В Истанбулската конвенция няма трети пол

| от chronicle.bg |

Преслужбата на Съвета на Европа изпрати писма на журналисти с разяснения какво представява Истанбулската конвенция, която предизвика спорове дали да бъде ратифицирана заради подозрения, че признава трети пол.

„В контекста на текущия дебат в България относно ратификацията на Истанбулската конвенция на Съвета на Европа (Конвенцията за предотвратяване и борба с насилието срещу жени и домашното насилие) изработихме справка за Конвенцията и ключовите погрешни разбирания за нея – като въвеждането на трети пол, задължаването на България да позволи еднополови бракове и пр.“, пише в писмото.

Справката съдържа въпроси и отговори по следните теми:

Какво означава „джендър“ (“gender” – социален пол) в Истанбулската конвенция?

„Джендър“ и „пол“ (“sex”) са две различни неща. В конвенцията понятието „джендър“ се базира на двата пола – мъжки и женски (In the Convention, the term “gender” is based on two sexes, male and female), и означава социално изградени роли, поведения, дейности и атрибути, които определени общества смятат за присъщи на жени и мъже“. В Истанбулската конвенция дефинициите за „джендър“ и „пол“ са две различни, отделни понятия. Обяснителният доклад към конвенцията подчертава, че понятието „джендър“ не е предназначено да замени понятието „жена“ и „мъж“.

Задължава ли конвенцията държавите да въведат в училищата уроци за сексуална ориентация?

Не.

Задължава ли конвенцията държавите да признаят като бежанци транссескуалните и интерсексуалните лица?

Не.

Задължава ли конвенцията държавите да въведат във вътрешното си законодателство признаване на трети пол?

Не. Страните само са призовани да не допускат каквато и да е дискриминация въз основа на джендърна или полова идентичност

Позволява ли конвенцията еднополови бракове?

Не. Няма никакъв намек за юридическо признаване на еднополови бракове. Тази тема е извън обсега на конвенцията. Европейският съд за правата на човека признава правото на всяка държава сама да решава за еднополовите бракове.

 
 

Лошите момичета на историята: Виетнамската Жана д’Арк – Ба Чиеу

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Покрита с гъсти екваториални гори, зависима от сезонните настроения на мусоните, най-източната точка на полуостров Индокитай е била апетитна хапка за по-силните си съседи през всички векове на своето съществуване. В древността е била наричана Ванланг, а днес – Виетнам. След 111 пр. Хр. държавата се намира е под властта на Китайската империя. Това подтисничество продължава цяло хилядолетие, през което виетнамците се стремят да запазят своите традиции и идентичност и се опитват да отблъснат чуждата власт с оръжие. Тези времена раждат множество герои, чиито имена остават запечатани в паметта и летописите на виетнамската държава. Едно от тези имена е на Ба Чиеу – полуобожествената водачка на бунтове от III в. сл. Хр, която дори Конфуцианското учение за по-низшестоящото място на жената не успява да изтрие от страниците на историята.

Легендата за зараждането на Виетнам се губи в полите на митологията и разказът за брака между лорд Куан и принцеса У Коо, който завършва, когато един ден съпругът обявява, че е дракон, а тя фея и вече не могат да съжителстват заедно. Той взима 50 от децата си и ги повежда към морето, а тя – останалите 50 и отива в планините. Най-смелият от синовете им става родоначалник на първата виетнамска династия – Хонгбанг. Тази първа държава просъществува до 111 г. пр. Хр, когато представителите на китайската династия Хан поетапно завземат всички виетнамски територии и ги превръщат в провинция – Зяоти. Започва политика на политическа и културна асимилация – налагане на конфуцианската идеология, китайските традиции и йероглифи. Династия Хан определя тежки данъци, монопол над плодородните земи и си присвоява всеки ценен метал, камък или стока, които се добиват във Виетнам. Натискът е жесток и води до постоянно недоволство и опити за бунт от страна на виетнамците, които костват хиляди човешки животи.

Една от най-известните личности, повели виетнамския народ на бунт срещу китайците, е дама от знатен произход. За нея черпим сведения само от виетнамските летописи и фолклор.

