shareit

В една алтернативна Вселена: морска крава супергерой

| от |

Ето едно предложение към Marvel и DC: За да спестите пари за заплати, премахнете Robert Downey Jr., Ben Affleck, Scarlett Johansson, както и всички други звезди с високи заплати и да ги заменят с ламантини.


За да можем да си представим как ще изглеждат морските крави в дрехите на супер героите американецът Joel Micah Harris е направил илюстрованата поредица от различни супергерои – ламантини.

Може би само Wonder Woman и Black Widow изглеждат добре в заоблена форма, но вие ще прецените, кое ви харесва.

 
 
Коментарите са изключени

Битката при Лепанто (1571 г.) – едно мащабно морско сражение

| от Александър Стоянов |

Военната история на света обикновено се върти около сухопътните походи и кампании. Военноморските експедиции и битки са не по-малко решаващи за изхода от конфликтите. В историята на човечеството са се случвали множество легендарни морски сражения, но малко от тях могат да съперничат по популярност с битката при Лепанто. Тя е последната голяма битка, водена между кораби, задвижвани с гребла в историята на Европа. Тя е и една от най-големите морски битки в историята като цяло, тъй като в нея са ангажирани над 400 съда.

Противниковите страни

Сражението край Навпакт (или Лепанто, както го наричат венецианците) е част от цяла поредица морски битки, водени между католическите Свещени лиги и силите, подчинени на Османската империя. Тази надпревара за Средиземноморието започва още в началото на XVI век и продължава през цялото столетие. Лепанто се явява един от ключовите моменти в това противоборство.

Свещената лига

Коалицията включва силите на Католическата монархия, Венеция, Папството, Генуа и рицарите-хоспиталиери от Малта. Католическата монархия е предшественик на съвременна Испания, но в нейно владение се намират също така значителни части от Италия, както и владения в днешните Франция, Белгия, Холандия и Люксембург. Освен това, под неин контрол са и колониалните владения в Латинска Америка, от където идват прочутите галеони, натоварени със злато и сребро. Католическата монархия осигурява втория по-големина сегмент от съюзническата армада – 49 галери.

Венеция все още представлява значителна военноморска, икономическа и политическа сила в региона, но е загубила значението си на общо европейска търговска величина. Въпреки това, републиката на Сан Марко осигурява основния контингент в съюзената флота – 109 галери и 6 галеаса. Генуа, верен съюзник и де факто васал на Католическата монархия предоставя 27 галери, а Папата отделя 7 галери от своята собствена флотилия. Тосканското херцогство на Медичите изпраща 5 галери, а херцогство Савоя и рицарите-хоспиталиери участват с по 3 съда. Отделно от тях има още няколко галери, осигурени от частни лица, поддържащи крал Фелипе II. Общо, Лигата разполага с 212 кораба, командвани от дон Хуан Австрийски, полу-брат на крал Фелипе II, адмирал Андреа Дориа и венецианският „капитан-генерал на морето“ Себастиано  Вениер.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Ignazio Danti? (based on a 1572 etching by Fernando Bertelli?), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=142856

Османската империя

Флотът на Османската империя се състои както от галерите, подчинени на Високата порта, така и от ескадрите на берберските пирати. Пиратите владеят по-голямата част от бреговете на Северна Африка от Либия до Мароко. Те са постоянна заплаха за Католическата монархия, а набезите на берберите са постоянен бич за търговията в Западното Средиземноморие. Самата Османска империя се намира на върха на своята мощ.

Владенията й се простират от границите на днешна Словакия до Иран и от Крим до Йемен. Владетелят й Селим II носи едновременно титлите султан и халиф и претендира да е върховен владетел на целия ислямски свят. До този момент, с изключение на обсадата на Малта, османците доминират изцяло централното и източното Средиземноморие. Османско-пиратският флот наброява 278 кораба, начело с Мюезинзаде Али паша, Шулук Мехмед паша и Кълъч Али паша (италианец, приел исляма и постъпил на служба при султана)

The_Battle_of_Lepanto_by_Paolo_Veronese

Снимка: By Paolo Veronese – Paolo Veronese, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=359523

Битката

Двете флоти се срещат край Навпакт призори на 7-ми октомври, 1571 г.  Дон Хуан свиква военен съвет, на който е взето решение да се даде решително сражение. Подреждането на такъв голям брой кораби отнема значително време. Още повече, че до обяд, вятърът духа в посока изток, давайки предимство на османските кораби, които се разгръщат значително по-бързо.

