shareit

Учените са открили корените на приятелството с кучето

| от |

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

На науката отдавна е известно, че кучето е нова еволюционна степен на вълка, който е бил опитомен от древните хора. Но, до този момент не е ясно кои точно вълци са били предците на домашни любимци. Екип от учени от Русия, САЩ и редица европейски страни запълни тази празнина на знанията.

Оказа се, нито една живееща сега разновидност на вълците не може да се счита за родоначалник на кучетата. ДНК-анализът на съвременните „приятели на човека” показа, че те са произлезли от европейските вълци от времената на каменната ера. Тези вълци са живели на територията на днешна Европа най-малко преди 18 хиляди години.

В изследвания, публикувани в списание „Science”, ДНК проби са били използвани образци на ДНК на десет древни вълци, включително на най-старите останки от Сибир, както и на осем ранни домашни кучета. Възрастовият генетичен материал варира от 1000 до 32 000 години. Получените данни учените сравнили с ДНК на 77 съвременни кучета, 49 вълка, и четири койота. В крайна сметка най-близо до кучетата са били европейските вълци от каменната ера.

Научната група е предложила вероятен сценарий за опитомяването на вълците. Вълците, очевидно, са бродили около човешките жилища – те са били привлечени от миризмата на готвена храна или отпадаците. Най-дружелюбните и съобразителни екземпляри са влизали в контакт с хората – приспособявали са се към техните жестове и поведение. Според изследователската група, древните най-малко агресивни индивиди сред вълците следвали палеолитните ловци и може да са приемали някои от тях като водачи. Т.е. вълци постепенно се присъединяват към човешкото „стая”.

Работата на учените, открили европейските „корени” на кучетата, внесе нови данни в генетиката на домашните четириноги. Между другото, неотдавна, изследователи от Китай, Русия, САЩ и Швеция са показали, че някои видове азиатски бездомни кучета може да са били „еволюционен мост” между вълка и кучето. Сега две групи от учени работят паралелно по хипотезата за миграцията на животните, повлияла на тяхното развитие.

 
 
Коментарите са изключени

Великите Военни Изцепки: Десантът В Галопили

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През 1914 г., светът е хвърлен в най-голямата война в дотогавашната история на човечеството. Това става и името, с което този конфликт остава известен до 1939г. – Голямата война. В първоначалният етап от войната, Германия и Австро-Унгария от Централните сили се изправят срещу Съглашението на Великобритания, Русия и Франция. Първите няколко месеца стават свидетели на поредица от открити сражения, в които новите достижения на индустрията превръщат бойните полета в месомелачки. За да избегнат прекомерните загуби на хора, основните армии се окопават в дълги стотици километри окопни системи. Войната се превръща от мобилна в позиционна. Наличието на ресурси в огромни количества се превръща в ключов момент от способността на всяка една държава да издържи на колосалното напрежение.

Към късната есен на 1914г., всеки от двата съюза търси начин да добави допълнителни участници в своите редици, с цел да разтегли фронтовете и да потърси пробив във вражеските коалиции. Именно по тази линия, в края на октомври, Османската империя е привлечена в лагера на Централните сили. Портата атакува руските позиции в Кавказ, а по море, набег на два германски бойни кораба през Проливите нанася сериозни поражения на едно от ключовите руски пристанища в Черно море – Одеса.

Landing_French-Gallipoli

 

Френски войници на остров Лемнос

Снимка: By Ernest Brooks (1876–1957), official Admiralty photographer – This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11331955

Нещо повече, с влизането на Османската империя във войната, Русия остава напълно откъсната от своите съюзници, а жизнено необходимите й ресурси и индустриални стоки вече не могат да достигат ефективно до нейна територия. В тази критична ситуация, и след като е понесла огромни загуби в първите месеци на войната, Русия започва да изисква от своите съюзници действия за пробиване на блокадата. Вариантите са няколко – пробив във фронта в Източна Франция, който да доведе до изтегляне на германските сили; Пробив през Балтийско море; Пробив през османските позиции. Поради силите на германската армия по суша и на имперския флот по море, за Париж и Лондон става ясно, че единствения вариант за постигане на успех и подпомагане на Русия минава през победа над османците.

