ТОП 10 любими песни на Костадин Филипов

| от |

Музикална Коледа с водещия на „Добро утро, България! в TV 7 – Костадин Филипов. Ето неговата десетка:

Hootie and the blowfish – Let her cry
Явление в световния алтернативен рок, невъобразимо добър албум от 90-те. Ако я чуете, без да гледате видеото ще си помислите, че вокалистът е бял, но… черните също могат да пеят ;-)

Counting crows – Perfect blue buildings
Още една група от т.нар. гръндж период в живота ми. Включена е в албума им August and everything after… моят месец, който е следобедът на годината… how’m i gonna keep myself away…from me…

Primal scream – Rocks
Ето такава е музиката на живота – скали, в които да разбиваш илюзии на пух и прах, за да катериш по нови стабилно бъдещето си! Култов сингъл на една от най-успешните групи от началото на 90-те!

Black – Everything’s coming up roses
А тази черна душа от колко рози има нужда, за да живее. Не е само Wonderful life, не , не е!

На тази песен дъщеря ми усети ритъма в музиката още преди да проходи… любима отвсякъде!

Lenny Kravitz – If you can’t say no
И заради Мила Йовович, и заради бийта, и заради целия албум „5“, и заради всичките инструменти в песента, на които свири самият Лени…

Coldplay and Rihanna – Princess of China
Тук има нещо хипнотизиращо в мелодията… защо тогава ще ми харесва…

Justin Timberlake – Suit and tie
Дълго време, след като излезе беше първа песен в диска за колата ми…

James Arthur – Recovery
10 март 2014 г. – първото издание на предаването „Дневен ред“ по ТВ7. Това беше песента, която чух преди да вляза в ефир… някак зареждащо, въпреки минорното звучене…

John Legend – So high
Let’s go to a place only lovers go
To a spot that we’ve never known
To the top of the clouds we’re floating away…

 
 

Формирането на гигантските Хималаи

| от chronicle.bg |

Хималаите, които се простират на 2 900 километра из Индия, Пакистан, Китай и Непал, са най-високата планинска верига. Името й идва от санскритските думи „him“ и „ālaya“ и означава „дом на снега“. Заедно с Еверест, достигащ 8 848 метра, Хималаите има още няколко 8-хилядника и единствената верига с толкова високи върхове.

Преди милиони години тези планини още не са съществували. Азия е била предимно цяла, но Индия е била остров и е плувала в океана. Преди около 220 милиона години, някъде когато Пангея се е разчупвала, Индия се откъсва и поема на север. 

pangea_politik

След като минава около 6000 километра Индия се врязва в Азия преди около 40-50 милиона години. Тогава част от цялата тази индийска маса минава под континента като го повдига и така образува планинската верига, която днес знаем като Хималаите. Земята на Индия е по-твърда от тази на Азия и затова успява да я избута нагоре, а не обрантото.

india

Хималаите израстват много бързо в сравнение с други планински вериги и всъщност продължават да растат и до ден днешен. Еверест и останалите високи върхове добавят към размера си по около 1 сантиметър на година. За сравнение, Апалачи – най-старата планинска верига в Северна Америка, която се формира преди 300 милиона години или дори повече – всъщност намалява заради ерозия. Еверест се счита за най-високият връх на планетата, защото достига най-голяма надморска височина, но някои смятат, че е по-разумно цялостната височина да се измерва от основата на планината до върха й. В такъв случай на първо място ще е Мауна Кеа в Хавай, която събира общо 10 200 метра от основата си на дъното на океана до върха на 4 205 метра над морското равнище.

Растежът на Хималаите се дължи на това, че тектонската плоча на Индия продължава на се движи бавно, но сигурно на север. Това от части е така и заради честите земетресения в района. 

Ако си направим сметка, имайки предвид, че Хималаите се повишават в последните 40 милиона години, в момента те би трябвало да са високи 400 километра… Международната космическа станция обикаля Земята на подобно разстояние.