И двете страни разделят силите си на три части – център, ляво и дясно крило, поддържани от резерв. Християнските сили разполагат пред центъра си 4 от своите шест галеаса – тежки гребни кораби, натоварени с повече оръдия. Замисълът е те да се използват като плаващи батареи, които да нанесат максимално много щети на приближаващите се вражески кораби, преди да се стигне до самото сражение и сблъсък между двете флоти.

Първото съприкосновение се случва между левия християнски фланг начело с венецианеца Агостино Барбариго и противостоящия му десен османски фланг, командван от Шулук Мехмед паша. Корабите им се вплитат в мащабно меле, в което чрез абордаж екипажите започват да водят палубни боеве по цялото протежение на фронта. В хода на сражението, християнските сили освобождават част от робите-гребци , въоръжават ги и те също се включват в битката, тъй като мнозина от тях са бивши войници и моряци от Иберия или Апенините. В разгара на боевете и Барбариго и Мехмед паша падат убити.

Giorgio-vasari-battle-of-lepanto

Снимка: By Giorgio Vasari – Zeno.org: http://images.zeno.org/Kunstwerke/I/big/77j404a.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20755973

В центъра, двата флагмана буквално се сблъскват един в друг, а корпусите им са заклещени. Първоначално, еничарите на борда на османския кораб „Султана“ успяват да завземат голяма част от испанския „Реал“. В последния момент, коръбът на дон Хуан получава подкрепления и османците са изтласкани от бойците от испанските терции. След повече от час ожесточен бой, целият екипаж на „Султана“, в това число и Мюезинзаде Али паша, са избити, а на мачтата на кораба е издигнат един от флаговете на Свещената лига. Въпреки този сериозен успех, битката в центъра продължава още около два часа.

На десния фланг, адмирал Андреа Дория допуска сериозна тактическа грешка и изтегла корабите си в посока югоизток, с идеята да предотврати османски обход на християнския фланг. Тази маневра отваря широка пролука между собствените му кораби и центъра, начело с дон Хуан, в която се вклиняват част от османско-берберските съдове, начело с Кълъч Али паша. Ситуацията става критична и въпреки успеха срещу османския център, християнските сили с азаплашени от разгром. В този ключов момент, дон Алваро де Базан, маркиз на Санта Круз хвърля в битката своя резерв и разбива османските части. Това принуждава Кълъч Али да се изтегли, следван от остатъците от османския флот и резерва.

След продължило няколко часа кърваво сражение, силите на Свещената лига пленяват 137 вражески съда и потапят 50. Останалите около 90 съда се изтеглят. Победата е категорична и бляскава и бързо се превръща в повод за празненства в целия християнски свят. Въпреки това, успехът предизвиква няколко митове, които и до сега битуват сред обществото.

Lepanto_f1

Снимка: By Tommaso Dolabella – www.pinakoteka.zascianek.pl, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1482908

Митовете около Лепанто

Първият мит е, че османското числено превъзходство им дава качествено предимство. В действителност, галерите от онази епоха били с различни размери, като берберските пирати разполагали със значително по-малки по-размер съдове, в сравнение с редовният османски флот. Там също имало значителни разлики, като най-качествените галери били строени в арсеналите на Истанбул, които са по-малко от половината от османската флота. За сравнение, гръбнакът на Свещената лига се състои от първокласните съдове, строени във Венеция и Генуа. Вторият важен момент е качеството войските, използвани в битката. Макар еничарите да са отлични бойци за сухопътни кампании, само малка част от тях принципно се ползват като морска пехота. Обратно, по-голямата част от войниците на християнските съдове са ветерани с богат опит в морето. Присъствието на берберските пирати до някъде изравнява баланса на военноморския опит, но в никакъв случай не го накланя в османска полза.

