Тоталното ми влюбване в Тейлър Суифт

| от |

Тейлър Суифт, която навършва 26 години, е от онези изпълнители, които хората обичат да мразят. Не заради музиката й, а по принцип. Хората обичат да поставят етикети на другите, особено когато тези други са известни в публичното пространство, социални мрежи или поп културата.

Тейлър Суифт е точно такъв човек. Тя си плаче да бъде изхейтена, не само заради изключителната си активност в социалните мрежи, а заради музиката феновете си.

Повечето хора, които не харесват Тейлър Суифт нямат никаква идея за музиката й, а се отнасят към нея като към роман, който не са прочели, но знаейки сюжета, вече имат мнение по въпроса.

От типичното „girl next door“ и „American sweetheart“ до „13-годишните я харесват“ – чувала съм всичко.

Тейлър Суифт отдавна не е любимката само на тийнеджъри. Нейното рязко порастване започва през 2012 година, когато пуска албума си „Red“. Това е и първият път, в който тя си позволява да се отдели от кънтрито, което съпътства кариерата й до момента. Това е и първият път, в който решава да е порасналото момиче, което пише и пее за по-големите хора. „Red“ звучи като албум на зрял човек, който използва по-богат език и повече метафори.

Ако любовта те е намерила някъде между 2012-а и днешния ден то със сигурност музиката на Тейлър Суифт ти говори винаги верните неща. 

Хората обичат да я зачекват и на тази тема – че пее за мъжете, минали през живота й. Това, разбира се, са спекулации, тъй като никой не знае дали това е абсолютната истина, или е просто маркетинг стратегия. Ед Шийрън също пее за жените в живота си. Всеки изпълнител пее за нещата от живота и онова, което му се случва. Така работи този бизнес. Get real or go home – нямаш много опции.

„Red“ е албумът, който ме сблъска челно с творчеството на Тейлър. Оттогава съм на принципа, че „I want to listen Taylor Swift alone“, както казва героинята на Зоуи Дешанел в един епизод на “New Girl“. С годините се научих да не се срамувам от нещата, които харесвам. Още нещо, за което трябва да благодаря на госпожица Суифт.

През миналата година тя е сред музикантите, променили индустрията. Дали това се дължи на музиката й, или умелия маркетинг, е въпрос на гледна точка. Албумът „1989“ става най-продаваният албум на годината на физически носител – нещо, което мнозина смятаха за отмряло. Тейлър минава към поп музиката, чупи рекорди и надскача себе си. Все още е сред малкото изпълнители, които го правят.

Пътят на Тейлър Суифт към музиката започва много отдавна.

Певицата е закърмена с кънтри, типично по американски. Родена в Уайоми в Пенсилвания, но отгледана в Нашвил в Тексас, Тейлър се влюбва във звученето на Патси Клайн и Доли Партън. Още тогава е убедена, че иска да се занимава с музика. Тейлър се учи да свири на китара на 10 години, а няколко месеца по-късно, вече може да изпълнява и първото си парче – песента “Cowboy Take Me Away” на Dixie Chicks. Още тогава певицата разбира, че кънтрито е нейната музика. Използва Шаная Туейн за вдъхновение и на 17 години издава първия си албум – “Taylor Swift”. След това на всеки 2 години, Тейлър вади нова тава, а стилът й преминава от силно кънтри към кънтри с поп елементи до тотален поп, което й печели още по-голяма популярност.

Скоро след като кариерата й тръгва нагоре, Тейлър осъзнава, че може да използва провалените си връзки, за да пише песни. Много от злите езици на Запад твърдят, че Тейлър Суифт нарочно проваля връзките си, за да има вдъхновение за песни. Певицата не разказва нищо за личния си живот – тя пее за него.

След като изживява „феминисткия“ си период, Суифт отново е във варианта, в който повечето хора я виждат – с мъж до себе си, на турне и изживяваща звездните си моменти. Разбира се, сега тя е по-голяма и това си личи във всичко, което прави.

