Обратно броене до финала на „Игрите на глада“

| от |

Трилогията „Игрите на глада“ на Сюзън Колинс е всичко друго, но не и продукция, към която може да останеш безразличен.

Каквито и чувства да предизвиква у вас поредицата – от презрение към тийн литературата като култура до възхищение от простата, но ясна гледна точка на Колинс – едно е сигурно: финалът на единствената антиутопия от нов вид е едно от най-чаканите кинозаглавия този сезон.

Идеята на „Игрите на глада“ звучи като гнусно саркастична версия на „Биг Брадър“ и по-лош и тийнвариант на „1984“ на Оруел.  И все пак, привлича вниманието веднага.

Сдобиването с книгата, а впоследствие и с цялата трилогия, първоначално се оказва по-трудно, отколкото си мисля. Освен тийнейджърите, общо взето никой друг не е чувал за „Игрите на глада“. Факт, който две години по-късно се промени толкова рязко, че караше „Здрач“ да изглежда като нелепа версия на книжния Джъстин Бийбър.

Първият филм от трилогията „Игрите на глада“ се появява през 2012 година. Според някои той поема вълната на хиляди други екранизации от този вид и славата му ще бъде мимолетна. Филмът предизвиква разнопосочни реакции. Някои казват, че филмът е адски тъп. Други, че е страхотен. Един приятел дори ми се обади, за да ми каже, че историята му повлияла много брутално и той трудно се съвзел, каквото и точно да значи това. Някои възхваляваха идеята на Колинс и изпълнението на Лорънс, а други отричаха поредицата като поредната тийн глупост, към която имат ясно изразени предубеждения и не ги крият.

Първият филм от „Игрите на глада“ е странно не емоционален. Лорънс блести като диамант сред рояка от останали актьори и ако до този момент съм имала някакви съмнения, че тя не е „момичето, направено от огън“, още след първите 20 минути на филма се отричам от думите си. Дженифър Лорънс е родена да играе Катнис Евърдийн.

На хартия, като повечето персонажи от този тип литература, Катнис, иначе отворена мъжкарана, звучи плоско, пренебрежително, досадно и като дама в беда, която не си го признава. Изпълнението на Лорънс от друга страна я кара да се приземи леко и плавно, да добие плътност и да изглежда като нормално момиче, за което идва един момент, „в който трябва да се въоръжи и да започне да реже глави.“ И Катнис, уплашена до смърт, в шок от онова, което се случва, точно колкото и зрителят, който я гледа, прави точно това. А Лорънс е достоверна, дори когато стреля с лък, пее, целува най-добрия си приятел, макар самата тя да твърди, че не се справя особено добре в нито едно от трите неща.

Зарежете „Наръчник на оптимиста“, „Американска схема“ и „Зимен дар“, истината е, че аз се влюбих в Лорънс именно в „Игрите на глада“. Нейната Катнис е онази, която предпочитам, мадам Колинс. 

Втората част на „Игрите на глада“, която излиза година след първата, е посрещната с овации.  „Игрите на глада: Възпламеняване“ е най-доброто, което тийн киното и антиутопиите от 21 век (те са различни от онези от преди толкова години) могат да предложат. Той е силен, цветен, структуриран, измислен добре. Той е перфектният тийн филм.

След него се появиха още няколко опита да се създадат подобен тип филми по подобен тип книги, но нещата бяха наистина много лоши. Може би успехът на „Игрите“ се дължи на наистина добре измисления свят на Колинс, може би – на изпълнението на Лорънс и останалите актьори, които този път изглеждат по-шлифовани, по-добри, по-достоверни…

Третата част на „Игрите на глада“ е посрещната със смесени чувства. Може би, защото тя филмира само първата половина на финалния роман на Колинс.  Сюзън Колинс толкова рязко сменя стила и структурата на романите си, че шокът е голям. В началото на историята тя някак успява да те излъже, че удобният антиутопичен свят, който е създала ще продължи да си върви по старо му, но някъде в средата на романа осъзнаваш, че си прецакан жестоко. Уви, вече е късно и връщане назад няма.