Китайските извори описват подробно бунтовете и сраженията, но никъде не споменават името на предводителя им. Учените отдават това на влиянието на конфуцианството и срамът, който са изпитвали от това, че жена ги е побеждавала в битки. Самото й име е обвито в мистика, което се дължи на начина на именуване през този период и на особеностите на древния виетнамски език. Не се знае какво е било истинското й име, но става известна като Ба Чиеу/ Чиеу Тхи Чин и Дамата Чиеу.

Древните историци я наричат – дама на милиони, вероятно, защото е била много млада, но същевременно е предвождала хиляди мъже.

Ба Чиеу е родена през 225 г., но отрано остава сирак. Отгледана е от брат си – Чиеу Клокх Зат, знатен водач от Северен Виетнам. Ба Чиеу се е чувствала потисната в неговия дом и е била в изключително обтегнати отношения с жестоката му съпруга. Смята се, че когато навършва 19 години я убива и бяга в гората. Тези факти не са доказани, но това, което се знае за по-ранните й години е, че брат й е искал Ба Чиеу да води нормален и спокоен живот на домакиня и да се омъжи добре. На това тя отговаря: „Искам да обяздя бурите и вълните, да възвърна свободата на родината си и да отхвърля игото. Не искам да сведа глава и да се задоволя с живота на обикновена домакиня“. Дори това да не са били истинските й думи, Дамата Чиеу е била красноречива и успява да убеди брат си, че съдбата й е различна от тази на жените по онова време.

Най-вероятно Чиеу Клокх Зат е подготвял бунтовници в горите, където взима със себе си и сестра си. Там тя усвоява бойни изкуства и техники. Скоро към тях започват да се присъединяват и други мъже, желаещи да отхвърлят властта на китайците. Брат й повежда въстание в областта Куу Чан. Уменията и силата на Ба Чиеу в битката са толкова въздействащи, че тя печели уважението и възхищението на въстаниците. Брат й загива във въпросното сражение и те провъзгласяват Ба Чиеу за свой нов водач.

Описанието на нейният външен вид също е спорно по две причини – недостатъчно извори и намесата на митологията в историята. Във времена, когато виетнамската култура е била силно повлияна от китайската, за да се даде обяснение за постиженията и победите на една жена, тя е трябвало да бъде надарена с нечовешка сила. Така от смъртен войн, Ба Чиеу се превръща в богиня, чийто образ се смесва с този на богинята-майка и на богинята на войната.

Според сведенията тя е силна, смела и умна. В битка винаги е най-отпред, яздеща слон с меч във всяка ръка, облечена в златна роба. Легендите добавят към този образ описания за неземната й красота и за това как тя всява ужас и страх у враговете. Гласът й е толкова мощен, че е отеквал като камбана на храм. Китайците са побягвали щом я видят, защото е „било по-лесно да се изправиш срещу тигър, отколкото да застанеш лице в лице с Дамата Чиеу в битка“. Във фолклора е описано как красивата й снага се извисява на 3 метра височина, а гърдите й били дълги един метър и е трябвало да ги замята над рамо по време на сраженията. Липсват обяснения как е успявала да постигне това, при положение, че е била облечена в доспехи, но съгласно легендите Дамата Чиеу е изглеждала като Бриен от „Игра на тронове“, но с нежната красота на опасната Жен Ю от „Тигър и Дракон“.

След бойното си кръщение и вече в ролята на командир на въстаниците, през 248 г. Ба Чиеу води над 30 сражения срещу армиите на Китайската империя. Смята се, че се е само провъзгласила за „Дамата-генерал в златна роба“.

Китайските местни управници не могат да овладеят сами положението и молят за подкрепление. Кралят на Ву се отзовава и изпраща един от най-добрите си генерали – Лу Ин и 8000 войници. Освен военната подкрепа, се раздават и множество подкупи на местното население, за да могат да предадат въстаниците.

Ба Чиеу успява да устои около 5-6 месеца срещу превъзхождащата я числено китайска войска. Изтощени от сраженията, без достатъчно провизии, някои от воините й бягат. В последната битка китайските войски притискат въстаниците. Без надежда за обрат в сражението, Ба Чиеу решава да се удави, за да не попадне жива в ръцете на китайците и умира едва 23 годишна. Смята се, че до края на живота си Лу Ин, генералът на китайската армия, е бил преследван от духа й и е имал постоянни кошмари как тя успява да се добере до него и да го погуби. Духът й сигурно не е намерил никакъв покой, защото до освобождението от китайска власт, голям брой командири на въстаници са били спохождани от него и са получавали ценните й съвети за бойното поле.

