shareit

Турция подписа с Япония за АЕЦ на Черно море

| от |

Япония и Турция подписаха договор за втората атомна централа на югоизточната ни съседка. Ядрената мощност ще е в град Синоп.

Според Анадолската агенция съответните документи са подписани от премиерите на двете страни – Реджеп Ердоган и Шиндзо Абе – във вторник вечерта. По рано Реджеп Тайип Ердоган и Шиндзо Абе откриха в Истанбул тунела Мармарей.

„Без рискове не се правят инвестиции“, каза турският премиер. „В този случай е важно да се минимизират вероятните грешки“, добави той. Шиндзо Абе изрази задоволство от договора.

„Япония e отговорна за подпомагане и подобряване на безопасността на атомната енергия в света, като споделят своя опит и поуки от аварията“, каза Абе по време на съвместна пресконференция след срещата на върха в Истанбул, визирайки катастрофата във Фукушима № 1.

Първата АЕЦ на Турция вече се строи по договор с Русия. Това е „Акую“ в Мерсин.

Предполага се, че строителството на втората централа ще поеме японският концерн „Мицубиши“ в сътрудничество с френската ядрена компания „Арева“. През месец май Турция и Япония подписаха договор на стойност 22 милиарда долара за бъдещи инвестиции в проекта за АЕЦ.

Синоп е малък град с пристанище на южното крайбрежие на Черно море, обкръжен от море и планини.

http://www.economist.com/news/special-report/21588196-kim-jong-un-likely-realise-his-nuclear-ambitions-two-sides-already-face

 
 
Коментарите са изключени

Смелата Нели Блай и приключението й в лудницата

| от |

Днес ще научим за подвига на Нели Блай – жената, която по собствена воля постъпи в лудница, за да може да разкрие ужасните неща, които се случва вътре.

Елизабет Кокран Сийман е родена през 1864 г. и е смятана за най-непокорната от петнайсетте деца в семейството си. Фамилията й изпада в сериозни финансови затруднения след като баща й умира, когато тя е само на 6 годинки. По това време не се очаква жените да работят кой знае какво и затова беше трудно на майка й да си намери достатъчно доходоносна работа, за да издържа всички.

Nellie Bly3

Елизабет Кокран Сийман

Когато Елизабет е на 15 години, решава да отиде да учи за учителка. За съжаление обаче няма достатъчно пари, за да продължи след първия семестър и се връща у дома при майка си в Питсбърг. Нямаше много опции и там – тя помага на ръководството на пансион, но работа на пълен работен ден е трудно да се намери.

Не след дълго Елизабет прочете поредица от статии от Тихия Наблюдател („Quiet Observer“) – псевдоним на Еразъм Уилсън, един от най-известните журналисти в Питсбърг. Мъжът беше тихо наблюдавал, че мястото на жените е вкъщи, разбира се боси, бременни и готвещи вечеря на съпрузите си, като междувременно масажират краката им и им носят бира… Еразъм казва, че жените да работят е „чудовищност“. Елизабет е разгневена от мнението му, тъй като знаеше, че тя и много други момичета трябва да работят, за да поддържат някакво качество на живот за себе си и семействата си.

Вероятно проявявайки онази „непокорна“ жилка, която родителите й бяха открили в нея като дете, Елизабет пише писмо до вестника относно обидните статии. Редакцията всъщност харесва пищната природа и качеството на писане, показани в писмото й и я наемат като автор, давайки й псевдонима „Нели Блай“.

Първата й статия е за трудностите, с които се сблъскват бедните работещи жени, но вестникът настоява да се съсредоточи върху по-женски теми. Нели обаче не се интересува да пише за модата и скоро се отказва от писането и се отправи към Ню Йорк, където ще направи и големия си пробив.

На 22 септември 1887 г. New York World влиза в контакт с нея, за да напише статия за вътрешното функциониране на печално прословутия дом за психично болни на остров Блакуел.

