shareit

Уолт Дисни и правото да бъдеш различен

| от |

Няма човек, който да не знае и да не е чувал за Уолт Дисни. Убедена съм в това, както съм убедена, че всеки един от вас си е имал любима принцеса от неговите анимации едно време.

Уолт Дисни е важен културен феномен в историята на киното от миналия век, който променя правилата, създава собствена вселена от анимационни стереотипи и вярва в себе си и онова, което прави. Дисни е визионер, видял отвъд времето си и влиянието му в света на забавленията е безспорен. Дисни е повече от Дисниленд и нахилен мъж с мустаци, който се смее до любимата си мишка.

Уолт Дисни е роден в семейството на ирландски имигранти, които се преселват в Америка, тъй като баща му е обхванат от така наречената „златна треска“. Като малко момче, Уолт, братята и сестрите му се местят често от град на град и в едно такова място родителите на негов съученик го запознават със света на киното, водевила и театъра. Оттам нататък пътят на бъдещия колос на анимацията е някак предначертан.

Дисни започва да рисува от малък, продава свои рисунки на съседите и въпреки че, баща му му казва, че това са глупости и трябва да си намери работа, той продължава. Когато е на 18 години, Дисни се вдига и заминава в Холивуд с 40 долара в джоба си и брат си и най-добрия си приятел под ръка. Там започва да работи в студио за рекламни клипове.

Близо 10 години откакто се намира в меката на киното, Дисни, в една сумрачна сутрин пътувайки във влака, създава най-ембелатичната анимационна фигура в историята на киното – Мики Маус. Никога няма да забравя една реплика от „Спасяването на Мистър Банкс“ – филм от студио „Дисни“ за самия Дисни и неговата борба с Памела Травърз за правата върху „Мери Попинз“, който горещо препоръчвам – където той казва: „Аз бях едно обикновено момче с една мишка върху хартия в джоба си. И отказвах да я продам.“ Дисни напуска компанията, в която работи и отказва да даде правата върху Мики Маус, на който и да е. Той си тръгва с лист в джоба, Мики на параход, високо вдигната глава и мечтата да създаде пълнометражен анимационен филм един ден. Нещо, което другите наричат „невъзможно“ и „лудостта на Дисни“.

Уолт Дисни е от онези 10% от човечеството, които променят хода на историята, именно защото вярват в мечтите си. Той създава първия пълнометражен анимационен филм през 1937 година и той се казва „Снежанка и седемте джуджета“. По него се работи дълго време и почти денонощно. Дисни, подобно на Стив Джобс, остава известен като шефа, който кара хората си да бачкат много и никога не отстъпва от своето, и в крайна сметка го постига.

„Снежанка“ носи на Уолт Дисни и основаната от него Walt Disney Company, първият от общо четири почетни Оскара. Дисни има седем награди „Еми“, три Златни глобуса и общо 22 Оскара за кино от точно 52 номинации. Все още е най-номинираният и награждаван човек в индустрията и не вярвам това да се промени скоро. Освен това е единственият, който получава четири Оскара в четири различни категории в една година.

Дисни е велик, не заради наградите си, а въпреки тях. Освен, че е един от бащите на модерната анимация, такава, каквато я познаваме днес, той е оформил културно и интелектуално много от детските ни мозъци. За моя съм сигурна.

Освен ембелатичния Мики Маус и принцовете и принцесите от най-известните приказки в света, Дисни е създател на филми като „Мери Попинз“, „Дъмбо“, „Бамби“ и моят фаворит „Алиса в страната на чудесата“.

 
 
Коментарите са изключени

Бурното развитие и неточности на календара ни

| от |

Древните египтяни знаели, че за да се изчисли точно една година, е необходимо да се отбележи как са разположени звездите на небето в даден момент. По-конкретно, египетските жреци използваха Сириус, за да предскажат наводнението на Нил всяка година, което им даде вид, че могат да предсказват това събитие. Изучаването на Сириус също даде възможност на египтяните да станат първата цивилизация, преминала от лунен към слънчев календар.

