии с такава тематика. „Игрите на глада“ създадоха собствено разклонение в своя жанр и хиляди автори, решили да хванат вълната на успеха, се опитаха да се наместят там. Уви, замисляйки се, смятам, че нито един не успя.

Да, знам колко сте предубедени към „Игрите на глада“, защото ви звучат като нещо, което вече сте гледали или като нещо, което не искате да гледате. Предубедени сте. Когато човек е взел решение за нещо, преди да се е запознал с него, е нормално да си прави изводи, без да има всички факти. Но това е нормално. Ние живеем във време, в което хората няма кога да гледат всичко, но за сметка на това имат нужда да имат мнение по въпроса. Няма лошо.

Аз пък чакам „Игрите на глада“ с истинско нетърпение. Признавам си.