Обратно броене до финала на „Игрите на глада“

| от |

Трилогията „Игрите на глада“ на Сюзън Колинс е всичко друго, но не и продукция, към която може да останеш безразличен.

Каквито и чувства да предизвиква у вас поредицата – от презрение към тийн литературата като култура до възхищение от простата, но ясна гледна точка на Колинс – едно е сигурно: финалът на единствената антиутопия от нов вид е едно от най-чаканите кинозаглавия този сезон.

Идеята на „Игрите на глада“ звучи като гнусно саркастична версия на „Биг Брадър“ и по-лош и тийнвариант на „1984“ на Оруел.  И все пак, привлича вниманието веднага.

Сдобиването с книгата, а впоследствие и с цялата трилогия, първоначално се оказва по-трудно, отколкото си мисля. Освен тийнейджърите, общо взето никой друг не е чувал за „Игрите на глада“. Факт, който две години по-късно се промени толкова рязко, че караше „Здрач“ да изглежда като нелепа версия на книжния Джъстин Бийбър.

Първият филм от трилогията „Игрите на глада“ се появява през 2012 година. Според някои той поема вълната на хиляди други екранизации от този вид и славата му ще бъде мимолетна. Филмът предизвиква разнопосочни реакции. Някои казват, че филмът е адски тъп. Други, че е страхотен. Един приятел дори ми се обади, за да ми каже, че историята му повлияла много брутално и той трудно се съвзел, каквото и точно да значи това. Някои възхваляваха идеята на Колинс и изпълнението на Лорънс, а други отричаха поредицата като поредната тийн глупост, към която имат ясно изразени предубеждения и не ги крият.

Първият филм от „Игрите на глада“ е странно не емоционален. Лорънс блести като диамант сред рояка от останали актьори и ако до този момент съм имала някакви съмнения, че тя не е „момичето, направено от огън“, още след първите 20 минути на филма се отричам от думите си. Дженифър Лорънс е родена да играе Катнис Евърдийн.

На хартия, като повечето персонажи от този тип литература, Катнис, иначе отворена мъжкарана, звучи плоско, пренебрежително, досадно и като дама в беда, която не си го признава. Изпълнението на Лорънс от друга страна я кара да се приземи леко и плавно, да добие плътност и да изглежда като нормално момиче, за което идва един момент, „в който трябва да се въоръжи и да започне да реже глави.“ И Катнис, уплашена до смърт, в шок от онова, което се случва, точно колкото и зрителят, който я гледа, прави точно това. А Лорънс е достоверна, дори когато стреля с лък, пее, целува най-добрия си приятел, макар самата тя да твърди, че не се справя особено добре в нито едно от трите неща.

Зарежете „Наръчник на оптимиста“, „Американска схема“ и „Зимен дар“, истината е, че аз се влюбих в Лорънс именно в „Игрите на глада“. Нейната Катнис е онази, която предпочитам, мадам Колинс. 

Втората част на „Игрите на глада“, която излиза година след първата, е посрещната с овации.  „Игрите на глада: Възпламеняване“ е най-доброто, което тийн киното и антиутопиите от 21 век (те са различни от онези от преди толкова години) могат да предложат. Той е силен, цветен, структуриран, измислен добре. Той е перфектният тийн филм.

След него се появиха още няколко опита да се създадат подобен тип филми по подобен тип книги, но нещата бяха наистина много лоши. Може би успехът на „Игрите“ се дължи на наистина добре измисления свят на Колинс, може би – на изпълнението на Лорънс и останалите актьори, които този път изглеждат по-шлифовани, по-добри, по-достоверни…

Третата част на „Игрите на глада“ е посрещната със смесени чувства. Може би, защото тя филмира само първата половина на финалния роман на Колинс.  Сюзън Колинс толкова рязко сменя стила и структурата на романите си, че шокът е голям. В началото на историята тя някак успява да те излъже, че удобният антиутопичен свят, който е създала ще продължи да си върви по старо му, но някъде в средата на романа осъзнаваш, че си прецакан жестоко. Уви, вече е късно и връщане назад няма.

Умният ход на г-жа Колинс не свършва до тук. Тя приключва историята си леко bitter sweet, за да може всички да са доволни един вид. За разлика от повечето автори на този тип поредици тя обаче не се оправдава и не казва, че всъщност някъде в шкафа на баба си има заключени пет страници с друг финал. Не, подобно на Джилиан Флин, тя защитава позицията си до последно.

Повечето хора, които са гледали само филмите и са шокирано потресени от последния, дори не предполагат какъв би могъл да е финалът. Нещо, което винаги ме забавлява. Прочел ли си книгата, все едно знаеш някаква голяма тайна, до която другите нямат достъп. А това е просто книга в крайна сметка.

