Три четвърти от американците не знаят, че интернет и уеб са различни неща

| от |

По-голямата част от живота си прекарваме или онлайн, или на една ръка разстояние от нещо, което може да ни отведе онлайн, пише Washington Post. До каква степен обаче познаваме мрежата и начина й на функциониране? Проучване на Pew Center си е поставило за цел да разбере какво е средното уеб ниво на интелигентност на американците.

По-голямата част от хората са отговорили правилно на 11 от 15-те зададени въпроса. Участниците в проучването са показали, че умеят да си служат с глобалната мрежа и познават историята й. Анкетираните са знаели, например, че Twitter ограничава публикациите до 140 знака, че един мегабайт е повече от един килобайт и че URL означава „Universal Resource Locator”. Изследователите са установили и някои пропуски в познанията. Оказало се е, че 75 процента от хората смятат, че „World Wide Web”(уеб или глобалната мрежа) и интернет са равнозначни неща. Те обаче не са. Всеки път, когато правим нещо, изискващо връзка – изпращане на имейл или файл, използваме интернет. Това включва глобалната мрежа, която е част от интернет, в която можем да сърфираме.

Има и други грешни отговори. Въпрос, засягащ поверителността, е питал дали следното твърдение е грешно или вярно: политиките за поверителност на компаниите гарантират запазването на поверителността на цялата информация, която те събират за потребителите. Повече от половината участници са отговорили, че това е вярно. В действителност не това е целта на политиките за поверителност. Чрез тях компаниите обясняват как не запазват конфиденциалността на информацията и я споделят с партньорите си. В проучването на Pew повече хора са успели са знаели какво е „неутралност на интернет“, което е по-сложно понятие, отколкото „политики за поверителност“.

с Агенция „Фокус“

 
 

Мечтите, които няма да се сбъднат, ако спреш да работиш в офис по 8 часа на ден

| от chronicle.bg |

„Ще напусна офиса и ще работя от вкъщи на свободна практика!“

„Ще напусна, защото ме ограничава стоенето от 9 до 5 в офиса.“

Или върховното:

„Ще напусна, за да се развивам, защото не искам да влизам в машината на фиксирания 8-часов работен ден.“

Мисли, които се въртят в почти всяка милениалска глава. Прекрасни на теория, трудно осъществими на практика.

Добавете към тези „аргументи“ и някой чиклит роман и представата е на една ръка разстояние. Напускате работа, на втория ден пиарите на „Ив Сен Лоран“ се свързват с вас, за отидете на Малдивите и да ви снимат голи за рекламата на новия им парфюм. После звънят от „Прада“, „Гучи“ и свършвате на корицата на септемврийския брой на „Воуг“.

Или пък на третия ден след напускане на работа от комитета на „Пулицър“ ви пишат, че сте награден за невероятната ви поезия, вдъхновена от момичето от Люлин 3.  Следват тонове бестселъри и участия в риалити шоута. Остава само да треснете молбата си за напускане на бюрото на шефа.

Да, работата всеки делничен ден от 9 до 5 е нещо крайно досадно. Както впрочем и половината живот. Разбира се че да прекарваш осем часа на ден, пет дни в седмицата на едно бюро в офис, заедно с още десетина колеги и денят ти да минава под ритъма на щракащи клавиатури, не е най-прекрасната работа. В един момент омръзва. А днес милениалите са на върха си и упорито скандират колко ограничаващо е да работиш по 8 часа на ден в офиса. Мисълта за самостоятелно индивидуално развитие е все по-изкушаваща.

Прекрасно, дано се случи на всеки, който го пожелае. Нека все пак уточним няколко неща, които няма да ви се случат (особено у нас), ако напуснете работа и решите да пишете своя собствена версия на чиклит роман.

