Tickey и краят на драмата с билетчето

| от |

Шансът да те осени иновативна идея в бутаницата на градския транспорт е едно на хиляда, бихте си казали. Не и за компютърния специалист Димитър Димитров, който преди две години се сблъсква с драмата на билетчето в София.

Сдобиването с превозен документ, докато същевременно двамата ти 6-годишни близнаци се лашкат застрашително по време на завоите в автобуса, се оказва истинско изпитание за таткото. Стигайки до шофьора обикновено се оказва или че няма билети, или че автоматът не работи. Допълнителният дразнител за съзнанието на компютърния специалист била и липсата на павильони в близост до дома му, от където да се зареди със скъпоценните билети за градски транспорт. Чашата преляла, когато в един ден от павилиона за градска мобилност го пратили до НДК да си купи картов носител за месечния абонамент, а за капак на всичко с носителя идва и ангажимента със зареждането ежемесечно насетне.

„На всичкото отгоре можеш да се качиш в превозното средство, но да не знаеш, че картата ти е изтекла. Няма никаква индикация за това, освен ако не проверяваш давността й редовно“, казва Димитър.

Така се ражда Tickey –  мобилно павилионче за билети, което носиш в джоба си. 

Tickey e мобилно приложение, което може да се инсталира на всеки смартфон. След като се регистрираш и вържеш плащането към сметката си за телефон или банковата си карта, само с един клик на телефона можеш да си купиш билет без да се налага да балансираш рисковано до шофьорската кабина или да изтърпиш невротизиращия преход от крайната врата до автомата за билети в началото на трамвая. Нещо повече – Тickey не съхранява банковите ти данни, те се пазят в сървър на разплащателната система PayPal. Така че няма как да хакнат приложението и да ти източат сметката, каквито бяха първоначалните опасения.

Зад умното павилионче за билети стоят именно Димитър и приятелят му Константин Николов, с който се познават от над 30 години. Към компанията през 2013 година се присъединява и Николай Василев. Двамата с Николай разработват Тickey за няколко месеца и през май 2014 година печелят трето място на Start Up уикенд – платформа за млади предприемачи, които се оценяват от бъдещите им инвеститори.

„Всъщност Тickey e  по аналогия на Uber. Ние правим нещо като Uber  за градския транспорт. Създали сме система за билети, която да обедини всички различни билетчета в метрото, трамвая и автобусите. С един клик получаваш билет на мобилния си телефон и после трябва да го покажеш на контрольора“, разказва Димитър. Tickey се оказва не просто бюджетен вариант, но и доста екосъобразен. „Имаме амбиции да покрием всички възможности за използване на т. нар градска мобилност така че ако човек иска да стигне от точка А до точка Б, да може да го направи с градски транспорт – оставяш си колата някъде на паркинг, взимаш си велосипед под наем да стигнеш до най-близката спирка на метрото, отиваш с метрото в определен маршрут и за вичко това плащаш с Тickey. Използвайки градския транспорт се избягват задръстванията, намалява се въглеродния отпечатък и спасяваме около стотици дървета годишно само в София. Нашите изчисления показват, че толкова се изсичат ежегодно, за да се произведе хартията, от която се правят билетите“, обяснява Димитър.

На практика с TICKEY всеки пътник спасява по 4 дървета на ден, сочат анализите. 

След като печели трето място в конкурса за млади предприемачи със собствени продукти, проектът е радушно прегърнат от община Бургас. Макар да не успява да бъде реализиран докарай, експертите там помогнали доизбистрянето на идеята. Същевременно инвеститорите твърдели, че Димитър и компания трудно ще продадат идеята си на общините и на транспортните структури като центъра за градска мобилност, защото с публичните институции се работело трудно.

„Обаче не се отказахме. Продължихме да представяме Tickey  по изложения в чужбина и у нас“, спомня си за трудното начало Димитър.

За щастие периодът с препятствията се оказва сравнително кратък. Платформата The Venture отличава Tickey  като проект с ясно изявен социално-предприемачески елемент  и отбелязва, че приложението ще се отрази в значима степен върху подобряването на жизнената среда на хората не само в България, но и по света.

