Уолт Дисни и правото да бъдеш различен

| от |

Няма човек, който да не знае и да не е чувал за Уолт Дисни. Убедена съм в това, както съм убедена, че всеки един от вас си е имал любима принцеса от неговите анимации едно време.

Уолт Дисни е важен културен феномен в историята на киното от миналия век, който променя правилата, създава собствена вселена от анимационни стереотипи и вярва в себе си и онова, което прави. Дисни е визионер, видял отвъд времето си и влиянието му в света на забавленията е безспорен. Дисни е повече от Дисниленд и нахилен мъж с мустаци, който се смее до любимата си мишка.

Уолт Дисни е роден в семейството на ирландски имигранти, които се преселват в Америка, тъй като баща му е обхванат от така наречената „златна треска“. Като малко момче, Уолт, братята и сестрите му се местят често от град на град и в едно такова място родителите на негов съученик го запознават със света на киното, водевила и театъра. Оттам нататък пътят на бъдещия колос на анимацията е някак предначертан.

Дисни започва да рисува от малък, продава свои рисунки на съседите и въпреки че, баща му му казва, че това са глупости и трябва да си намери работа, той продължава. Когато е на 18 години, Дисни се вдига и заминава в Холивуд с 40 долара в джоба си и брат си и най-добрия си приятел под ръка. Там започва да работи в студио за рекламни клипове.

Близо 10 години откакто се намира в меката на киното, Дисни, в една сумрачна сутрин пътувайки във влака, създава най-ембелатичната анимационна фигура в историята на киното – Мики Маус. Никога няма да забравя една реплика от „Спасяването на Мистър Банкс“ – филм от студио „Дисни“ за самия Дисни и неговата борба с Памела Травърз за правата върху „Мери Попинз“, който горещо препоръчвам – където той казва: „Аз бях едно обикновено момче с една мишка върху хартия в джоба си. И отказвах да я продам.“ Дисни напуска компанията, в която работи и отказва да даде правата върху Мики Маус, на който и да е. Той си тръгва с лист в джоба, Мики на параход, високо вдигната глава и мечтата да създаде пълнометражен анимационен филм един ден. Нещо, което другите наричат „невъзможно“ и „лудостта на Дисни“.

Уолт Дисни е от онези 10% от човечеството, които променят хода на историята, именно защото вярват в мечтите си. Той създава първия пълнометражен анимационен филм през 1937 година и той се казва „Снежанка и седемте джуджета“. По него се работи дълго време и почти денонощно. Дисни, подобно на Стив Джобс, остава известен като шефа, който кара хората си да бачкат много и никога не отстъпва от своето, и в крайна сметка го постига.

„Снежанка“ носи на Уолт Дисни и основаната от него Walt Disney Company, първият от общо четири почетни Оскара. Дисни има седем награди „Еми“, три Златни глобуса и общо 22 Оскара за кино от точно 52 номинации. Все още е най-номинираният и награждаван човек в индустрията и не вярвам това да се промени скоро. Освен това е единственият, който получава четири Оскара в четири различни категории в една година.

Дисни е велик, не заради наградите си, а въпреки тях. Освен, че е един от бащите на модерната анимация, такава, каквато я познаваме днес, той е оформил културно и интелектуално много от детските ни мозъци. За моя съм сигурна.

Освен ембелатичния Мики Маус и принцовете и принцесите от най-известните приказки в света, Дисни е създател на филми като „Мери Попинз“, „Дъмбо“, „Бамби“ и моят фаворит „Алиса в страната на чудесата“.

 
 

Създателят на „Bandersnatch“ към критиците: „Fuck off“

| от chronicle.bg |

Чарли Брукър, създателят на „Black Mirror: Bandersnatch“, каза на критиците, които не се кефят на интерактивния аспект на филма: „Fuck off“. „Bandersnatch“ излезе на Netflix в края на 2018 година и стана културен феномен. 

Това е първият пълнометражен филм по „Black Mirror“, които е и интерактивен като зрителите сами избират съдбата на главния герой Стефан Бълтър (Фион Уайтхед), а той самият… хайде, няма да издаваме. Лентата има 5 края, плюс един таен след финалните надписи. Въпреки успеха и популярността си, „Bandersnatch“ получи и известно количество критика.

