shareit

Устите, които Орбан не успя да запуши

| от |

От три години насам правителството на унгарския премиер Виктор Орбан се опитва всячески да запуши устата на критичните журналисти. И успява – медийното послушание вече е факт. Но, за щастие, има и изключения, се казва в коментар на Дойче Веле.
*/Интересно ми е как точно би звучал подобен коментар на медията за България?/

Victor+Orban+Hungarian+Prime+Minister+Orban+gfrBdTkgOiRl

На 21 декември 2013 година ще се навършат три години от онзи съдбовен ден, в който беше извършен погром срещу свободата на словото в Унгария. На сутринта, след като унгарското правителство беше приело нов медиен закон, журналистите изведнъж се оказаха със забрана да критикуват кабинета на консервативния премиер Виктор Орбан. Атила Монг, който по това време беше водещ на сутрешния блок в държавното радио, протестира с минута мълчание, след което светкавично бе уволнен.

mong-qpr

„Когато през есента на 1989 година протестирахме по улиците на Будапеща, ние се надявахме, че в Унгария започва нова ера. Тогава не съм предполагал, че 20 години по-късно ще бъда конфронтиран с такъв репресивен и антидемократичен медиен закон“, казва днес журналистът.

Атила Монг е може би най-известното име, но като него има стотици – през последните няколко години много журналисти в обществените медии загубиха работата си заради това, че са си позволили критични забележки по адрес на правителството. А частни радиостанции като независимото „Клубрадио“ са на крачка от фалита, тъй като са принудени да водят скъпи съдебни дела за лицензи. Освен това правителството упражнява силен натиск върху техните рекламодатели, които – за да си нямат неприятности с власта, отказват рекламни договори. „Клубрадио“ си е поставило за цел да удържи фронта до следващите парламентари избори през пролетта на 2014 година.

Чуждите журналисти също са на прицел

Щефан Ошват е кореспондент на германското обществено радио във Виена. Оттам той следи отблизо и обстановката в Унгария. Ошват и други негови чуждестранни колеги неведнъж са имали нещастието да усетят на собствен гръб как действа правителството в Будапеща с критично настроените журналисти: „Организират клеветнически кампании срещу нас. Пращат например някой държавен секретар в телевизионното студио и той започва да разказва за нас напълно неверни неща. Паралелно с това в интернет се появяват очернящи публикации и постинги, които са толкова много, че просто не вярвам да са плод на отделни хора“, казва Ошват в интервю за Дойче веле и добавя: „Никой не може да вини журналистите за това, че пишат критично. Не ние произвеждаме лошите новини, а унгарското правителство“, посочва германският журналист.

В същото време той държи да уточни, че е неправилно да се мисли, че в Унгария вече няма свободно слово. Всеки може да даде глас на мнението си, най-вече в интернет, но въпросът е кой ще го прочете. Радиото и телевизията са се превърнали в рупор на правителството, за което се погрижи създаденият по силата на новия медиен закон държавен орган, контролиращ дейността на електронните медии. Този орган разполага с неограничена власт да отнема лицензи и да налага високи глоби. Неговият шеф се назначава лично от унгарския премиер, което гарантира на властта медийно послушание, казва Ошват.

„Иска ми се да вярвам…“

Острите протести от страна на ЕС междувременно принудиха унгарския парламент да промени оспорвания медиен закон. На практика обаче поправките не променят почти нищо – всичко си остава по старому. Затова натискът от страна на Брюксел трябва да продължи. Особено ако европейската централа иска да скъса с имиджа си на „книжен тигър“, казва Ошват.

Унгарският му колега Атила Монг днес отново работи като журналист – от Берлин той пише за няколко онлайн-издания. Както е видно, Орбан не е успял да запуши устата му. В ерата на съвременните комуникации той може да работи от всяка точка на света. „Иска ми се да вярвам, че един ден унгарските медии отново ще са напълно свободни“, казва Монг.

