shareit

“Те избраха злото“

| от |

Преди 50 години във Франкфурт започва първият от поредицата процеси за Аушвиц. Именно покрай този процес световната общественост научава цялата истина за чудовищните престъпления на нацистите, припомня Дойче веле.

На подсъдимата скамейка седят общо 22-ма души – търговци, лекари, юристи. Обвинението гласи, че са убивали хора по особено жесток начин, водени от низки страсти и садизъм. Обвинителният акт обхваща общо 698 страници.

По време на съдебните заседания, продължили общо 183 дни, над 350 свидетели, сред които и 211 оцелели концлагеристи от Аушвиц, разкриват истината за ужасяващите престъпления на нацистите. Разказват как са били селектирани концлагеристите, разказват за газовите камери, за изтезания, разстрели и убийства чрез инжектиране на отрова в сърцето. Според последните проучвания, в Аушвиц са били умъртвени близо 1,1 млн. души.

auschwitz_trials1b

Показанията на жертвите

Херман Лангбайн е един от основните свидетели в този процес. Лангбайн изпълнявал задълженията на писар и като такъв трябвало да издава смъртните свидетелства: „Работехме на смени на общо седем пишещи машини. Денонощно издавахме смъртни свидетелства“, разказва Лангбайн, който навремето бил комунист от съпротивителното движение срещу Хитлер. Друг свидетел, чешкият концлагерист Филип Мюлер, който бил принуден да работи в крематориума, разказва следното: „Пред нас лежаха може би 700 облечени трупа – деца, жени, мъже. Нашата задача беше да събличаме труповете“, свидетелства Мюлер.

В рамките на процеса, заслугата за чието провеждане е най-вече на главния прокурор на Франкфурт Фриц Бауер (1903-1968), се прави опит да се разкрие и личностната характеристика на извършителите. „Едва 5 до 10 процента от хората на СС бяха садисти в клиничния смисъл. Всички останали можеха много ясно да разграничават между добро и зло. И те избраха злото“, казва по време на процеса свидетелката Ела Лингенс, политзатворничка в Аушвиц.

По време на процеса почти всички обвиняеми твърдят, че са невинни. И се опитват всячески да омаловажат извършеното от тях. Роберт Мулка, адютант на шефа на концентрационния лагер, е основният обвиняем в процеса. За него се знае, че е участвал в изграждането на газовите камери. Въпреки това по време на процеса той заявява следното: „Аз лично не съм чувал за екзекуции в лагера, нито пък съм издавал заповеди за подобно нещо“. Единствено Ханс Щарк, отговарял за приема на затворниците, показва разкаяние: „Сега знам, че идеите, в които съм вярвал навремето, са погрешни“, казва той в заключителните си думи и добавя: „Съжалявам много за всичко, но за жалост не мога да го променя“.

Auschwitz-SS_officers

Значението на франкфуртския процес

За разлика от Нюрнбергския процес и процеса срещу Айхман в Ерусалим, франкфуртският процес за Аушвиц завършва с относително леки присъди. Съдиите осъждат шестима от обвиняемите на доживотен затвор, единайсет души получават присъди между 3 и 14 години лишаване от свобода, а трима души са оправдани. И до ден днешен учените недоумяват как е възможно хора, участвали в умъртвяването на хиляди, да получат толкова леки присъди. Виктор Капезиус например, който като аптекар на концлагера участвал в „селектирането“ на затворниците, след което заграбвал цялата собственост на жертвите, получава едва 9 години лишаване от свобода.

И все пак: процесът във Франкфурт има огромно значение, тъй като фактът, че Аушвиц е бил лагер на смъртта, става обществено достояние именно покрай този процес, казва историкът Магнус Брехткен. А неговият колега Вернер Ренц добавя: „До този процес не се знаеше почти нищо за Аушвиц. Днес това име е синоним на чудовищните престъпления в нацистка Германия“.

 
 
Коментарите са изключени

Маргарет Тачър и пестеливостта й

| от |

Във Великобритания (а и по света) Маргарет Тачър е противоречива личност, но ние днес ще говорим повече за начина й на живот и ще засегнем едни по-малко известни факти за Желязната Лейди.

Както знаете, премиерът на Англия традиционно живее на Даунинг Стрийт 10 в Уестминстър. Сградата не е много впечатляваща отвън, но отвътре е гигантска с над 100 стаи, достатъчно картини и изкуство за цял музей и разбира се, най-различни охранителни системи и средства.

10 Downing Street. MOD 45155532

Даунинг Стрийт 10 в Уестминстър

Когато Тачър става премиер през 1979, едно от първите неща, които прави, е да поиска разбивка на парите, които се харчат в подготовка на новия й дом – и никак не е доволна от видяното. (Всички суми в текста са приравнени към днешни пари). Според документи, излезли през 2011, Тачър е шокирана от това, че цялата подготовка на жилището е $14 000. Тя не разбира защо спалното бельо трябва да се сменят навсякъде ($3500) при условие, че ще използва само една спалня.