Образът на Дамата Чиеу не загива в планината Тунг. Тя се превръща в символ на смелостта и борбата за свобода на виетнамския народ. По време на ранните владетели от династията Ли, през VI в., крал Нам Дъ решава да почете живота й като издига храм в нейна чест. Той й дава най-високата титла „Най-благородна и смела девица “. През XV в., под влияние на конфуцианството, се прави опит да се заличат всички следи от съществуването на Ба Чиеу. Въпреки това, подобно на съдбата на Хатшепсуп, чийто доведен син също иска да я заличи от аналите на историята, истината за победите и смелостта на Дамата Чиеу успява да достигне до нас.

Избегнала манипулациите на времето, Дамата Чиеу остава водачът на един от най-големите бунтове в историята на Виетнам. И днес храмът и гробницата й могат да се видят в провинция Тхан Хоа, а празникът му се отбелязва всяка година на 3 април. Името й носят множество улици във виетнамските градове, празници отбелязват постигнатото от нея, а във фолклора остава ролята й на закрилница или както се пее:

„Спи, спи сладко, мое дете,
За да мога да донеса вода и да измия седлото на слона,
Изкачи се на хълма ако искаш да видиш
Дамата Генерал Чиеу върху златното й седло.“

 
 

Великите военни изцепки: Обсадата на Гюнс

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Изминали са три лета от паметната битка при Виена, в която Хабсбургите са оцелели на косъм срещу грамадната армия на Сюлейман Великолепни.

Османците са били победени, но не толкова от  стените на дунавската крепост или оръдията на австрийските войски, колкото от лошото време и проблемите със снабдяването. Някой друг владетел в онази епоха би размислил, би се отказал и би се захванал с нещо по-простичко. Но не и Сюлейман. Човекът, който сам титулува себе си „Повелител на хоризонтите“ няма как да приема факта, че е бил надигран от централноевропейските дъждове. Десетилетие след като се е възкачил на трона, Сюлейман все още не е познавал вкуса на истинското поражение и егото му не позволява някакво средно голямо градче, разположено в покрайнините на империята му да се изплъзва от неговата власт.

800px-Belagerung_von_Güns
Обсадата на Гюнс. Снимка: Wikipedia

След като е подсигурил останалите си фронтове и е изчакал подходящ момент, Сюлейман заповядва нов поход. По стара османска традиция, подготовката започва още през ноември, 1531 г. Призиви са изпратени надлъж и нашир из империята. Случващото се напомня на сцена от фентъзи роман – пищно облечени велможи, яхнали дорести жребци препускат по пътищата на огромната империя, понесли заповедите на падишаха. Призивите се четат санджак след санджак в цялата държава на падишаха. Спахиите от провинциите трябва да се отзоват на сбор в Тракия през пролетта на идната година. Всеки да носи своето снаряжение и да се придружава от необходимият брой джебелю – въоръжени спътници, издържани от всеки тимариот. Същевременно, призивът е отправен и към елита на османската армия – легендарните еничари. Агите започват да стягат войската в столичните орти, а ветерани пристигат от краищата на империята – брулените от степните ветрове гарнизони в Крим, изгаряните от слънцето пустини на Либия, Египет и Ирак, мрачните планини на Босна и Хърватия.

Ала не е мобилизирана само войската. Хиляди търговци и занаятчии започват да се събират, за да формират грамадния обоз, следван от постоянен, подвижен пазар, който да захранва огромното човешко множество. Ковачи, месари, хлебари и шивачи се оказват на едно място с колари, лихвари, проститутки, перачки и момчета за всичко. Следовниците на армията наброяват почти толкова, колкото и самата войска. Парите са добри и сигурни – хазната плаща всеки грош стока, която редовните войски изразходят, тимарите плащат от собствения си джоб, както и наемниците.