В интервю за HuffPost UK, Брукър отговори с импулсивното „Fuck off“ на въпрос какво мисли за това как творението му беше прието. Първо, той изрази благодарности към позитивните коментари: „Толкова е удовлетворяващо да видиш колко хора се включиха във филма. Беше интересно да видиш различни реакции от различни хора в зависимост от това какво очакват и какво искат.“

За критиците Брукър каза: „Имаше хора, които казаха, че не искат да взимат решения и не искат да правят нищо. Еми тогава – fuck off. Правете нещо друго! Имаше и хора, които казаха ‘о, много е просто като игра’ или ‘игрите вече правиха таквоа нещо’ – филмът не е на платформа за игри, а е на Netflix. Много добре знам какво е компютърна игра, мерси.“

Подобно на „Bird Box“ на Сузане Биер, броят хора, до които стигна „Bandersnatch“, само показва значението на Netflix за кино индустрията. Без интерактивния елемент, филмът едва ли щеше да стигне до висините си.

 
 

„The Social Network“ може да има продължение

| от chronicle.bg |

Почти 10 години след премиерата на „The Social Network“, филмът е с една стъпка по-близо до продължение. Аарън Соркин, който спечели Оскар за най-добър адаптиран сценарии за работата си по лентата, каза пред Associated Press, че вече има достатъчно събития около Facebook, за да започне сценарий за продължение. Продуцентът Скот Рудин също е навит.

„Знам доста повече за Facebook от 2005, отколкото за Facebook в днешно време, но съм сигурен, че има достатъчно нови събития за втори филм“, каза Соркин. „Случиха се много интересни драматични неща, откакто нашият филм свърши с делото на близнаците Уинкълвос и Едуардо Саверин…. Получавал съм повече от един мейл от Рудин с някаква статия за социалната мрежа и въпрос не е ли време за продължение.“

„The Social Network“ беше представен през есента на 2010 година и получи 8 номинации за Оскар и $240 милиона в световния боксофис. И Соркин, и режисьорът Дейвид Финчър бяха похвалени за работата си като и двамата се подготвяха за нов проект – „Steve Jobs“. Финчър обаче се отказа след като преговорите със Sony за заплащането му не завършиха с общо съгласие. Финчър не е режисирал филм от „Gone Girl“ през 2014 година. В момента той работи по новия сезон на „Mindhunter“ за Netflix.

 
 

„Традиционната мъжественост“ вреди на мъжете?

| от chronicle.bg |

„Традиционната мъжественост“ вреди на мъжете, според Американската психологична асоциация (АПА), която въведе насоки за терапевтите, които работят с мъже и млади момчета. Твърдението предизвика критика от психолози, които се притесняват, че така много хора в нужда няма да потърсят помощ.

Мъжете са 4 пъти по-успешни в опитите си за самоубийство от жените, но търсят помощ от специалисти значително по-малко. В момента те са част от дебатите около движението #MeToo.

АПА решава да въведе насоки за работата при терапия на мъже още през 2005 година, но бюрократични пречки отлагат това досега. Десетте напътствия засягат всичко от съвети при създаване на връзка до адресиране на проблемите, които може да създаде отбягването на медицинска помощ. Някои от точките се отнасят специално за „въздействието на силата, привилегията и сексизма“ и сочат към по-висок риск от агресия, самоубийство и злоупотреба с алкохол и наркотици.

„Насоките на АПА могат да изпратят посланието, че да си мъж е лошо“, казва Джон Бари, професор в Университетския колеж в Лондон и автор на книгата „Male Psychology and Mental Health“ („Мъжката психология и психично здраве“). „Хората масово се фокусират върху неща като токсичната мъжественост. Когато мъжете чуят, че те държат цялата сила и привилегии, тези от тях, които имат емоционални проблеми, ще приемат, че вината за проблемите им е тяхна.“

Американската психологична асоциация иска да стимулира „позитивната мъжественост“, но какво точно е това? Мат Енглар-Карлсън, директор на Центъра за Мъже и Момчета към Университета в Калифорния, обяснява: „Ако отидете в кафе, например, и видите две жени да се гледат и да си говорят, това очевидно е форма на интимност. Но взе,ете трима мъже в един заден двор, които строят нещо от 3 часа. Това не е ли също някаква интимност? За мен, част от ‘позитивната мъжественост’ е да забележим, че всеки мъж е социализиран по различен начин да се свързва с останалите.“

 
 

Големите актриси заслужават големи сериали

| от chronicle.bg |

Преди няколко десетилетия трансферът на един актьор от киното в телевизията е означавал само едно – потъване в забрава. Малкият екран се е смятал за поле за развитие на залязващи актьори, а продукциите са се приемали за по-некачествени от тези, които киното е създавало.