Дали ще спра да я харесвам? Не. Дали ме е срам от този факт? В никакъв случай. А вас поздравявам с любимото ми парче от „Red“.

 
 

Крис Прат и Катрин Шварценегер се сгодиха

| от chronicle.bg |

Крис Прат и Катрин Шварценегер имат наистина щастлива нова година с новообявения им годеж. Актьорът от „Jurassic World“ сподели новината в Instagram акаунта си, където публикува сладка снимка с Катрин, която е 29 – с 10 години по-малка от него. Те ходят от

Миличка Катрин, толкова се радвам, че каза ‘Да’! Вълнувам се да се оженим! Радвам се, че ще прекараме живота си заедно! Започва!


Вижте тази публикация в Instagram.

Sweet Katherine, so happy you said yes! I’m thrilled to be marrying you. Proud to live boldly in faith with you. Here we go! ♥️

Публикация, споделена от chris pratt (@prattprattpratt) на

Постът идва само 3 месеца след развода на Крис с бившата му съпруга Ана Фарис, с която бяха женени 8 години.

За първи път Прат и Катрин бяха свързани един с друг през юни 2018 година, когато бяха забелязани заедно на Деня на бащата. Те обявиха връзката си през декември, на рождения й ден, когато Прат пусна монтаж с техни снимки и текст: „Честит рожден ден, шефке! Усмивката ти озарява стаята. Радвам се, че Бог те представи в живота ми. Благодаря ти за смеха, за целувките, за разговорите, за пътешествията, за любовта и грижата ти.“ 

Вижте тази публикация в Instagram.

Happy Birthday Chief! Your smile lights up the room. I’ve cherished our time together. Thrilled God put you in my life. Thankful for the laughs, kisses, talks, hikes, love and care.♥️

Публикация, споделена от chris pratt (@prattprattpratt) на

 
 

Да погребеш кучето си за 4 000 паунда

| от chronicle.bg |

Стопанка на починало куче го изпрати с щедро погребение, защото смята, че то е било член на семейството му. 

Капитан, 11-годишният бултериер, почина на Коледа от сърдечен удар. Саша Смаджич, на 37, каза, че не е яла цяла седмица след смъртта на любимеца си. За погребението му тя дава точно 4 249 британски паунда (9,337 лева), в които влизат кошница с бели гълъби, които са пуснати по време на церемонията, за 225 паунда и още 620 паунда, за да изпишат името на Капитан с цветя.

sei_47479678-3aeb sei_47479583-4997

Саша казва: „Не мисля, че някога ще празнувам Коледа отново. Не мисля, че някога ще имам силата да го направя, когато част от мен вече я няма.“

Тялото на Капитан беше взето от ветеринарната клиника и пренесено на карета до парка, където е бил извеждан на разходка. Ковчегът му след това беше качен на катафалка и закаран на гробището. Собственикът на гробището, Маурийн Бийч, прочете поема до гроба на кучето, а след това 11 гълъба – по един за всяка от годините на Капитан – бяха пуснати на свобода.

sei_47479666-e07e

След церемонията Саша отиде в местна кръчма, където поръча порция пиле с пържени картофи, защото „това би хапвал той“. Саша казва още: „Капитан заслужава специално изпращане. За някои хора той беше росто куче, но за мен той беше бебето ми – той беше всичко за мен и винаги ще бъде“.

sei_47479664-9571

„Не мисля, че трябва да правим разлика [мнежду хора и животни]. Ако имаш домашен любимец, имаш нов член на семейството си и трябва да го третираш като човек.“

Саша осиновява Капитан от приют за бездомни кучета, когато той е на 7 месеца. Кученцето скоро се научава да се доверява на стопанката си. Според служителите на приюта, той е участвал в боеве с кучета.