Те искаха да знаят какво се случва зад вратите на зданието и усмивките на облечени в бяло медицински сестри и Нели споделя това любопитство. Редакторът й не успява да й предложил особено солиден план как ще я изкара от институцията, след като наблюденията й приключат, но обещава, че това все пак ще стане по някакъв начин. Задачата на Нели е проста: „Напиши нещата така, както ги завариш, добри или лоши.“

Nellie Bly-Mad-House-07

Нели Блай, преглеждана от психиатър

Но първо, Нели трябваше да бъде приета, което означаваше, че трябваше да се прави на психично болна. Тя реши да се представи като бедно момиче под името Нели Браун, което търси работа във „Временния дом за жени“. Там започна да се държи като „луда“ в опит да я приемат. Тя каза, че се страхува от другите жени, говори неясно и прекара първата си нощ, вперила поглед в една стена. Блай казва, че друга жена от дома сънува кошмар, че луда Нели тръгва към нея с нож – планът й явно работеше.

Персоналът в крайна сметка вика полиция да отведат Нели. Тя е изправена пред съдия Дъфи, който вика лекар, който да я прегледа. Така Нели Блай беше обявена за луда. По-късно е прегледана от втори медицински експерт, който казва:

Определено е побъркана. Считам я за безнадежден случай. Тя трябва да бъде приета някъде, където някой да се погрижи за нея.

Тъй като приемането й привлече малко медийно внимание, едно от най-големите притеснения на Нели беше, че някой репортер ще дойде, за да разбере повече за нея, защото „ако има някой, който може да разгадае мистерия, това е репортер“.

Независимо от това, тя успя да стигне до острова неразкрита, а веднъж попаднала там Нели вижда най-напред как пациентите са водени при лекарите. Една жена просто има треска преди да я приемат в психиатричната институция и не беше по-луда от Нели. Друга жена беше германка и тъй като лекарите не можеха да я разберат, тя не получи шанс да им обясни какво й е. Когато дойде ред на Нели, й бяха зададени няколко въпроса, до голяма степен свързани със здравето й. Лекарят обаче бе много по-загрижен за медицинската сестра, с която флиртува.

Блай реши да спре да се преструва и да се държи нормално, веднага щом пристига на острова. Сестрите едва забелязват промяната. Тя отбеляза, че „колкото по-нормално говорех и се държах, за толкова по-лудa ме смятаха“.

Животът в лудницата, открива скоро Нели, не беше подходящ дори за наистина лудите. Тя е подложена на обливане с ледена вода, спане на студено, словесен и физически тормоз от медицинските сестри, изолация и страх да не избухне пожар, защото вратите се заключваха индивидуално, а прозорците бяха преградени, така че ако избухне пожар, вероятно повечето от пациентите ще умрат.

Блай прекара в „лечебното“ заведение само 10, но жестоки дни, след които казва:

Какво, освен изтезания, би накарало човек да полудее по-бързо от това лечение?… Вземете една идеално здрава жена, затворете я и я накарайте да седи от 6 сутринта до 8 вечерта на една пейка, не й позволявайте да говори или да се движи, не й позволявайте да чете и не й казвайте нищо за външния свят, давайте й лоша храна, дръжте се сурово с нея и вижте колко време ще й отнеме да полудее. Два месеца при тези условия биха я превърнали в психическа и физическа развалина.

Към края на престоя си Блай притиска лекарите да й дадат отговори. Как можеха да определят дали една жена е луда или не, ако не я изслушат? Тя настоя да й се направи пълен преглед, за да се убедят, че е здрава, но лекарите я пренебрегват, мислейки, че ги лъже. Блай по-късно пише: „заведението на остров Блекуел е човешки капан за плъхове – лесно е да влезеш, но веднъж там е невъзможно да излезеш“.

За нейно щастие, редакторът й спазва обещанието си да я измъкне и след 10 дни в лудницата тя вече е на път за Ню Йорк. Първата част от нейния материал за условията в Блекуел беше публикувана няколко дни по-късно. Читателите бяха ужасени, а Блай се превърна в знаменитост, хвалена за храбростта си по време на престоя си в лечебното заведение.

Лекарите и медицинските сестри, разбира се, бяха пълни с оправдания, които обаче не бяха взети под внимание. Историята на журналистката успява да наложи много промени – малко по-малко от 1 милион долара бяха дадени на Министерството на обществените благотворителни дейности и лечебни заведения (около 25 милиона долара днес) в резултат на нейното проучване, което позволи по-добри и по-безопасни условия и по-добро лечение на пациентите.