 
 
Коментарите са изключени

Експериментът „Малкият Албърт“ – да уплашиш бебе с Дядо Коледа

| от |

Експериментът „Малкият Албърт“ е проведен през 1920 г. от известния психолог и „бащата на бихевиоризма“ Джон Б. Уотсън. Неговата цел е да накара бебе, което знаем единствено с името Албърт Б, да изпитва страх от всичко пухкаво. Като оставим настрана огромните проблеми с методологията и етиката на експеримента, получените резултати и тяхното значение за историята на науката стават един от най-известните и значителни в областта на човешката психология.

John Broadus Watson

Джон Б. Уотсън, докато работи в Университета Джон Хопкинс

И така, как започна всичко? Уотсън е силно заинтригуван от работата на руския изследовател Иван Павлов, на когото случайно му хрумва идеята за къндишънинга, докато изследва храносмилателната система на кучетата. За тези, които никога не са чували израза „кучето на Павлов“ – по време на своите изследвания, Иван забелязва, че неговите изследователски субекти започват да слюноотделят преди да им бъде дадена храна, все едно знаят, че идва време за ядене. Така Павлов разбира, че кучетата всъщност отделят слюнка, когато видят, че неговите колеги влизат в стаята, защото ги асоциират с храната. След няколко експеримента в тази посока, той успя да накара кучетата да слюноотделят само при звука на метроном, който преди това не им е влияел по никакъв начин, което го води до заключението, че реакциите на случаен стимул могат да бъдат променяни с помощта на правилните методи.

Що се отнася до Уотсън – той се интересува дали хората могат да бъдат дресирани по същия начин (всъщност Павлов по-късно експериментира с деца сираци, имайки същата идея). И така, вместо да прави експерименти, които не биха били психологически нараняващи, Уотсън решава да тръгне да плаши бебета…

Експериментът е проведен върху бебе, тъй като Уотсън смята, че те са емоционално неутрални и според оскъдното количество информация, останала от изследването (Уотсън изгаря много от бележките си преди да умре през 1958 г.), малкият Албърт е избран от болница на територията на Университета Джон Хопкинс, когато е бил на 8 месеца и 26 дни. Албърт е избран, защото е изключително спокоен към Уотсън и неговата асистентка (и любовница) Росли Рейнър.

След като е взет, на Албърт се правят серия от тестове в лабораторията на Уотсън, за да се установи неговата базисна реакция към редица стимули. В хода на тези начални експерименти на Албърт са показани бял лабораторен плъх, заек, маймуна и по някаква причина горящ вестник като никое от тези неща не изглежда да развълнува особено малкото дете.

Уотсън изчаква известно време, докато Албърт става на 11 месеца и 3 дни, преди да продължи в експеримента си.

Когато отново поднася плъх към бебето, както изследователят очаква, Албърт се пресяга да го погали, но в който момент Уотсън удря с чук еднометрова стоманена тръба с диаметър около 2 сантиметра непосредствено зад бебето, което предизвика силен стряскащ звук, който успява да го разплаче. Уотсън повтаря този експеримент многократно, докато в крайна сметка само при вида на плъха Албърт изглежда, че започва да се плаши и да се опитва да избяга.

За това, че е разрешила детето й да участва в този експеримент, майката на Албърт получава крупната магнатна сума от 1 щатски долар (днес около 12 долара). Трябва да се отбележи също, че въпросната жена може да се е съгласила на експеримента от страх да не загуби работата си, ако не го направи – смята се, че е работила като кърмачка в Дома за деца инвалиди Хариет Лейн, които е свързан с Университета Джон Хопкинс. 

Но да накараш дете да се страхува от плъхове не е толкова лошо, нали? Има голяма вероятност това да бъде полезно в даден момент; никой не иска детето им да бъде ухапано от подобен противен гризач. Проблемът обаче е, че както Уотсън смята, Албърт  започва да се страхува не само от плъха, а от всичко с козина, включително зайци, кучета и дори мъже с пухкави бели бради (като Дядо Коледа). За капак, Уотсън не си прави труда да премахне страховете на детето преди в крайна сметка да го освободи от болницата.