Няма да изживеете своя „Яж, моли се и обичай“. Знаем, че дори тези, които наричат книгата „боклук“, искат да им се случи същото, но не – няма. Дори Елизабет Гилбърт е трябвало да работи поне 16 години в офис, докато си позволи да напусне. Още повече, (и това тя самата го казва), тя подписва договор с издателство да напише точно тази книга, което й отстъпва финанси, за да пътува 3 месеца в Италия, 3 в Индия и 3 в Бали. Така че нещата са с една идея по-подсигурени и човек е с една идея по-опитен преди да се впусне в подобно начинание. Та да, няма да направите околосветско пътешествие и да издадете бестселър. Но може да пробвате с булевардна стихосбирка (защото ще я пишете на някой булевард) „Яж, пости и се надявай“.

Няма да срещнете съвършената любов. На ментално ниво ще бъдете твърде заети да мислите как ще вържете двата края. А на материално, голяма е вероятността да не си платите интернета или телефона и да останете без Facebook, Tinder, Grindr и всичките съвременни способи за запознанство с нови хора и „опознаване на нови култури“. А вечеринки вече няма…

Няма да превърнете таланта си в кариера за милиони. Историята просто не познава такъв случай. Стивън Кинг е работил много време в обществена пералня още преди да напише „Кери“. Тенеси Уилямс е работил три години във фабрика за обувки и пише всеки ден, предимно нощем. Чак след години идват „Трамвай Желание“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Джоан Роулинг години наред е била учителка. Схванахте ли идеята? Свободата си има цена. И тя винаги е 8-часов работен ден. За всички, дори за онези с яките снимки – човекът зад апарата е много вероятно да е, както казва приятелка на приятелка, „некво IT”.

Няма да можеш да обвиняваш никого. Мда, когато си в екип с още 15 човека все има на кого да стовариш вината за собствените си грешки. А това, всички знаем, е много сладко. И е много кофти, когато нямаш избор, че твоята тъпотия си е само твоя тъпотия. Помислете за това преди да напуснете.

Няма да откриеш вътрешното си Аз, което да те направи щастлив и блажен. Няма и да усетиш свободата. Ще усетиш просто временното блаженство да не зависиш от определена група хора. Но много скоро ще дойде следващата такава. И ще откриеш, че си още по-далеч от свободата.

За да не кажете сега, че мразим милениалите и сме черногледи, ето няколко прекрасни неща, които Ще ви се случат:

Ще си плащате сами осигуровките.

Ще пиете по-малко (защото пиенето е пари)

Ще ходите повече пеша (защото и пътуването е пари)

Ще преотктриете сладостта на краткотрайните флиртове (защото дълготрайните връзки изискват някаква минимална стабилност в чудото, наречено живот)

Ще заздравите връзката с мама, тате и баба (да са живи и здрави и дълго да ви гледат)

И накрая нека само уточним, че няма нищо лошо в стремежа на човек към самоусъвършенстване, свобода и професионално развитие. Лошо е , когато мечтаем правопропорционално на възможностите си.

 
 

Уил Феръл снима филм, вдъхновен от „Евровизия“

| от chr.bg |

Комедийният актьор от САЩ Уил Феръл ще режисира и ще се снима във филм за стрийминг платформата Нетфликс, вдъхновен от песенния конкурс „Евровизия“, предаде АФП.

Феръл ще бъде и съавтор на сценария заедно с Андрю Стийл. Стийл е бивш главен сценарист на скечовото шоу „На живо в събота вечер“, една от звездите на което години наред е 50-годишният комик.

Филмът, за излизането на който все още няма посочена дата, се възприема като опит на Нетфликс да „съблазни“ чуждестранни клиенти. Уил Феръл е поредната комедийна звезда след Майк Майърс, Адам Сандлър, Крис Рок и Роб Шнайдър – също бивши звезди на шоуто „На живо в събота вечер“, спроект за Нетфликс.

Според редица медии Уил Феръл е бил осенен от идеята за филм за „Евровизия“, след като еприсъствал на тазгодишното издание на песенния конкурс в Лисабон. Комикът се е „запалил“ по съревнованието, което не се радва на популярност в САЩ, покрай съпругата си, шведската актриса, певица и продуцентка Вивека Полин.