Вторият голям мит, свързан с битката е за нейната стратегическа стойност. Според старите схващания, загубата при Лепанто бележи началото на падението на Османската империя. В действителност, година след битката, Портата вече е възстановила броя загубени кораби. Далеч по-сериозен удар е загубата на опитни екипажи – османците дават над 30 000 убити, много от които стари морски вълци, отлично познаващи Средиземно море. Въпреки това, разединението в християнския лагер и невъзможността за развиване на постигнатия успех, позволяват на Османската империя успешно да завземе остров Кипър през 1573 г., с което на практика превръща Източното Средиземноморие в свое неоспоримо владение. Както се изразява султан Селим II – “Когато християните ме победиха при Лепанто, те отрязаха брадата ми. Когато аз завзех Кипър, отрязах ръката на Венеция. Моята брада ще порасне отново“.

След победата при Лепанто и падането на Кипър, в Средиземно море се установява равновесие на силите, което се запазва до средата на XVII ве, когато османците завземат остров Крит, с което окончателно слагат ръка над Източното Средиземноморие и практически установяват контрол над около ½ от Средиземно море, чрез директен контрол или посредством своите васали и съюзници от Берберските пристанища. Междувременно, с откриването на пътищата към Азия през Атлантика и създаването на търговския маршрут от Китай през Филипините и Мексико към Испания, стойността на Средиземно море като икономически хъб (да използваме модерния термин) намалява драстично. Едва с прокопаването ан Суецкия канал в края на XIX век, Средиземно море отново ще придобие ключовата стратегическа стойност, която има в края на Средновековието и през Ренесанса.

 
 
Коментарите са изключени

Как SnotBot събира жизнена информация за китовете

Изследването на китове не е особено лесно занимание. Животните отдавна са свикнали да бягат доста далече, когато видят лодки с изследователи, натоварени с цял арсенал епроветки, инжекции и друга лабораторна стъклария. Никой не обича да посещава доктора, но китовете в това отношение са готови да бягат много бързо.

Щом забележат приближаващите лодки, повечето от тях са готови да потеглят към по-сериозните морски дълбини. Изследователите пък имат нужда от необходимите данни. На база тях могат да разглеждат от какво страдат тези морски обитатели, и как се развива тяхната популация. След като животните обаче са значително по-срамежливи, модерната технология идва с много добър отговор. Вместо да преследват животните с лодки, учените са изобретили дрон. Технологията е значително по-тиха от традиционната лодка и носи името The Parley Snotbot. Въпросното устройство лети с видео камера над вълните и разполага с епроветки за събиране на течности и секрети от дихателната дупка на животното. Когато китът изплува, обикновено изпразва дробовете си и ги пълни отново за отрицателно време.

Имайки предвид, че по размер са с обема на средно голяма кола, налягането е впечатляващо. Въпросният дрон се спуска в ниското, когато се очаква от кита да издиша, събира всички необходимите данни и след това отлита. Дори и тук има определена технология и правилник за събирането на проби. Идеята е, че устройството се спуска от 12 метра височина до 4 метра над морското равнище. След като китът издиша, дронът минава през облака и след това се отдалечава на безопасно разстояние. Причината за тази операция е свързана с факта, че филтрите за улавяне са поставени върху горната част. Събраната информация позволява изследване на флората и фауната в организма на животното, сексуалната активност и нивото на стрес.

Това автоматично премахва и нуждата от обстрелване със стрели, от които по-късно да се набави необходимата проба. Освен това камерата заснема движенията на морският обитател и може да направи анализ на евентуални наранявания и прочие. Междувременно екипът използва тази техника много далеч и не причинява никакъв стрес на обитателите. Цената на тази техника също е особено добра – 4500 долара. Имайки предвид цената на по-модерните изследователски лодки, това спестява не само пари, но и дава достатъчно информация.

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на списание Playboy

| от |

Хю e възпитаник на Чикагския университет. Той работи за списание Esquire и първоначално планира да кръсти своето списание Stag Party, но вече има мъжкото списание, което се казва Stag, и затова се обсъждат други имена като Top Hat, Sir, и Bachelor, докато най-накрая не се стига до Playboy.

Първият брой на Плейбой е създаден в кухнята на Хефнър, а на корицата му дори не е отбелязана датата на излизането му през декември 1953 г., тъй като не е сигурно дали дори ще има следващ брой. Хю със сигурност познаваше публиката, която се надяваше да привлече, тъй като на първата страница остави кратко неподписано съобщение, в което казва:

Искаме да стане ясно от самото начало, ние не сме „семейно списание“. Ако сте нечия сестра, съпруга или свекърва и ни купите по погрешка, моля, предайте ни на мъжа в живота си и се върнете при вашите списания.