„Спомените от погребението ми помагат. Гледам снимките и не изпитвам никакво съжаление за това как го изпратих – той заслужаваше всичко това и още!“

 
 

Мартин Скорсезе ще прави филм за Боб Дилън

| от chronicle.bg |

След високо дадена заявка с „No Direction Home: Bob Dylan“ (2005 г.) и години на слухове, преди дни вече стана ясно, че Мартин Скорсезе отново ще екранизира историята на големия Боб Дилън. 

Новият документален филм, който все още не се знае кога ще се появи на екраните, се казва „Rolling Thunder Revue: A Bob Dylan Story“  и е вторият филм на Скорсезе, в който централно място заема Дилън.

Netflix, които застават зад проекта, публикува следния синопсис:

Rolling Thunder Revue: A Bob Dylan Story“ запечатва бунтарския дух на Америка през 1975 г. и радостната музика, която Дилън изпълнява през есента на тази година. Полудокументален филм, полуконцерт, филмът е единствено по рода си преживяване от големия Мартин Скорсезе.

Самият Дилън има участие във филма със свои интервюта, което се случва изключително рядко. Предвид имената, които участват в турнето на музиканта Rolling Thunder (Алън Гинсбърг, Мик Ронсън, Джоан Байз) документалният филм вероятно ще бъде епичен разказ за американската музика и изкуство, намиращи се в повратна за културата точка на ХХ век.

Към момента няма достатъчно информация относно проекта. Вероятно той ще излезе едва след The Irishmen – настоящият проект на Скорсезе за Netflix, насрочен за тази година. Според Variety, можем да се надяваме за премиерна дата през тази есен.

 
 

Там, където “народността не пада”, понеже “знанието живей”

| от Вучето |

Уви, отдавна вече стих на Стоян Михайловски от заглавието не се отнася за България. Да, знание някакво има, но то се акумулира главно посредством електронни средства. To рядко свива гнездо в дълготрайната памет на човека, защото достъпът до него е на един клик разстояние и затова може и мързеливата.

Книгите са анахронизъм. Защо ти е да хабиш толкова часове в четене на книга от 300 страници, когато можеш да използваш времето си по-рационално като, например, разгледаш 158 снимки в Инстаграм на Кайли Дженър по трико, докато се гримира, докато храни кучето си, докато не прави нищо, зад волана на джипа си, пред палма в Палма де Майорка и т.н. У нас книгата тихо и безславно напусна живота ни, още когато се раждаха сладките милениали. А в моментите, в които все още надига глава и тържествува, е защото е излязла изпод ноктопластиката на такива културтрегери и разбирачи на българската съвременност и душевност като Венета Райкова.

Кратки постове в социалните мрежи, емоционално заредени с поредица от плезещи се, хилещи се емотикони с изцъклени очи-сърца, изритиха силно в задника Фицджералд, Толстой, Шекспир, Кинг и Кундера и ги пратиха да събират прах по лавиците на западащи градски библиотеки, където тъжни лелички с елеци от щавена кожа примирено очакват годината на пенсионирането си.

И ако така безрадостна е съдбата на българските библиотеки, то не навсякъде по света положението е същото.

Преди няколко години, докато живеех в Осло и работех върху докторантурата си, имаше дни, в които не можех да се добера до свободен стол в пететажната университетска библиотека. Правех си “бивак” на мокета в сектор “Скандинавска линвистична теория”, по възможност в близост до контакт, за да има къде да включа лаптопа си. И не бях единствената. Прекрасни руси създания прекарваха дълги часове, забили нос в дебелите книги или вторачени в екраните на макбуковете си, седнали на пода. Библиотеката кипеше от живот.