Същинският финал идва само след 10 дни по кината у нас. Не се правете, знам, че го очаквате, ако не с нетърпение, то със сигурност с интерес.

Онова, което харесвам в тази история, е фактът, че ме разплака в първата си част и изненада в следващите две. Освен това беше като сложен пъзел, в който не всичко, което виждаш ти харесва, но ти е трудно да отвърнеш поглед. Като да гледаш катастрофа на каданс. Отново и отново. Първият филм от началото на края за „Игрите на глада“ може и да не прилича на първите два и това е целенасочено. Пригответе се, и вторият няма да прилича на тях.

Катнис Евърдийн, Пийта Меларк и светът, който Сюзън Колинс създава, отдавна са напуснали полето на тийн литературата и са си извоювали достойно място след малкото поредици, които трябва да се видят и сред малкото антиутопии с такава тематика. „Игрите на глада“ създадоха собствено разклонение в своя жанр и хиляди автори, решили да хванат вълната на успеха, се опитаха да се наместят там. Уви, замисляйки се, смятам, че нито един не успя.

Да, знам колко сте предубедени към „Игрите на глада“, защото ви звучат като нещо, което вече сте гледали или като нещо, което не искате да гледате. Предубедени сте. Когато човек е взел решение за нещо, преди да се е запознал с него, е нормално да си прави изводи, без да има всички факти. Но това е нормално. Ние живеем във време, в което хората няма кога да гледат всичко, но за сметка на това имат нужда да имат мнение по въпроса. Няма лошо.

Аз пък чакам „Игрите на глада“ с истинско нетърпение. Признавам си.          

 
 

Специална бутилка ще позволи на хората да пият бира и в космоса

| от chr.bg |

Австралийска компания разработи бутилка, с която хората да могат да пият бира дори при нулева гравитация.

Астронавтите надали имат право на алкохол, но космическият туризъм набира скорост. Вече две компании – „Върджин галактик“ и „Блу ориджин“ планират да изпращат туристи на орбита. А малко неща са по-приятни след дълго пътуване от студената бира.

Специалната бутила има втулка, която придвижва течността от дъното до гърлото без гравитация.

„Хората преработват алкохола различно – обясниха от компанията „Восток спейс биър“ – Езикът се подува, сетивата се замъгляват. Това променя вкуса на храната и напитката. Затова трябваше да предвидим всичко“.

Компанията е създала два прототипа от пластмаса, като е заимствала технология от цистерните. Тя набира средства, за да започне производство.

 
 

Ди Каприо и Спилбърг ще работят заедно по нов филм

| от chr.bg |

Леонардо ди Каприо и Стивън Спилбърг преговарят, за евентуална съвместна работа над биографичен филм за бившия американски президент Юлисис Грант.

Ди Каприо и Дженифър Дейвисън са кандидати да продуцират филма.

Според Дедлайн, Спилбърг е склонен отново да работи с Ди Каприо над първия им съвместен проект от заснемането на филма „Хвани ме, ако можеш“ (2002 г.).

Грант, който е починал през 1885 г. на 63-годишна възраст, е служил два мандата като президент на САЩ, след като поел президентството от Андрю Джонсън. Докато бил президент, Грант стабилизирал икономиката и направил опит да смаже Ку-Клукс-Клан.

Филмът ще бъде адаптиран по биографичната книга „Грант“ на Рон Черноу. Сценарист ще е Дейвид Джеймс Кели.

„Лайънстейт“ и „Апиън уей“ са придобили филмовите права над книгата през ноември 2017-а.

Леонардо ди Каприо ще има натоварен график, тъй като по-рано бе оповестено, че ще участва във филма „Имало едно време в Холивуд“ на Куентин Тарантино.

 
 

Barcelona Gipsy Balkan Orchestra: Балканската музика те удря право в сърцето

| от Евелина Иванова |

Музиката им е точно толкова пъстра колкото подсказва и името на групата. Смесица е от стилове с дълбок корен, които преплитат мелодия и ритъм в нов звук – неподправен, проникновен и будещ страст към живота. Бандата започва пътя си от Барселона, Испания, но събира публика из цяла Европа. Отчасти и заради националната принадлежност на членовете й, която описва почти окръжност около Стария континент.