Първоначалният план, изготвен от Хорейшо Кичънър, предвиждал да бъде превзет град Александрета (дн. Искендерун)  – ключов морски и железопътен възел. Превземането на Александрета означавало да се прекъсне връзката между османските владения в Мала Азия и останалите им територии в Сирия, Ирак, Хиджаз и Палестина. На хартия всичко звучало добре, но оценките за необходимите ресурси се оказали неприемливи за Франция, която вече изразходвала значителна част от възможностите си за да задържа германските войски, нахлули на нейна територия. Освен това, оставал проблемът със снабдяване на Русия.

Единственият пряк път за осъществяване на тази задача оставали Проливите. Именно в тази посока бил приет планът на лордът на Адмиралтейството, Уинстън Чърчил, който предложил изпращане на компактен флот и експедиционен корпус, които да сринат отбраната на Дарданелите, да пробият през Проливите и да отворят достъпа до Черно море. Чърчил базирал плана си на два основни пункта. Първо, прихванати съобщения на германската военна мисия в Истанбул предполагали доста скромни по обем сили на османците в района на Проливите. Второ – Чърчил се надявал че едно решително действие на Антантата на Балканите ще провокира България и Гърция да нарушат неутралитета си и да се присъединят към Антантата. Това, на свой ред, би прекъснало връзките между Австро-Унгария и Германия от една страна и Османската империя от друга.

Türkei, Dardanellen, Schweres Geschütz

Немска артилерия на Дарданелите

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 183-R36225 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5368395

В средата на февруари, 1915 г., британците придвижили малка флотилия, подпомагана от няколко руски и френски съда към Дарданелите. Корабите на Антантата започнали да бомбардират укрепените османски позиции на входа на Проливите и да разминират околните води. Първият проблем, на който се натъква операцията е лошото време. То не позволява облитането на вражески позиции с аероплани за разузнаване. Османците получават глътка въздух и съумяват да разместят батареите си така, че да не попадат под директния огън на вражеската палубна артилерия.

На 18 март, 1915 г., англо-френски флот от 18 линейни кораба и ескорт крайцери и разрушители атакува основните османски фортове на входа на Дарданелите. Флотът открива убийствен огън по османските позиции, но неуспешните предварително бомбардировки не са ги отслабили достатъчно. Същевременно, миночистачите на Съглашението така и не успяват да разчистят добре водите около Дарданелите, а османците полагат допълнителни взривове непосредствено преди битката. В резултат, 6 от 18 линейни кораба са или потопени или тежко повредени от мини. Планът за форсиране на Проливите само с военноморски сили пропада напълно. Съюзниците се съсредоточават върху план Б – десант и сухопътна офанзива.

В края на месец март в Египет е концентриран експедиционен корпус в размер 78 000 войници. Той се състои от три основни сегмента – британският Средиземноморски експедиционен корпус (СЕК), френският Източен корпус (ИК) и австралийско-новозеландският корпус, популярен като АНЗАК. Начело на операцията е поставен сър Иън Хамилтън. Подготовката по предстоящата кампания закъснява цели 4 седмици заради неуредици в подбора и подреждането на транспортните съдове. Това време е успешно използвано от османците, които очакват вражеският десант и започват да укрепяват Дарданелите, разчитайки и на контингент германски военни инженери и съветници.

Landing_at_Gallipoli_(13901951593)

Акустирането на новозеландски войници

Снимка: By Archives New Zealand from New Zealand – Landing at Gallipoli, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47036764

Междувременно, очакванията за бърза победа доминират стратегията на Антантата. Османските сухопътни сили са смятани за  неадекватни и неспособни на решителни действия. Това се дължи най-вече на провалите в хода на Балканската война. От друга страна, сред Антантата липсва адекватно отчитане на причините за османския провал срещу Балканския съюз. Сред войниците в Египет се разпространяват брошури с обещание за бърз успех и изваждане на Болният човек от войната в рамките на дни. Част от информацията за османските сили е почерпена от туристически брошури, печатани в Египет в навечерието на Голямата война.