През януари 2015 фирмата Tickey Mobile Solutions на Димитър и Николай получава финансиране от фонда Eleven и колелото се завърта. След това пристига радостен и-мейл от Великобритания. Местен фериботен оператор в херцогство Корнуол иска да пробва Tickey. „Хората използват фериботи за градски транспорт, за да заобикалят дългия залив.  През лятото там има и много туристи. Мениджърът на компанията се свърза с нас през декември и казва, че искат да избегнат опашките за билети. Прочел за българското творение в местната преса, която дала положителни отзиви. Tickey  било по-добър вариант от местните приложения, защото другите искали да продават лицензи и изисквали месечен абонамент от хората. „Ние не искаме нищо предварително. Само процент от продажбите“, обяснява Димитър.

„През април успяхме да го внедрим там и сега хората го използват. Свикват бързо, защото приложението е доста елементарно, а най-скъпото за транспортните фирми в него е мобилния телефон на клиента“, шегува се Димитър. Той пояснява, че транспортните фирми не трябва да инвестират в инфраструктура – всички устройва, които са нужни за tickey  на кондукторите и превозните средства се осигуряват от фирмата. „Слагаме сензор в превозното средство или пред турникета на метрото и когато се качиш да пътуваш, той те засича и те пита – искаш ли билети и колко. Само с едно натискане можеш да купиш дори групов билет.

„Надяваме се до края на годината да успеем да внедрим Tickey в метрото. Ако това стане може да пуснем спонсорирани билети, което е един от начините за намаляването на цената. Ако например изглеждаш една реклама, пътуваш по-евтино. Идеята е Тickey  да продава билет по същия начин, както павилионите на спирките“, обяснява Димитър.

Когато купиш билет, той се показва на телефона. Кондукторите също ще носят сензор за близост и  когато влязат в превозното средство, то ще ги разпознава. В момента се разработва и приложение, с което самите кондуктори да разбират кои пътници имат билети без да се налага да ровиш по джобове и да показваш документа.

Ами ако батерията на телефона падне?! 

Спокойно, от Тickey са помислили и за това. „Например в Осло кондукторите носят външни батерии и ти дават да си заредиш телефона и да покажеш билета. Там имат и това приложение, с което те знаят и без да те питат купил ли си билет“, обяснява Димитър.

Реално погледнато Tickey в момента e единствената съществуваща система, която може да обедини всички видове градски транспорт в София. Когато бъде одобрен и проекта за концесия за велосипеди под наем, които можеш да наемаш от определени места в София – Тickey ще плаща и за тях. Всъщност Димитър си мислел, че Tickey първо ще се ползва в България, но Великобритания изпреварила очакванията му.

„Идеята ми за Tickey е да облекчи живота на хората. Повечето приложения, които сме разглеждали като конкуренция,  не се интересуват от преживяването на пътуващия в транспорта. Оказва се, че никой не се интересува от това какво се случва с клиентите в автобусите.  Ползването на градския транспорт в София си е стресово и трудоемко.Ние намаляваме стреса от въпроси като „имам ли пари за билет“, „има ли билети шофьора“, „ами ако дойде кондуктор?“, споделя още за идеята си Димитър. И отбелязва, че е горд, че Тickey пораства и тръгва на турне в чужбина. В момента се водят преговори за внедряването на системата в Рига, с министерството на транспорта в Малта и с една от най-големите агенции за пътуване LastMinute.com. по два проекта отново за Италия.

А когато „отгледа“ Тickey и приложението поеме по своя път у нас и в Европа, Димитър ще се върне към Talkie- мобилно приложение за обучение на чужд език за деца. Всъщност Talkie  в момента се разработва от 8-годишните близнаци на Димитър, които заминават за Дъблин на изложение. Там ще демонстрират какво могат малките българчета в областта на програмирането.

А сега остава и ние да се запознаем с Tickey тук:

 
 
1 Коментар
  • http://webonboard.com angelvarna

    Звучи чудесно, дано авторите на приложението успеят с внедряването му в повече общини.

Netflix спира „Jessica Jones“ и „The Punisher“

| от chronicle.bg |

Netflix спря „Jessica Jones“ и „The Punisher“, с което приключи всичките 5 сериала на Marvel. 