Премиерът никак не е доволен от картинката и взима нещата в свои ръце като оспорва нуждата от всички тези грижи и настоява харчовете за Даунинг Стрийт 10 да са „възможно най-икономични“. Маргарет Тачър дори сама си купува дъска за гладене, след като вижда, че цената за нея е $150 на ден. 

Трябва да отбележим, че тези разходи няма да костват лично на Тачър нищо – една от ползите на това да си лидер на цяла държава е, че парите на данъкоплатеца плащат за голяма част от режийните ти. Тя просто не иска пари да се пръскат за безсмислени неща.

По време на службата си, Маргарет също така не тегли цялата си заплата и съветва останалите министри да постъпват по същия начин.

Екстремната й, чак трогателна пестеливост се предполага, че се дължи на детството й, което един биограф описва като скромно и в известна степен мрачно, заради кофти характера на баща й. Въпреки че е успешен бакалия, който има два магазина, той е пестелив до крайност и избира да живее заедно със семейството си над един от магазините, в малък апартамент без вътрешна тоалетна или топла вода.

Maison natale de Margaret Thatcher, Grantham

Бакалийката на баща й, Алфред Робъртс, и апартаментът над нея

Убеждението на баща й, че „никога не трябва да се губи дори минута“ (любимо негово казване) и че не трябва да се харчат пари излишно, явно остава с Тачър през целия й живот и довежда до чести сблъсъци с някои от по-охолните й колеги в политиката. Например, по-голямата част от работата си Тачър върши на един стол в кабинета си. С годините токчетата й правят дупки в килима на пода, но тя отказва да го смени. Чак след като колегите й обръщат внимание колко зле би изглеждало това за позицията, която заема, в очите на други лидери и официални лица, тя склонява… да сложи на дупката кръпка от друг килим.

В друг случай, държавният секретар на Уелс пише до Тачър с искане за пари, с които да направи „малки подобрения“ на офиса си, които той самият изчислява, че ще струват около 26 000 паунда. Отговорът й е просто „Направи си други изчисления“. След това Тачър иска ценоразпис как точно се е стигнало точно до тези пари и не щеш ли сумата пада на 11 000 паунда.

Вероятно най-върховният пример за пестеливостта на Маргарет Тачър идва след като мандата й изтича – тя изпада в притеснение както ще яде съпругът й, докато тя пътува по работа (държи речи и лекции). Според книгата „Not for Turning: The Life of Margaret Thatcher“, вместо да наеме готвач, който тя абсолютно може да си позволи, Тачър пише на Meals on Wheels – услуга, която доставя храна на бедни или хора, неспособни да си сготвят сами. Идеята й в крайна сметка отпада след като колега й посочва очевидния морален проблем. Докато си е вкъщи, диетата й се гради основно от замразени храни. Когато е премиер на държавата, менюто й е по-добро, но отново изненадващо спартанско и простичко – предимно консерви и замразена храна, приготвени от готвача й.

Любопитно е да разкажем, че един от редките пъти, в които Тачър сваля желязната си фасада, с която е известна, става, когато неин политически опонент я обвинява в запасяване с храна (по време, което цялата държава е на дажби). Побеснялата Маргарет вика журналисти в дома си, за да видят шкафа й за храна, след което пуска публично опис на съдържанието му както и опис колко точно е спестила, купувайки някои неща на едро.

Тачър е пестелива дори и след смъртта си на 8 април 2013. Тя оставя в завещанието си изрични инструкции някои официалностти да се пропуснат като така спестява на държавата 800 000 паунда. 

 
 
Коментарите са изключени

Непробиваемата (почти) защита на Франция

| от |

След Първата световна война Франция съвсем разбираемо се притеснява от ново нападение. Те претърпяват множество щети и загуби през тази Първа световна и искат да предотвратят ново поражение от враговете си. Затова решават да построят защитна стена – така се ражда линията „Мажино“. Кръстена на военния министър на Франция генерал Андре Мажино, тя представлява серия укрепления по границата на Франция с Германия и Италия, около 400 км. от Белфор до Лонгюйон.

Самата Линия е манифестация на модерните отбранителни технологии по онова време. Вместо една масивна стена, тази Линия представлява над 500 сгради – някои като замъци, други като бункери – като основната цел на всички е да спрат нападението на врага. Бункерите били масивни, някои достигали 6 етажа надолу в земята, и имали всички необходими условия за живот плюс болници и влакови линии, с които да се осигурява придвижването от бункер до бункер. Самото въоръжение пък е съвсем друго нещо. Ако следващата война отново зависи от окопите, както през Първата световна, то французите са в готовност.