Последните се събират от всички краища на Балканите. Организират ги местни велможи и първенци. Отряди от по 10-20 или 100-200, тези наемнически части формират така нареченото „опълчение“, съставляващо около ¼ от цялата походна колона. Сред тях има представители на всички етноси – планинци от Босна и Албания, черногорци, сърби, българи, гърци, власи и турци от балканските поселения. Обещанието за богата плячка и бърза слава е достатъчно за да провокира лудите глави.

През юни, в Едирне (Одрин) са се събрали около 120 000 войници. Знамената на падишаха и великият везир се веят в челото на армията. Към сърцето на Европа поема най-голямата и добре организирана военна машина в тогавашният свят. По всичко личи, че валякът този път ще премаже Виена. Гордостта на Сюлейман не познава граници. Войските му достигат Белград в края на юни. Навлизайки във военната зона, Сюлейман започва да пише писма. „Здравей, Фердинанд. Днес достигнах в Осийек“ е приблизителното послание на едно от тях, написано на 12 юли, 1532г. „Нямам нищо против теб, но брат ти Карл  ме предизвика твърде много пъти и този поход е срещу него. Идвам за Виена“. Всеки следващ ден, Сюлейман праща нови и нови депеши, за да извести своя австрийски опонент до къде е достигнала неговата армия.

Хабсбургите са в ступор. Фердинанд заповядва на всички войски от Хърватия и Унгария да отстъпят към Виена за отбрана на града. Местното население трябва да се евакуира и да бяга на север. Слуховете за съдбата на онези, попаднали в османски ръце са страховити. Цели села и градове се превръщат в призраци.На запад, император Карл V впряга всички ресурси на грамадната си империя за да събере армия, достойна да срещне Сюлейман на бойното поле. Наемници се стичат от Кастилия, Арагон, Фландрия, Валония и Нидерландите, Италия, Бургундия и германските земи. „Мога да събера над 100 000 души“ уверява Карл своя брат, „само трябва да издържиш“. Лесно да се каже, трудно да се постигне.

В началото на август, 1532 г., османската армия достига до границата между Австрия и Хърватия. Всички крепости в околността са капитулирали без съпротива. Османските войски тъкмо се готвят да напреднат на север към Виена, когато пред тях се оказва, че има едно миниатюрно укрепление, което не се е предало – замъкът Кьосег, наричан на немски Гюнс.

Крепостта се ръководи от хърватския дипломат и военен Никола Юришич. С него има още 700 хърватски бойци, които са заявили, че няма да бягат. В първия момент, Ибрахим паша, великият везир на Османската империя не може да повярва. Докладите трябва да грешат, решава той. Този замък несъмнено трябва да има голям гарнизон – поне 5-6 000 души, за да може да се надява на някакви шансове. Без да провери повторно, Ибрахим заповядва крепостта да се обсади по всички правила на тогавашното военно изкуство.  Еничарите разполагат своите щурмови части и артилерия на предните линии и започват да копаят траншеи и подземни галерии за да сринат вражеските укрепления с огън от оръдията и залагане на погреби под стените. Никола Юришич, който наблюдава вражеските действия от върха на замъка, пише в дневника си „Цяло чудо ще е ако издържим и три дни“. Обсадата започва на 5-ти август.

Това, което следва може да се разглежда по два начина. Единият е, битката да се класира сред най-героичните отпори в човешката история. Другият – да се прати в графата колосални военни изцепки. При съотношение 1:170, османците би следвало просто да залеят крепостта като зерги в Star Craft. Битката, както е написал Юришич, би следвало да приключи на 8-ми август,а на 14-ти, Сюлейман да обсажда Виена. Живият живот обаче не е Star Craft. По-голямата част от армията се разполага на гигантски лагер и изчаква обсадата. За самите военни действия са заделени около 10 000 души, повечето от тях еничари. Елитната пехота е специализирана в превземане на всякакви крепости. В тази битка грамадната кавалерия няма да играе никаква роля. Ще говорят пушките, стрелите и оръдията.

