Учените изчислиха колко пари годишно са ни необходими, за да сме щастливи

| от |

Парите наистина купуват щастие, но има граница – 75 000 долара (56000 евро) годишно, показа  американско изследване.

Когато се премине тази граница, надпреварата за по-голямо богатство ни отдалечава от нещата, които наистина ни правят щастливи – връзката с любимия, приятелите и личния живот.

Изследването направено от Американската психологична асоциация разкрива, че щастие ни носят умереността и устойчивостта, а не материалното.

Авторката на изследването д-р Мириам Тачел, от държавния университет в Ню Йорк казва: „емоционалното благосъстояние нараства с приходите, но няма напредък, когато годишните доходи преминават границата от 75,000 долара“.

 

happiness 2

„Общество, в което хората са предмет на възхищение, защото са много богати, представлява стандарт за успех, който е недостижим и ни кара да работим с всички сили повече, за да постигнем повече, но така ще харчим и повече“, заявява тя.

Други по-ранни изследвания показват, че основните човешки нужди са способността, независимостта, позитивното отношение, комфорт със себе си и личностното развитие

„Човешките нужди растат, когато се уморим от това, което имаме и искаме нещо друго, което не води до още по-голямо потребление“, заявява д-р Тачел.

„Колкото по-голяма е разликата между това, което имаме и това което искаме, толкова по-голямо е и недоволството. По-малък стремеж към материалното, повече късмет“, добавя тя.

 
 

МОТИВ: ЗИМЕН ПЪТ – камерна вечер за ценители в ново арт пространство

| от chr.bg |

На 24 ноември в „Къщата на София“, ул. „Миджур“ 12, българската публика за първи път ще има възможността да чуе на живо класически романтизъм в изпълнение на баритона Айвън Лъдлоу, акомпаниран от пианиста Даниел Тонг в първия за сезона концерт МОТИВ: ЗИМЕН ПЪТ от известния, вече 3 годишен, цикъл за камерна музика, който тази година стартира с нова артистична концепция.

Музикантите ще разгърнат красотата на чувствата в едно от най-забележителните произведения на Франц Шуберт – “Зимен път”, композирано по стиховете на Вилхелм Мюлер. Романтичното настроение ще пренесе зрителите в епоха, в която чувствата са били музика, а думите – страст.

Самият  Шуберт е твърдял, че тези песни са го завладявали повече от всичко, което е написал, защото напълно се е сливал с поетичните образи.

Ivan-Ludlow

Айвън Лъдлоу солира на едни от най-престижните европейски оперни сцени като Неапол, Сполето, Париж, Лион, Атина, Тулуза, Уелска Национална Опера, Страсбург, Марсилия, Бордо, Лозана и много други. Роден в Лондон, но израсъл в Брюксел, той е възпитаник на Гилдхол Скуул и Националното оперно студио. Айвън е изнасял рецитали из цяла Европа и САЩ, като често си партнира с Даниел Тонг – пианист на Лондонския Бридж ансамбъл.

DanielTong

Събитието в „Къщата на София“ е само първият от шестте камерни концерта от цикъла МОТИВ 2018. Всеки месец българската публика ще има щастието да преживее по едно събитие с изпълнители, наградени от престижни европейски и световна конкурси, които концертират на легендарни световни сцени. Неподражаемите по рода си камерни вечери ще дадат нов облик на музикалната сцена – изпълнителите ще представят изкуството си пред камината, в артистичната среда на елитната галерия, в непосредствено общуване с публиката по особено емоционален начин. Местата в залата ще бъдат не повече от 50, а организаторите ще допълнят специалната атмосфера на вечерта с комплимент за всеки гост.

Kashtata-na-Sofia

Билети: на касите на Eventim в страната, онлайн на www.eventim.bg или преди събитието в „Къщата на София“, ако има останали свободни места.

 
 

Култовите персонажи от началото на телевизията до днес

| от chronicle.bg |

Когато телевизията се появява в средата на миналия век, всички медии изпадат в паника, най-вече киното. Телевизията ще ги убие. Пресата, печата като цяло, киното. Всичко вече е достъпно за обикновения човек, той може да върши няколко неща едновременно, докато гледа филм, слуша новини или музика. Може би само рекламният бизнес се радва, че ще достига до много по-голяма аудитория и ще разполага с много повече средства, предимно визуални.

То не било толкова страшно. И вестници имаме още, и книги имаме, и радио що-годе още имаме, а пък киното – то пак си е добре.

За наше щастие телевизията ни е дала едни от най-добрите художествени продукти под формата на сериали. А добрият сериал, в повечето случаи, неминуемо води до ярки герои, които оживяват отвъд екрана и частица от тях започва да живее в нас самите.

Феновете разбират какво е да мислиш за доктор Хаус, часове, дни, месеци след като сезонът е приключил. Или какво е да откриваш прилики между The X-Files и реалния живот. Или когато си бил дете, и си гледал за първи път „Спасители на плажа“, а след това си мечтал да срещнеш я Дейвид Хаселхоф, я Памела Андерсън на плажа в Несебър. Или пък баба ти, която се възмущава от Стефани Форестър и въздиша по Рич… Хубави времена бяха.

Днес е световният ден на телевизията. Тя е всеобхватно поле. Благодарни сме й за хиляди неща. За детството, за информацията. Дразним й се, че ни манипулира и все говорим как „не гледаме телевизия“. Е не е точно така! Сериали гледате все пак.

