shareit

Tickey и краят на драмата с билетчето

| от |

Шансът да те осени иновативна идея в бутаницата на градския транспорт е едно на хиляда, бихте си казали. Не и за компютърния специалист Димитър Димитров, който преди две години се сблъсква с драмата на билетчето в София.

Сдобиването с превозен документ, докато същевременно двамата ти 6-годишни близнаци се лашкат застрашително по време на завоите в автобуса, се оказва истинско изпитание за таткото. Стигайки до шофьора обикновено се оказва или че няма билети, или че автоматът не работи. Допълнителният дразнител за съзнанието на компютърния специалист била и липсата на павильони в близост до дома му, от където да се зареди със скъпоценните билети за градски транспорт. Чашата преляла, когато в един ден от павилиона за градска мобилност го пратили до НДК да си купи картов носител за месечния абонамент, а за капак на всичко с носителя идва и ангажимента със зареждането ежемесечно насетне.

„На всичкото отгоре можеш да се качиш в превозното средство, но да не знаеш, че картата ти е изтекла. Няма никаква индикация за това, освен ако не проверяваш давността й редовно“, казва Димитър.

Така се ражда Tickey –  мобилно павилионче за билети, което носиш в джоба си. 

Tickey e мобилно приложение, което може да се инсталира на всеки смартфон. След като се регистрираш и вържеш плащането към сметката си за телефон или банковата си карта, само с един клик на телефона можеш да си купиш билет без да се налага да балансираш рисковано до шофьорската кабина или да изтърпиш невротизиращия преход от крайната врата до автомата за билети в началото на трамвая. Нещо повече – Тickey не съхранява банковите ти данни, те се пазят в сървър на разплащателната система PayPal. Така че няма как да хакнат приложението и да ти източат сметката, каквито бяха първоначалните опасения.

Зад умното павилионче за билети стоят именно Димитър и приятелят му Константин Николов, с който се познават от над 30 години. Към компанията през 2013 година се присъединява и Николай Василев. Двамата с Николай разработват Тickey за няколко месеца и през май 2014 година печелят трето място на Start Up уикенд – платформа за млади предприемачи, които се оценяват от бъдещите им инвеститори.

„Всъщност Тickey e  по аналогия на Uber. Ние правим нещо като Uber  за градския транспорт. Създали сме система за билети, която да обедини всички различни билетчета в метрото, трамвая и автобусите. С един клик получаваш билет на мобилния си телефон и после трябва да го покажеш на контрольора“, разказва Димитър. Tickey се оказва не просто бюджетен вариант, но и доста екосъобразен. „Имаме амбиции да покрием всички възможности за използване на т. нар градска мобилност така че ако човек иска да стигне от точка А до точка Б, да може да го направи с градски транспорт – оставяш си колата някъде на паркинг, взимаш си велосипед под наем да стигнеш до най-близката спирка на метрото, отиваш с метрото в определен маршрут и за вичко това плащаш с Тickey. Използвайки градския транспорт се избягват задръстванията, намалява се въглеродния отпечатък и спасяваме около стотици дървета годишно само в София. Нашите изчисления показват, че толкова се изсичат ежегодно, за да се произведе хартията, от която се правят билетите“, обяснява Димитър.

На практика с TICKEY всеки пътник спасява по 4 дървета на ден, сочат анализите. 

След като печели трето място в конкурса за млади предприемачи със собствени продукти, проектът е радушно прегърнат от община Бургас. Макар да не успява да бъде реализиран докарай, експертите там помогнали доизбистрянето на идеята. Същевременно инвеститорите твърдели, че Димитър и компания трудно ще продадат идеята си на общините и на транспортните структури като центъра за градска мобилност, защото с публичните институции се работело трудно.

„Обаче не се отказахме. Продължихме да представяме Tickey  по изложения в чужбина и у нас“, спомня си за трудното начало Димитър.

За щастие периодът с препятствията се оказва сравнително кратък. Платформата The Venture отличава Tickey  като проект с ясно изявен социално-предприемачески елемент  и отбелязва, че приложението ще се отрази в значима степен върху подобряването на жизнената среда на хората не само в България, но и по света.

