U2 посвети песен на Париж след атентата

| от chronicle.bg |

U2 написа песен, посветена на Париж, след атентата от 13 ноември, при който загинаха 130 души. Тя се казва Streets of Surrender и съдържа строфи за Париж като град на свободата, с улици на любов и гордост.

Пред CNN вокалът на групата Боно казва, че първоначално е започнал да пише песента за италианския певец Zucchero.

Групата трябваше да свири във френската столица в дните след нападението, но шоуто беше отложено. В неделя вечер се състоя първият от серията отменени концерти на групата във Франция.

Боно изрази подкрепата на цялата група към семействата на загиналите в Париж, както и към семействата на убитите в Сан Бернардино. Докато говореше, на екран зад гърба му бяха изписани имената на всички жертви от атентата.

Боно се уви във френското знаме и изпя куплет от песента „Не ме напускай” на Жак Брел.

 
 

„Дедпул 2″ оглави боксофис класацията на САЩ

| от chronicle.bg |

„Дедпул 2″ оглави боксофис класацията на САЩ с приходи от 125 милиона долара, съобщиха световните информационни агенции.

Приходите са по-малко от тези на първия филм, който със 132,4 милиона постави рекорд за дебют на продукция, забранена за зрители до 18 години, но бяха достатъчни да изместят „Отмъстителите “ от челната позиция.

„Дедпул 2″ зае второ място в историята за дебют на филм, забранен за зрители под 18 години, и третото за годината след „Отмъстителите: Война без край“ и „Черната пантера“.

„Отмъстителите: Война без край“ слезе на второто място с приходи от 29 милиона долара, след като три седмици оглавяваше бокс-офис класацията на Северна Америка. Общите приходи от филма на вътрешния пазар са 595,4 милиона долара и 1,2 милиарда долара в чужбина.

Филмът вече зае петото място по приходи за всички времена в света. Третото място в бокс-офис класацията на Северна Америка с 12,3 милиона долара зае дебютният „Книга за възрастни“ с участието на Джейн Фонда, Даян Кийтън и Кандис Бъргън.

Челната петица се допълва от „Безкраен купон“ и „Проникновение“ с приходи съответно 7,5 милиона долара и 6,5 милиона долара.

 
 

Хората от провинцията са по-щастливи от тези в града

| от chr.bg |

Проучване, проведено сред 400 хиляди канадци установи, че жителите на малките провинциални градчета се чувстват осем пъти по-щастливи от живеещите в мегаполисите.

Изследването отчита, че големите градове имат някои предимства – в тях безработицата е много по-малка, заплатите са по-високи, и образованието е по-качествено. Но това не прави жителите им много по-щастливи. Това се дължи на факта, че в мегаполисите социалното отчуждение е много-по голямо, което снижава индекса на човешкото щастие. Нещата съвсем не стоят така в малките провинциални общности, където хората живеят много по-задружно.

При провеждане на изследването учените от университета „Макгил“ в Монреал използвали утвърдена „скала на щастието“. Респондентите трябвало да отговорят колко са щастливи от живота си и да му дадат оценка по десетобалната система. Страничните въпроси потвърдили заключението.

Оказа се, че хората от големите градове са 800 процента по-малко щастливи от сънародниците си в дълбоката провинция. Жителите в градските зони имат значително по-малко контакти с роднини и приятели.

Учените отдавна предупреждават, че социалната изолация променя човешкия мозък, който се зарежда със съставка, която генерира страх и агресия.

Жителите на големите градове харчат около 30 процента от доходите си за подобрения в дома, което е допълнителен стресиращ фактор. Градската среда се възприема от живеещите в нея като по-малко безопасна, дори и на подсъзнателно ниво. Хората си имат по-малко доверие, тъй като градската човешка маса не е хомогенна, а много по-хетерогенна, отколкото в дълбоката провинция.

 
 

Гледахме „Deadpool 2″ и е чудесен

| от chr.bg |

В събота, на 19 май, с милата ми женичка отидохме да видим „Полет над кукувиче гнездо“ в Народния театър. Беше изненадващо опростачена постановка. Много вулгарни думи се казаха, много алюзии с разнообразни сексуални изпълнения се направиха, и всичко това с много патос. Публиката окуражаваше с много смях, а и аз се засмях тук-там. На антракта обаче справедливо си тръгнахме. Бяха трудни 2 часа без малко.

„Deadpool 2″ също е циничен, но е циничен с вкус! 

В „Deadpool 2″ ще видите много прекрасни шеги. Някои от тях са вулгарни, да, но пак са поднесени симпатично и с чувство за мярка, бих казал дори мераклийски. Може би по-незадълбочените хора (от които съм и аз сигурно) искат да се чувстват по-добре и затова ходят на театър. Актьорите усещат публиката си и когато тя откликне на нещо, те засилват това нещо. И така с времето се е стигнало до „Аз ще мастурбирам тука“, „Добре, само не цапай“, цитирам смислово. Както и да е.