И все пак на 10 май 1940 Германия напада Франция и след 2 месеца Франция се предава. Какво се обърква?

Първата грешка на франсетата е, че разчитат прекалено много на линията „Мажино“ и нямат достатъчно мобилни части. След ПСВ се изразяват две основни логики по отношение на защитата на държавата: мнозина си научават урока от безкрайните битки в окопите. Затова ако държавата попадне в нова подобна война, тя много по-добре ще е в състояние да се защити благодарение на Линията. Няколко хора, като например Шарл дьо Гол, твърдят, че има нужда от още мобилни единици като танкове и самолети. Гласовете им обаче са пренебрегнати и така Франция се озовава в безизходица пред немския блицкриг.

Frahan JPG01

Гледка към Ардените 

Вторият и много по-значителен проблем е пренебрегването на защитата около Ардените и Белгия. Французите смятат, че през гората не могат да минат танкове и съответно няма нужда да се строят бункери. По време на изграждането на Линията, Франция и Белгия са съюзници, така че Белгия също остава незащитена в това отношение. За нещастие на Франция, Германия успява да влезе в страната през Белгия, Холандия и най-дяволито през горите на Ардените. Така немците стигат до ядрото на държавата без въобще да се изправят пред основната й защита – линията „Мажино“.

За мнозина линията „Мажино“ остава най-яркият символ на хюбрис – построяването на стена самостоятелно не може да защити цялата държава от заплаха като Германия. И все пак трябва да се отбележи, че тя изпълнява основната си задача да успява да забави италианската армия, докато не идват нацистите, и дори след идването им, тя не бива пленена, а просто трябва да се предаде заедно с цяла Франция.

 
 
Коментарите са изключени

Кончета-водачи за незрящите

| от |

С магията на селективното чифтосване на много поколения коне, човекът успява да създаде порода от малки кончета, високи едва няколко десетки сантиметра. Те се наричат (прекалено удачно) миниатюрни коне, а височината им варира от 50 см. до 1 метър. Те не са ново изобретение – има ги още от 17 век, когато са отглеждани за домашни любимци на европейските благородници. През последните няколко века те се използват и в мините в Англия, където дърпат количките с въглища.

Но в последно време те са впрегнати в друга работа: като водачи на незрящи хора. 

Кучетата, разбира се, се използват за тази цел от години – първите училища за трениране на кучета-водачи са отворени в Германия по време на Първата световна война, за да са в услуга на ветераните, ослепели в битка. В САЩ Seeing Eye започва да действа още през 1929. Преди около 20 години обаче на някой му хрумва да тренира малки кончета със същата цел. И се оказва че те имат някои изненадващи предимства пред кучетата!

Вероятно най-големият (и доста печален) плюс на конете пред най-добрия приятел на човека е по-дългият им живот. Повечето кучета, тренирани за водачи, са едри породи – немски овчарки, голдън ретривъри, лабрадори – които живеят стандартно между 8 и 10 години. Те са 2-годишни, когато са готови за служба, което означава, че живеят със стопанина си около 6-8 години. Неизбежната раздялата не е само трудна, но и представя проблема, че трябва да се тренира ново куче. Малките кончета отнемат горе-долу същото време за обучение, но животът им е около 30-40 години.

Кончетата също така дават алтернатива на тези хора, които имат алергия към кучета или пък някаква фобия/страх от тях. И за разлика от кучетата, кончетата не са пристрастени към човешкото внимание, така че изискват малко привързаност от стопаните си. Те също така могат да живеят навън при почти всякакво време.

Подобно на по-големите си роднини, миниконете имат някои предимства и във виждането – тяхното зрително поле е 350 градуса, а очите им са силно чувствителни на движение и виждат превъзходно през нощта.

Малките кончета може и да не са подходящи за повечето незрящи, но когато някой има нужда от алтернатива, тази нужда обикновено е остра, така че добичетата са добре дошли.

 
 
Коментарите са изключени

Франсоа Митеран и „Френският Уотъргейт“

Франция винаги е обичала да се хвали със своята история, както и с добре изкованата си свобода. Историята помни и някоя друга величествена армия, като тази на Наполеон, но на практика спомените от Втората Световна война ще заличат всичко това. В началото на новото хилядолетие ще стане ясно, че Франция не е точно толкова либерална и демократична, колкото ни се представя.

Френският Уолтъргейт, както го наричат мнозина, изплува в средата на 90-те години и хвърля сериозни кални петна по Франсоа Митеран.
Бившият президент на Франция, заемащ престижната позиция от 1981 до 1995-а г. ще бъде запомнен с един от най-грандиозните скандали в правителството. Подслушването очевидно се превръща в дежурна практика за френската власт и някои от първите сигнали за подобни нерегламентирани действия изплуват в издания като New York Times още през 1974-а година.