През януари 2015 фирмата Tickey Mobile Solutions на Димитър и Николай получава финансиране от фонда Eleven и колелото се завърта. След това пристига радостен и-мейл от Великобритания. Местен фериботен оператор в херцогство Корнуол иска да пробва Tickey. „Хората използват фериботи за градски транспорт, за да заобикалят дългия залив.  През лятото там има и много туристи. Мениджърът на компанията се свърза с нас през декември и казва, че искат да избегнат опашките за билети. Прочел за българското творение в местната преса, която дала положителни отзиви. Tickey  било по-добър вариант от местните приложения, защото другите искали да продават лицензи и изисквали месечен абонамент от хората. „Ние не искаме нищо предварително. Само процент от продажбите“, обяснява Димитър.

„През април успяхме да го внедрим там и сега хората го използват. Свикват бързо, защото приложението е доста елементарно, а най-скъпото за транспортните фирми в него е мобилния телефон на клиента“, шегува се Димитър. Той пояснява, че транспортните фирми не трябва да инвестират в инфраструктура – всички устройва, които са нужни за tickey  на кондукторите и превозните средства се осигуряват от фирмата. „Слагаме сензор в превозното средство или пред турникета на метрото и когато се качиш да пътуваш, той те засича и те пита – искаш ли билети и колко. Само с едно натискане можеш да купиш дори групов билет.

„Надяваме се до края на годината да успеем да внедрим Tickey в метрото. Ако това стане може да пуснем спонсорирани билети, което е един от начините за намаляването на цената. Ако например изглеждаш една реклама, пътуваш по-евтино. Идеята е Тickey  да продава билет по същия начин, както павилионите на спирките“, обяснява Димитър.

Когато купиш билет, той се показва на телефона. Кондукторите също ще носят сензор за близост и  когато влязат в превозното средство, то ще ги разпознава. В момента се разработва и приложение, с което самите кондуктори да разбират кои пътници имат билети без да се налага да ровиш по джобове и да показваш документа.

Ами ако батерията на телефона падне?! 

Спокойно, от Тickey са помислили и за това. „Например в Осло кондукторите носят външни батерии и ти дават да си заредиш телефона и да покажеш билета. Там имат и това приложение, с което те знаят и без да те питат купил ли си билет“, обяснява Димитър.

Реално погледнато Tickey в момента e единствената съществуваща система, която може да обедини всички видове градски транспорт в София. Когато бъде одобрен и проекта за концесия за велосипеди под наем, които можеш да наемаш от определени места в София – Тickey ще плаща и за тях. Всъщност Димитър си мислел, че Tickey първо ще се ползва в България, но Великобритания изпреварила очакванията му.

„Идеята ми за Tickey е да облекчи живота на хората. Повечето приложения, които сме разглеждали като конкуренция,  не се интересуват от преживяването на пътуващия в транспорта. Оказва се, че никой не се интересува от това какво се случва с клиентите в автобусите.  Ползването на градския транспорт в София си е стресово и трудоемко.Ние намаляваме стреса от въпроси като „имам ли пари за билет“, „има ли билети шофьора“, „ами ако дойде кондуктор?“, споделя още за идеята си Димитър. И отбелязва, че е горд, че Тickey пораства и тръгва на турне в чужбина. В момента се водят преговори за внедряването на системата в Рига, с министерството на транспорта в Малта и с една от най-големите агенции за пътуване LastMinute.com. по два проекта отново за Италия.

А когато „отгледа“ Тickey и приложението поеме по своя път у нас и в Европа, Димитър ще се върне към Talkie- мобилно приложение за обучение на чужд език за деца. Всъщност Talkie  в момента се разработва от 8-годишните близнаци на Димитър, които заминават за Дъблин на изложение. Там ще демонстрират какво могат малките българчета в областта на програмирането.