Умният ход на г-жа Колинс не свършва до тук. Тя приключва историята си леко bitter sweet, за да може всички да са доволни един вид. За разлика от повечето автори на този тип поредици тя обаче не се оправдава и не казва, че всъщност някъде в шкафа на баба си има заключени пет страници с друг финал. Не, подобно на Джилиан Флин, тя защитава позицията си до последно.

Повечето хора, които са гледали само филмите и са шокирано потресени от последния, дори не предполагат какъв би могъл да е финалът. Нещо, което винаги ме забавлява. Прочел ли си книгата, все едно знаеш някаква голяма тайна, до която другите нямат достъп. А това е просто книга в крайна сметка.

Същинският финал идва само след 10 дни по кината у нас. Не се правете, знам, че го очаквате, ако не с нетърпение, то със сигурност с интерес.

Онова, което харесвам в тази история, е фактът, че ме разплака в първата си част и изненада в следващите две. Освен това беше като сложен пъзел, в който не всичко, което виждаш ти харесва, но ти е трудно да отвърнеш поглед. Като да гледаш катастрофа на каданс. Отново и отново. Първият филм от началото на края за „Игрите на глада“ може и да не прилича на първите два и това е целенасочено. Пригответе се, и вторият няма да прилича на тях.

Катнис Евърдийн, Пийта Меларк и светът, който Сюзън Колинс създава, отдавна са напуснали полето на тийн литературата и са си извоювали достойно място след малкото поредици, които трябва да се видят и сред малкото антиутопии с такава тематика. „Игрите на глада“ създадоха собствено разклонение в своя жанр и хиляди автори, решили да хванат вълната на успеха, се опитаха да се наместят там. Уви, замисляйки се, смятам, че нито един не успя.

Да, знам колко сте предубедени към „Игрите на глада“, защото ви звучат като нещо, което вече сте гледали или като нещо, което не искате да гледате. Предубедени сте. Когато човек е взел решение за нещо, преди да се е запознал с него, е нормално да си прави изводи, без да има всички факти. Но това е нормално. Ние живеем във време, в което хората няма кога да гледат всичко, но за сметка на това имат нужда да имат мнение по въпроса. Няма лошо.

Аз пък чакам „Игрите на глада“ с истинско нетърпение. Признавам си.          

 
 

Netflix показва документалка за харизматичния сериен убиец Тед Бънди

| от chronicle.bg |

Netflix добавя към портфолиото си документален сериал за кръвожадния сериен убиец Тед Бънди. Това става 40 години след като през 1978 той е екзекутиран за убийството на Кимбърли Лийч. Платформата, на която вече можем да гледаме няколко криминални сериали по реален случай като „Making A Murderer“ и „The Keepers“, пуска „Conversations With A Killer: The Ted Bundy Tapes“ на 24 януари 2019. Автор на продукцията е носителят на Еми Джо Берлингер.

Четирите епизода ще ни покажат непускано досега аудио интервю с Бънди, докато той чака екзекуцията си във Флорида, а също така и ще ни разкаже за убийствата му. Тед Бънди признава за 30 убийства на жени, които извършва през 70-те години.

Сериалът ще задълбае и около неестественото идологизиране на Бънди от множество дами, както и за брака му с Каръл Ан Буун, докато е в затвора. Цялата медийна шумотевица около делото също ще бъде отразена.

Джо е режисьор и на филма „Extremely Wicked, Shockingly Evil and Vile“ – също за Тед Бънди, в ролята Зак Ефрон. Лили Колинс, Джон Малкович и Ким Парсънс също ще участват и във филма, който излиза догодина. Той ще разказва за убиеца през очите на приятелката му Елизабет Клопфер, която не може да повярва на деянията на гаджето си.