 
 
Коментарите са изключени

Робът на Фернандо Магелан може би обикаля света преди него

Няма никакво съмнение, че Магелан е възнамерявал околосветското му пътешествие му да мине успешно, когато тръгва от Испания на 20 септември 1519 г. Той е планирал внимателно всичко, надявайки се да докаже, че хората могат да плават по целия свят, както и да стане първият, който го направя. Амбицията му беше вдъхновена от приключенията на предишни изследователи като Христофор Колумб и Васко Нунес де Балбоа – човекът, който премина през Панамския провлак и стигна до Тихия океан. Имаше малко съмнение в съзнанието на Магелан, че това може да се направи.

Пет кораба напускат Испания, но само три стигат до Тихия океан. Един от корабите е изгубен при опит за бунт, когато експедицията плаваше по Южна Америка; друг беше изоставен, когато минават през място, което днес ни е известно като Магеланов проток, тъй като им отнема месец, за да стигнат до Тихия океан и съответно губят всякаква надежда за успешен край на цялото пътуване.

Останалите три кораба плават в Тихия океан около три месеца, без да могат да се снабдят отново, преди да акостират в Гуам. Екипажът беше много близо до това да умре от глад, но гигантският океан вече беше зад тях и изглеждаше, че ще успеят да стигнат до островите Спайс и след това да завършат обиколката си.

Magellans death

Те пътуват през Филипините, които вече бяха картографирани, но тук Магелан срещна смъртта. Той се замесва в местна война и в крайна сметка е убит на бойното поле на 27 април 1521 г.

Енрике беше до Магелан още от 1511 г., когато Фернандо го приема като плячка от война и незабавно го преименува на Енрике от каквото и име да е имал преди това (и до ден днешен не знаем как се е казвал). И така, щом Магелан не е първият човек, който обикаля земното кълбо, кой е? Това подлежи на дебати.

Все пак тази чест може да е на личния роб на Магелан, Енрике от Малака, макар че не е съвсем ясно дали той е покрил и последните около 1000 мили, необходими, за да завърши официално пътуването, или ако го е направил, кога точно е станало това.

HenriqueofMalacca

Енрике от Малака

Той беше важен член на екипажа на експедицията. Антонио Пигафета, учен и един от двамата на борда, които си водят дневник (който по-късно е издаден със заглавието „First Voyage Around the World“), пише, че робът е една от причините Магелан да успее да убеди испанския крал да финансира експедицията. Освен всичко друго, кралят беше очарован от цвета на кожата на Енрике и способността му да говори свободно няколко различни езика.

Има значителни доказателства, че Енрике е бил или от Малака (както е посочено в завещанието на Магелан), или от остров много близо до Малака, Суматра. Това се подкрепя и от факта, че Енрике е бил преводач на екипажа в района на Индонезия. В такъв случай робът всъщност е изключително близо до завършване на обиколката на земното кълбо, когато се връща отново в този регион след експедицията, много преди останалите европейски изследователи да бъдат дори близо до Испания.

8 Maravedís de Felipe III (1607) Acuñada en Segovia

 

Не се знае само дали действително е успял да се прибере вкъщи, тъй като изчезва от експедицията, не защото умира, а защото (и на пръв поглед с право) предава екипажа си. Според завещанието на Магелан, след смъртта му, Енрике трябва да бъде освободен и да му се дадат 10 000 мараведи (испански монети) от имението на Магелан, за да се издържа. Капитанът на Сантяго Хуан Серано обаче решава да игнорира завещанието и казва на Енрике, че ще остане роб. Най-вероятно той е взел това решение, просто защото експедицията се нуждаеше от преводач и тъй като наближаваха дома на Енрике, той може би щеше да напусне, ако му бъде предоставена свободата.

Капитанът обаче скоро ще плати с живота си за задържането на Енрике като роб.