„The Punisher“ на Marvel няма да има трети сезон“, каза говорител на платформата пред The Verge. „В допълнение, разгледахме отново колаборациите си с Marvel и решихме, че третият сезон на „Jessica Jones“ ще бъде и последен. Прекарахме 5 успешни години на партньорство заедно и благодарим на феновете, които следяха съвместната ни работа.“

И двата сериала ще останат на платформата, въпреки че Disney вече е пред отваряне на свой собствена стрийминг сайт, Disney+, през есента. Netflix обаче споделя права за „Jessica Jones“, „Iron Fist“, „The Defenders“, „Daredevil“, „Luke Cage“ и „The Punisher“.

„Daredevil“ беше спрян през ноември 2018 година след три сезона, „Iron Fist“ – през октомври 2018 след два сезона, „Luke Cage“ – също през октомври след два сезона, a „The Defenders“ имаше само един сезон.

Изпълнителният директор на Marvel TV, Джеп Льоб, написа в писмо до феновете: „Партньорът ни реши да не показва вече историите на тези прекрасни герои… Но вие познавате Marvel. Както каза бащата на Матю Мърдок: „Величието на един човек не е в това как пада, а как се изправя след това.“

Има вероятност сериалите да се подновят по Hulu или Disney+, но с друг актьорски състав и друг сценарии.

 
 

Заешкото нашествие в Австралия

| от Радослав Тодоров |

За първи път в Австралия зайците пристигат вероятно още с корабите на първите заселници към края на 18 век. Първоначално те били отглеждани за храна в клетки и по нищо не личало в какъв огромен проблем за околната среда и стопанството ще се превърнат тези наглед безобидни пухкави създания.

Заешката кутия на Пандора била отворена през 1859 г. когато британският заселник и любител на лова Томас Остин решил да пусне на свобода в природата 24 заека с намерението те да се развъдят и да ги ползва като ловен обект. Проблемът обаче е, че този обект в съвсем кратко време придобил гигантски размери. Оказало се че условията в Австралия са идеални за зайците, а освен това меките зими позволявали целогодишно размножаване. Поради липсата на естествени врагове в Австралия зайците претърпели взривна популация и само няколко десетилетия по-късно тези 24 заека нарастнали на около 1 милиард!

Rabbits_MyxomatosisTrial_WardangIsland_1938

Годишно вече се отстрелвали по 2 милиона заека без това въобще да влияе върху популацията им. Биолозите считат, че основната причина за това е, че зайците на Остин са били подбрани да са от няколко различни породи. По този начин много бързо при произволните кръстоски помежду им се е селектирал идеалният вид заек като приспособимост към австралийските условия.

И така само за няколко десетилетия континентът се оказал надупчен като швейцарско сирене от заешки дупки. Редица уникални растителни видове били унищожени от безбройните пришълци. С това започнал да се клати балансът в биологичните ниши, което застрашавало от изчезване и някои местни видове животни. Опустошенията които заешките орди започнали да нанасят на посевите и земеделието били направо неизчислими.

Станало крайно наложително правителството да вземе крути мерки срещу този проблем.

Първоначално решили спешно да започнат изграждането на огради с обща дължина над 3000 километра за да ограничат разселването на популациите поне само до рамките на щата Виктория. Оказало се обаче че зайците се размножават по-бързо дори и от темпото, с което се строят оградите и още преди строежът им да бъде завършен те успявали да ги заобикалят и да плъзнат по останалите щати. Там където успяли да ги заградят напълно също нямало реален ефект, тъй като се оказало че те без проблеми изравят дупки под оградите. През 1887 г. правителството на щата Нов Южен Уелс обявило награда от 25 000 паунда за всеки, който предложи неизпробван до момента ефективен метод за изтребване на зайци.

rabbit-proof-fence-episode

След като акциите по отстрелване и заграждане завършили с пълен провал, през ХХ век дошъл ред и на учените и модерните технологии да опитат късмета си срещу заешката напаст. Така новите лабораторни противници на зайците първоначално ги атакували с химически оръжия, залагайки капани с отрови на фосфорна основа, които да не вредят на почвата, растителността и домашните животни. Нито те, нито другите разработени химически смеси (като соден флуороацетат и пиндон) обаче не могли да затрият гигантските заешки популации. След като химиците се провалили дошъл редът и на молекулярните биолози. Те започнали разработка на нова болест, която да доведе до епидемия сред зайците и да ги изтреби.