Древните вавилонци използвали лунен календар, а и до днес мюсюлманските и еврейските календари са базирани на Луната. Хубаво, ако обичате традициите, но използването на лунен календар също има и един основен проблем. Лунният месец е 29,5 дни, което означава 12 лунни месеца са 354 лунни дни, което е около 11 дни по-малко от слънчевата година. За да разрешат този проблем, някои лунни календари добавят от време на време по един допълнителен месец, за да компенсират изгубения период. Това, например, е начинът, по който се процедира с еврейския календар.

Проучването на Сириус от египетските жреци обаче им позволи да преброят точния брой дни в една слънчева година. След това те подреждат лунните месеци в интервали от 12 месеца, като всеки от тях е 30 дни, а в края на годината се добавят още пет.

И с това изглежда въпросът е приключен, но има още един проблем – на всеки четири години Сириус се появява ден по-късно. Причината за това е, че слънчевата година в действителност е 365 дни и 6 часа, което обаче египтяните никога не взимат предвид, въпреки че го знаят. Така се оказва, че слънчевият календар пак дърпа назад като лунния, само че с много по-бавни темпове.

По времето на Римската империя при Юлий Цезар, календарът, който на този етап не е синхронизиран с около три месеца, вече има страхотна нужда от настройване. С помощта на Созиген, известен астроном от Александрия, Юлий Цезар стартира нов календар на 1 януари 45 г. пр. н. е. – календар, който е най-близо до слънчевата година от всеки от предшествениците му. Той става известен, разбира се, като „Юлиански календар“.

Созиген информира Цезар, че действителната продължителност на слънчевата година е 365 дни и 6 часа, както са знаели египетските свещеници. Астрономът смята, че логичното решение е просто да се добавя един ден към февруари, най-късият от римските месеци, всяка четвърта година. Това компенсира разликата – и така с тази хитра идея се ражда високосната година.

Този календар бързо се разпространява в цялата Римска империя, а също така се ползва и от цялото християнство през векове. И все пак, отново се появи грешка. Оказва се, че слънчевата година всъщност не е 365 дни и 6 часа, всъщност е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Тази разлика се натрупва само до един ден на всеки 130 години, но тук говорим за хилядолетия, така че отново има значение.

Към 16 век на пръв поглед незначителният проблем в изчисляването на слънчевата година с 11 минути и 14 секунди по-къса отколкото е, довежда до около 10 дни разлика между календара и реалната слънчева година. Това създаде особен проблем около равноденствията, които настъпваха 10 дни по-рано от отбелязаното в календара.

Григорий XIII

Очевидно трябваше да се направи нещо и затова папа Григорий XIII помоли Христофор Клавий, йезуитски астроном, да му помогне да реши проблема. Бързо откривайки, че въпросната грешка възлиза на 3 дни за период от 400 години, той измисли блестящо решение.

Гениалният астроном дава предположението годините, завършващи през 00 от този момент нататък да бъдат високосни, само ако се делят на 400. По този начин се премахват три високосни години на всеки три века, което дава лесно решение на проблема.

Предложението, кръстено на папата, който наема астронома, а не на Христофор, е пуснат в употреба в папските държави през 1582 г. Григорианският календар бързо е приет от Испания, Португалия, Франция и италианските държави още на следващата година.

Това беше време на големи религиозни катаклизми в Европа и много от протестантските държави не бързаха да признаят, че епископът на Рим е прав за каквото и да е. Лютераните в Германия най-накрая приеха промяната през 1700 г., докато Великобритания я отлага чак до 1752 г. Въпреки че към този момент Великобритания е натрупала вече значителната разлика от 11 дни, много хора протестираха бурно при приемането на коригирания календар.

Русия не приема Григорианския календар чак след руската революция през 1917 г. Дори през 1908 г. руският олимпийски отбор пристигна с 12 дни закъснение на Олимпиадата в Лондон заради нея.