Януари ще бъде голям месец за Netflix с няколко дебюта. „A Series of Unfortunate Events“ сезон 3 идва в новогодишния ден, а след това „Sex Education“ и последния сезон на „Unbreakable Kimmy Schmidt“. Скандалният „Girl“, който тази година взе наградата Caméra D’Or на Фестивала в Кан, също излиза, въпреки непристойните голи сцени с непълнолетни.

 
 

Кийра Найтли получи Орден на Британската империя

| от chronicle.bg |

На церемония в Бъкингамския дворец Кийра Найтли получи Орден на Британската империя за работата си в драмата и благотворителността, в която си партнира с WaterAid и Oxfam.

Звездата от „Pride & Prejudice“ получи ордена си лично от принц Чарлз. 

33-годишната актриса позира преди събитието заедно с родителите си и съпруга си Джеймс Райтън. Тя се появи с лимонен костюм от Chanel, розов колан и шапка за завършен външен вид, напомнящ за Мери Попинс. Така изпъкна пред стандартното официално облекло, което обикновено се носи от гостите и награждаваните.

SEI_44256984-de53

Кийра не е сама в това отношение. През ноември Ема Томпсън получи титлата дейм отново на церемония в Двореца, на която се появи в син костюм… и бели маратонки. Поне знаем, че са дизайнерси – с цена от 235 паунда. Самата Томпсън каза в подкаста My Dad Wrote A Porno, че не разбира защо се е вдигнало толкова шум по въпроса.

Около Найтли също се вдигна малко шум скоро, когато тя съобщи, че забранява на 3-годишната си дъщеря да гледа филми на Disney. Като причина тя изтъкна липсата на феминистки ценности в продукциите на компанията. В шоуто на Елън Дедженеръс тя каза, че не разрешава на детето си да гледа „Пепеляшка“ и „Малката русалка“, защото не вярва, че те са независими жени: „Не може да гледа „Пепеляшка“, защото филмът е за това да чакаш богатия мъж да те спаси – не, спаси се сама.“ По-късно обаче актрисата отбеляза, че харесва „Frozen“ и „Moana“.

 
 

Селската амбиция ръжда не хваща

| от Емил Кирилов |

Във всяка нормална фирма, във всеки офис в София, всеки ден и час, има минимум по един много амбициран човек без особени личностни качества, но пък изпълнителен и зверски решен на успех и победа. Човек, дошъл не на работа, а на война.

Той пристига от далечни земи. Може и да е местен, но неговата вътрешна същност, неговото действително същество, скрито зад костюмчето, шито на ишлеме, е точно от там, ако ще на гърба на Коня да е расъл.

Душата му е от Злокучене, от Марс, от Тъмната, зла, сенчеста паралелна вселена на болезнено амбицираните селяндури, които си вардят службицата с цената на живота и оставят у малкото нормални хора на тази планета усещането, че биха правили на шефа всякакви мръсотии. След малко. В кенефа. Буквално.

Той е тук, за да се поти, да се пъне, да се мори, да не издържа, да прави впечатление, да избухва, да е номер едно, да поема задачки, да победи, да се доказва. Напрежението е постоянно и много голямо.

Като на някаква приказна селска сватба е този човек непрекъснато. Като една застаряваща братовчедка на булката е, решена да си намери мъж на това дългоочаквано тържество на кича и безумието, но и разяждана от непосилно тежка злоба и завист към своята вече „уредена“ роднина в бяла рокля.

За тия хора да ходиш на работа е всичко. Но не самата работа и нейното вършене е от значение, не крайният резултат и удовлетвореността от това да създадеш нещо е водещо в техните кански усилия. Важното е да се покажеш, да се навреш сред обществеността, да се наместиш на сигурно, нещо там да се овъртолиш във влиятелни хора и слава.