Но всички тези опити имали само временен ефект. Опитът да погубят зайците с птича холера например не дал почти никакви съществени резултати. Тогава през 50-те години учените по изкуствен начин пуснали в природата вирусът myxoma, който причинява миксоматоза, смъртоносно за зайците заболяване. Но дори и в този случай ефектът бил много далеч от очакваното. Макар и вирусът да успял да изтреби около половин милиард заека след пускането му, оцелелите удивително бързо се адаптирали и развили естествен имунитет към него.

Все пак на фона на щетите за милиони долари, унищожаването на редица местни растения, а с тях и животни, както и дори причиняването на ерозия на почвата, зайците понякога били и от полза за фермерите. По време на икономическите депресии в края на 19 век и през 30-те години на 20 век, както и по време на световните войни, ловуването на зайци се оказала безплатна опция за подобряване на тежкото положение с финансите. Те практически са неограничен ресурс на храна, а с продажбата на месото и кожите им фермерите си докарвали допълнителни приходи, както и погасявали с тях фермерските си заеми.

026_rabbits sopurce unknwon a

Но въпреки войната на австралийците срещу зайците, водена с всички възможни средства в продължение на близо 150 години, през 2000 г. броят на дивите зайци в Австралия отново е започнал да се увеличава и е достигнал до около 200 000 000. Съвременните учени продължават да разработват нови модификации на миксоматозата, които да са по-смъртоносни и по-трудни за адаптация към тях.  През 2017 г. такъв „подобрен“ вирус-убиец е пуснат в природата, но все още и от неговото действие не е установена някаква съществена ефективност.

Това всъщност е най-бързо развилата се популация на животно в историята на планетата. Както и никое друго животно не е отговорно за изчезването на толкова други видове местни животни, растения и дървета в Австралия колкото зайците.

И въпреки широката употреба на модерни биологически оръжия за масово поразяване войната продължава и до днес, без да има изгледи за категоричен успех в обозримо бъдеще.

 
 

Аурата на Карл Лагерфелд отдавна е безсмъртна

| от chronicle.bg, по Le Figaro |

Срамежливо дете, велик моделиер, фотограф, дизайнер, единствен по рода си илюстратор, мъж, който сам по себе си е марка… Трудно е Карл Лагерфелд да бъде облечен в един костюм. Тази сутрин светът загуби един от последните големи моделиери, които помнят времената, когато Ив Сен Лоран, Шанел, Живанши, Елза Скиапарели и Баленсиага пускат своите колекции. Самият той работи сред тези хора, живее сред тях и през годините умишлено създава около себе си мистериозната аура, която го прави… Карл Лагерфелд. Тайните са навсякъде – от рождената дата, през личния живот до редицата непотвърдени слухове, които кръжат около него. Карл Лагерфелд почина днес, 19 февруари 2019 г.

Лагерфелд е син на немски предприемач и продавачка на бельо. В юношеските си години напуска предградието на Хамбург, където живее, за да отиде в Париж и да завърши училище „Монтен“. От тогава, до края на живота си не напуска френската столица.

Живее на левия бряг на Сена, който е мястото на бохемите. Професионалният му път започва като асистент на Пиер Балмен, от когото научава тънкостите на занаята, които ще прилага през цялата си дълга кариера. Продължава образованието си в училището за мода в Париж, където се запознава с Ив Сен Лоран и двамата стават приятели. През 1954 г. обаче, и двамата печелят първа награда в конкурса за най-добра дреха от вълна на Националния департамент по вълна – Ив за рокля, а Лагерфелд за палто. Това слага началото на тиха вражда продължила 44 години. Всичко окончателно преминава от привързаност във враждебност, когато партньорът на Лагерфелд, дендито Жак дьо Баше, става любовник на Ив Сен Лоран. И до днес този конфликт остава един от най-известните в света на модата. Известен плейбой, Баше е олицетворение на гей лайфстайла от ерата непосредствено преди епидемията от СПИН, когато партитата, наркотиците, алкохола и секса са били в неограничени количества. Скарването между Лагерфелд и Ив Сен Лоран слага началото на разделението на лагери във френската мода, за което мнозина до края обвиняват Баше. След смъртта на мъжа през 1989 г. Лагерфелд създава парфюма „Жако“, посветен на единственият му партньор, за когото светът научава.