А сега остава и ние да се запознаем с Tickey тук:

 
 

Растението с вкус на шоколадов пудинг

| от |

В един не чак толкова отдавнашен момент имаше вероятност, поне според новините, да има недостиг на шоколад през 2020. Причината за това е трудна за обяснение, но изглежда, че просто търсенето се увеличава главоломно. Също така – днес в Китай средната консумацията на шоколад е около 100 грама, докато във Великобритания, например, е 8 килограма. Очаква се обаче новото поколение да открие шоколада и тази консумация рязко да се увеличи. В някои страни, включително Индонезия, консумацията на шоколад е намалял, но това е заради буболечката Conopomorpha cramerella (вид молец), която ходи по растенията, други болести, както и заради възрастта на самите растения. Кризата се подава от известно време и дори през 2010 мъж на име Антъни Уорд купува 7% от световния запас от какаово зърно за 658 милиона британски лири.

Тези от вас, които са дълбоко разтревожени от опасността шоколадът да свърши, веднага да спрат да са разтревожени! Има доста негови заместители, включително и един плод, който всъщност дори е сравнително здравословен – черния сапот.

Той расте по крайбрежните райони на Централна Америка, свързан е с хурмата и днес се отглежда предимно в Карибския регион, както и в Мексико, Австралия и Филипините.

На клоните на дървото, плодът изглежда малко като зелен домат – в този вид е готов за бране. Изключително важно е да не го наберете прекалено рано или да го ядете директно от дървото. Незрелите черни сапоти не само нямат вкус на шоколад, но и са доста гадни. Освен това, ако се набере прекалено рано, плодът няма да узрее, а просто ще изгние, което можем да си представим, че няма да подобри аромата и вкуса.

Набран в точното време обаче, черния сапот ще узрее в рамките на около 3 до 6 дни. Когато това се случи, бялата му сърцевина ще стане наситено кафява и ще развие отличителен вкус, който заедно с текстурата, наподобяваща папая, кара мнозина да го оприличат с шоколадов пудинг.

Плодът може да се яде така (без кожата), но като се има предвид най-отличителното му качество, често се използва и в различни рецепти като заместител на шоколада.

 
 
Коментарите са изключени

Как половината хора на света живеят на 1% от земята

| от |

Четейки новини колко земята е пренаселена, лесно може да си представим, че на всеки континент е тъпкано с хора от край до край.  Всъщност, реалността е съвсем различна. Повечето хора са концентрирани в сравнително малко на брой силно заселени места. Както можем да видим на картата горе, половината от хората на Земята живеят в черната част на света, а другата половина – в жълтата.

Тази карта е създадена от Макс Галка с данни от NASA / SEDAC. Тя означава населението като разделя сушата на малки квадратни клетки, образувайки мрежа независима от политическите граници. Като пиксели на екран, 28 милиона квадратчета се запълват в 2 цвята: всяко жълто квадратче представлява площ от около 5 на 5 километра с население от 8 000 души или повече. Всички други клетки, черните, са със същия размер, но с по-ниска плътност.

По-слабо населените черни зони обхващат 99% от повърхността на Земята, докато жълтите са само 1%. Как са организирани тези по-плътни райони обаче зависи значително от самия район, което се вижда, когато разгледаме детайлно различните континенти и страни.

Като за начало огромните слоеве от Югоизточна Азия има плътно запълнени с жълто места. Общо почти половината (над 40%) от населението на света живее именно в тази зона. Тя се състои най-вече от Индия, Китай и Бангладеш.

Остров Ява (в Индонезия), както и остров Япония също се открояват. Първият е най-гъсто населеният остров на планетата, докато вторият е дом на най-гъсто населения град на планетата, Токио.

В цяла Европа светлите пиксели са малко по-фокусирани в центъра, но цялата картинка изглежда като мрежа от точки, а не отделни петна, където са най-развитите градове.