През следващите 25 дни, османската армия извършва 19 последователни щурма срещу Гюнс. Крепостта е засипана със снаряди от многочислената артилерия. Сапьори подкопават стените, макар твърдата скала под тях да прави поставянето на взривове трудно достижимо. В укреплението са отворени няколко пробива. Еничарите се хвърлят в атака. Защитниците ги спират с огън от упор и упорит ръкопашен бой. Ден след ден, Гюнс устоява. Нервите на Сюлейман са изопнати до краен предел. Армията му вече отдавна трябва да е на път за Виена. Ибрахим паша хвърля силите в нови атаки за да успокои падишаха и да запази главата си. Османците стигат до там, че зарязват съвременните обсадни достижения и започват да строят кули „като едно време“ за да атакуват стените. Защитниците успяват да подпалят и кулите. На 27-ми август, султанът заповядва щурм със всички налични сили.

 

Kőszeg-vár3
Замъкът на Никола Юришич днес. Снимка: Wikipedia

Отчаяните бранители се бият до изнемогване и издържат. В хранилището са останали 3 бурета барут и почти никакви куршуми. На 28-ми август сутринта, Юришич прави преглед на войниците си. Останали са само 200, повечето тежко ранени. Краят изглежда е дошъл. Привечер, към портите се приближава османски пратеник, който кани капитан Юришич на преговори. Хърватинът е стъписан. Оставяйки мъжете си на позиция, той влиза в османския лагер, преминавайки през грамадната армия. Падишахът е получил донесения, които Юришич няма как да знае – Карл V е събрал армия, която започва да се придвижва на изток. Същевременно, в Централна Европа започва дъждовният сезон. Османската армия е на път да се окаже в същата ситуация, в която се намира през 1529 г. Сюлейман не може да допусне да загуби, затова неговите хора предлагат на Юришич да предаде крепостта символично – малък корпус еничари ще влязат и ще развеят османското знаме с конските опашки над крепостта, след което армията ще се изтегли обратно, оставяйки Гюнс в ръцете на хърватите.

Този последен акт на символична победа цели да премахне позора от реномето на падишаха, който не може да си тръгне повторно от Австрия без да е превзел всички крепости, които е поставил под обсада. За да спаси хората си, капитанът приема.

На 29-ти август, османците развяват флага на най-високата крепостна кула, след което напускат Гюнс. В 11 часа, вражеската армия потегля обратно, а камбаните на градчето известяват победата. От тогава, всяка година на 29 август, в 11 часа, камбаните на Гюнс бият. Сюлейман пропуска своя шанс да застане под стените на Виена – друг няма да му се отдаде. Владетелят, наричан Великолепни, ще води още много походи, но нито веднъж няма да може да доближи столицата на Хабсбургите. Виена и Австрия са спасени с цената на 500 хърватски живота и чрез героизма на Никола Юришич и неговите мъже.

 
 

Как умря Хари Худини

| от chronicle.bg |

От всяко поколение едва единици успяват да се издигнат толкова високо в своя бранш, че да станат абсолютният номер 1. Но попитайте всеки човек кой е най-добрият фокусник в историята и те ще ви кажат „Худини“.

Славата на легендарния Худини продължава и дори се увеличава с времето. Днес обаче няма да говорим за живота му, а по-скоро за неговата смърт.

HarryHoudini1899

Хари Худини

Благодарение на изключително популярния (и до голяма степен недостоверен) филм от 1953 „Houdini“ с участието на Тони Къртис се появява един често срещан мит – че Худини се удавя, защото не успява да се освободи от веригите по време на едно от шоата си.

Истинската история е доста различна.

Когато магьосникът и антуражът му пристигат в театър Гарик в Детройт, Мичиган, на 24 октомври 1926, роденият в Унгария магьосник страда от треска и има температура 39 градуса. Два дни по-рано магьосникът седи в съблекалнята си преди шоу в Монреал, когато при него влиза студент на име Гордън Уайтхед. Трудно е да се каже точно какво става, тъй като свидетелите дават различни истории, но общо взето Уайтхед пита Худини дали слухът, че може да издържи всеки удар в корема е верен. Магьосникът казва, че е верен и му позволява да опита. Гордън обаче изненадва Хари и го удря няколко пъти в корема преди да е готов. Въпреки болката от ударите и тази от наскоро счупения му глезен, магьосникът не отлага шоуто си.