Скоростта на растеж силно варира във времето като понякога дори изчезва за сметка на хоризонтални промени. И разбира се, гравитацията и ерозията също оказват значително влияние.

Mount_Everest_as_seen_from_Drukair2_PLW_edit

Цялата тази теория за първи път се приема през 1912 година, когато Алфред Вегенер, немски метеоролог, представя своята „Теория на континенталния дрифт“. Тази теория ни дава и първите идеи за Пангея, тектонските плочи и че континентите се движат.

220px-Alfred_Wegener_ca.1924-30

Как биха изглеждали Хималаите в бъдеще? Веригата със сигурност ще продължи да расте, като в същото време ерозията им също няма да спира. Това означава още земетресения, както и още по-високи планини.

 
 

Ресторантът, в който трябва да се гмурнеш, за да вечеряш

| от Вучето |

От нация, която столетия наред се прехранва само с изровеното от скованата от студ земя и оплетеното в рибарските мрежи, към днешна дата норвежците са се трансформирали в нация на изтънчени гурмани. Само допреди двайсетина години дори в столицата Осло пицариите и ресторантите можеха да се преброят на пръсти, в кафенетата се предлагаше само блудкаво шварц кафе с вкус на пръст, а традиционната варена овнешка глава беше ултимативният деликатес.

В края на второто десетилетие на 21-ви век Осло вече е сцена на велики кулинарни открития. Нови ресторанти, предлагащи кухня от цял свят, никнат като гъби след дъжд, и става все по-трудно човек да се ориентира в тази малка гурме вселена от кралски скариди, мусове, филета миьони, оризови нудъли и маринати. Внезапно парче салам и листо маруля между две филии хляб вече не става. Да си поръчаш тарталета със запечен костен мозък върху канапе от хайвер обаче е сигурен знак, че си успял да се интегрираш успешно в модерната dining-out-Instagram-urban culture.

Разбира се, на този така динамично-развиващ се гастрономически фон да впечатлиш консуматора e сериозно предизвикателство за всеки предприемач, който е решил да се занимава с ресторантьорство. Но когато става дума за това да се шокира потребителят и то не непременно по един виж-какво-крия-под-шлифера начин, скандинавците нямат равни. Защото техните идеи са не просто иновативни, те са на два ксанакса разстояние от пълния делириум.

Не е сигурно какво точно е вдъхновило създателите на първия подводен ресторант в света, но ние подозираме, че е било нещо средно между детските спомени от първия прочит на “Капитан Немо”, приказката на Андерсен за Малката русалка, анимацията на Дисни за рибата Немо и традиционния сандвич с херинга и краставичка от ученическите години.

Ресторантът се казва Under (английският и норвежки предлог за “под”) и се намира в селцето Боли в най-югозападната част на норвежката брегова линия. Ресторантът е по проект на иконичната фирма Snøhetta и е най-големият и най-известен подводен ресторант в света.

53389253_290266214974829_2534980025556402176_n

Екстериорът

Студиото за архитектура и дизайн Snøhetta е основано през 1989 г. Главните архитекти Крейг Дюкерс и Хетил Торсен си спечелват световна слава с проектирането на извънземната сграда на Операта в Осло, както и на хотела във формата на змия върху каменен постамент в архипелага Лофотен. И този път архитектите са заложили на авангардна визия. Under прилича на наполовина потопен перископ, при гледката на който случен минувач би помислил, че се е случило някакво бедствие, катастрофа, с много загинали и ранени. Жертви обаче няма. Единствено супер доволни клиенти, които са склонни да платят 1000 крони (200 лева) САМО за резервиране на маса.

Ресторантът заема площ от 495 кв. м площ и разполага с 40 места за клиенти. Дизайнът на корпуса е максимално изчистен. По форма е монолитна конструкция от бетон, наподобяваща тръба, с дължина 34 метра. Стените на тръбата са слабо извити и с дебелина 50 см, което позволява оптимална съпротива срещу водния натиск.