През 1962 г. Лагерфелд напуска Пиер Балмен и се присъединява към модната къща „Жан Пату“. Но едва през 1964 г. шансът наистина му се усмихва и той започва работа за „Клое“, където застава плътно до основателката на къщата Габи Агион.  Там дизайнерът създава митичните си голи рокли, вдъхновени от студентките от Латинския квартал, който той често посещава. Негова е и инициативата за успешните реклами на модната къща, за които наема големият фотограф Хелмут Нютън. Но най-знаковият период от живота на Лагерфелд започва през 1983 г., когато застава начело на модната къща, която Коко Шанел оставя преди 12 години, след смъртта си.

Лагерфелд става творчески директор на „Шанел“ в момент, в който брандът е на една ръка разстояние от фалита. Само за една година, той създава забележителния брой от 10 колекции за къщата на улица Камбон, а също и за „Фенди“. Преминава с лекота от едната естетика в другата и възражда най-характерните елементи от двете марки. На практика Лагерфелд успява да извлече най-уникалните и вечни запазени марки, направени от Коко Шанел и да ги адаптира в продължение на 35 години.

Опорните му точки са добре познатите костюми на Коко Шанел с симетричните сака четири джоба, туидът като материя за жените, малката черна рокля, двуцветните обувки и чантата с верига за дръжка. В последните години негова  е инициативата за създаването на кратки късометражни филми, в които да бъдат показани определени моменти от живота на Коко Шанел. В ролята на френския дизайнер влизат Кийра Найтли, Ванеса Паради и Кристен Стюарт.

Карл Лагерфелд е повече от творчески директор на една от най-влиятелните модни къщи. Също както нейната основателка, и той е звезда. Може би най-рапознаваемият от всички дизайнери: белите топирани коси, тъмни и големи очила, високи яки, рединготът. Начинът, по който говори с журналистите. Дори хранителният му режим, благодарение на който успява да отслабне с 40 килограма в началото на века, става еталон в стремежа към добра фигура.

Кайзерът, който не оставя потомство с изключение на своята котка Шупет, през годините се обгражда със своя собствена фамилия. Днес той се събира със своя партньор, Жак дьо Баше, който умира през 1989 г., завинаги. „Няма да има погребение. По-скоро просто ще умра.“ казва през 2018 г. в свое интервю. Едва ли това би имало значение, защото аурата на Карл Лагерфелд отдавна е безсмъртна.

 
 

Отиде си морякът от популярната снимка „V-J Day in Times Square“

| от chronicle.bg |

Американският моряк, който целува непознато момиче на Таймс Скуеър в Ню Йорк, празнувайки края на Втората световна война в популярната снимка V-J Day in Times Square, почина на 95 години.

Джордж Мендоса целува 21-годишната Грета Цимер Фридман на VJ Day (Victory over Japan Day – Денят на победата над Япония, от англ. ез.), а изображението им става иконично за този период от историята на Съединените щати.

Кадърът е снет от Алфред Айзенщад за списание Life. Самият той си отива през 2016 година, на 92.

Дъщерята на Мендоса, Шарън Молюр, каза, че баща й получава гърч след като пада в старческия си дом в Мидълтаун, Роудд Айлънд.

Фотографът разказва как вижда моряк, който тича сред тълпата на 14 август 1945 година и хваща всеки, който му попадне. „Аз тичах пред него с моята Leica и се опитвах да хвана хубав кадър, но все не успявах. В един момент обаче, неочаквано, видях, че хвана нещо бяло, обърнах се и ги щракнах. Ако мединската сестра беше с тъмни дрехи, никога нямаше да мога да направя снимката.“

Грета Фридман, работи като асистентка в зъболекарски кабинет, казва, че разбра за фотографията чак през 60-те години. „Не беше кой знае каква целувка. Някой просто празнуваше, нямаше нищо романтично.“

Не всеки обаче вижда снимката като нещо положително. Въпреки че тя е всеприета като момент на искрена радост, в модерните времена тя може да се счете за, както пише списание Time: „документиран акт на публичен сексуален тормоз.“