Последните пет години обаче, ситуацията драстично се промени. Днес вече редица звезди от киното правят своите първи стъпки на малкия екран и това се отразява повече от добре както на техните кариери, така и на телевизията като цяло.

За един от пионерите в това течение от последните няколко години се смята Раян Мърфи, който заедно с Брад Фалчък създаде „American Horror Story“. Сериалът позволи на Джесика Ланг да възроди кариерата си, да влезе в ново амплоа и да бъде обикната от ново поколение фенове, което иначе много трудно биха гледали великолепни филми като „Франсис“ или „Ах, този джаз“. А тя пък допринесе със своя висок статут към това сериалът да се издигне.

Редица други актьори получиха възможност да разгърнат актьорския си потенциал благодарение на телевизията. Клайв Оуен и Стивън Содърбърг в „The Knick“, Джъд Лоу в „Младият папа“, Дейвид Линч, който се завърна към телевизията с „Twin Peaks: The Return“. „Истински детектив“ даде платформа на прекрасния Матю Макконъхи, Колин Фаръл, Уди Харелсън… И въпреки че в началото, както повечето неща в Холивуд, предимно мъже се възползваха от ползите на трансфера от кино към телевизия, днес вече има значително по-голямо покритие на женски персонажи в страхотни сериали.

Най-представителният пример за това е сериалът „Големите малки лъжи“, в който Никол Кидман, Рийз Уидърспуун, Зоуи Кравиц и редица други актриси успяха да се откроят. Как обаче се стига до тук?

В открита дискусия наскоро Никол Кидман обяснява откъде тя и Рийз Уидърспуун са се вдъхновили да поемат пътя на изпълнителни продуценти на този сериал. Всичко започва отчасти с Джейн Кампиън и минисериалът „Top of the Lake“.

„По това време имаше само „Истински детектив“, в който главните роли бяха мъжки, а ние искахме да направим нещо с жени в главните роли и действието да се развива в Америка.“ казва Кидман, цитирана от W Magazine, и допълва, че сериалът на BBC Top of the Lake е бил финалният ритник, който ги е накарал да оформят желаната цел и да тръгнат към нея. „Не ни предлагаха достатъчно сложни роли и това породи желание сами да създаден възможност за нас и нашите приятелки.“

Според думите на Кидман – а и според тези на Елизабет Мос („Top of the Lake“, „Историята на прислужницата“) – телевизията все още е мястото, където един актьор или актриса може да отиде, когато киното го забрави. Разликата е там, че днес това може да бъде обърнато в полза на актьора, заради увеличените му правомощия над продукцията. В много случаи става така че някои от големите звезди са и изпълнителни продуценти на сериалите.

Другата причина е възможността на телевизията да развие и разкаже подробно сложни и вълнуващи истории, да включи в тях контрастиращи си персонажи, които също да бъдат развити. И публиката разбира това – „Големите малки лъжи“ бяха абсолютен хит, а в момента очакваме втория сезон. Фактът, че Мерил Стрийп влиза в него е достатъчно показателен. „Историята на прислужницата“ се превърна в цяло културно явление, което вдъхнови редица протести по света.

Това, което привлича все повече актьори към телевизията, е възможността да развият даден персонаж до неговия максимум и да разплетат историята му. Според Никол Кидман именно малкият екран е мястото за хубави женски роли в момента.

Към думите на Кидман се присъединява и Джесика Ланг, в свое интервю за списание AARP. В него актрисата говори за отношението на Холивуд към възрастните актриси. „Там няма равенство. Мисля си колко прекрасни актриси от моето поколение все още правят стойностна и важна работа в киното. Отиват в телевизията. Отиват на сцената. Това е желанието да правиш нещо смело. Да се предизвикаш.“

И за повечето актриси, без оглед на репутация или статут, телевизията е мястото, където това предизвикателство може да се случи.