Интериорът

В ресторанта се влиза през проход, изработен от груби дъбови конструкции, които с времето се очаква да придобият естествен сив оттенък и така перфектно да се вържат с цвета на бетоновата основа. Интериорът на заведението също е решен изцяло в дъб като целта е той да контрастира на външната “обвивка”, да създава усещане за уют и да не позволява на клиентите да изпитват чувство на клаустрофобия.

Ресторантът е разположен на три нива: фоайе с гардеробна, бар, и самият ресторант, който се намира най-дълбоко под морското равнище. Огромната вертикална панорамна витрина на бара предоставя спираща дъха гледка към морските дълбини. Подходящо осветление позволява на посетителите на наблюдават подводното шоу дори в най-тъмните часове на денонощието.

54517503_295809764420474_5326460475897020416_n

Обзавеждането

За онези, свикнали да слагат знак за равенство между лукса и разточителството, блясъка и кича, Under би бил тотална изненада. Защото на пръв поглед подредбата и вида на масите и столовете наподобява на атмосферата в родна казармена столова от 70-те години. Бруталният минимализъм обаче е постигнат на висока цена. Буквално! Овалните маси от овъглен бук и столчета със сходен дизайн са дело на местни дизайнери, използвали пясък от морското дъно за изработката на всеки един компонент. Естествените материали, добрата акустика и приятното осветление създават атмосфера, в която човек да се наслаждава напълно на омара си без да получава паник атаки при мисълта, че се намира на пет метра под морското равнище.

Стойността на проекта

Малко над 70 милиона крони. Това са много пари, които обаче братята-предприемачи Стиг и Гауте Юбоста са платили, без да се двоумят. Те искали да инвестират преди всичко в местно производство, затова всичко, което влиза в ресторанта, от престилките на готвачите до керамичните съдове и сьомговата пъстърва идва от радиус не повече от 200 км.

IK_Snohetta-Under_0915-crop

Менюто

Концепцията, залегнала в менюто, е да се сервира локална храна, от Южна Норвегия. Главният готвач, назначен лично от братята Юбоста, е датчанин – Николай Педерсен. Лично той изработва менюто, състоящо се от 18 – 20 ястия. Разбира се, главният актьор в менюто му е морската храна във всичките разновидности, които Северно море може да предложи. “Пресните продукти и изчистените,“голи” вкусове са от изключителна важност за нас, “ казва шеф Педерсен. “Ние си поставяме за цел да предоставим на нашите клиенти такова уникално преживяване, което буквално да ги изрита от зоната им на комфорт.”

Цените

Поршетата, паркирани на брега, пред самия вход на Under, са достатъчно красноречив признак за това какви цени човек да очаква за порция раци. Гореспоменатата такса от 1000 крони за резервиране на маса не се приспада от консумацията. Сайтът на ресторанта не предлага примерно меню, с което потенциалният клиент да се запознае предварително, но за сметка на това може да ви ориентира в ценовия диапазон. Едно пълно Imerssion Menu (потапящо меню) струва средно 2 250 крони (455 лв.). Към него вървят “подходящи” вина за 1 450 крони (290 лв.) , както и сокчета за по-добро храносмилане на стойност само 850 крони (172 лв.). Ако прибавим кафенце, десерт и едно-две твърди питиета “за отскок”, сметката за една вечеря в най-дълбокия ресторант в света може да стигне едни дълбинни 1500 лева на човек.

А в случай, че много ви се похапва северна акватична фауна, имайте предвид, че всички маси в Under са резервиран за шест месеца напред, така че в най-добрия случай ще можете да похапнете там по някое време през септември 2019-а. И дано да е тази година! Но в случай, че ви се отвори парашутът и по-рано, ето как да стигнете дотам…

22538651_121932168474902_3003308160253668515_o

По въздух

Най-близкото летище е това в град Кристинасанд (Kjevik). Oттам може да вземете такси до ресторант Under. Километрите са 85, а цената на таксиметровата услуга е около 1300 крони (263 лв).