Четири дни след смъртта на Магелан, докато е на остров Себу, Пигафета твърди, че Енрике, докато превежда, казва на началника на Субтут, Раджа Хумабон, че европейците ще се опитат да поробят него и хората му, както направиха със самия роб. Хумабон след това кани на вечеря няколко от офицерите и екипажа. Самият Пигафета казва, че остава на кораба заради рана, която е получил няколко дни по-рано. В крайна сметка няколко члена на екипажа се връщат и казват, че местните се държат странно. По-късно писарят пише:

Едва бяха изрекли тези думи, когато чухме силни викове и рев. Веднага вдигнахме котва и се приближихме близо до брега. След като стреляхме няколко пъти, видяхме Джон Серано ранен да ни вика да не стреляме повече, защото местните ще да го убият. Попитахме го дали всички останали са мъртви. Той каза, че всички са мъртви, с изключение на преводача. Той ни помоли сериозно да компенсираме Енрике с част от стоката преди да го освободим, но Йохан Карвайо, неговият придружител [както и други хора], не искаха да позволят кораба да стига до брега, за да остане под наше влияние. Но въпреки че Серано плачеше и ни молеше да не плаваме толкова бързо, защото ще го убият, ние веднага отплавахме. Не знам дали е жив или мъртъв.

Действително, Енрике успешно си отмъсти на Серано, който му отказа свободата, както бе предвидено в завещанието на Магелан. Независимо дали Енрике наистина предава своите или не, той вече е свободен човек и очевидно невредим и без намерение да се връща на кораба, тъй като не се споменава, че моли да дойдат да го вземат, както Серано. Така че историците смятат, че вероятно той е бил приятел с местните жители, макар че тук той изчезва от историята и затова не можем да бъдем сигурни какво точно става с него.

Ако е останал жив и в добри отношения с местните жители, за да се върне у дома му бяха нужни месец или два и той би най-вероятно е наясно с това. Ако тръгва за вкъщи това доста скоро след бягството си, той определено щеше да стигне преди европейците, тъй като беше оставен на Себу на 1 май 1521 г., около 15 месеца преди експедицията да се върне в Испания.

Няма обаче документирани доказателства, така че не можем да бъдем сигурни.

По-добре документирани са действията на малкото останал екипаж на кораба Виктория и нейния нов капитан Хуан Себастиан Елкано. Този кораб беше единственият от експедицията (изобразен на картината най-горе), който се завръща в Испания след обиколката на света. Той пристига на 6 септември 1522 г. – около три години след като отплава – като само 18 мъже са били на борда от първоначалните 241 (или повече).

Въпреки че Магелан не е завършил пътешествието си и няма основание да се нарича „първият човек, който обикаля земното кълбо“, той е първият човек, планирал успешна експедиция. Преди смъртта си той също допринася за „епохата на откритията“, като намери път към Тихия океан от запад.

 
 
Коментарите са изключени

Бурното развитие и неточности на календара ни

Древните египтяни знаели, че за да се изчисли точно една година, е необходимо да се отбележи как са разположени звездите на небето в даден момент. По-конкретно, египетските жреци използваха Сириус, за да предскажат наводнението на Нил всяка година, което им даде вид, че могат да предсказват това събитие. Изучаването на Сириус също даде възможност на египтяните да станат първата цивилизация, преминала от лунен към слънчев календар.

Древните вавилонци използвали лунен календар, а и до днес мюсюлманските и еврейските календари са базирани на Луната. Хубаво, ако обичате традициите, но използването на лунен календар също има и един основен проблем. Лунният месец е 29,5 дни, което означава 12 лунни месеца са 354 лунни дни, което е около 11 дни по-малко от слънчевата година. За да разрешат този проблем, някои лунни календари добавят от време на време по един допълнителен месец, за да компенсират изгубения период. Това, например, е начинът, по който се процедира с еврейския календар.

Проучването на Сириус от египетските жреци обаче им позволи да преброят точния брой дни в една слънчева година. След това те подреждат лунните месеци в интервали от 12 месеца, като всеки от тях е 30 дни, а в края на годината се добавят още пет.

И с това изглежда въпросът е приключен, но има още един проблем – на всеки четири години Сириус се появява ден по-късно. Причината за това е, че слънчевата година в действителност е 365 дни и 6 часа, което обаче египтяните никога не взимат предвид, въпреки че го знаят. Така се оказва, че слънчевият календар пак дърпа назад като лунния, само че с много по-бавни темпове.

