Товарният частен космически кораб „Сигнус“ се скачи с МКС

| от |

Товарният космически кораб „Сигнус“ („Лебед“) на частната корпорация „Орбитал сайънсис“ успешно се скачи с Международната космическа станция.

След като „Сигнус“ се доближи до МКС, участниците в 37-ата експедиция на станцията американската астронавтка Карън Найбърги италианският й колега Лука Пармитано го хванаха с помощта на автоматична ръка-манипулатор. След това го скачат за американския модул „Хармония“.

Операцията започна днес в 4.30 часа по времето на Източното крайбрежие на САЩ или в 11.30 часа българско време. „Сигнус“ се намира на орбита от 10 дни. Той трябваше да се скачи с МКС в неделя, на 22 септември, но операцията бе отложена заради компютърен проблем – несъответствие в навигационните данни на товарния кораб и на станцията.

От „Орбитал сайънсис“ много бързо отстраниха проблема, но се съгласиха вторият опит за скачване с МКС да бъде извършен чак на 29 септември. Причината бе, че космическият кораб „Союз ТМА-10М“ с новия тричленен екипаж се отправи към МКС от космодрума Байконур в Казахстан на 26 септември.

По време на първия си полет „Сигнус“ пренася 590 кг храна и дрехи. Вицепрезидентът на „Орбитал сайънсис“, бившият астронавт на НАСА Франк Калбертсън информира, че разработката на „Сигнус“ е отнела около 5 години. 7-тонният апарат се състои от два модула – служебен, в който се намират енергийната установка, и товарен, създаден на базата на оборудване, използвано преди в американските совалки.

За изстрелването на „Сигнус“ на 18-и септември беше използвана двустепенната ракета „Антарес“. Тя е с височина около 40 метра и диаметър близо 4 метра. „Орбитал сайънсис“ е втората частна компания, която извършва полет до МКС след „Спейс Екс“. Ръководството на НАСА сключи с „Орбитал сайънсис“ договор на стойност 1,9 милиарда долара. Той предвижда 8 полета до МКС до края на 2016 година. През този период на станцията трябва да бъдат доставени около 10 тона товари

 
 

Тилан Блондо – новата Кейт Мос

| от chronicle.bg |

В края на миналата година еднa от световните класации с близо 30-годишна история публикува ежегодния си списък с най-красивите женски лица за 2018 г.

Начело на него е момиче, което е свикнало да бъде под светлината на прожекторите още от 6-годишна. След като преди 10 години печели титла за „най-красиво момиче в света“, 17-годишната французойка Тилан Блондо стана „най-красиво лице в света“ Класацията е на филмовия критик TC Chandler, който e част от асоциацията „Independent Critics“.

Това е напредък за Блондо, тъй като за предходната 2017 г., тя е била на второ място  в същия списък.

Как започва всичко?

Моделската звезда на Тилан Блондо изгрява, когато тя е още четиригодишна и се появява на модно ревю на Жан-Пол Готие.

Още тогава предизвиква фурор, а дискусиите дали това, което прави, не противоречи на нормите започват с появяването й на корицата на френския Vogue, когато тя е едва на 6 години. Четири години по-късно, преди още да е влязла в тийнейджърските си години, отново се появява на страниците на списанието с тежък грим и облекло на възрастна жена.

Независимо от реакциите, че списанието сексуализира образа на дете, това дава старт на моделската кариера на Блондо. Скоро след това тя вече е сравнявана с Бриджит Бардо, която се появява в списание Elle едва на 15 години.

Тилан Блондо е дъщеря на френския футболист Патрик Блондо и модния дизайнер Вероника Лубри.

От времето на онези първи кадри, в който тя гали заек или се черви в огледалото, моделът в нея получава все повече и повече възможности да се реализира в света на модата. Когато е на 13 г. за първи път се появява на корица на списание. Френското списание Jalouse я нарича „Новата Кейт Мос“.

От тогава до сега са минали 4 години.