Може и да не вземете такси, за да спестите пари за десерта, но тогава ще трябва да изходите километрите пеш. И тъкмо ще сте сте много огладнели, когато пристигнете на крайната си дестинация.

 
 

Тенеси Уилямс: поетът на изгубените души

| от chronicle.bg |

Той е описван като най-знаковия американски драматург. Името му стои редом до тези на Артър Милър, Едуард Олби, Дейвид Мамет и други. Мнозина твърдят, че по-велик от него няма. Дали това е така, е въпрос на субективна преценка. Защото величието е неизмеримо. Факт е обаче, че емблематичният, широкоусмихнат и мустакат Тенеси Уилямс е едно от най-важните имена не само в американския, но и в световния театър.

Роден е на 26 март 1911 г. в щата Мисисипи. Рожденото му име е Томас Ланиър Уилямс III. Майка му Едуина е дъщеря на свещеник, а баща му е търговец със слабост към жените и алкохола.

Тенеси започва да пише още от ранна възраст. След редица написани едноактни пиеси без особени качества, всичко се променя за една нощ през 1945 г. Премиерата на спектакъла „Стъклената менажерия“ донася на Тенеси Уилямс дългоочакваното признание. Буквално за една нощ вълната от популярност го качва на гърба си и той се появява в страниците на всички списания. С това започва дългото му пътешествие, което включва няколко световни награди в областта на драматургията, стотици изстрадани и изписани страници, много алкохол, наркотици, мъже и едно огромно наследство, оставено на читателите и зрителите.

01009242.JPG

Пиесите на Тенеси Уилямс са тест за всеки актьор. Почти няма актриса, която да не мечтае за ролята на Бланш Дюбоа от „Трамвай Желание’ и почти няма година, в която една от пиесите на автора да не бъде поставена на Бродуей или Уест Енд в Лондон. Кейт Бланшет, Изабел Юпер, Джесика Ланг,  Рейчъл Вайс и Джилиан Андерсън са само част от имената, влезли в ролята на Маги Котката или Бланш Дюбоа.

Възприятието на широката публика към Тенеси Уилямс еволюира през годините. Когато пиесата „Трамвай Желание“ е играна за първи път в Лондон (през 1949 г., поставена от Лорънс Оливие) Тенеси е видян като типичният американски търговец на опустошителни морални ценности. Критиците описват постановката като разказ за една проститутка, за полет на нимфоманка, за копнежите на една сексуална невротичка. Парламентът атакува пиесата, наричайки я „нискокачествена и отблъскваща“. Когато пиесата „Котка върху горещ ламаринен покрив“ има своята британска премиера през 1958 г., е била представена едва ли не като клубно изпълнение, за да не бъде публиката опорочена от факта, че главния герой в пиесата, Брик, има хомосексуални наклонности.

За щастие днес вече Тенеси Уилямс не е възприеман като възхваляващият секса и ниските морали автор. Днес вече фокусът е върху текста и дълбочината на световете в неговите творби. Описван е като „Поетът на изгубените души“ и често е свързван с емпатията към духовно ранените персонажи.

марлон  брандо и вивиан  лий,  тенеси уилямс
Кадър от филма „Трамвай Желание“ (1951 г.). Вивиан Лий в ролята на Бланш Дюбоа и Марлон Брандо в ролята на Стенли Ковалски.

Голяма част от творчеството му е посветено на Стария Юг в САЩ. Показани са грозните предразсъдъци на този свят и също както при почитания от Тенеси Чехов, ситуациите едновременно комични и трагични.