По-нататъшният технологичен напредък през 20-ти век направи възможно още Григорианския календар да стане още по-точен. Например, беше предложено, че за да се поправи още по-малка неточност в него, един ден трябва да се добавя на всеки 3,323 години, а годините, които се делят на 4000, няма да бъдат високосни.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появяват езиците

| от |

На практика, разбира се, изглежда силно невъзможно да знаем кой е първият език, но това не означава, че лингвистите не са се пробвали да разберат. Пред учените има обаче един основен проблем – те смятат, че езикът вероятно се е появил преди около 100 000-200 000 години. Това е приблизително, когато съвременните хора, Homo sapiens, са се развили със същата структура на черепа – заради което се предполага, че са имали и същата мозъчна функционалност – и с подобна гласова структура като хората днес.

Като изключим нечленоразделните звуци на праисторическия човек, произходът на съвременния език все още е до голяма степен мистерия. Първият език може да е подобен на този, който говорим днес или пък да се е променил толкова много, че да нямат прилика с никой от известните ни езици, а може и изобщо да не включва произнасяне, ами да разчита на жестове или подсвиркване, както е, например, при езика силбо гомеро.

Има няколко критерия, които трябва да изпълнява един език, за да е „първия“. Един от начините, по които хората определят първия известен език, е като поглеждат кой е най-стария писмен език. Той се случва да бъде египетският или шумерският. Има и египетски, и шумерски текстове, датиращи от около 3200 г. пр. н. е. Разбира се, имаше много други езици, които се говорят по това време по целия свят – просто тези две общности изглежда първо са разработили писмен език или поне са написали думите си на материал, който е бил в състояние да устои на неуморните, вечни удари на времето. Тези текстове са най-старите истински писмени доказателства за език и единственото нещо, с което лингвистите разполагат.

Pieter Bruegel the Elder - The Tower of Babel (Vienna) - Google Art Project - edited

Вавилонската кула

Що се отнася до говоримия език, през годините се появяват много, много най-различни теории. Ние ще разгледаме ситуацията с полигенизма и моногенизма – тоест, дали много езици се развиват независимо един от друг в различни части на света едновременно или всички произхождат от един общ протоезик. Има само един първи език, ако вярвате в моногенизма. Но ако вярвате в полигенизма, има много различни „първи езици“, които се развиха по едно и също време.

И двете теории разчитат на много предположения. С моногенизма лингвистите проследяват корените много назад в историята, но нещата бързо стават мъгляви. Има и изследвания, базирани на генетиката; съществува корелация между генетичната диверсификация и диверсификацията на езиците, които се говорят в света. Това би означавало, че когато човешката популация е била още оскъдна, може би е имало само един език. Различните изследвания стигат до различни изводи за това колко надежден е този метод за определяне произхода на езиците, което го прави донякъде противоречив.

Моногенизмът до голяма степен не се счита за валидна теория през 19 и 20 век, когато се развива полигенизма. В езиково отношение полигенезата зависи от идеята, че всички езици се развиват независимо един от друг въз основа на средата и обстоятелствата, в които се намират хората. Моногенизмът твърди, че това е малко вероятно, още повече, че много езици могат да бъдат проследени до други „майчини“ езици.

Това, което лингвистите могат да докажат, е, че по-голямата част от 5000 езика, които се говорят днес на Земята, могат да бъдат групирани в клонове. Така испанските и италианските са групирани заедно с френски и румънски и се наричат ​​“романски езици“. Английският език, заедно с немски и холандски, са „германски езици“. А романските и германските езици заедно с келтския, гръцкия и индийския език (както и други) се наричат с общото название „индоевропейски езици“. Що се отнася до историята, позната ни до момента, индоевропейските езици са най-старото познато семейство от езици, датиращо от около 20-19 век пр. н. е. Някои твърдят, че афроазиатското семейство от езици може да е още по-старо, но най-ранните доказателства в тази посока са едва от 16 век пр. н. е.

Разбира се, има и много други клонове езици: японски, американски, палеосибирски – дълъг списък. Обикновено езиците могат да бъдат проследени до различните им клонове, но големият въпрос е да дали те споделят един общ предшественик, или „ствол“, така да се каже, който би ни дал първия език, или не споделят такова нещо.