На световния ден на телевизията си припомняме малка част от любимите ни телевизионни персонажи. С тях отраснахме, с тях се смяхме и дори днес се усмихваме, когато се сещаме как бързахме да се приберем, за да ги гледаме. Чувствайте се свободни да добавите и вашите предложения като коментари. Ще ги включим след това в нашата галерията.

 
 

Дебора от Big Brother: в тинята, където й е мястото

| от Цветелина Вътева |

Това, че шоуто „Big Brother“ в същината си напомня „Игрите на глада“ и е способно да срине нечий живот изобщо не е новина, но въпреки това някои случки, които се разиграват в Къщата и на телевизионния екран, раздвижват обществената перисталтика.

Поредната жертва на Големия брат, е певицата Дебора – мис Видин, мис Северозападна България, фолк певица, известна с песента „Буба лази“ (според собствените й твърдения). Снощи тя бе изгонена от Къщата, след като поиска да напусне, обидена от дадения й прякор Мис Махмурлук, и в състояние на афект напсува Big Brother. А днес се появи в предаването „На кафе“ при Гала с тъмни очила, под тях – насинено око, разплакана, с твърдението, че трима души са я пребили пред дома й и признанието, че алкохолът й помага да се справи с паническите атаки, от които страда.

Цялата псевдотерапевтична среда, в която видяхме певицата – първо в изповедалнята на Big Brother, а и после и в „На кафе“, увеличава с телевизионната си лупа проблемите на една жена, които никак не са уникални. Псувнята по Големия брат може и да е безпрецедентна, но паник атаките, наливането с алкохол в опит за преодоляването им, истериите и насилието над жени са ужасно далеч от безпрецедентността. Те са ежедневие.

Ако има някакъв позитив от това, че една жена, която очевидно се нуждае от помощ и подкрепа, бе стъпкана в телевизионната кал, то това е прозрението, което може да удари някои хора, че Дебора е съвършено оформен прототип на жената-жертва на насилие.

Тя е слаба, психически неуравновесена, кастрирана от самоувереност, неспособна на самоуважение, емоционална лабилна, готова да каже „Обичам те“ на някой, когото не познава. Все неща, които карат човека да страда, и то да страда зверски. Неща, за които страдащият няма вина. И които го превръщат в лесна мишена за всички агресори, насилници и садисти, които надушват психичния дисбаланс у жените както акулите надушват кръв.

Онова, което видяхме при Гала, с изключение на самата Гала, която реагира искрено съчувствено и адекватно, е една показателна миниатюра за това с какво се сблъскват хората с чести психични проблеми у нас: пълно и тотално неразбиране, стената на Пинк от „Пинк Флойд Стената“, уж състрадателни, но всъщност укоризнени погледи. Докато певицата се изсипа емоционално и тотално се разля от рамките на приемливото поведение, коментаторите на Big Brother се държаха като набори на 90-годишен покойник на погребението му: с едно тихо, но натрапчиво внушение: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз в ковчега“.

Това е и големият проблем с домашното насилие. Не насилниците и не жертвите, а третите лица: съседите, които чуват виковете, но мълчат. Минувачите, които виждат, но не се обаждат. Зрителите, които гледат и се тюхкат, но след това си лягат с онази същата мисъл: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз“.

Не ме разбирайте погрешно: Дебора е на социалното дъно. Тя не се вписва в нито един шаблон на „успеха“. Тя е простовата, хистерична, невъздържана и не особено интелигентна. Но с извинение за популизма, преди да бъдем прости или софистицирани, хистерични или непоклатими, невъздържани или обрани, интелигентни или тъпи, ние сме първо хора.

И когато някой човек страда, не е ли здравата, първосигнална реакция да изпитаме емпатия? Явно не.

Шоуто си гледа рейтинга и това е нормално: разбира се, че Big Brother ще покаже Дебора как пие чаша след чаша вино, разбира се, че ще й даде прякор „Мис Махмурлук“. Всяка пукнатина в някой от съквартирантите, през която може да влезе провокация на кукловода, трябва да се използва. И това не е подсъдимо (дори морално), защото това е същината на това риалити и всеки, който влиза в него трябва да е наясно с рискове, които поема.

Голямата драма с Дебора не е в Big Brother, а в това, че нейният случай бързо надникна в мозъка на обществеността и през коментарите във Facebook и заглавията на жълтите медии стана ясно каква свинщина е вътре. Какъв примитивизъм, удобно заключен в позицията „Тя си е виновна, мани я тая пияница“.

Много обичаме да си чешем езиците за това колко е важно да се ограничи домашното насилие, колко е разпространено сексуалното насилие, и как хората не бива да бъдат стигматизирани заради временни психични разстройва, през които минават. Но ето че на ТВ екрана излезе една Дебора, с всичката си простота и антипатичност, и бързо ни показа, че можем само да си чешем езиците.

Но когато пред нас се появи жертва на насилие и на психичен проблем, всичко, което можем да направим е словесно да я смачкаме в тинята. Където й е мястото, нали.

 
 

Най-добрите филми на Тарантино

| от chr.bg |

Куентин Тарантино е режисьор, сценарист, актьор и продуцент с един от най-уникалните стилове в света на киното.

Той е известен и с щедра употреба на насилие, театрални количества кръв и дълги бойни сцени, супер саундтраци и придирчивост към актьорите, с които работи.

Тази година стават 25 години от „Reservoir Dogs“ и по този случай ще погледнем наза към творчеството на Тарантитно. Ще видим какво е направил от тогава до днес и ще подредим работата му по качество.

Кой филм ли е номер 1?