Докато пътува за Детройт обаче, състоянието му се влошава. Той има треска и отказва да отиде до болницата, но все пак е прегледан от лекар, който го диагностицира с възпаление на апендикса – апендицит – и препоръчва магьосникът мигом да се телепортира в болницата за операция. Той обаче отказва и излиза на сцената. 

weiss_with_mother_and_wifejpg

Хари с майка си (вляво) и съпругата си (вдясно)

Худини изкарва до средата на шоуто – прави няколко от популярните си изчезвания – но след това състоянието му се влошава и се налага асистентът му да довърши. След шоуто той тръгва към хотела, за да си почине, но съпругата му Бес вдига страшен скандал да отива моментално в болницата и втори докторски преглед препоръчва същото. Худини все още не иска да ходи, но когато се консултира с личния си лекар, доктор Уилям Стоун, по телефона, най-накрая постъпва в болница Грейс в Детройт, където да го оперират.

Веднъж в лечебното заведение, установява се, че той има перитонит (тежко възпалително заболяване на ципата, покриваща стените на коремната кухина и вътрешните органи) заради спукания апендикс. Заключението на застрахователната компания, която след това изплаща обезщетението, е че апендиксът му е спукан от ударите в корема. 

По онова време, това е разумно заключение, но днес се смята, че ударите нямат директна връзка с инцидента, защото подобни случаи са изключително редки. Смята се, че Худини е имал спукан апендикс още преди срещата си с Гордън Уайтхед. Подозира се обаче, че болката от ударите на Уайтхед е маскирала истинското заболяване и затова Худини не е искал да ходи в болница. Във времена без антибиотици, второто възпаление, заради спукания апендикс, било почти винаги фатално. Затова се смята и че ако ги нямаше ударите, магьосникът може би щеше да потърси медицинска помощ по-скоро. Това обаче подлежи на съмнение като имаме предвид, че дори след като състоянието му се влошава значително, той пак отказва да потърси помощ.

Докторите все пак правят операция, за да махнат апендикса му, но вече е късно. Хари Худини издържа около седмица в болница Грейс и накрая напуска този свят на 31 октомври 1926, на 52-годишна възраст. 

По принцип Худини вярва, че спиритуализма е страхотна глупост и не пропуска да го отбележи винаги когато може преди да почине. Той обаче все пак обещава на Бес, че ако може да комуникира с нея от отвъдното, ще направи така на десетата годишнина от смъртта си. Когато този момент идва, Бес се опитва да се свърже с него чрез сеанс на Хелоуин през 1936, но без никакъв успех. От тогава редица любители на паранормалното са се опитвали да се свържат с магьосника на Хелоуин, но отново безуспешно.

 
 

Личностите, които вдъхновиха Дойл за Шерлок Хоумс

| от chronicle.bg |

През 1887, Дойл публикува романа „Етюд в червено“ – е първият от серия произведения за Шерлок Холмс и доктор Уотсън. В книгата също така за първи път се споменава за лупата като инструмент на детективите. „Етюд в червено“ не се радва на много внимание (както и следващата книга „Знакът на четиримата“), но в юлското издание на The Strand Magazine през 1891 Артър публикува първия къс разказ с участието на Шерлок. От там тръгва и славата на находчивия детектив.

Още тогава читателите искат да научат седи ли зад образа на главния герой реален човек. Дойл не може просто така да измисли такъв ексцентричен, брилянтен, логичен персонаж, нали? Повече от век след дебюта на Шерлок Хоумс, имаме доказателства, че той е базиран на двама човека, както вероятно и на самия Артър.

Joseph_Bell

Доктор Джоузеф Бел

През 1877 година, когато Дойл е на крехката 18-годишна възраст, той учи за лекар в Университета в Единбург. Един от професорите там, Джоузеф Бел, веднага му прави впечатление. Лекциите на д-р Бел са забавни и увличащи. Чрез дедуктивните си методи и способности докторът прави заключения за пациентите си, които винаги се оказват точни и верни.