Как въобще може да се оправдае един такъв експеримент върху бебе? По собствените думи на Уотсън:

Отначало имаше значително колебание от наша страна, когато решихме да направим опит за експериментално създаване на реакции на страх. Има известна отговорност, свързана с такава процедура. В крайна сметка решихме да направим опита, оправдавайки действията си с извода, че подобни страхове ще възникнат така или иначе, веднага щом детето напусне защитената среда на детската си стая и навлезе в грубата реалност на останалата част от дома си.

И така, израства ли Албърт с тежка фобия от козина и бради? Това не ни е известно, нито пък самоличността на детето. Но изследователите успяват да намерят имената на две деца, които биха могли да бъдат Албърт, въз основа на малкото информация, която има – Дъглас Мерит и Уилям Барджър. И за двете деца доказателствата са много силни, тъй като и двете са родени в рамките на един ден в една и съща болница, откъдето е избран и Албърт, и двете са имали майки, които са били кърмачки, от които е имало само четири, работещи в болницата, във всеки един момент.

След изчерпателно 7-годишно проучване, ръководено от Хол П. Бек, неговия колега Шарман Левинсън и един роднина на Мерит на име Гари Айрънс, спираме се на Дъглас. За съжаление историята на Мерит не е особено щастлива и ако той наистина е Албърт, тя хвърля върху вече противоречивия експеримент още по-тъмна сянка. Според проучванията на Бек, Мерит е бил син на кърмачка на име Арвила Мерит. Контрастно на описанието на Уотсън за Албърт като един от „най-добре развитите деца, довеждани някога в болницата“, Мерит е много болнаво бебе и страда от хидроцефалия (течност в мозъка) – състояние, което в крайна сметка отнема живота му на 6-годишна възраст. Ако това е вярно, би означавало, че Уотсън умишлено е излъгал в своите документи и по-важното – прекарва значително време, измъчвайки смъртно болно бебе.

Въпреки че изследването на Бек е задълбочено и изчерпателно, не е категорично. В резултат на това някои изследователи смятат, че малкият Албърт всъщност е другото бебе – Уилям Барджър. За разлика от Мерит, Барджър е описан като пример за здраво дете, което вече съответства на описанието на Уотсън. Медицинските данни на Барджър също показват, че той е бил в здравословно тегло за бебе, докато Мерит е слабичък, което изобщо не си съответства с изображенията (и видеото) на Албърт, които показват пухкаво и здраво бебе. Накрая беше открито, че средното име на Барджър всъщност е Албърт и той го ползва дори като голям, което пък доста убедително обяснило защо Уотсън го нарича „Албърт Б“.

Барджър е имал значително по-щастлив живот от Мерит – доживява до сериозната възраст от 87 години и според приятели и семейство му той е бил мил човек, който е живял пълноценен живот, макар че казва, че има отвращение към кучета – нещо, с които семейството му с радост го дразни (според племенницата му).

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на прахосмукачката

| от |

В центъра на Мисури, на около 160 километра от Сейнт Луис и в непосредствена близост до прочутия Route 66, се намира малкото градче Сейнт Джеймс. Въпреки че в този град има само около четири хиляди души, той е горд с фабриката за прахосмукачки Tacony Corporation – гигантско съоръжение, което произвежда почистващи машини за 13 различни линии и марки.

Хората почистват жилищата си от хиляди години. Метлите в най-рудиментарната си и ръчно изработена форма са общото средство за избор за постигането на това от векове. Но всъщност едва през 1797 г., когато Леви Дикенсън я подобрява, тя започва да се произвежда масово. Според историята съпругата на Леви се оплаква често от крехкостта и неефективността на ръчно изработената си метла. Така Леви прави метла за нея от по-твърди растения и няколко години след това тя вече е в масово производство. Метла е приятна вещ , но не е особено ефективна. Трябва да има по-добър начин за почистване.