Османците, наставлявани от германски висши офицери, начело с генерал Ото фон Сандерс, използват забавянето на Антантата за да укрепят своите позиции и да концентрират свежи сили на Галиполския полуостров. Общо, Портата съсредоточава 6 дивизии, в размер до 62 000 души. По-голямата част от тези войници са извлечени или от резерва (редиф) или са новобранци, свикани за окомплектоване на армията в Тракия. За да подобрят качеството им, германците и османските офицери извършват постоянни учения и нощни маршове.

Същевременно се извършва усилена работа по миниране на плажовете, поставяне на бодлива тел и създаване на картечни гнезда и места за придвижване на мобилна артилерия. Начело на 19-та дивизия, която прикрива на-южната част на Дарданелите е поставен Мустафа Кемал бей, прочул се по време на войната в Либия и заключителните фази на Балканската война. Османците организират и малка разузнавателна ескадрила, която да наблюдава за придвижване на вражеските сили.

Десантът на Антантата е планиран за 23 парил, 1915 г., но е отложен с два дни заради лошото време. Новото забавяне дава възможност на османците да се прегрупират и да разположат по-добре силите си, използвайки прикритието на ноща и новата система от пътища, изградена по настояване на германските инженери. Призори на 25-ти, съюзническите части атакуват в две насоки – нос Хелес – най-южната част на Галиполския полуостров и района, станал в последствие известен като АНЗАК, разположен северно от Габа Тепе. Целта на австралийско-новозеландските сили е да прекъсне пътя за отстъпление на османските сили в южната част на полуострова, докато основните британски части напреднат от юг.

OttomanBatteryAtGallipoli

Османска батарея

Снимка: By Bain News Service – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID ggbain.20341.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3617123

Непредвидени течения и не добра рекогносцировка на терена водят до грешки в дебаркирането и силите на АНЗАК са стоварени по-на север с ок. 2 км от очакваната зона – достатъчно, за да обезсмисли топографските карти, с които разполагат. Въпреки това, силите на АНЗАКс е бият храбро и успяват да си подсигурят някакво предмостие до края на деня. Въпреки това, техните командири препоръчват частите им да бъдат изтеглени и изпратени за повторен десант. Молбата е отхвърлена. Междувременно, Мустафа Кемал успява да реорганизира частите си и да попречи на австралийско-новозеландските отряди да завземат основните височини в сектора. Османците не успяват да пробият вражеската отбрана, но запазват по-високата позиция, от която имат възможност да наложат ефективен обстрел на противника.

На нос Хелес, разделен на пет сектора –  Y, X, W, V и S, нещата не се развиват по-добре. Османските брегови отделения, макар и в крайна сметка разгромени, нанасят значителни загуби на десантните британски сили – някои полкове губят до 60% от числения си състав. В края на деня, британското настъпление е локализирано, а към 27 април, общия напредък на английските части се измерва на не повече от 4 километра. До края на месец април, двете страни организират поредица от кървави атаки и контра атаки, които не успяват да нарушат постигнатата патова ситуация.

Картината на полесражението се запазва без особени промени и през май. На 5ти и 19ти се водят две кървави операции. Първата е на силите на Антантата, които се опитват да пробият на север. Втората е на османските войски, които опитват да изтласкат опонентите си в морето. И двете страни изпитват остър недостиг на муниции. Загубите в хода на боевете са значителни, а напредък отново не е постигнат. Макар да не успяват да разбият врага, османските войски доказват своите качества и вече никой сред командирите на Антантата не смее да повтори оценките си от края на април.

Periscope_rifle_Gallipoli_1915

Австралийски снайперист на пост

Снимка: By Ernest Brooks – This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=541447

През юни следват нови кървави боеве, в които османците губят над 30 000 души, а съюзниците –  около 10 000. Резултатът от касапницата е още няколко стотин метра изнасяне напред на британско-австралийските позиции, но нищо повече. През август, Антантата се опитва да отвори нов пробив при Сулва, където са стоварени допълнителни части, но и тяхното настъпление е задържано, а периметърът им остава скромен и недостатъчен за предизвикване на сериозно османско отстъпление. Новите битки водят до нови катастрофални загуби, а резултатът и за двете страни остава патов.