Разликата е, че днес Блондо вече е представлявана от същата агенция, която стои зад сестрите Джиджи и Бела Хадид и зад Кая Гербер (дъщерята на Синди Крауфорд). Работи за световноизвестна козметична компания и е редовен посетител на Седмиците на модата в различните краища на света.

В интервю за W magazine споделя, че хората, които я вдъхновяват са Кара Делевин, Барбара Палвин и Джиджи Хадид.

В момента Тиери Блондо живее в Южна  Франция със семейството си, а по нейните думи тайните на поддържането на добрия външен вид са многото сън и махането на грима преди лягане вечер.

Повече от Тиери Блондо, най-красивото лице в света за 2018 г., можете да видите в галерията ни горе.

 
 

Бил Мъри и София Копола отново заедно в проект за Apple

| от chronicle.bg |

Номинираният за Оскар Бил Мъри и носителката на Оскар София Копола отново ще работят заедно – този път по филма „On the Rocks“. Първият им проект, „Lost In Translation“ от 2003 година, има забележителен успех, но те се срещат отново чак при снимките на „A Very Murray Christmas“ за Netflix през 2015 година.

Усилията на Копола да стигне до Мъри за „Lost In Translation“ на този етап вече са легендарни, защото актьорът няма агент и може да бъде достигнат само по един стационарен телефон, който той от време на време проверява за съобщения. Трудът й все пак се оправдава, когато Бил получава първата си номинация за Оскар за играта си във филма, а самата София печели Оскар за оригинален сценарий.

„On the Rocks“ е седмият игрален филм на Копола. В него освен Мъри ще играе и Рашида Джоунс, но повече информация за актьорския състав все още няма. Филмът ще бъде пуснат от A24 и Apple, което бележи началото на партньорството им, за което двете компании сключиха сделка през ноември 2018 година.

В момента не знаем още много и за самата продукция като цяло – потайност, типична за проекти с участието на Apple. Сюжетът разказва млада майка, която се свързва със своя баща-женкар в Ню Йорк. Снимките започват тази пролет.

Последните проекти на Копола са в областта на оперната режисура – тя постави популярната италианска „La Traviata“. Мъри пък скоро приключи снимките по зомби комедията „The Dead Don’t Die“ на Джим Джармуш, както и работата си по силно очаквания „Zombieland 2″. Освен „On the Rocks“, актьорът предстои да участва и в „The French Dispatch“ на своя дългогодишен приятел Уес Андерсън.

 
 

Мъжете за неписаните правила на писоара

| от chronicle.bg |

Етикетът при писоарите не се засяга достатъчно, а трябва, защото се оказва, че има доста правила. Някои от тях, а може би всички, мъжете изпълняват инстинктивно. Но какви са всъщност?

Питър

Оставяйте пространство между вас и другия човек, ако е възможно. Не е окей да застанете точно до някой друг, особено ако са двама човека и вие се мушнете между тях. Някои хора си цъкат на телефона или си носят бирата, ако сме в заведение. Това според мен е гадно и не трябва да се прави, защото после тези предмети отиват на масата и колкото и да се пазиш, все пак си в тоалетна и мръсотиите се пренасят.

Стивън

Като цяло гледам да използвам кабинка, ако има свободна, защото се притеснявам. Ако все пак ползвам писоар – погледът напред и никакъв визуален контакт.

Сам

Ако е дълга линия от писоари, отивам на най-далечния, фокусирам се върху задачата си и се правя, че не забелязвам кой идва и си отива.

Майкъл

Никога не заставам до някой, ако имам избора – независимо дали писоар или кабинка. Също така, винаги използвам сешоарите за ръце, за да избегна неловката тишина и да дам възможност на останалите да си вършат работата на спокойствие. И още нещо основно – никога не трябва да ви хващат, че излизате от женската тоалетна.

Дарън

Ако има три писоара и всеки от крайните е зает, никога не ползвайте този по средата. Отиде в кабинка.

Джоел

Оставате възможност на тези, които идват след вас, да не застават до вас. Заемайте първо най-крайните писоари. Не заговаряйте никого, не гледайте никого, не си тананикайте и не привличайте внимание като цяло. Свършете си работата, измийте си ръцете и напуснете.

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.