Hess carpet sweeper patent model

Моделът на Даниел Хес

През 1860 г., когато Съединените щати не са толкова съединени, а са на ръба на Гражданската война, един мъж от Уест Юниън, Айова, на име Даниел Хес, подава патент с номер 29 077 за вид устройство, което ще направи революция в почистващата индустрия. В патента пише:

Естеството на моето изобретение се състои в това да изтегля прах и мръсотия с помощта на въздух и да го изхвърлям във вода или някакъв нейн еквивалент.

Ето ви първата известна прахосмукачка. Разбира се, първоначално той я нарича „чистачка на килими“ и тази чистачка има доста големи проблеми. Плюс това, няма доказателства, че някога я е продавал или дори, че въобще е създал описаното в патента му нещо.

 През 1869 г. Айвс У. Макгафи от Чикаго, Илинойс, създава същото изобретение, но по-добро. В своя патент той пише така:

Натрупването на прах и мръсотия вкъщи е източник на голямо раздразнение за всички добри домакини, като голяма част от праха е толкова фин, че обикновеният процес на метене го пропуска, така че е трудно да го премахнете от стаята.

Той продължава да описва машина подобна на тази на Хес, но с две важни допълнения: ръчна манивела за създаване на мощност и това, че машината му седи изправена, като съвременните прахосмукачки. Затова много историци приписват на Макгафи изобретяването на прахосмукачката, вместо на Хес. Дори и с манивела обаче чистенето си остава трудна работа. Както пише в книгата „Vacuum Cleaner: A History“: „Колкото по-бърз човек завърти манивелата, толкова по-бързо се върти вентилаторът и създава по-голямо всмукване. Изискваше се много работа, но резултат беше малък, но все пак е по-добре от метенето.“

Макгафи се опита да продаде изобретението си, което кръщава „Вихър“, за 25 долара (днес 425 долара), но има малко клиенти.

През следващите 29 години „чистачката на килими“ не получава иновации. Едва през 1898 г., Джон С. Търман от Сейнт Луис подава патент за бензинов „пневматичен реставратор на килими“. Това устройство „изхвърля“ праха, като пръска килима със сгъстен въздух, след което го издуха в контейнер. Нямаше смучене, така че всъщност не е „прахосмукачка“. Изобретението му също така не е особено преносимо, а е по-скоро гигантско. Затова Търман не продава изобретението си, а го взима и предлага да чисти от врата на врата в района на Сейнт Луис за 4 долара на посещение (около 110 долара днес)

През 1901 г., Хърбърт Сесил Бут, английски строителен инженер, вижда демонстрация на американски изобретател, който показва подобна машина като на Търман. Когато Бут се обръща към господина и пита защо машината не засмуква, той бива навикан и му се обяснява, че никой не е успял да направи машина, която да засмува прах успешно.

Тогава Бут реши, че ще е първият. Ако може просто да обърне дизайна на Търман – от духане до смучене – може да се получи. Бут създаде „масивна прахосмукачка с бензинов двигател и дърпана от кон“ и получи няколко патента за нея през 1901 г. Той нарече смукателната си машина „Puffing Billy“. Бут също предлага услуга, която става толкова популярна, че британският флот му се обажда да го наеме за почистване на лондонския Кристъл Палас.

Изобретението на Бут работи добре, то не беше компактно и не беше предназначено за лична домашна употреба. Но през началото на 1900 г. в целия свят патенти са подадени представени от изобретатели, която искат да извлекат полза от тази иновация. Въпреки това, въпреки безброй добре образованите инженери и изобретатели, всъщност 60-годишният Джеймс Мъри Спангълър, портиер в универсален магазин и любител изобретател от Кантон, Охайо, изобретява първата компактна, готова прахосмукачка за домашна употреба.

 
 
Коментарите са изключени

На съд за импотентност – как Католическата църква легализира разводите

| от |

Църквата винаги е имала много сурово наказание за онези, които решат да разтрогнат своя брак. Щом веднъж е сключен пред Бог, бракът остава завинаги. През XV и XVI век във Франция се заражда една много интересна клауза, която облекчава възможностите за раздяла. От самото начало се смята, че мъжът и жената трябва да се обвържат, за да създават деца. Френската църква е на мнение, че ако мъжът не успее да се възпроизведе автоматично извършва грях и съответно бракът трябва да се разтрогне. Самият развод все пак се дава трудно и провинилият се трябва да демонстрира своите полови проблеми в съда.