Влизането на България в Голямата война през октомври, 1915 г. коренно изменя положението в Галиполи. Антантата трябва да изтегли три пълни дивизии и да ги пренасочи към Солун за да закрепи рухването на фронта в Македония. Междувременно, през България към Галиполи започват да пристигат редовни доставки на снаряди и муниции от Германия, а също и голямо калибрена артилерия. Положението на окопалите се по бреговете части става нетърпимо и през месец декември, 1915 г., Антантата евакуира своите позиции. В 4:00 сутринта на 8ми януари, 1916 г., последните британски войници напускат своя сектор на нос Хелес, с което се слага край на един от най-големите военни провали в дотогавашната история.

Недостатъчната подготовка, липсата на стратегическа и тактическа яснота и недостатъчната координация водят до тотален крах на плановете, начертани от Чърчил, който понася позора на основен виновник за провала. Общо, в хода на Галиполската операция, Великобритания, Франция и Русия губят над 350 000 убити и ранени войници, докато османските загуби се оценяват на около 250 000. Значителна част от тези цифри представлява броя на ранените войници, а почти толкова са и онези, станали жертва на болестите, поразили окопалите се армии – най-вече тиф и дизентерия. Всяка година, на 25ти април в Австралия и Нова Зеландия се чества денят на АНЗАК, смятан за най-тържествения и важен празник, свързан с почитане паметта на жертвите на войната.

 
 
Коментарите са изключени

„Библиотека с неща“ е една прекрасна идея

Какво е „Библиотека с неща“? Веднага даваме пример: „Библиотеката“ в Сакраменто, Калифорния, дава назаем всякакви неща, от които хората биха имали нужда от време на време, но не притежават и няма смисъл да си купуват. Инициатива е на Публичната библиотека в Сакраменто и има за цел да разшири предлаганите от това романтично звено на държавата услуги. Сред въпросните „неща“ има всичко – машина за ламиниране, музикални инструменти, цифрови фотоапарати, шевни машини и всякакви други уреди, технологии, машини и предмети

„Рядко се случва държавно предприятие с много ясна насоченост – книги – да има шанс да експериментира с нещо подобно“, казва Лори Истървуд от Публична библиотека в Сакраменто

Още през 70-те години в Съединените щати започват да се появяват подобни библиотеки, но само за инструменти – на снимката горе можете да видите едно подобно място. Днес има 40 библиотеки в цялата страна. В Колумб, Охайо, библиотеката с инструменти на RTCO разполага с близо 5000 инструмента, които се дават на заем на физически лица и организации с нестопанска цел.

Има и много с инструменти за дърводелство, дървообработване, градинарство, водопровод, електротехнически работи и зидария. Финансирането идва от общините, държавата, организации с нестопанска цел и частни дарители.

Има и библиотеки за семена – те се разпространяват и извън САЩ. И тъй като връщането на семена е невъзможно, библиотеките приемат вместо това семена от растения, които са поникнали от вече взетите семена.

Подобно на така наречените банки или трезори за семена, тези библиотеки служат и за съхранение на различни сортове растения през времето, както и за поддържане на биоразнообразие. Много от библиотеките имат редки семена на местни растения.

Освен инструменти и семена, самите библиотеки също са ценен ресурс за обществото. Те служат не само за складове на прашни стари аналогови книги. Изследователските библиотекари, например, могат да помогнат на посетителите да намерят редки книги, да оценяват достоверността на източници и да осигурят достъп до специализирани бази данни.

В същото време много библиотеки и ръководителите им намират нови полезни услуги, които да вършат, и така да развиват дейността си. Бъдещето на библиотеката като институция е малко неясно, но пък пълно с потенциал.

 
 
Коментарите са изключени

Как норвежците правят чертежи в реални размери

Чертежи, модели и рендери – те сичките са полезни начини архитектите да илюстрират плановете си, но разбира се, нищо не може да замести реалното изживяване. Можем обаче да се доближим максимално до него.

Архитекти от Вардехауген в Осло, Норвегия, за да помогнат на колегите си и клиентите да визуализират плановете си под-добре, ползват и споделят свободното място зад офиса им за очертания на планове в размер 1:1.