„Deadpool 2″ – филмът е супер як. Започва с шамар – много, много силен шамар, но ще видите. Райън Рейнолдс играе както и каквото трябва, за да може Дедпул да е мегаопасният нераним клоун, какъвто той…  не е, не и през целия филм.

Въпреки че е холивудска работа, липсват простосърдечните „вдъхновяващи глупости“ и „готини лафчета“, каквито има например в „Бързи и яростни“ (които вече разчитат само на чупене на коли, но за това – друг път). Има популярни тропи, разбира се – трудно възможната любов, стандартните благородни избори като правилното пред лесното и общото пред личното, цялото „пътешествие на героя“, с което Дедпул също се шегува, а и най-новата холивудска тропа – еднополовите отношения (Честита нова тропа!).

Филмът те забавлява, въпреки че „знаеш какво ще се случи, защото тоя филм вече си го гледал“. Знаеш какво ще се случи, но този филм не си го гледал. Има един много як сериал „Dirk Gently’s Holistic Detective Agency“, в който всичко трябва да се случва случайно и късметлийски. По характер обаче такива произведения (сериалът е по роман на Дъглас Адамс) се смятат за ниско художествени. В сериалът обаче (а може би и в книгата, кой знае) този случаен елемент е завъртян така, че всичко да е оправдано на сценарно ниво и да изглежда както трябва.

В „Deadpool 2″ сценаристите също си правят каквото искат и е голям хаос, не само заради екшън частта, ами и по принцип – все едно Дедпул е образът на някой древен бог – покровител на лудостта, която обзема творците на стари години. Нещо като Маската (с Джим Кери, да се чува и помни името му) едно време, ако помните. Но всяко късче хаос около филма е оправдано, естествено и забавно.

Откъм забавление, вторият филм надминава първия. В първият се пристъпяше леко, изследователски. Във втория се лети. Пада се, става се и пак се полита.

CHR ще ви посъветва:

Да се гледа ли? Да.

Кино или по другия начин? Ако можете – кино. Ако не – няма значение.

Кога? След работа, вкъщи, по домашни дрехи.

Храна и напитки? Да.

Бележки: Задължително го гледайте с приятели. Някак си е по-смешно така.

 

Една забележка към IMAX-а: много самореклама преди филма – обяснения, чудеса. Пуснете един диктор да каже „Това е IMAX“, някакви ефекти да демонстрирате звука и картината и това е. Не ми обяснявайте за IMAX все едно аз ще го пилотирам. Това е все едно да заведа някого вкъщи и точно пред входната врата да го спра и да му заобяснявам колко е хубаво вътре.

 
 

Калин Вельов: Искаме да представим магията на българските женски гласове

| от chr.bg |

След като „Магическите гласове на България“ спечелиха публиката в Страсбург и Берлин, мултимедийният музикален спектакъл ще има своята българска премиера на 30 май от 20:00 часа в Театър Азарян, НДК. Мултимедийният спектакъл е своеобразен разказ за това какво се е случило през годините с българската музика и женските гласове на България – от автентичните народни песни през фолклорните обработки и белкантото до съвременната филмова музика и смесването на елементи на български фолклор със съвременни електронни жанрове.

С Калин Вельов си говорим за спектакъла, за музиката и за музикалните формати.

Разкажи ни повече за проекта „Магическите гласове на България“?

Идеята е на Героги Тошев, а целта на събитието е да представи магията на българските женски гласове. От една страна говорим за най-древната музикална форма – това е фолклорът, от друга страна говорим за едно масивно световно българско присъствие в класиката, в операта. Фолклорните гласове се представят от Нина Николина и още четири момичета, с които ще минем през различни фолклорни области и периоди. Също така, през призмата на Pendara ethno project, които е електронният ни проект, смесваме по-модерен стил електронна музика с фолклорни мотиви. Имаме и само акапелни изпълнения.

Спектакъла обхваща около един век от музикалната история. На сцената сме 6 или 7 артиста, а иначе целият екип е повече от 10 човека – организатори, пиари, мултимедиен екип…

Мултимедиата в какво се изразява?

Тя съчетава кадри от стари български обичаи и ритуали, пейзажи от България, от фолклорни фестивали, както и от оперни изяви, ликовете на наши оперни прими, които са световно известни. Ние представихме и в Страсбург, където чуждата аудитория силно се впечатлява от фолклора ни.

Чужденците знаят ли на какво идват или не са запознати с нестинарството, с музиката?

Някои от тях не са запознати и определно реагират на тов анещо като на нещо ново. Други знаят и просто виждат един различен прочит.

Този спектакъл е част и от културната програма на българското председателство и се случва с подкрепата на Министерството на културата. Благодарение на това е засилен и интереса и представянето на този спектакъл в чужбина – имаме представяния в Гермния, във Франция.

От колко време е жив този проект?