Какво точно представлява процедурата? Имайки предвид, че жените в средновековието са минавали инспекция за проверка на своята чистота и съответно девственост, мъжете също могат да бъдат заведени под отговорност. Обидената съпруга може да заведе мъжа си на „инспекция“. Проверката е малко смущаваща и най-вероятно би помогнала на много мъже да избягат от отговорност и изглежда така: съпругата призовава на делегацията, виновникът се съблича и започва процеса по възбуда. И докато при жената се изисква неутрална комисия, която да направи проверката, мъжкото достойнство се тества от съпругата.

Свидетелите трябва да бъдат там, за да потвърдят дали либидото достатъчно за създаването на здраво поколение.
Важна подробност е, че в хода на делото се водят бележки и дори се правят рисунки. Не е ясно как точно църквата е била съгласна на такава действия, след като личното пространство от спалнята се разобличава и издига до нивото на обществена тайна, ала щом една съпруга не е доволна… След направените тестове идва време време за полови съвети, изследването на подходящите възбуждащи пози и други пикантни подробности. Църковните канони в началото били категорични, че единствената позволена и до някаква степен свещена поза е мисионерската и сексът се практикува единствено и само с цел създаването на поколение. За удоволствия извън тази линия няма разрешение и благословия. Съдът също така изслушва и всички свидетели – най-често персонала и слугите.

Френските архиви пазят една впечатляваща история на Маркиз де Гесрес и неговата любима съпруга Маскани. По думите на мадам Маскани, нейният съпруг е лежал неподвижно в леглото в продължение на три години и за този период от време бил точно толкова любвеобилен като изсъхнало дърво в полето. В съдебния картон е записано, че половият орган на Гесрес бил „лишен от всякакви емоции“. Това очевидно е добър вариант за идентифицирането на еректилната дисфункция. Маркизът поне е успял да избегне последната санцкия, в която ще трябва да задоволява съпругата си за първи път пред погледите на аудиторията. Това е добрата новина! Лошата новина е, че все пак маркизът трябвало да демонстрира своята ерекция пред аудиторията.

Don_Diego_del_Corral_y_Arellano,_por_Diego_Velázquez

Снимка: By Diego Velázquez – Galería online, Museo del Prado., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45402193

Клиничните тестове са проведени, журите може да установи наличието на добре работещ мъжки полов орган, но за зла беда, представянето било достатъчно краткотрайно, за да не може да издържи до създаването на поколение. Съдията все пак не дал благословията на развода и пожелал на двойката да продължи своето съжителство.

Шансовете да бъдат разделени е единствено чрез смъртта, но ако такава настъпи скоро пак ще има разследване. Маркиз де Лангли е трябвало да преживее подобно изпитание, но за жалост късметът не бил чак толкова впечатляващ. След като е направена същата процедура, лекари и свидетели са категорични, че маркизът е в отлично здраве и може да има деца. Защо се стига до съда? Мадам Лангли е потърсила съчувствие от властите, след като нейният съпруг бил изключително груб в леглото и още по-лошото – не се интересувал в зачеването на деца. С надвисналата заплаха провинилият се настоял да бъде свикан съвет от 5 хирурга и 5 свидетеля. Подготвен за своето неупровержимо доказателство, маркизът се провалил. Най-вероятно нивото на стрес било по-високо, отколкото на частни представления. Съдията нямал друг избор, освен да разведе двойката.
Този закон съществувал около 2 века, в които жената имала правото да повдига обвинения срещу своя съпруг, но след това постепенно започнали да утихват случаите на импотентност във Франция.