По времето на Римската империя при Юлий Цезар, календарът, който на този етап не е синхронизиран с около три месеца, вече има страхотна нужда от настройване. С помощта на Созиген, известен астроном от Александрия, Юлий Цезар стартира нов календар на 1 януари 45 г. пр. н. е. – календар, който е най-близо до слънчевата година от всеки от предшествениците му. Той става известен, разбира се, като „Юлиански календар“.

Созиген информира Цезар, че действителната продължителност на слънчевата година е 365 дни и 6 часа, както са знаели египетските свещеници. Астрономът смята, че логичното решение е просто да се добавя един ден към февруари, най-късият от римските месеци, всяка четвърта година. Това компенсира разликата – и така с тази хитра идея се ражда високосната година.

Този календар бързо се разпространява в цялата Римска империя, а също така се ползва и от цялото християнство през векове. И все пак, отново се появи грешка. Оказва се, че слънчевата година всъщност не е 365 дни и 6 часа, всъщност е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Тази разлика се натрупва само до един ден на всеки 130 години, но тук говорим за хилядолетия, така че отново има значение.

Към 16 век на пръв поглед незначителният проблем в изчисляването на слънчевата година с 11 минути и 14 секунди по-къса отколкото е, довежда до около 10 дни разлика между календара и реалната слънчева година. Това създаде особен проблем около равноденствията, които настъпваха 10 дни по-рано от отбелязаното в календара.

Григорий XIII

Очевидно трябваше да се направи нещо и затова папа Григорий XIII помоли Христофор Клавий, йезуитски астроном, да му помогне да реши проблема. Бързо откривайки, че въпросната грешка възлиза на 3 дни за период от 400 години, той измисли блестящо решение.

Гениалният астроном дава предположението годините, завършващи през 00 от този момент нататък да бъдат високосни, само ако се делят на 400. По този начин се премахват три високосни години на всеки три века, което дава лесно решение на проблема.

Предложението, кръстено на папата, който наема астронома, а не на Христофор, е пуснат в употреба в папските държави през 1582 г. Григорианският календар бързо е приет от Испания, Португалия, Франция и италианските държави още на следващата година.

Това беше време на големи религиозни катаклизми в Европа и много от протестантските държави не бързаха да признаят, че епископът на Рим е прав за каквото и да е. Лютераните в Германия най-накрая приеха промяната през 1700 г., докато Великобритания я отлага чак до 1752 г. Въпреки че към този момент Великобритания е натрупала вече значителната разлика от 11 дни, много хора протестираха бурно при приемането на коригирания календар.

Русия не приема Григорианския календар чак след руската революция през 1917 г. Дори през 1908 г. руският олимпийски отбор пристигна с 12 дни закъснение на Олимпиадата в Лондон заради нея.

По-нататъшният технологичен напредък през 20-ти век направи възможно още Григорианския календар да стане още по-точен. Например, беше предложено, че за да се поправи още по-малка неточност в него, един ден трябва да се добавя на всеки 3,323 години, а годините, които се делят на 4000, няма да бъдат високосни.

 
 
Коментарите са изключени

Как 36-годишният гватемалски геноцид потъна в забрава

| от |

През 1960 г. започва една от най-дългите граждански войни. Военните действия се водят на сцената на Гватемала, където правителството продължава да държи в особена мизерия селата, където най-често преобладават наследниците на маите. Сражението не се води за територия, а за начин на живот – маите настояват за по-добър такъв и не виждат особени действия от страна на правителството. В следствие на това, следващите 36 години ще бъдат наситени с кървави конфликти и сражения, които ще държат страната в доста свиреп и отворен военен конфликт.

Двете страни събират най-различни привърженици и опозиция, но когато през 1922 г. католическата църква назначава Хуан Хосе Герарди Конедера за водеща фигура в епархията на Верапаз, ситуацията започва да се променя доста сериозно. Религиозното влияние покрива именно онези бедни планински региони, където се случват сраженията. Там бедстващите са пръверженици на Марксистката идея и в лицето на всеки регулатор виждат особен враг. Освен с добрина и смиреност, новият представител на църквата станал известен и с доста благ характер, стремящ се винаги да изкара доброто в околните чрез чувство за хумор. Това, с което всички жители го запомнят е, че успява да внесе толкова добрия баланс между бедни и богати – двете воюващи страни. За бедните е толкова необходим лидер, който проповядва на местния език.