Днес езиците се променят и нарастват непрекъснато и това е нещо съвсем нормално, което всички езиковеди могат да потвърдят. С новите думи се появяват непрекъснато, не е трудно да се види как езикът се е променил за никакво време – например, като отидем в някоя антикварна книжарница (и дори на място като битака) можем да намерим книги дори на царски български.

 
 
Коментарите са изключени

Смелата Нели Блай и приключението й в лудницата

| от |

Днес ще научим за подвига на Нели Блай – жената, която по собствена воля постъпи в лудница, за да може да разкрие ужасните неща, които се случва вътре.

Елизабет Кокран Сийман е родена през 1864 г. и е смятана за най-непокорната от петнайсетте деца в семейството си. Фамилията й изпада в сериозни финансови затруднения след като баща й умира, когато тя е само на 6 годинки. По това време не се очаква жените да работят кой знае какво и затова беше трудно на майка й да си намери достатъчно доходоносна работа, за да издържа всички.

Nellie Bly3

Елизабет Кокран Сийман

Когато Елизабет е на 15 години, решава да отиде да учи за учителка. За съжаление обаче няма достатъчно пари, за да продължи след първия семестър и се връща у дома при майка си в Питсбърг. Нямаше много опции и там – тя помага на ръководството на пансион, но работа на пълен работен ден е трудно да се намери.

Не след дълго Елизабет прочете поредица от статии от Тихия Наблюдател („Quiet Observer“) – псевдоним на Еразъм Уилсън, един от най-известните журналисти в Питсбърг. Мъжът беше тихо наблюдавал, че мястото на жените е вкъщи, разбира се боси, бременни и готвещи вечеря на съпрузите си, като междувременно масажират краката им и им носят бира… Еразъм казва, че жените да работят е „чудовищност“. Елизабет е разгневена от мнението му, тъй като знаеше, че тя и много други момичета трябва да работят, за да поддържат някакво качество на живот за себе си и семействата си.

Вероятно проявявайки онази „непокорна“ жилка, която родителите й бяха открили в нея като дете, Елизабет пише писмо до вестника относно обидните статии. Редакцията всъщност харесва пищната природа и качеството на писане, показани в писмото й и я наемат като автор, давайки й псевдонима „Нели Блай“.

Първата й статия е за трудностите, с които се сблъскват бедните работещи жени, но вестникът настоява да се съсредоточи върху по-женски теми. Нели обаче не се интересува да пише за модата и скоро се отказва от писането и се отправи към Ню Йорк, където ще направи и големия си пробив.

На 22 септември 1887 г. New York World влиза в контакт с нея, за да напише статия за вътрешното функциониране на печално прословутия дом за психично болни на остров Блакуел.

Те искаха да знаят какво се случва зад вратите на зданието и усмивките на облечени в бяло медицински сестри и Нели споделя това любопитство. Редакторът й не успява да й предложил особено солиден план как ще я изкара от институцията, след като наблюденията й приключат, но обещава, че това все пак ще стане по някакъв начин. Задачата на Нели е проста: „Напиши нещата така, както ги завариш, добри или лоши.“

Nellie Bly-Mad-House-07

Нели Блай, преглеждана от психиатър

Но първо, Нели трябваше да бъде приета, което означаваше, че трябваше да се прави на психично болна. Тя реши да се представи като бедно момиче под името Нели Браун, което търси работа във „Временния дом за жени“. Там започна да се държи като „луда“ в опит да я приемат. Тя каза, че се страхува от другите жени, говори неясно и прекара първата си нощ, вперила поглед в една стена. Блай казва, че друга жена от дома сънува кошмар, че луда Нели тръгва към нея с нож – планът й явно работеше.