Една част от него – Pendara ethno project – стартирахме с Николина още преди 15 години в Холандия, където учех по това време. Още тогава имахме идеята да съчетаем български фолклор с модерни електронни бийтове и я осъществихме заедно с холаднски диджеи. Първият ни албум издадохме преди 2 години, а този спектакъл е един вид надграждане.

А за представянето ни на Евровизия тази година какво мислиш?

Смятах, че имаме шанс, въпреки че песента ни не звучи супер комерсиална, супер хитова. Същевременно е едно модерно парче и е факт, че се класирахме за финала. Конкуренцията не беше слаба, имаше много хубави песни. Аз съм приятно изненадан от албанското участие, много силна рок песен. Белгийката имаше много качествена песен и изпълнение, арменците също.

Ти си свирил с Акага, Медикус, Дони и Момчил, Ку-Ку бенд, Нина Николина, Пим-пам – къде ти беше най-добре?

В интерес на истина аз съм музикант хамелеон и се чувствам добре навскъде, където има добра музикална компания. Акага сформирахме на края на музикалното училище. Всъщност аз съм кръстник на групата: сестра ми изрови името Акага от една стара книга за сказания и легенди за хан Аспарух – Акага е жрица, която е отгледала хан Аспарух. Направихме с момчетата хубави концерти и турнета. Медикус дойде по-късно и за мен беше хвърляне в истинският музикален живот. С бандата пътувахме много – тогава видях за първи път този забързан музиканстки живот. Това беше много важен периаод за мен, за да разбера как живеят музикантите и че един музикант може да се прехранва много добре със музика. Дони и китариста Лъчо бяха доста добри мениджъри. По-късно имах други фриленс изяви – с Лили Иванова през 98-99 година. Горе-долу по същото време ме поканиха и в Ку-Ку бенд; тогава имаше много големи турнета.

В момента как успяваш с толкова много проекти?

Трудно успявам, но това е същността ми, аз имам нужда от творческо разнообразие. Харесвам и електронна музика много, и българския фолклор, и латино музиката, и африканската музика, обичам и да пея, да композирам музика. Не мога да съчета всичко това в един проект и затова се занимавам с няколко.

Кои точно стилове на електронната музика?

Хаус. Различните форми на хаус. Дръм енд бейс, донякъде прогресив, дъбстеп. В холандския ми период, докато учех там, беше силно свързан с дръм енд бейса, защото една от сериозните формации, с които имаме много спечелени награди – Project 2000 – беше предимно дръм енд бейс банда.

Холандия има и огромна сцена…

Огромна! Също така там имах и немалко изпълнения в диджей клубове на нещо, което в България не е развито много – фрийстайл изпълненията на барабанист, перкусионист, певица, саксофонист с джиджей. Нещо, което там още 2000 г. започна силно да се развива нагоре.

Гледаш ли музикални формати? Защо от тях не излизат големи звезди?

Гледам и дори участвам в някои от тях. В България повечето действащи артисти сме самопродуциращи се и това е начинът за оцеляване тук. За съжаления няма силен стимул за мениджъри и продуценти, защото държавата не застава сериозно зад закона, защитаващ творците, съответно няма събиране на авторски и сродни права. Затова един продуцент не може да разчита, защото няма възвръщаемост на вложените пари. Има малко продуценти и аз им правя чест, но те не могат да продуциат 50-60 таланта. От всеки формат излизат по 20-30 таланта. В България има много таланти.

Затова ли успяват вече толквоа години тези формати да намират хора?

Да, проблемът е, че за тези хлапета ти трябва да имаш продуценти, които да инвестират хиляди левове. За да заснемеш един качествен видео клип ти трябват между 5000 и 10 000 лева. За да запишеш един ссингъл ти трябват минимум 5ооо левав, за албум ти трябват 50 000.

А в главите на много хора, когато заисваш песен, просто отиваш, пееш, някакъв човек го подрежда на компютъра и това е.

Да, но не е точно така. Хората от бранша знаят, че процесът е много сложен и отнемащ време и пари. Първо, трявба да имаш артист, второ трябва да имаш песен – някой трябва да изкомозира тази песен, някой да я аранжира, някой да я запише в студио с музиканти.По принцип продуцентът събира всичкото това нещо и накрая има готов продукт. За всичко това се плаща. След това трябва да му заснеме видео клип, за което също се плаща. Накрая трябва да реализираш песента в медиите, по радиото. Трябва говориш с тях, трябва да се направи пиар. Чак след това идват поканите за събития, за участия, за концерти. И този, който инвестира тези 20-30 000 лева, трябва да може да си ги върне и да изкара печалба, защото като отиде в магазина никой няма да му каже „Ей, ние ще ти дадем сиренето безплатно, защото ти продуцираш супер готин артист и ще те изчакаме няколко месеца, докато си върнеш парите.“ Нужно е да имаме подкрепата на цялата система, за да има стимул да се случва този творчески процес.