Африка и Южна Америка са поръсени сравнително леко с жълти петна, предимно около големите градове. Там обаче се намира най-пренаселеният пиксел на света – в Кайро: над 1 милион души на 25 кв. км.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Борис Руменов – зевзекът, обичан от всички

| от |

Ако се движите по бул. „Черни връх“ и преминете ул. „Филип Кутев“ на юг, следващите две пресечки ще бъдат ул „Джон Атанасов“ и „Борис Руменов“. Подозираме, че няма човек, който да не е чувал за Джон Атанасов. Българския учен е дал много на човечеството, а в замяна е получил не само име на столична улица, а и световно призвание. Кой тогава е Борис Руменов? Кратка справка в Уикипедия ще покаже, че става въпрос за Борис Николов Руменов. Той е известен повече с псевдонима си „Борю Зевзека“ – известен хуморист, актьор и издател на едно от първите хумористични списания в България.

Борю е роден в Цариброд на 27 декември 1884 година. Там израства, завършва Първа мъжка гимназия в София и следва литература в Софийския университет. Благодарение на щедрата си баба, заминава във Виена, където иска да продължи обучението си, но за беда театралната школа печели неговото внимание и губи уважението на баба му, която спира издръжката. След като липсва силния финансов гръб, Борю завършва драматургия в Загреб.

Започва своята актьорска кариера в Народния театър, но винаги намира време, за да помага на хумористичните страници в печата. Вниманието му е насочено към списание „Барабан“, което за наша голяма радост вече може да се разглежда и в онлайн формат – тук. Писателите в скромното издание наричат себе си „Барабанистите“. Хумористичното перо е наказвало редица дръзки личности, а когато за него се грижат хора като Чудомир, Александър Божинов, Райко Алексиев, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Смирненски, Йордан Сливополски, Сава Злъчкин и Никола Костов, хуморът е не само гарантиран, но и брониран.

За разлика от днешните хапещи шеги, екипът на г-н Зевзека не се е опитвал да удуши всичко, до което се допре. В повечето случаи можете да видите лек и приятен хумор, забавни истории, някоя друга алкохолна вечер пълна с бисери и всичко това само в 20-на страници, както и доста приятни карикатури. Един от върховете на илюстрациите е в юбилейния брой 100 на изданието от 1911 година. Точно там се крият нарисуваните лица на всички, които бият барабана. Добрата новина е, че все още може да притежавате това парче история на символична сума и цялата карикатура може да видите тук. Към края на годината ще стане ясно, че идва време за оръжие и за по-малко усмивки. Балканската война ще мобилизира всички редактори, а вместо перо ще им бъдат зачислени пушки.

Борис Руменов излиза на преден план, оставяйки своето прозвище за списанието и надеждата за по-добри дни. Участва в трите предстоящи войни: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. След демобилизацията се завръща обратно и възстановява изданието „Барабан“. Бившият главен редактор и вече издател установява с мъка, че огромна част от хората, с които се е смял на своята юбилейна карикатура няма да се завърнат. Всички войни отнемат много повече от смешките на Зевзека – разделят го с приятели като Димчо Дебелянов, Страшимир Кринчев, Август Розентал, Петър Стоянов, Поручк Христо Донев, Александър Константинов, Стоян Шакле и Неделчо Василев. Въпреки тежкият удар, Борю не се предава и продължава да развива изданието си. Впрочем трябва да се признае, че дори и по време на войната се стреми да бъде полезен на изкуството и не случайно създава един от първите фронтови театри в – Полевия военен театър към Първа пехотна софийска дивизия. Автор е на „Балканска комедия“, където познати герои като Ганю Балкански, Газда Джуро и Хасан ага.

Ясно е, че мотивът е обвързан около балканската война и след като сърбинът и черногорецът получават своя дежурен бой, българинът се оттегля от сцената, пък дори и изгубил, той запазва достойнството си. За Зевзека казват, че е човек, който не може да се обвърже с титли и внимание. Той разсмива хората и точно този смях е неговата достатъчна награда. По тази причина може да бъде забелязан сред елита, но и сред обикновените хора. За него всеки човек е интересен. Освен това, покрай всички шеги, Борю е запален на тема „Птицевъдство“. Редактира и същата рубрика във вестник „Заря“. Точно по тази линия променя и хумористичните страници на в-к „Утро“ и „Дневник“ на „Кукуригу“ и „Кудкудяк“. През Втората световна война, Борю вече е насочил таланта си в една друга посока – радиото.