Marilyn Monroe postcard

Първата разгъвка в списанието беше на Мерилин Монро. Снимката не е направена изключително за Плейбой, а за някакъв календар. Въпреки това изображението на Мерилин гола на фона на червено кадифе гарантира, че дебютният брой се разпродава бързо. През 2002 г. едно копие от него в перфектно състояние достига цена от 5000 долара.

Тъй като явно ще има втори, вече започват да се разглеждат въпроси като дизайн и авторски неща. Дизайнерът с доста сполучливо име, Арт Пол, рисува стилизиран заек със папионка – емблематичното лого на компанията. Хефнър обясни пред италианския репортер Ориана Фалачи избора си именно заек да представя неговата компания:

Заекът, зайчето в Америка има сексуално значение и аз го избрах, защото е свежо животно, срамежливо, жизнено, скачащо – секси. Първо те подушва, после бяга, после се връща и ти се струва, че искаш да го галиш, да си играеш с него. Момичето прилича на зайче. Радостно, шеговито. Помислете за момичето, което направихме известно: Плеймейтката на месеца. Тя никога не е изискана или момиче, което не можеш да имаш. Тя е младо, здраво, обикновено момиче… Ние не се интересуваме от мистериозната, трудна жена, която носи елегантно бельо, с дантела и е тъжна и някак психологически мръсна. Момичето от Плейбой няма дантела, няма бельо, тя е гола, добре измита със сапун и вода и е щастлива.

Един от по-трайните митове за Хеф и плеймейтките се отнася до броевете от 1955 до 1979 г. Тогава около буквата „P“ в Playboy има звезди, разположени или в нея, или около нея. Митът гласи, че тези звезди са били или оценката на Хеф за привлекателността на момичето на броя, или умението й в леглото, или колко пъти той е ​​спал с нея. В действителност обаче тези звезди посочват рекламни региони…

През годините някои от най-добрите писатели в света са публикувани на страниците на Плейбой като тази традиция започва много рано. Класическият „Fahrenheit 451″ на Рей Бредбъри е издаден в списанието  в продължение на три месеца през 1954 г. Но нещата наистина се развиват в средата на 60-те, когато Роби Макаули беше редактор по художествената литература. В периода от 1966 до 1976 г. страниците в Плейбой са публикувани автори като Шел Силвърстийн (да, знатният детски поет започва от Плейбой), Джон Ъпдайк, Сол Белоу, Ан Секстън, Кърт Вонегът, Дорис Лесинг, Майкъл Кричтън, Джийн Шепард и много други.

Друга основна характеристика на списанието през по-голямата част от неговото съществуване е интервюто на броя – задълбочена дискусия с участието на различни забележителни личности. Някои открояващи се интервюта са Мартин Лутър Кинг-младши, Джими Картър и Джон Ленън и Йоко Оно. Когато Джон Ленън беше убит на 8 декември 1980 г., броя на Playboy с интервюто на Дейвид Шеф с Джон и Йоко, е по реповете. Цялото интервю е публикувано малко след това в книжен формат.

Плейбой достигна пика на своята популярност през 70-те години и влиза в конкуренция с други списания като Penthouse и Oui, в жанр, който само създава. Оттогава списанието се опитва да бъде актуална като представя модерни артисти и се съсредоточава върху въпроси, които засягат тяхната целева възрастова група от 18-35-годишни, но никога не успява да постигне предишното си ниво в бранша.

Въпреки това бизнесът му не върви толкова лошо, тъй като Плейбой отдавна не е просто списание. То е гигантски бранд, който обхващаща всякакви продукти – от дрехи до одеколон.

Плейбой е история за американската мечта и доказателство, че с малко капитал, акъл и упорит труд можете да се изгради империя. Америка, какво място само!

 
 
Коментарите са изключени

Наполеон и създаването на маргарина

Маргаринът получава името си от едно откритие в лаборатория на химиците във Франция през 1813 г. Ученият Мишел Ежен Шерел открива нова мастна киселина, която решава да нарече „acide margarique“. Тя представлява лъскави кръгчета като перли и затова името им „margarique“ е подходящо, тъй като това е гръцката дума за „перла“.

Няколко десетилетия по-късно Наполеон III решава, че не само бедните хора в империята му, но и неговите въоръжени сили със сигурност могат да използват заместител на маслото – затова той предлага награда на всеки достатъчно умен, за да създаде подходящ, евтин заместител.