Има една подробност, която трябва да бъде спомената. Църквата изисква от мъжа да продължи поколението, но жената има отговорността да не отказва и да откликва на желанията на своя съпруг. С напредването на науката е било възможно да се проведе и по-хуманен тест. В този период от време църквата и съдиите са правили най-доброто, на което са способни. Чести са били и случаите на измама. В региона Об е документиран случай на развод през 1426 г. и бракът бил приключен, но с втората съпруга се случило и чудото в лицето на седем наследника. Друга интересна подробност е присъствието на 1/5 от благородническата класа, която се опитвала да се разведе – около 3% от населението във Франция по онова време.

 
 
Коментарите са изключени

Ангелът на смъртта: Йозеф Менгеле

Йозеф Менгеле израства в богатo семейство в Гюнцбург, Германия. Баща му, Карл Менгеле, се сражава в Първата световна война, а през това време майка му поема фамилния бизнес за производство на вършилки. Когато войната приключва, компанията, наречена просто Karl Mengele, се възползва изцяло от пика в икономиката в мирно време и става третата по големина компания в своя отрасъл в Германия. Според книгата на Джералд Поснър „Mengele: The Complete Story“, фабриката става най-големият работодател в Гюнцбург и прави Менгеле най-богатото семейство в града. Някои твърдят, че тя все още съществува.

Като най-голям син, очаква се именно Йозеф да поеме фамилния бизнес. Той обаче не иска, поради собствените си амбиции и както казват някои биографи, недоволството към „студенината на родителите му“. Вместо това, през 1930 на 19-годишна възраст пътува до Мюнхен, където ще следва медицина. До 1930 г. нацистката партия вече е втората по големина политическа партия в Германия и Хитлер започва възхода си. В своята автобиография Менгеле отбелязва, че като студент е бил много заинтригувван от Националсоциалистическото движение:

В дългосрочен план беше невъзможно да останем настрана в тези политически размирни времена, ако искаме Отечеството ни да не се поддаде на марксистко-болшевишката атака. Тази проста политическа концепция стана решаващият фактор в живота ми.

Междувременно самият Карл Менгеле се присъедини към нацистката партия, защото смята (и както се оказва, не погрешно), че това ще бъде печеливш ход за него и компанията му. Асоциирането му с бързо развиващата се политическа партия не само поддържа семейството Менгеле в бизнеса, но му позволява да се развива.

Josef Mengele, Richard Baer, Rudolf Hoess, Auschwitz. Album Höcker

От ляво надясно: Рихард Байер, Йозеф Менгеле и Рудолф Хьос, 1944

Книгата на Поснър отбелязва, че е доста трудно да се определи точно кога Йозеф Менгеле се извръща към злото. Това, че е бил отдаден на политика още от млада студентска възраст, вероятно е било голям фактор. Той също така има „силен интерес към генетиката и еволюцията“ и учи на място, където професорите изповядват теорията на т. нар. „живот, недостоен за живот“ (на немски: Lebensunwertes Leben), известна още като „нацистка евгеника“. (По това време евгениката е изключително популярна в целия свят, дори подкрепяна от самия Уинстън Чърчил, а до 1936 г. в САЩ 31 от 48 щата имат някакъв вид политика на евгеника или принудителна стерилизация на „нежелателни индивиди“.)

През 1937 г. работи като научен сътрудник в Института за наследственост, биологична и расова чистота на Третия райх към Франкфуртския университет. Там е взет под крилото на Отмар Фрайхер фон Вершер, който се интересува от изследванията на близнаци и казва, че Хитлер е „първият държавник, признал наследствена биологична и расова хигиена“.

Със задаващата се война Менгеле преминава основно военно обучение и е назначен в полк като медик. Той се бие за Третия райх в първите години на войната, като паралелно продължава медицинската си изследователска работа с проучване на наследствени връзки, открити в ушни гънки. Успява и да се ожени – за Ирен Шонбейн, след като първо, понеже има такова изискване при членство в СС, се уверява, че тя е с „чиста кръв“. И въпреки че не може да се определи дали майката на прадядо й не е имала еврейска кръв, Ирен е била одобрена заради свидетелствата от нейни приятели, които казват, че тя е „много нордична“.