Няколко години по-късно вече съм в Копенхаген. Слава богу, прескочила съм етапа с катеренето по академичната стълба на успеха, затова и не ми се налага вече да вися по библиотеките. Сега предпочитам да свалям от пиратски торенти лекарски и адвокатски сериали, както и да разглеждам безплатни каталози на супермаркети вместо да чета книги. Един ден обаче ме хваща разстройство, докато се мотая по центъра в търсене на молив за вежди в перфектния цвят, и решавам да дам воля на нуждата си в централната копенхагенска библиотека, която, за щастие, е само на 10 крачки разстояние.

След като свършвам работа и стресът вече не притъпява сетивата ми, успявам да се огледам наоколо и о, чудо на чудесата! Оказва се, че съм се озовала не просто в библиотека – такава, каквато помня от детството си – с тесните пътеки между прашлясалите стелажи, а в нещо като реплика на прочутата Нулевоенергийна сграда в Пало Алто. Само че на повече етажи. Егаси, казах си наум, и от страхопочитание пак ми се доходи на тоалетна. Кралската библиотека в Копенхаген не само е куул, защото е най-голямата по размери в Скандинавия и защото в нея се съхранява първата книга, отпечатена в Дания през 1481 г. Библиотеката е куул, защото е пълна с хора. По всяко време на деня.

Наскоро обаче една друга библиотека, намираща се малко по̀ на север от Копенхаген, събра очите на хората не само заради екстравагантната си архитектура, но поради факта, че в един момент остана без почти всичките си налични книги.

Само през изминалия месец от библиотеката Oodi в Хелзинки са били заемани по 5 000 книги на ден, което в крайна сметка довело до почти тоталното опразване на библиотечните рафтове като най-големи са липсите, регистрирани в сектора за детска литература.

Сградата, която отвън прилича досущ на гигантски кораб, помещава в “трюмовете” си още кино зала и сауна. Освен до литературни образци, посетителите имат достъп до такива съвременни глезетоии като 3D принтер, шивашки машини за бъдещи Версачета и зали за музикални репетиции. Служителите в новооткритата библиотека, която отвори врати на 5 декември 2018-а, не смогват да запълват липсите, но не са и кой знае колко учудени от големия интерес на хората към “стоката”, която предлагат. Защото Финландия е страна, в която най-предпочитаният наркотик са книгите. Счита се, че четенето конкурира дори любими национални спортове като биене на шведите на хокей, консумацията на водка в големи количества и слушането на хевиметъл.

Книгите са близки до сърцето на финландците. Статистиката отчита, че годишно всеки финландец купува средно 4 книги и заема от библиотеката най-малко 12. В тази далечна северна страна изглежда интернетът не е оказал пагубното си влияние върху любовта на населението към четенето. Даже се наблюдава обратната тенденция. За справка: през 1995 г. финландците са купували много по-малко книги, отколкото към днешна дата, като освен това сега са склонни да плащат и много повече за тях. Книгата продължава да е сред най-предпочитаните традиционни подаръци в страната и децата не се мръщят, а напротив, искрено се радват, когато за рождения си ден вместо лего или таблет получат някоя от книгите за муминтроловете на обичаната писателка Туве Янсон.

Логично е някак при толкова четящ народ и библиотеките да са много. На територията на страната има над 300 централни библиотеки, с 500 техни клона в по-малките общини. Особено популярни са и мобилните библиотеки, които обслужват не само най-затънтените и труднопроходими при зимни условия места в северната част на Финландия, но и гъсто населени райони по̀ на юг. Всяка мобилна библиотека разполага с не по-малко от 4000 заглавия и може да измине до 50 хиляди километра годишно.

И докато не само финландците, но и всички останали северни народи четат, та ушите им плющят, тук долу при нас положението е “майка плаче, грамофон свири”, както обича да казва проф. Вучков. Според проучване, проведено през миналата година от Институт “Отворено общество”, всеки трети българин НИКОГА не посяга към книга.

И въпреки тази тъжна статистика, ми се ще да вярвам, че нещата ще се променят. Защото всеки се нуждае от време на време да му разкажат хубава история. Пък било този някой да е Венета Райкова.