Самият Тенеси притежава силно гражданско самосъзнание – нещо, което е видимо от писмените източници за живота му. Докато обикаля Юга през 1939 г. се среща с бедните безработни семейства и вижда отблизо начина им на живот. Презира расизма. Възмутен след като не успява да се пребори срещу това „Стъклената менажерия“ да не се играе само пред бяла публика, през 1947 г. той пише на The New York Times, че всеки договор, който подписва занапред ще изключва Вашингтон като място за игра, докато градът не сложи край на тази недемократична практика. Повлиян е от сътрудника на Бертолт Брехт, Ъруин Пискатор, който е ръководител на the Drama Workshop в Ню Йорк, и с когото авторът работи по едноактната си пиеса „Дългото сбогуване“. Всичките пиеси на Тенеси Уилямс съдържат идеята за борба със социалната неправда.

film_11142016_bastien_catroof_photofest-1366x1051
Кадър от филма „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Елизабет Тейлър е в ролята на Маги Котката, а Пол Нюман е в ролята на Брик.

В този смисъл шедьовърът на кариерата му, „Трамвай Желание“ също може да бъде разглеждана така. За някои пиесата е реабилитиране на Стенли Ковалски, който отмъщава на снаха си Бланш, задето е нарушила хармонията в мирния му дом в Ню Орлиънс. Нищо не е толкова просто обаче. Други възприемат далеч по-балансирана гледна точка. Според тях Бланш олицетворява „поетиката и аристократизма на чувствата“, докато Стенли е мускулестата, първична и жестока енергия. В края на краищата, за да бъде разбрана тази пиеса, се изисква симпатия. До голяма степен „Трамвай Желание“ е провокирана от действителността в Америка от края на 40-те, в която мачизмът и материализмът надделяват над духовните и артистичните ценности.

Тенденцията на скрития (а понякога и не толкова скрит) политически коментар продължава чак до „каменната ера“ в творчеството на Тенеси Уилямс през 60-те, когато той започва да злоупотребява с алкохола и наркотиците. „Камино реал“ например е метафора за Америка през 50-те. На едно място в нея са събрани образите на Дон Кихот, Лорд Байрън, Казанова и Маргьорит Готие. Без да бъде фантасмагория, пиесата осмива една Америка на сенатор Маккарти, от която е изтръгнат духът на човечността. Години по-късно в „Орфей слиза в Ада“ главната героиня открива, че баща й е убит от Ку-Клукс клан, задето е отказал да прояви расова дискриминация. Състоянието на човешкия дух в моменти на крайно обтягане е това, което вълнува автора.

3574_org

Късните му творби носят силен самоирочен елемент и в тях отсъства искрата, налична във върховите му пиеси. Но най-доброто от Тенеси Уилямс вероятно ще устои под напора на времето по редица причини. Тук е великолепната драматургия и силните персонажи, които винаги ще водят публики в театралните салони и ще представляват интерес за актьорите. Тук е историята на маргиналите и победените, която ако е разказана добре, винаги привлича. Тук е и съпротивата срещу всяка форма на тирания, било тя от личен или обществен характер. А много често тези две понятия са неразривно свързани.

През февруари 1983 г. в хотелска стая в Манхатън Тенеси Уилямс умира след задушаване с пластмасова капачка от лекарство. Към момента на смъртта си е носител на две награди „Пулицър“. Една за „Трамвай Желание“ (1947) и една за „Котка върху горещ ламаринен покрив“ (1955). Последният му хит на Бродуей е бил чак преди 22 години – „Нощта на игуаната“ през 1961 г.

Самият Тенеси някога пише, че „да бъдеш Артист, е да бъдеш Революционер“. Звучи гръмко и претенциозно, но не и когато идва от перото на човека, на когото световната култура дължи образи като Бланш Дюбоа, Маги Котката, Стела и Стенли Ковалски, Брик, Том, Лора и Аманда Уингфийлд и още много други. Пиесите му, в които винаги присъства автобиографичен елемент, и техните персонажи, благодарение на своите актьори носят части от душата на Тенеси Уилямс от хиляди сцени по света и до днес, 108 години след рождението на твореца.