Персоналът в крайна сметка вика полиция да отведат Нели. Тя е изправена пред съдия Дъфи, който вика лекар, който да я прегледа. Така Нели Блай беше обявена за луда. По-късно е прегледана от втори медицински експерт, който казва:

Определено е побъркана. Считам я за безнадежден случай. Тя трябва да бъде приета някъде, където някой да се погрижи за нея.

Тъй като приемането й привлече малко медийно внимание, едно от най-големите притеснения на Нели беше, че някой репортер ще дойде, за да разбере повече за нея, защото „ако има някой, който може да разгадае мистерия, това е репортер“.

Независимо от това, тя успя да стигне до острова неразкрита, а веднъж попаднала там Нели вижда най-напред как пациентите са водени при лекарите. Една жена просто има треска преди да я приемат в психиатричната институция и не беше по-луда от Нели. Друга жена беше германка и тъй като лекарите не можеха да я разберат, тя не получи шанс да им обясни какво й е. Когато дойде ред на Нели, й бяха зададени няколко въпроса, до голяма степен свързани със здравето й. Лекарят обаче бе много по-загрижен за медицинската сестра, с която флиртува.

Блай реши да спре да се преструва и да се държи нормално, веднага щом пристига на острова. Сестрите едва забелязват промяната. Тя отбеляза, че „колкото по-нормално говорех и се държах, за толкова по-лудa ме смятаха“.

Животът в лудницата, открива скоро Нели, не беше подходящ дори за наистина лудите. Тя е подложена на обливане с ледена вода, спане на студено, словесен и физически тормоз от медицинските сестри, изолация и страх да не избухне пожар, защото вратите се заключваха индивидуално, а прозорците бяха преградени, така че ако избухне пожар, вероятно повечето от пациентите ще умрат.

Блай прекара в „лечебното“ заведение само 10, но жестоки дни, след които казва:

Какво, освен изтезания, би накарало човек да полудее по-бързо от това лечение?… Вземете една идеално здрава жена, затворете я и я накарайте да седи от 6 сутринта до 8 вечерта на една пейка, не й позволявайте да говори или да се движи, не й позволявайте да чете и не й казвайте нищо за външния свят, давайте й лоша храна, дръжте се сурово с нея и вижте колко време ще й отнеме да полудее. Два месеца при тези условия биха я превърнали в психическа и физическа развалина.

Към края на престоя си Блай притиска лекарите да й дадат отговори. Как можеха да определят дали една жена е луда или не, ако не я изслушат? Тя настоя да й се направи пълен преглед, за да се убедят, че е здрава, но лекарите я пренебрегват, мислейки, че ги лъже. Блай по-късно пише: „заведението на остров Блекуел е човешки капан за плъхове – лесно е да влезеш, но веднъж там е невъзможно да излезеш“.

За нейно щастие, редакторът й спазва обещанието си да я измъкне и след 10 дни в лудницата тя вече е на път за Ню Йорк. Първата част от нейния материал за условията в Блекуел беше публикувана няколко дни по-късно. Читателите бяха ужасени, а Блай се превърна в знаменитост, хвалена за храбростта си по време на престоя си в лечебното заведение.

Лекарите и медицинските сестри, разбира се, бяха пълни с оправдания, които обаче не бяха взети под внимание. Историята на журналистката успява да наложи много промени – малко по-малко от 1 милион долара бяха дадени на Министерството на обществените благотворителни дейности и лечебни заведения (около 25 милиона долара днес) в резултат на нейното проучване, което позволи по-добри и по-безопасни условия и по-добро лечение на пациентите.

 
 
Коментарите са изключени

Кламерът е бил знак на съпротивата срещу Хитлер

През април 1940 г., само няколко месеца след началото на Втората световна война, Адолф Хитлер знаеше, че се нуждае от начин да премине през съюзническата блокада на Германия, ако иска да има сериозни шансове да спечели войната. Той се насочи към Норвегия – рисковано начинание, но контролът върху норвежките води би направил транспортирането на стоки в Германия малко по-лесно. Норвегия се обяви за неутрална в конфликта, но Хитлер нямаше намерение да позволи на нещо глупаво като неутралитета да му попречи да вземе това, което иска.