Napoleon III, målning av Franz Xaver Winterhalter från 1857

Наполеон III

Химик на име Иполит Меж-Мурие създава вещество, което нарича „oleomargarine“, впоследствие съкратено на „margarine“. Този маргарин се състои основно от говежда лой, сол, сода, стомашни сокове на прасе и малко сметана, като цялата смес се нагрява и се разбърква докато не стане подобно на масло.

Въпреки че печели наградата, маргаринът в този си вид никога не става популярен. Меж-Мурие продава патента си на холандска компания, наречена Jurgens през 1871 г., която ще стане по-късно Unilever – водещ производител на маргарин и до ден днешен. Тази компания усъвършенства продукта и го пласира на международния пазар, изграждайки фабрики в Германия, Норвегия, Австрия, Швеция, Дания, Норвегия и Англия. Холандските бизнесмени също осъзнават, че ако искат да продадат продукта си като заместител на маслото, би било добре той да изглежда максимално като масло. Освен подобрения в текстурата, те също оправят и цвета, защото маргаринът е естествено бял.

Megemouries

Иполит Меж-Мурие

Войната между маргарина и маслото започва. 

След като привлича на своя страна различни политици, млечната индустрия ги убеждава да приемат Закона за маргарина от 1886 г., който поставя данък от 4 цента (около 1 долар днес) за всеки продаден килограм маргарин. В рамките на две десетилетия този данък е повишен до 13 цента за килограм (около 2.61 долара днес). А в Канада маргаринът направо е обявен за незаконен от 1886 до 1948 г. Някъде по това време, най-вече в САЩ, където млечната промишленост има страхотно влияние, и боядисването на маргарина жълт става незаконно, за да се ударят допълнително продажбите му. В някои държави дори стана закон, че маргаринът трябва да бъде боядисан в розово.

По вестниците, като например в Chicago Tribune от 1911 г., са пуснати „реклами“, които показват как маргаринът се прави от арсен, консервни кутии и котки. Разпространяват се слухове и за ползването на други неприятни съставки, въпреки че по същество маргаринът и маслото не са били толкова различни в този момент като и двете съдържат около 80% животински мазнини и 20% вода.

Популярният основен вид мазнини, използвани в маргарина, обаче беше на път да се промени. Липсата на налична телешка мазнина заедно с нови техники в хидрогенирането на растителни суровини, направи използването на растителни масла във маргарин не само възможно за първи път, но и много по-икономически изгодно. Така между 1900 и 1920 г. той се прави със смес от животински мазнини и растителни масла.

Голямата депресия, последвана от нормирането на хранителните дажби по време на Втората световна война, довежда до по-нататъшно намаляване на животински мазнини и до средата на 40-те години оригиналният маргарин почти изчезна от рафтовете на бакалиите за сметка на нова версия с растително масло. Тези събития, особено през ВСВ, обаче и помагат за стимулиране на популярността на маргарина, тъй като причиняват остър недостиг на и без това по-скъпото масло. До 1950 г. също така данъкът върху маргарина до голяма степен отпада на много места.

Delrich E-Z Color Pak Margarine, 1948

Маргарин с ампула за оцветяване

Оцветяването обаче все още е проблем. От самото начало производителите на маргарин заобикаляха правилата като опаковаха продукта си в комплект с пакетче жълто багрило, за да може клиентите им да си го боядисат сами. Недостатъкът на това решение беше, че крайният резултати често е неравномерен и могат да се получи както по-светло или по-тъмно жълто от желаното, така и просто жълто на бели райета. В крайна сметка започват да го оцветяват сами.

През годините са положени много усилия за постепенното подобряване на маргарина като например въвеждането на по-здравословни мазнини и разпръскването на трансмазнините, които са били преобладаващи във веществото. Също така има подобрения във вкуса, за да бъде още по-подобен на масло. И така, докато съвременните версии имат вече доста малка прилика с оригиналния олеомаргарин, освен че обикновено съдържат приблизително същото количество мазнини и вода.

И ако се чудите какво стана с Иполит Меж-Мурие. Освен наградата, която спечели от император Наполеон III, той не спечели нищо друго от изобретението си. Бедният човек умря… в бедност през 1880 г.

 
 
Коментарите са изключени