 
 

Истинската история за Пинокио е доста по-забавна

| от chronicle.bg |

Сигурно вече знаете за навика на Дисни да взима тъмни и тегави детски приказки и да ги превръща в весели и сладурски хитови филми. „Спящата красавица“, например, е базирана на история, в която женен цар намира спящо момиче и след като не успява да го събуди, го изнасилва.

„Пинокио“ не е изключение. Филмът е по „Приключенията на Пинокио“ – серия от разкази, отпечатани във вестник през 1881 и 1882, с автор Карло Колоди.

Джими за първи път се появява в глава 4, за да накара дървеното момче да се прибере вкъщи:

„Когато чува тези думи, Пинокио побесня, взе един чук от масата и го хвърли право към говорещия щурец. Може би не вярваше, че ще го уцели. Но, колкото и тъжно за казване да е, скъпи деца, той уцели Щуреца право в главата. С последното си дихание Щурецът падна мъртъв.“

pinocchio-smoking-700x370

Въпреки че не изглежда да му е тъжно за шурчето (дори по-късно казва на Джепето: „Негова вина си е, аз не исках да го убивам“), той все пак съжалява, че не го е послушал след като си навлича все повече и повече неприятности. Накрая кармата го застига и Пинокио изгаря краката си:

„И след като вече нямаше сили да се изправи, той седна на малко столче и сложи мокрите си крака в печката, за да ги изсуши. Там и заспа и докато спеше, дървените му крака започнаха да горят. Бавно, много бавно те почерняха и се превърнаха в пепел.“

Но не се притеснявайте – Джепето му пощава и му прави нови крака, което изглежда като жест, който Пинокио не заслужава. Когато за първи път става „жив“ и се научава да ходи, той бяга и по-късно казва, че Джепето се е държал лошо него, заради което старецът се озовава в затвора.

Момчето не си научава урока и когато духът на Щуреца се връща, за да го предупреди да не се забърква с едни измамници, вместо да се извини, Пинокио го пренебрегва още веднъж. Това отново се обръща срещу него:

„Те ме гониха и аз бягах и бягах, докато не ме хванаха. Вързаха ме за врата с въже, провесиха провесиха от едно дърво и казаха: „Утре ще се върнем тук и ти вече ще си умрял, и устата ти ще е отворена, и ще вземем златните монети, които криеш под езика си.“

Тази сцена по първоначални планове трябва и да е и края на историята. Целта на Колоди е да покаже на децата, че ако не слушат, последствията може да са страшни. Редакторът на вестника обаче иска Колоди да продължи да пише – може би защото самият той иска щастлив край – и така се появява синята фея, която спасява Пинокио.

5acbb2b3facba849008b45af-750-563

В последвалите текстове Колоди прави така, че Пинокио да си вземе поука и да се погрижи за баща си вместо да седи безотговорен. Накрая Щурецът има шанс за отмъщение, но е го прави:

„Бащата и синът погледнаха към тавана и там стоеше Щурецът.

- О, скъпи Щурчо – каза Пинокио като се поклони дълбоко.

- О, сега ме наричаш „скъпи Щурчо“, но помниш ли, когато хвърли чук по мен и ме уби?

- Прав си, скъпи Щурчо. Хвърли ти сега чук по мен. Заслужавам го! Но не пипай скъпия ми баща.

- Няма да пипам никой от двама ви. Исках само да ти напомня за номера, който ти отдавна ми скрои, за да те науча, че в този жесток свят трябва да се добри и мили един с друг, ако искаме да са добри и мили с нас, когато на нас ни е трудно.

- Прав си, малки Щурчо, повече от прав дори. И аз ще запомня този урок, на който ме научи…“