Според самия Дойл, както пише в автобиографията му, „силата на Бел беше не само в диагностицирането на болестта на пациента, но и в определяне професията и характера му“. В един по-известен пример, също описан в биографията, мъж се изправя пред Бел и без да му казва нищо или да са се срещали преди докторът успява да заключи: „Добре, мой човек, ти си служил в армията… Напуснал си неотдавна… Хайландски полк… Бил си зачислен в Барбадос… “

И след това обяснява мисловния си процес на студентите: „Видите ли, господа, мъжът беше възпитан, но не си свали шапката, когато влезе. В армията правят така, а ако беше напуснал отдавна, щеше вече да се е научил да я сваля. Относно Барбадос, той дойде с оплаквания от елефантиазис, което се свързва със западна Индия, а шотландските полкове бяха пратени именно на този остров.“

За тези изпълнения на Бел Дойл казва: „За неговата публика от Уотсъновци всичко това изглеждаше почти вълшебно. Докато не даде обяснение – тогава всичко вече беше съвсем просто.“

По време на втората година на Дойл в университета, Бел го наема за асистент като задълженията му са да снема бележки за пациентите, които идват, и после да ги представя на доктора. В известна степен той става Уотсънът на Бел.

Артър съвсем спокойно си признава, че е вдъхновен от преподавателя си. В интервю, цитирано в една от биографичните книги за него, „Teller of Tales: The Life of Arthur Conan Doyle“, той казва: „Шерлок Хоумс е литературната репрезентация, ако мога така да се изразя, на спомена ми за един професор по медицина в Университета в Единбург“. И още – в писмо до Бел Дойл пише: „Със сигурност на вас дължа образа на Шерлок Хоумс.“

V0028735 Sir Henry Duncan Littlejohn. Photograph.

Сър Хенри Дънкан Литълджон

Въпреки че имат много общо, доктор Джоузеф Бел не е единственото вдъхновение за прочутия детектив. Известният криминалист, здравен инспектор и специалист по дисекция на човешки тела Хенри Литълджон също дава на Хоумс малко от себе си. Сър Литълджон участва в разследването на всеки инцидент, трагична смърт или убийство в Единбург по онова време. Той помага пръстовите отпечатъци и фотографиите да се приемат като доказателства в съда и така участва в малка революция в областта на криминалните разследвания точно по времето, когато Дойл пише Шерлок в края на 19 век.

Когато Артър пише „Последният случай“ през 1893, Алфред Джон Менсън е обвинен в убийството на своят 20-годишен студент Сесил Хамброу, докато са на лов. Защитата твърди, че Хамброу случайно се застрелва сам в главата. Според Edinburgh News Лилътджон свидетелства и казва, че според позицията на раната, изгарянията от куршума, уврежданията по черепа на жертвата и дори нейния мирис сочат именно обратното – че това е убийство.

Доктор Бел също е привикан като експерт по делото заради дедуктивните си способности и в крайна сметка се съгласява с Литълджон. Съдът все пак отсъжда в полза на Алфред Менсън, но Дойл използва делото и криминалистичните подходи на Хенри Литълджон за част от характера на Шерлок.

Arthur_Conan_Doyle_by_Walter_Benington,_1914

Сър Артър Конан Дойл

И накрая имаме самия Артър. Веднъж Бел пише до Дойл: „Ти самият си Шерлок Хоумс и много добре го знаеш“.

За да илюстрираме какво е имал предвид Бел: през декември 1908, Марион Гилкрайст е пребита до смърт по време на въоръжен грабеж. Обвинен и осъден за убийството е еврейски германец. През 1910 шотландският адвокат Уилям Рогхед пише „Любопитният случай на Оскар Слейтър“, където излага ситуацията и заключава, че Слейтър е невинен.

През 1912, в опит делото на Слейтър отново да бъде отворено и той да бъде оневинен, Артър пише свой „Любопитният случай на Оскар Слейтър“. В над 100 страници старателно разказва за детайли и обстоятелства, които доказват невинността на Слейтър, като едно от тях е, че чукът, намерен в багажника му и смятан за оръжие на убийството, е „много лек и чуплив инструмент и през очите на здравия разум, е абсолютно неспособен да нанесе страховитите наранява по черепа на възрастната дама.“

Разбира се, не е много ясно дали Шерлок Холмс вдъхновява детективската страна на Дойл или авторът пренася вече развитите си дедуктивни способности върху Шерлок. Важното е, че в крайна сметка, от части благодарение и на Дойл, през 1928 Оскар Слейтър е оправдан и освободен.

Относно името „Шерлок Хоумс“ – то най-вероятно е комбинация от изявения доктор и приятел на Артър, Оливър Вендел Хоумс, и любимия му музикант, Алфред Шерлок.