След няколкомесечна борба немците успешно започват окупацията на Норвегия, прогонвайки съюзническите войски. Норвежкото кралско семейство и правителство също бяха прогонени от държавата, принудени да водят делата си в изгнание в Англия. Междувременно народът на Норвегия вече живее под немска власт.

След като правителството на Норвегия бяга, германците се опитаха да премахнат националната културата на страната и да я заменят с нацистките идеали. Норвежките учители бяха заставени да се присъединят към нацистката партия и да преподават нацизъм в класните стаи, а на църквата беше заповядано да проповядва „послушание към лидера и държавата“.

Приети са антиеврейски закони, които кулминират с депортирането на 700 норвежки евреи към Аушвиц. Масовите екзекуции не бяха рядкост, въпреки че повечето бяха в значително по-малък мащаб в сравнение с ужасите, случили се в някои други части на Европа. Хората от Норвегия трябваше да се справят с германските войници всеки ден в продължение на 5 години. До 1945 г. в Норвегия действат около 400 000 германски пехотинци, които контролират население от около 4 милиона души.

През есента на 1940 г. студентите от университета в Осло започнаха да носят кламери на реверите си като мирен символ на съпротива, единство и национална гордост.

Символите, свързани с кралското семейство и държавата, вече бяха забранени и студентите искаха нов начин да покажат своето несъгласие с нацистката идеология. В допълнение към носенето на кламер на ревера бяха изработени и гривни от кламери, както и други видове накити, символично сплотяващи норвежците заедно срещу нацистката сган.

Vaaler kopi

Защо точно кламер? Освен, че кламерът поддържа заедно неща, както норвежкият народ би трябвало да бъде заедно, смята се, че е избран отчасти и защото много хора вярват (неправилно), че изобретателят му е норвежеца Йохан Валер. Валер е получил патент за огънатото телче в Германия, както и в САЩ през 1901 г., но никога не е кандидатствал за патент в родната си Норвегия.

Проблемът беше, че той изобщо не измисли нещото, което наричаме кламер – той наоколо и много популярна в цяла Европа, преди Валер да го „измисли“.

Vaaler clip

Кламерът, патентован от Валер

Дизайнът на Валер не държи хартиите много добре, тъй като разчита само на колко е здрава телта, от която е направен кламера. Той, както може да се убедите от илюстрацията, не е толкова полезен, колкото стандартния кламер.

Моделът на Валер никога не е произвеждан серийно, нито е продаван и патентите му в крайна сметка изтича. Въпреки това, много източници лъжливо го приписва като изобретател на кламера и дори статуя на снимката по-долу е направена в негова чест през 1989 г., въпреки че показва класическия кламер, а не този, който Валер е изобретил.

BI-binders

Независимо от това, идеята, че кламерите са измислени от норвежец преобладава и фактът, че те свързват нещата заедно и са евтини, лесно достъпни и не прекалено характерни, ги прави на пръв поглед идеалният символ на мирен протест и на съпротива в Норвегия.

След известно време германците разбраха, че кламерът се използва като символ на съпротивата и носенето му бързо се превърна в престъпление.

И така, кой всъщност е изобретил тази огъната офисна тел? Никой не знае със сигурност за класическия модел. Той не е патентован никога, въпреки че се смята, че първоначално е произведена от Gem Manufacturing Company във Великобритания някъде през 70-те години на 19 век, а по-късно е въведена в Съединените щати през 91-те години на 19 век. Това е и причината шведската дума за кламер да е „Gem“.

Норвежците намират и други начини да се противопоставят на нацистите. 12 000 от учителите, на които е казано да преподават нацизъм, стачкуват. 1000 от тях са депортирани и изпратени незабавно в лагерите и затворите, но след 6 месеца останалите преподаватели все още не се бяха отказали от стачката и нацистите го писаха загубена кауза – излизането на учители от класната стая беше по-пагубно за военните усилия, отколкото да са в класните стаи, но не преподават идеалите на нацистката партия.

 
 
Коментарите са изключени