Селската амбиция е много коварна работа, защото създава непоносим дискомфорт в живота на физически най-близкия нормален човек, свидетел на цялата тая мъка, който не е възпитан да се напиня като умопомрачен, само и само да му вдигнат заплатата със 150 лв, да го потупат по рамото и евентуално да си намери гадже с висок служебен пост и апартамент в СОФИЯ.

Селската амбиция е нещо страшно.

Нейният приемник вечно се страхува да не би да изпусне нещо, той знае всичко и е вечно в час, докато ти си пиеш обедната бира на слънце в почивката и оглеждаш задниците на малкото хубави колеги, дето останаха в този живот.

Селски амбицираният човек ще те купи и продаде, облечен като някаква стюардеса или кондуктор в БДЖ, каквито са й/му разбиранията за елегантност и офисен дрескод.

Той влага толкова енергия в това да се чекне по офиси по цял ден, да е винаги информиран за всичко, да е насреща за тези над него, да принтира някакви листа, задъхан и наведен, да създава добро впечатление на директори, че като се прибере вечер у тях, се размазва на дивана като желе, изнемощял, няма сили за книга, за филм, за спорт, за любов, за нормална вечеря, за малко мисъл в тая глава, бе.

Яде спържа от буркани от селото на своята душа и крои с цялата й неописуема нищожност дребни схеми, с които да блесне на работа и в утрешния ден.

И така ден след ден. Та цял живот…

 
 

Samsung QLED 8K TV е много повече от телевизор

| от chronicle.bg |

Може да живеем във времето на смартфоните, но това далеч не означава, че трябва да пренебрегваме и забравяме телевизора. Най-малкото защото някои модели не отстъпват на останалите технологии и винаги искат да въведат следващото „голямо нещо“. Още повече, че в момента телевизорът е не просто технологично устройство, а моден аксесоар, носещ елегантност и стил у дома.

Такъв е случаят с новият телевизор QLED 8К модел Q900R, който от днес вече е лансиран на българския пазар. Изкуственият интелект няма място само в джобните устройства и Q900R доказва това. Заедно с AI и функцията интернет на нещата (IoT) можем да споделяме съдържание, както и да контролираме свързани устройства, превръщайки вече заснето в ниска резолюция в съдържание с 8К качество.

Със силата на изкуствения интелект и функцията 8K AI Upscaling, Samsung QLED 8K TV подобрява качеството на съдържанието за още повече детайли, подсилвайки ефектите.

Qled-8k_2

QLED 8K Q900R се предлага у нас с големина на екрана 65, 75 и 85 инча. Високата резолюция показва дори най-малките детайли във всяка картина, като дава по-голяма дълбочина и потапя в една нова и вълнуваща реалност. Интелигентният двигател зад Samsung QLED 8K автоматично анализира всяка картина, като осигурява най-съответстващия й звук.

Блясъкът на слънчевите лъчи в стаята вече не пречи на възпроизвеждането 8К картина – така винаги виждаме точни и по-богати цветове при всяка светлина и можем да се насладим на милиарди нюанси със 100% обем и точност на цветовете. С няколко думи – не е необходимо да намаляваме светлината в стаята, за да видим какво се излъчва.

Борбата за дистанционното може да остане в историята, тъй като желаното съдържание тук може да бъде избирано и с гласови команди. За традиционалистите обаче, е създадена функцията One Remote Control, която позволява управлението на различни периферни устройства само с едно дистанционно.

Qled-8k_4

Това, което нареди QLED TV на Samsung сред водещите изобретения на годината, е неговият режим Ambient Mode. Той улеснява достъпа до полезна информация през целия ден, дори когато не гледаме активно филми и телевизия. А за маниаците на тема интериор, същата функция позволява устройството да придобие същия цвят и десен като стената, на която е поставен. Пак за същата група хора телевизорът е направен така че да поставим телевизора на стената с незабележимо разстояние от нея.

И за да няма пренебрегнати, приложението Steam Link позволява да се пускат игри без необходимост от отделен сет топ бокс.

Това би трябвало да е достатъчно, поне като за начало?