Във въпросното издание се говори, че непознати личности са се опитали да инсталират няколко бръмбара в новия кабинет на тогава все още само лидер на социалистическата партия Франсоа Митеран. Интересното е, че години по-късно ще се говори за този случай, но този път виновен ще бъде именно Митеран.

??????????????

Снимка: By SPC 5 James Cavalier, US Military – File:Reagan Mitterrand 1984.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4003832

Изборите на 1994-а година ще маркират един сериозен трус за социалистическата партия. Само седмица по-рано ще избухне скандал, поставящ президента в много неизгодна позиция. Митеран е официален поръчител на серия незаконни телефонни подслушвания. Сред имената на подслушваните е и френската журналистка Едуи Пленел, известна с това, че разкрива участието на френски чуждестранни разузнавачи, допринесли за потъването на легендарния кораб на Грийн Пийс през 1986-а година. Корабът потъва, защото е насочен към бреговете на Франция, където възнамерява да протестира срещу провеждането на ядрени опити.

Журналистката е била обект на сериозни интереси, но изобщо не е била сама. В списъка с пострадали се крият и имена като Франсоа Фромент-Меурис (лидерът на социал демократите), актрисата Карол Буке, адвокатът Антоан Конт и още много други. Еврпейският съд по правата на човека осъжда френското правителство за този вид нелегални операции, но това е само повърхността на един много дълбок скандал. Авторът Питър Швайзер споделя, че Франция е обичала да хвърля по едно ухо и на чуждестранните компании, опериращи на френска земя. Никой не е подозирал, че френското правителство може да провежда държавен индустриален шпионаж, който по-късно да се предлага на родни компании. Според Швайзер, компании като IBM били задължавани да изпращат нелегална информация до своите колеги, за да могат да бъркат работата на разузнавачите.

Близо 20 години историята ще се развива в определена посока, но без резултат. Причината за всичко това е, че Митеран винаги държи последната карта. Повече от 12 души ще се озоват в съда за нарушаването на личното пространство на ключови фигури в страната. В съда ще седнат близо 12 подсъдими. Сред тях са личности като Жил Менаж, Лу Швайцер (в онзи момент вече директор на Renault) и Кристиан Пруто (бивш директор на анти-терористичните сили във Франция). Микрофоните са поставени още в началото на 80-те години след серия детонирани бомби в еврейския квартал на Париж.

Микрофоните трябвало да помагат за битката срещу тероризма, но според всички останали са създадени, за да пазят извънбрачната връзка на Митеран с Ан Пингет и да държат журналистите на страна от дъщеря им Мазарин. В архивите на Митеран присъстват повече от 3000 разговора, а на повечето досиета е написано ръчно „Видяно“. Един от хората с особен интерес за разглеждане е Жан-Едерн Халиер. Бивш довереник на френския президент, който тайно се надявал за добър пост в администрацията. След като се разминал само с горчивите очаквания, Халиер се превърнал в добре разследван човек.

In Data Center Two Military Men Work with Open Server Rack Cabinet. One Holds Military Edition Laptop.

Причината се крие в това, че подготвя книга на име „Тонтон и Мазарин – изгубената чест на Франсоа Митеран“. Тонтон означава на френски „чичо“ и очевидно е прякорът на президента. Френската демокрация очевидно работи доста добре, след като авторът заплашва тогавашната власт, че ще публикува всичко написано и след това ще го представи в различни телевизионни предавания, Халиер получава студеното потупване по рамото. Предаването е спряно, ушите на властта са навсякъде, всяка следваща стъпка е известна, преди да бъде направена. Писателят умира през 1997-а година, запазвайки цялата тайна за себе си.

В един от малко по-смразяващите случаи става ясно, че Митеран е получил бележка от своя подчинен Пруто. Там е написано, че екипът е открил бившия проблемен телохранител на лидера на Националния фронт Жан Мари Льо Пен в Парагвай. Пруто предлагал арестуването на човека, както и алтернативи на неговото изчезване.
Разкриващият цялата информация се казва Жан-Пол Валат. Магистратът прекарва времето си в сериозна битка с онази част от френската администрация, предпочела да се скрие в така наречената „държавна тайна“. Валат разследва целият случай, но на финала получава забрана за разглеждането на архива.

Заподозреният, отговорен за всички видове разговори и записани архиви умира в странни обстоятелства, но няколко дни след случилото се, Валат получава по пощата една кутия с дискове, които ясно показват имената и адресите на подслушваните.
Делото все пак стига до съда, но закъснява достатъчно, позволявайки на Митеран да напусне този свят, без никой да му потърси отговорност за извършените престъпления. Неговите подчинени плащат символични глоби и сякаш всичко се забравя. Случаят остава в историята с двойствения живот на френския президент, както и с интригуващото име „Френският Уотъргейт“.

 
 
Коментарите са изключени