Полифоничната седморка на Barcelona Gipsy Balkan Orchestra (BGKO) – Sandra Sangiao (вокал, Каталония), Mattia Schirosa (акордеон, Италия), Julien Chanal (китара, Франция), Stelios Togias (перкусии, Гърция), Ivan Kovačević (контрабас, Сърбия), Daniel Carnobell (кларинет, Испания) и Oleksandr Sora (цигулка, Украйна), ще стигне и до българската публика на 26-ти май, с концерт в столичния Sofia Life Club.

Очакванията са за перфектен микс от кемзел и цигански ритми, страстно подправени с балкански дух. Хванахме ги за бърз разговор в паузата между два концерта от европейското им турне и вече чакаме лично да им стиснем ръката.

Barcelona Gipsy Balkan Orchestra е доста еклектична банда с членове от Испания, Италия, Франция, Сърбия, Гърция и Украйна. Как всъщност се намерихте?

Ние сме нещо като социална извадка на Барселона – всички живеем в този мултикултурен град, който ни събра. Запознахме се постепенно, по време на самостоятелните ни живи участия в различни клубове, а идеята да правим балканска музика се оказа спойката помежду ни.

Преди три години се прекръстихте от Barcelona Gipsy Klezmer Orchestra на Barcelona Gipsy Balkan Orchestra. Защо?

Променихме леко името си заради някои проблеми с авторските права, но  нищо от творчеството ни не се е променило съществено. Все още свирим много циганска, балканска и клезмер музика.

Има ли някой от вас, който да е от ромски произход?

Не, засега…

Може ли да се каже, че създавате собствен музикален жанр. Музиката ви сякаш минава отвъд циганското, балканското или клезмер звученето?

Всъщност никой от нас не беше правил такава музика преди BGKO– и сигурно начинът, по който я усещаме, нашата интерпретация ни прави различни, предлага друга гледна точка. Ние използваме наш собствен език, за да разказваме истории, език, който ни е познат и който се опитваме да обогатяваме всеки ден…

Кое в музиката на Балканите ви говори най-много и ви докосва най-дълбоко?

Всяка музика е отражение на хората, които я създават и които живеят с нея и чрез нея. Балканската музика и балканците те удрят право в сърцето. Така и трябва да бъде.

Битува схващането, че хората от Балканите сякаш не са особено склонни да приемат приликите помежду си. Мислите ли, че това е така и в музиката?

Сходствата между балканските народи са нещото, с което те трябва да се гордеят – те са отличителната им характеристика пред света. А различията помежду им просто допълват картината…Същото е и с музиката. Така виждаме нещата след всички тези години, в които правим балканска музика.

В новия ви албум Avo Kanto преобладават традиционните песни. Какво може да ни кажете за подбора на парчетата. Кои влязоха във финалната десетка? 

Песните в Avo Kanto разказват истории, които чухме по време на пътуванията ни по представянето на предишния ни албум Del Ebro Al Danubio – истории, които ни се иска да споделим с публиката, по наш си начин.

Има ли някоя традиционна българска мелодия, която не ви излиза от главата?

Много са. За албума сме избрали Криво садовско хоро, но всъщност изпълняваме много традиционни български песни. Балканските песни предизвикват експлозия от емоции по време на всяко наше живо участие.

Как върви турнето ви? Какво да очакваме по време на концерта ви в столичния  Sofia Live Club на 26-ти май?

Турнето ни върви страхотно! Много сме щастливи, че отново можем да прекараме малко време със стари приятели и да завържем нови приятелства чрез музиката си. Очакваме и в София да е същото! Да има много чисти балкански сърца.

Вашето послание към  българската публика?

Просто да е готова да се отдаде на емоциите, които балканската музика носи. Щастие, тъга, мъка, носталгия, ярост. И да го направи като нас – с цялата си душа…

 
 

Очаква ли ни епидемия, за която няма лек?

| от chr.bg |

Британски учени предупреждават, че в близко бъдеще може да възникне епидемия, за която няма да има ефикасни лекарства, пише научното списание Сайънс.

Изданието цитира изследването на специалисти от лондонския „Импириъл колидж“ и от университета в Ексетър. От разработката им става видно, че паразитиращите гъби еволюират толкова бързо, че в скоро време те могат да станат невъзприемчиви към лечение. А това ще породи епидемии сред хората, животните и растенията.

Според учените в най-близко бъдеще паразитиращите гъби ще се превърнат в подобие на устойчивите на антибиотици супербактерии. За това ще спомогне дългото и редовно използване на препарати за лечение на гъбичния стоматит – заболяване с гъбични поражения върху кожата на хората.

В статията са приведени и данни за това, че гъбичните инфекции взимат повече жертви сред хората, в сравнение с рака на гърдата и маларията. А смъртността от гъбичните заболявания е сравнима с тази от туберкулозата и СПИН-а.