На мърдащата картинка тук виждаме как екип от Вардехауген, с помощта на бяла лепенка, очертават планове на цял етаж в реален мащаб на сивия фон на паркинга си. Те често означават не само стените и врати, и прозорците, но и мебели, и обзавеждане като се добавят също така знаци за илюстриране как се използват части от празното пространство. Всичко това позволяват на други интериорни дизайнери, архитекти и клиенти да придобият по-истинско усещане за мащабите и пропорцията на постройката им, защото могат се движат по целия размер на макета.

„Способността за визуализиране на един все още неосъществен проект е важна част от архитектурната професия“, казват хората от Вардехауген, „за да може да се оценят и комуникират различни проблеми, решения и мнения. Реалния досег с мащаба и усещането какво е да се разходиш из макар и само двуизмерно поставените граници на една стая, не може да бъде изпитано чрез стандартните 3D макети на компютър или модели от хартия.“

Хакон Матре Аасарод, един от партньорите във фирмата, взаимства този подход на илюстриране на мащаба от обучението си в Училището по архитектура в Берген. Той използва тези макети както като още един начин за проектиране, така и за да може да обсъди проекта си по-добре с клиента.

Аасарод е правил по този метод всякакви видове пространства, включително части от къщи, бунгала, офиси и павилиони. Неговата фирма често споделя резултатите и в Instagram.

Първо основните ъгли и точки на чертежа се отбелязват с тебешир. След това всички елементи и детайли се попълват с бяла лента. И готово. Доста оригинална идея.

 
 
Коментарите са изключени

Криза в Юнайтед ли? Не се шегувайте. Навремето клубът бе спасен от… куче

| от |

Манчестър Юнайтед е в тежка криза на всички нива – и спортно-техническа, и управленска. В знаменития английски клуб сякаш всичко рухна след онази проклета пролет на 2013-а. Всъщност преди шест и половина години на „Олд Трафорд“ се лееше поредното шампионско шампанско – традиционен ритуал под ръководството на сър Алекс Фъргюсън и повод за радост.

Но имаше една смущаваща подробност. Фърги бе взел необратимото решение да приключи окончателно кариерата си и пяната на шампанското бе примесена със сълзите на феновете. Ясно беше, че приключва златна епоха и тъгата по шотландеца бе обяснима, но все още никой не предполагаше, че клубът се качва на влакче на ужасите, от което слизане няма. Поне засега.

Сменят се треньори, харчат се стотици милиони за селекция, привличат се звезди… Но Юнайтед не може да запълни пропастта, зейнала след оттеглянето на сър Алекс. И през този сезон почти всеки мач на „червените дяволи“ е мъчение за запалянковците и чувството за безнадеждност става все по-задушаващо. Разбираме ги, макар че какво да кажат пък съседите от Ливърпул, които 30 години чакат титлата във Висшата лига?

А и самият Юнайтед е политал към върховете в много по-трудни времена. „Театърът на мечтите“ е видял и преживял всичко. Изстрадал е всяка секунда от славната история на клуба. Помни бомбардировките по време на Втората световна война, изпадането, трагедията в Мюнхен. Но пази и спомена за безбройните титли и триумфи, превърнали Юнайтед в гигант от планетарна величина.
Цялото това велико наследство обаче нямаше да е факт без помощта на… едно куче.

Но всичко по реда си. Ще стигнем и до важната историческа роля на симпатичния санбернар Мейър, а сега малко предистория.
В началото на 20 век професионализмът постепенно си проправя път в английския футбол, а Манчестър Юнайтед, известен като Нютън Хийт тогава, е сред по-малките клубове в региона – и като фенска база, и като възможности. През 1898-а тимът печели Ланкашър Къп след победа над Блекбърн, което е голям успех, но в никакъв случай не облекчава финансовите му проблеми, които мъчат клуба вече десетина години. Хийт постоянно е във финансова криза и на ръба на оцеляването.

Stbernardinsnow

Снимка: By The original uploader was Sloberdog at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons by Isthmus., CC BY 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3582133

Нютън посреща миналия век като втородивизионен отбор, а безпаричието става още по-нетеърпимо. На всичко отгоре президентът и основен кредитор Уилям Хийли иска да му бъде върнат дълг от 242 паунда и се обръща за това към съда.
В касата на Хийт обаче няма нито пени, а когато задълженията на клуба достигат 2500 лири, е обявен фалит.
Банкрутът датира от февруари 1901-ва, когато е убит окончателно ентусиазмът на футболистите и малцината му привърженици.