През 1942 г. Вершер урежда Менгеле да се махне от фронта и да отиде в Института за антропология, човешка генетика и евгеника Кайзер Вилхелм. Там Вершер и Менгеле продължават работата си заедно. През 1943 г., с благословията на Отмар, той кандидатства за работа в Аушвиц, за да се възползва от затворниците там. Приет е и така започва най-известната работа на Ангелът на смъртта.

Auschwitz I (22 May 2010)

Менгеле пристигна в Аушвиц, когато в него са настанени близо 140 000 затворници. Лагерът е огромен и ако не се използваше за неописуемите ужаси, организацията му би била за възхищение. Има няколко библиотеки, футболни игрища, театри, басейни и градини. Менгеле бързо се възползва от новата си позиция, когато лагерът бушува епидемия от коремен тиф. Вместо да лекува болестта, той праща всички болни в газовата камера.

Менгеле, подобно на наставника си, прояви голям интерес към медицинските качества на близнаците, особено на децата. Обикновено ги отделя един от друг, а понякога убива единия, за да види дали другият може да го „усети“. Той изучава разликите и приликите между близнаците, често очите.

С настъпването на войната „работата“ му се разширява отвъд близнаците. Както пише в доклад от 1992 г., който отнема 7 години да се изготви от Службата за специални разследвания на САЩ: „в гротескно извращение на позицията на лекар, така нареченият „Ангел на смъртта“ в Аушвиц впряга знанията си за устройството на живота, за да го унищожи.“ Докладът като цяло описва очевидната му пълна липса на угризения за всичко, което прави, и непрекъснатите гнусни експерименти, които прави.

Child survivors of Auschwitz

Дечица, оцелели от лагера

Когато Съветските въоръжени сили (Червената армия) превземат Аушвиц на 27 януари 1945 г., Менгеле вече бе избягал. Той първо обикаля окупираните германски територии, като избягва съветските и американските сили, докато носи със себе си няколко кутии медицинска документация. Известно време работи като земеделски производител, докато през 1949 г. не заминава за Генуа, а след това, няколко месеца по-късно, и за Аржентина. Съпругата му Ирен отказа да отиде с него и в резултат се развеждат. Той избира Аржентина, както много от неговите нацистки колеги, тъй като президентът Хуан Доминего Перон е застъпник на фашистите. Тогава също така немският език се преподава в много аржентински училища. С отворени обятия Перон приема нацистки бегълци, не само по идеологически причини, но и по финансови. Много от тях носят със себе си богатство, заграбено от еврейските затворници.

WP Josef Mengele 1956

Снимката от аржентинските документи на Менгеле

В Аржентина Менгеле прекарва следващите пет години от живота си под фалшиво име, работи като собственик на малък фармацевтичен бизнес и като фермер. След инцидент, в който момиче, на което се опита да направи аборт, почива, той замина за Парагвай. През май 1960 г. Мосад (Израелската разузнавателна агенция, чиято задача тогава е да издирва нацистките военни престъпници и да ги изпраща в Израел за разпит) успява да залови Адолф Айхман. Следващият в списъка им е Менгеле.

По време на Нюрнбергските процеси през 1945/1946 г. името на Менгеле се споменава няколко пъти, но съюзническите сили смятат, че е мъртъв. Мосад обаче има друга информация. Много по-късно почти всички смятат, че Мосад успява да намери Менгеле в Сао Пауло, Бразилия, през 1962 г. Но поради бюджетни проблеми и продължителния конфликт с Египет, агентите на Мосад са принудени да се върнат у дома.

Йозеф Менгеле живее още 17 години в относително уединение, но здравето му се влошава. Наскоро публикувани записи от дневниците му сочат, че той никога не променя политическите си виждания, нито проявява угризения за действията си. Ангелът на смъртта получава инсулт през 1976 г. и почина 3 години по-късно. Погребан е под фалшивото име „Волфганг Герхард“ в Бразилия. Едва през 1992 г. властите ексхумират тялото му и ДНК тест доказа, че Волфганг всъщност е Йозеф Мангеле.

 
 
Коментарите са изключени