През цялото време зад микрофона се стреми да остане далече от политическия живот. И до някаква степен успява да го прави, докато не идват чуждите стремежи. На 10 октомври 1944 г. пред дома на Борю се появяват двама души. Те заявяват на хумориста, че е арестуван, да вземе минимално количество вещи и да тръгне след тях. Застрелян е в Борисовата градина, а тялото му е хвърлено в Перловската река. Много по-късно ще стане ясно, че никой не е смятал Борю за враг на когото и да било. Неговият единствен опонент се казва Станислав Бъчваров, който сам се прекръства на Вихров. Докато Руменов работи в „Заря“, „Утро“ и „Дневник“, Вихров се опитва да пробие и носи свои творби. За разлика от скромните артисти, Станислав Бъчваров се смята за следващия Шекспир и точно това създава една безумна омраза. Именно Руменов отхвърля огромна част от неговите предложения. Станислав Бъчваров така или иначе искал да разчисти още интелектуални сметки, но за жалост вторият враг Елин Пелин така и не успява да бъде намерен. Безумията на този пишман творец продължават и след разчистването на сметките. Един ден влиза с кон в радио „София“, за да предаде своите творби, които да се четат в ефир. Човешката злоба убива Борис Руменов, а по думите на г-н Вихров/Бъчваров, няколко питиета са помогнали допълнително за тази цел.

 
 
Коментарите са изключени

Да ядеш грехове – една изчезнала професия от 19 век

| от |

Съществуват най-различни професии в началото на 20-и век. В някои села в Англия, Шотландия и Уелс присъстват много изкушаващи работни позиции. Макар и да изглежда лесно изпълнение, все пак няма научно доказателство за поглъщане на грехове, заемането на тази работна позиция изисква квалификация. Като за начало, кандидатът е трябвало да изяде парче хляб, напоено с грехове. До тук добре, ала парчето хляб е поставено върху гърдите на мъртвец. Обикновено гълтачът на грехове трябва да извърши този ритуал пред очите на семейството. Още несправедливости следват в подробностите – семейството консумира бира, докато консуматорът се храни само с хляб. Някога жителите на острова вярвали, че греховете могат да бъдат напоени в хляба, а щом минел служителя, можел да ги отнеме и по този начин да позволи на починалия да стигне по-бързо до рая.

Гълтачът на грехове не само ги премахвал от починали, но и ги абсорбирал. Това най-вероятно повишавало много сериозно нивата на психоза. Личност като тази е била смятана за демон, мразена и същевременно достатъчно опасна в обществото. След всяка следваща церемония, гълтачът имал дарбата да кълне хора, а много често в архивите се говори, че прокълнатият успява да се побърка и да почине до една седмица.

Според митичния английски фолклор, абсорбирането на греховете не било само предпазване от ада, но и гаранция, че душата на починалия нямало да скита по земята под формата на призрачна форма. Практикуващите не са особено желана компания и дори не са добре платени. За успокояването на душата на мъртвия, както и на семейството, гълтачът получава половин шилинг на операция. Добрата новина е, че покрай гарантираното посещение в ада, професионалният заличител на житейски грешки получава и безплатна храна, стига да си изяде хляба. По това време католическата църква набюдава тази практика като чиста конкуренция.

Според духовниците, това е просто поредният добър трик за създаването на монопол върху погребалните церемонии. Следователно добавяме още едни хора, които професионалният гълтач трябва да избягва. Като допълнителни мерки, църквата подготвяла и сурови наказания за онзи, който използвал подобни услуги. Повечето практикуващи били антисоциални, отхвърлени от обществото и негодни за друга работа, следователно се надявали, че така и така животът им не е особено добър, могат да се препитават по този начин. Не е документирано кога гълтачите приключват своята професионална кариера, но с течение на времето църквата успява да вземе превес над групата странни хора.

 
 
Коментарите са изключени