Informe_REMHI

Снимка: By Surizar – https://www.flickr.com/photos/puchica/3475299814/, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=28121182

Когато е назначен за кардинал на Киче, той става свидетел на истинските зверства. Повечето маи са принудени на всекидневни унижения, а стигне ли се до въоръжен конфликт, отецът знаел, че на другия ден ще копае сериозно количество гробове. Ето защо едно от първите му изявления е да отрече тази война и да припомни на двете страни, че съществува военна етика и права на човека, които трябва да се спазват без значение от военните апетити. Самият той е противник на разрастващия се геноцид и въпреки желанието му за мир, той става основен противник на правителството. Следователно животът продължава с всекидневни смъртни заплахи. След провален опит за убийство, той предпочита да отиде в изгнание в Коста Рика за няколко години. През 1996 г. ще дойде и мирът. След като двете страни подписват мир и ОН обещава да наблюдава за спазването му, Хуан Герарди се завръща, този път с много по-сериозна и тежка задача.

Доказано е, че всяка война завършва с изгарянето на ценни документи, заличаването на общите гробове, екзекуцията на неудобните и пренаписването на историята. Практиката във всяка война не се повтаря и променя. Ето защо Герарди се опитва да запази колкото се може повече информация за всички зверства на гватамелската армия. Той е твърдо убеден, че светът трябва да знае за престъпленията срещу човечество, извършено срещу маите. В следващите 3 години той работи усилено върху съставянето на рапорт относно военните действия за изминалите 36 години. Неговият доклад е с размер от 1400 страници, показанията на 6500 свидетеля и доказателства за повече от 55 000 нарушения срещу човечеството.

gettyimages-508356852-594x594

Нещо повече, Герарди много ясно и точно описва извършените 422 кланета – само толкова успява да разкрие под шапката на църквата. Окончателната кървава цифра е за повече от 150 000 убити и повече от 50 000 изчезнали. 80% от извършените престъпления винаги сочат един и същи извършител – гватемалската армия. До тук добре, повечето такива доклади са тиражират в различни медии, докато не потънат в забрава, заменени от забавните предавания. Основната грешка на Герарди, която най-вероятно решава и съдбата му е, че назовава всички онези, които са отговорни за извършените престъпления. Докладът му не е толкова лек и зад всяка команда се крие едно име.

gettyimages-1320741-594x594

На 25 април 1998 г. именно той излиза с кървавия манифест и говори пред света:

„Като църква, ние колективно и отговорно решихме да се нагърбим с тази задача, проговаряйки от името на хилядите жертви. Успяхме да ги накараме да проговорят, да споделят своите истори на страдание и болка, за да може да се почувстват свободни от теглото, което ги е дърпало назад толкова време.“

Само два дена по-късно, той е открит мъртав в апартамента си. Тялото му е покрито в кръв, полицията не успява да го разпознае – лицето му е кървава пихтия. Единствено пръстенът на ръката доказва, че това е той. Патологът по-късно ще потвърди, че побоят се случва с бетонно блокче. Новината за това убийство автоматично подготвя страната за следващата гражданска война. Думите за мир сякаш се изпаряват, особено след като лидерът на бедните е убит, защото иска да пусне духа от бутилката. През 2001 г. правителството ще осъди 3-ма души на 30 години затвор за въпросното убийство.

gettyimages-1320728-594x594

Бившият бодигард на президента – сержант-майор Хосе Обдулио Вилануева, бившият директор на военно разузнаване – полковник Дисраел Лима и неговият син Байрън Лима. Един от близките приятели на Герарди – отец Орантес също става интерес на разследването. През цялото време твърди, че е невинен, но накрая получава присъда за предателството си.

За някои справедливостта в Гватемала може да се смята за истинска победа на правосъдието, но горчивият вкус на най-бедните идва с порция скептицизъм. Истината остава погребана и никой не може да гарантира какво наистина се случва. По време на процеса някои съдии получават смъртни заплахи, някои свидетели изчезват безследно, а други са нападнати в домовете им. Истината остава скрита и някой много добре се старае да е я държи под ключ.

 
 
Коментарите са изключени