Схлупеният стадион „Банк Стрийт“, на който играе отборът, е затворен и всички очакват, че ще бъде последвана съдбата на просъществувалите кратко клубове Ню Брайтън Суифтс ФК и Бъртън Суифтс ФК, които си отиват по същия сценарий.
Капитанът Гари Стафорд обаче отказва да се предаде. Пристигнал от Крю Аликзандра през 1896-а, само година по-късно вече е капитан и безспорен лидер на Нютън.

Осъзнал безизходицата, талантливият защитник решава да се организира благотворителен базар в центъра на Манчестър, а целта му е набирането на 2670 паунда, колкото е нараснал дългът на Хийт с лихвите.
За да привлече по-голямо внимание и повече посетители, Стафорд взима на базара и кучето си – санбернара Мейър, който вместо бъчвичка с бренди на врата си, има касичка за подаяния и привързано за гърба сандъче за по-едри дарения.
Въпреки огромните усилия на Гари, инициативата му не донася достатъчно пари за избавлението на клуба, а за капак – в последния ден на базара изчезва и домашният му любимец.

Стафорд трябва да се примири не само с окончателната гибел на отбора, чиято лента носи доскоро, но и със загубата на кучето, което семейството му отглежда с любов от няколко години.

Съдбата обаче си знае работата и отчаянието е кратко.
Докато се разхожда из града, футболист на Нютън вижда обява за намерено домашно куче в един от пъбовете до манчестърската пивоварна.
Казва на Стафорд и без да се замисля капитанът тръгва към кръчмата, където му предстои срещата, която преобръща историята.
Собственик на пъба е Джон Хенри Дейвис – заможен човек с процъфтяващ бизнес, който държи редица заведения в Манчестър и Салфорд.
По това време Джон търси да купи куче за подарък за рождения ден на дъщеря си и когато се натъква на Мейър, няма съмнение, че го иска за четириног любимец на детето си.

На срещата със Стафорд бизнесменът разбира болката му и без много заобикалки му предлага сделка, която устройва и двете страни – пивоварът ще купи Нютън Хийт и ще изплати всичките му дългове, а в замяна Мейър ще бъде подаръкът за рождения ден на дъщеря му. Футболистът, естествено, страда за кучето си, но не се колебае нито за миг: „Да бъде!“, казва защитникът и Нютън се прощава с талисмана си, но си откупува живота.
През март 1902 г. се провежда историческо събрание в Ню Айлингтън Хол, на което Стафорд обявява, че ще инвестира 2000 паунда в Хийт заедно с Дейвис и още трима местни бизнесмени от Манчестър.

Ключова част от новото начало е промяната на клубните цветове от зелено и жълто на червено и бяло. Също така, за мениджър е назначен Ърнест Магнал, под чието ръководство е спечелена и първата титла.
Месец по-късно се провежда втора среща, на която се дискутира новото име на клуба.
„Предлагам Манчестър Юнайтед“, плахо прошепва 19-годишният фен на име Луис Рока, но първоначално не му обръщат внимание.
Манчестър Сентрал и Манчестър Селтик се оформят като фаворити, но отпадат. „Първото звучи като име на гара, а второто е много индустриално“, провиква се някой и следват одобрителни възгласи. Така един тийнейджър става кръстник на клуба, който днес е символ на величие във футбола.

По-късно Рока заема редица отговорни длъжности на „Олд Трафорд“ и отдава дните си на Юнайтед. На него се приписва и заслугата за осъществяването на контакта с Мат Бъзби, който от средата на 40-те до края на 70-те пише история с „червените дяволи“.
Що се касае до Мейър – прекарва остатъка от живота си в къщата на Дейвис, където го даряват със същата любов, с каквато и предишните му стопани.
В крайна сметка той е кучето герой, което изиграва съдбоносна роля за сбъдването на мечтите в манчестърския театър на футбола.
А днешните фенове си мислят, че настоящата ситуация е безнадеждна. Хора, това е Юнайтед! И този клуб винаги намира начин.

 
 
Коментарите са изключени