Представители на Уил Феръл и Нетфликс не са отговорили на молбите на агенцията за коментар относно планирания филм, вдъхновен от „Евровизия“.

 
 

СЗО въведе ново психично заболяване: що е то „разстройство на геймъра“?

| от chronicle.bg |

Световната здравна организация (СЗО) обяви пристрастеността към видеоигри за психично разстройство, съобщиха Асошиейтед прес и Ройтерс.

Разстройството на геймъра“ е определено като „устойчиво или повтарящо се геймърско поведение“, което „надделява над жизнените интереси“. Според представители на СЗО включването на пристрастеността към видеоигри в новото издание на Международната класификация на болестите ще „помогне на държавите да са по-добре подготвени да разпознаят този проблем“.

Решението на СЗО да определи пристрастеността към видеоигри за психично разстройство срещна критики, поради опасения, че може да доведе до стигматизиране на младите играчи.

 
 

Личното мнение е ОК. Стига да не е различно от нашето.

| от Вучето |

На Славея Сиракова, а.к.а. Шайла, й се повръщало от майките, дето се събират на групички, облечени в еднакви тениски с назидателни надписи, искат оставки на министри и правителство, а под сурдинка проклинат всички, които не са на тяхна страна дано да седнат в инвалидните колички на децата им.

Естествено, постът й моментално взири социалните мрежи. Дъщерята на Наско Сираков и Илияна Раева беше обвинена , че се е изказала грубо по отношение на майките на деца с увреждания.

Ама защо? Нали уж всеки вече има право свободно да си изрази мнението, без да бъде:

а) пребит с камъни насред площада,
б) изгорен на клада,
в) обръснат до голо и затворен в психиатрична институция!

Аз самата съм родена с тежко генетично заболяване, заради което понасям физически и емоционални страдания през целия си живот. Не си спомням обаче нито веднъж през детските си години родителите ми да са се оплакали и веднъж, че семейството ни е жертва на Системата. Единственото което получавахме от нея, от Системата, беше половинпроцентно намаление на билет за БДЖ веднъж годишно – благоденствие свише, от което нашите се възползваха само по време на семейните ни пътувания до Созопол през лятото. Билетът ми струваше 12 вместо 24 лева. И това беше. Но не съм чула баща ми да пропсува, задето стълбите до класната ми стая бяха 150, нито пък съм видяла майка ми да реве, докато се опитва да дотъркаля донякъде количката, в която ме возеха.

Години по-късно, когато вече водя пълноценен самостоятелен живот и, държа да отбележа, благодарение на усилията, любовта и подкрепата на семейството ми, а не на Системата, мога да живея където си искам по света. И в това “където си искам” ставам свидетел ежедневно на това какви сериозни социални грижи се полагат за хората с психически и физически недъзи. И се възхищавам от цялото си сърце, а и няма как да бъде другояче, понеже темата е много лична за мен. И знам какво е, защото I’ve been there*. Завиждам им на тези общества, които могат да улеснят живота на своите хора в неравностойно положение до степен, че почти да не усещат, че са изтеглили късата клечка още в момента на зачеването си.

Обаче.

Заедно с реалната грижа за тези хора някак естествено върви и обществената, дълбоко вкоренена нагласа за разбиране и толерантност. Докато при нас всичко е парлама! Помня как преди няколко години загрижени майки бяха съставили комитет срещу преместването на деца с увреждания от крайните квартали на София в сграда в техния престижен квартал. Мотивът за протеста им беше: “Не искаме нашите деца ежедневно да виждат тези другите деца, проблемните, наоколо и да ни питат защо са такива. Ние какво да им обясняваме?”

Сигурна съм, че същите тези майки сега са проклели Славея Сиракова да си роди изродче. И след като вече са изпълнили християнския си дълг да заклеймят инакомислещия и по този начин са осигурили благоденствието и здравето на своите собствени деца, вече спокойно могат да продължат спокойното си безметежно съществуване под удобния чадър на обществения конформизъм.

 *Имам опит, преживяла съм го – бел. ав.